Джаклин Сюзан
Долорес (10)

10
Еди

Всички смятаха, че разполага с милиони. Положението беше нелепо. Все пак не можеше да отиде да си купи дрехи от кой да е бутик. Вестниците веднага щяха да гръмнат. Щяха да я обвинят в скъперничество. Продължаваше да води Мери Лу и близнаците в най-скъпите магазини на авеню „Мадисън“.

Присъства на церемонията по случай годишнината от смъртта на мъжа си във Вашингтон. Върна се вкъщи, отвори гардеробите и се загледа в съдържанието им. Толкова демодирани минирокли. Беше преживяла последната година с около шест „траурни одежди“. Но дрехите от преди „това“ не ставаха за нищо. Модата „миди“ се оказа пълен провал! А имаше два гардероба с поли и рокли „миди“. Дори ако ги подкъсеше, нямаше да свършат работа. Целият им вид беше демодиран.

Започна да прави дълги разходки, обута в панталон. Фотографите я щракаха и все някак успяваше да излезе стройна и блестяща. Когато времето беше хубаво, караше колело с Мери Лу след училище.

Запозна се с Еди Харкс, когато Мери Лу падна от колелото си в парка. Човекът от охраната се затича да я вдигне, но Еди, който се задаваше отсреща, я подхвана пръв. Долорес веднага го позна. Беше известен млад сценарист (следобед често ходеше на кино, с шал на главата и с тъмни очила).

Представи й се. Тя се усмихна царствено и той поиска разрешение да ги придружи до края на разходката. Докато стигнаха вратата на къщата, бяха станали добри приятели. Усети, че е хомосексуалист, въпреки че беше чела коментари за многобройните му връзки с жени. Не изпитваше сексуално влечение към него, но го харесваше, уважаваше таланта му.

— Слушайте — рече разпалено той. — Защо не дойдете с мен на концерта на Ленърд Бърнстейн другата седмица?

— Боя се, че не мога — отвърна тя.

— Защо? Страх ви е да излезете за първи път след траура с евреин? — усмихна се Еди широко.

— За мен вие винаги сте били просто един много талантлив човек. Но свекърва ми пристига за една седмица и ще отидем с нея при приятели извън града. След това ще ми е приятно да дойдете у нас на вечеря. Може да сте облечен като сега. Какво ще кажете за следващия вторник?

Той прие охотно и тримата с детето продължиха с колелата до „Ривър Вю Хаус“.

— На десетия етаж — рече тя.

— Кой апартамент?

— Държа целия етаж. — Изражението й на невинно момиченце замаза нескромността на изявлението. Изведнъж се сети и го запита: — Каква е любимата ви храна? Имам забележителна готвачка, на която й е писнало да приготвя агнешки котлети за децата.

— Спагети, въобще всякаква италианска кухня и салата.

— Добре. В осем часа. Дотогава децата ще са си легнали.

Мисли за него до края на деня. Забележката му, че не иска да излезе за първи път с евреин, беше и вярна, и не. Еврейството му нямаше нищо общо. Ако влиятелен губернатор или сенатор беше евреин, не би се поколебала да излезе с него, но да се покаже за първи път с човек от филмовата индустрия… Не! Нямаше да подхожда на облика й.

Обсъди въпроса с Бриджит, която сериозно кимна, докато се хранеше.

— Права си. Ще говоря с Майкъл да ти намери подходящ придружител.

Следващата седмица посети откриването на един музей с подходящия придружител — неженен върховен съдия на петдесет и девет години. Прекара най-отегчителната вечер в живота си, а беше изхарчила петстотин долара за рокля от „Ставропулос“, и то по цени на едро. Беше го уредила новата й секретарка Нанси Кайнд.

Спа с Еди Харис още първата вечер, когато дойде на гости в апартамента й. Може би защото чувстваше, че всичко е много потайно, а и беше уверена, че е хомосексуалист и повече няма да го види. Не беше напрегната и за първи път в живота си изживя оргазъм. Когато започнаха, тя се преструваше, че изпитва нещо, както правеше с Джими. (Малко стонове и бърз край.) Но Еди се засмя.

— От теб не става актриса. Отпусни се и се наслаждавай.

Продължи да прави любов с нея, докато тя се отпусна изнемощяла.

Започна да се среща с него всяка седмица, после по два пъти седмично и изведнъж той спря да се обажда. Изчака една седмица и му се обади.

Беше много мил и когато го покани на вечеря, рече:

— Разбира се, но сега е мой ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще те заведа на вечеря.

— Еди, не мога.

— Естествено! Но можеш да ходиш в „21“ с върховния съдия Блингър и в „Илейнс“ с поет, който е достатъчно стар да ти бъде дядо.

— Бях задължена да отида. Отегчих се до смърт.

— А защо смяташ, че аз не се отегчавам до смърт, когато идвам в апартамента ти, пия изискани вина от скъпи чаши, ям деликатеси, а след това те обслужвам в леглото?

Тя тресна телефона.

На следващия ден Еди й изпрати цветя, а след още един ден тя се съгласи да разговаря с него по телефона.

— Слушай — заяви сериозно той. — Кметът дава голям прием за подпомагане на нюйоркския джаз. Всички от твоя кръг ще присъстват. Ще дойдеш ли с мен?

— Получих покана — каза тя, — но…

— Какво „но“? Слушай, Долорес, или ще дойдеш на приема с мен, или ще отидеш с някой друг и това ще е краят.

— Не обичам многолюдните приеми. Никога не съм ги обичала, дори в Белия дом. (Защо си правеше труда да му дава обяснения! Защото беше единствената й жива връзка с външния свят.)

— Е, ела и виж колко е многолюден. Не е Белият дом, а само Грейси Маншън^[1], но за нас, нюйоркчани, той е като роден дом.

— Добре, Еди, ще дойда.