Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Once in A Lifetime, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Цонева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2012)
- Разпознаване и корекция
- МаяК (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Даниел Стийл. Веднъж в живота
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 1993
ISBN: 954-800-570-0
История
- — Добавяне
8.
В събота вечерта Джон Фаулър пристигна точно в шест и тридесет. Беше облечен в същия кожух, но този път под него носеше сив панталон, блейзер, риза и вратовръзка. Дрехите сами по себе си не бяха скъпи, нито пък кройката им бе добра, но говореше за определен стил и изтънченост. Високият му ръст и здравото му телосложение правеха всичко по него да изглежда красиво и Дафни бе поласкана от мисълта, че той се бе постарал да изглежда добре за вечерята си с нея. От него се излъчваше някакво особено старомодно кавалерство, което тя не можеше да не хареса.
— Изглеждаш прекрасно, Дафни. — Бе облечена в бяла пола и син пуловер с висока яка, който чудесно подхождаше на очите й. Отгоре бе наметнала късо палто от агнешка вълна и в него приличаше на миниатюрен френски пудел. Беше толкова крехка и мъничка, а в същото време излъчваше такава вътрешна сила, че човек неволно се питаше дали дребният й ръст не е някаква измама. Косата й бе вдигната на обикновен кок. Джон я изгледа с интерес и срамежливо попита:
— Никога ли не носиш косата си разпусната? — Тя се поколеба за момент, а след това отрицателно поклати глава.
— Напоследък не. — Носеше косата си разпиляна върху раменете си заради Джеф. Но това беше част от друго време, от друг живот; от времето, когато беше жена на друг мъж.
— Бих се радвал някой път да те видя с разпусната коса. — Леко се подсмихваше и не сваляше поглед от очите й. — Трябва да те предупредя, че много си падам по русите красавици. — И макар че се шегуваше с нея, а в очите му се четеше неподправен интерес, Дафни се чувстваше в пълна безопасност, когато излезе с него от къщи. И преди беше забелязала тази негова способност да внушава спокойствие и сигурност. Дали заради високия му ръст, или пък заради бащинското му отношение към нея, Дафни винаги се чувстваше защитена в негово присъствие, струваше й се, че той винаги ще съумее да я закриля от всеки и от всичко. Но имаше и още нещо — Дафни вече знаеше, че може да се грижи и сама за себе си. Когато се ожени за Джеф, тя бе слаба и беззащитна — имаше нужда от силата и покровителството му. В този момент тя не се нуждаеше от Джон, за да я пази и закриля. Тя просто го харесваше.
Той я откара до странноприемницата и семейство Обермайер, които останаха много изненадани като ги видяха, ги обсипаха с внимание. Дафни и Джон бяха измежду любимите посетители на заведението и когато късно вечерта трескавото суетене в кухнята понамаля, Хилда погледна съпруга си с блеснали очи и победоносна усмивка.
— Как мислиш са се запознали?
— Не зная, Хилда. Пък и не е наша работа — опита се да я сгълчи, но тя щеше да се пръсне от вълнение и любопитство.
— Ама не разбираш ли? Та той не е излизал на вечеря, откакто почина жена му.
— А ти, Хилда, не разбираш ли, че не бива да говориш така? Те са зрели хора и това, което вършат, си е тяхна работа. И щом му се е приискало да изведе една красива жена на вечеря, защо пък да не го направи?
— Ама че аз не ги упреквам в нищо. Мисля, че е чудесно, че са заедно.
— Добре. Тогава млъквай и им занеси кафето. — Той леко я потупа по гърба и отиде да се увери, че всички гости са обслужени. Малко по-късно погледът му се спря върху Джон и Дафни, които оживено разговаряха. Той вероятно й разказваше нещо смешно, а тя се смееше като малко момиченце.
— И какво им каза след това? — Очите й весело искряха.
— Казах им, че щом не знаят да управляват сечище, защо не вземат да се захванат с балет. И знаеш ли какво? Не минаха и шест месеца и те продадоха предприятието и решиха въпроса като купиха някаква балетна трупа в Чикаго. — Той поклати глава като продължаваше да се усмихва. — Проклети глупаци. — Беше й разказал за двамата измамници от Ню Йорк, които се бяха появили преди няколко години с намерението така да ръководят сечището, че то да работи на загуба и да не се налага да плащат данъци. — Дявол да го вземе, та аз създадох това сечище, прекарах живота си на него. Но не за да го оставя на тези две магарета да го съсипят и опропастят.
— Обичаш ли работата си, Джон? — Дафни бе силно заинтригувана. Той очевидно бе интелигентен, начетен, знаеше какво става по света и в същото време бе прекарал целия си живот в това малко, забутано градче в Нова Англия и бе изкарвал прехраната си с тежък физически труд.
— Да, обичам я. Тя ми приляга. Никога не бих бил щастлив, затворен в някоя канцелария. А имах тази възможност. Бащата на Сали имаше банка тук и той много настояваше да започна работа при него. Само че това не бе за мен. На мен по ми приляга да съм навън, на открито, да се занимавам със секачите, да работя с ръцете си. — Той се усмихна. — Аз съм работник по душа, госпожо Фийлдз. — Ясно беше обаче, че той беше нещо много повече от обикновен работник. Физическият труд го бе направил силен и земен, научил го бе да бъде реалист, да наблюдава и цени човешката природа. Беше мъдър човек и с напредването на вечерта Дафни разбра, че много харесва това му качество. Бяха вече приключили с десерта; Джон я изгледа продължително и взе ръката й в своите. — Ние и двамата сме изгубили твърде много, а ето ни сега седим тук, силни и жизнени, успели да се преборим с всичко и да оцелеем.
— Имаше моменти, в които ми се струваше, че няма да успея. — Изпита голямо облекчение да признае пред някого страховете и терзанията си.
— Винаги ще бъде така. Все още не си се преборила с всичко, нали?
— Имам си своите съмнения и безпокойства. Понякога ми се струва, че нямам повече сили, че няма да издържа нито ден повече.
— Ще издържиш — каза го с непоколебима увереност.
— Но може би е дошло времето, когато трябва да престанеш да се бориш сам-сама. — Бе почувствал, че от много време в живота й не бе имало друг мъж. От нея се излъчваше тихата скръб на жена, която вече е почти забравила какво означава да бъде обичана и желана. — Имало ли е някой в живота ти след смъртта на съпруга ти, Дафни? Или може би не бива да питам?
Тя се усмихна засрамена, а огромните й метличеносини очи сякаш станаха още по-големи.
— Можеш да попиташ. Не, не е имало. Всъщност… — Тя се изчерви и той почувства почти непреодолимо желание да я целуне. — Това е първата ми среща с мъж… след. — Не беше необходимо да казва останалото. Той разбра.
— Колко много пропиляно време за красива жена като теб. — Този път думите му й дойдоха прекалено много и тя отмести погледа си.
— Така беше по-добре. Можех да се посветя изцяло на Андрю.
— А сега?
— Не зная… — Изглеждаше угрижена и нещастна, докато произнасяше думите. — Не зная какво ще правя без него.
— Мисля… — Той присви очи и я погледна. — Мисля, че трябва да направиш нещо много важно и значимо.
Тя се разсмя на думите му.
— Какво например? Да се кандидатирам за Конгреса?
— Може би, ако това е, което искаш. Но струва ми се, че не е. Дълбоко в теб, Дафни, има нещо, което напира да излезе навън. И може би в някой от тези дни ти ще го освободиш, ще го пуснеш на свобода. — Думите му я зашеметиха. Самата тя често бе мислила за това, но само в дневника, който водеше редовно, си позволяваше да излее натрупалата се горчилка и мъка. Прииска й се да му каже за дневника, но в следващия момент се почувства глупаво и си замълча.
— Искаш ли да се поразходим?
Станаха и докато напускаха странноприемницата, госпожа Обермайер ги наблюдаваше с огромно одобрение и радост.
— Създала си си приятели в този град, мъничката ми. — Той й се усмихна. — Госпожа Обермайер те харесва.
— Аз също я харесвам. — Мълчаливо вървяха един до друг по безлюдните улици.
Изведнъж Джон взе ръката й в своята и попита.
— Кога ще се срещна с Андрю? — Никой от двамата не се замисли дали наистина трябва да види Андрю. Въпросът беше кога да го направи. За изминалите два дни този мъж сякаш бе станал част от живота й. Не беше сигурна какво точно ще се случи с тях, но знаеше, че ще й хареса. Изведнъж се почувства освободена от всички задръжки и предишни страхове, които тегнеха като верига на врата й. Усещаше, че губи контрол над нещата, че се оставя течението да я носи, но това чувство бе приятно и успокояващо.
Вдигна главата си нагоре и погледна силния му, изразителен профил. Не беше сигурна, че той ще е новият й мъж в живота й, но със сигурност знаеше, че ще й бъде приятел.
— Какво ще кажеш за утре? Мисля да го посетя след обяд. Би ли искал да дойдеш?
— С удоволствие.
Бавно се върнаха при камиона и той я откара вкъщи. Изпрати я до вратата. Не го покани да влезе, а и той сякаш не очакваше такава покана. Махна му преди да затвори вратата, а той се качи в камиона и тръгна, като не преставаше да мисли за Дафни.