Даниел Стийл
Веднъж в живота (37)

37.

Матю караше към Ню Йорк с възможно най-висока скорост и непрекъснато мислеше за Дафни. Всеки телефонен разговор, всяка тяхна среща бяха запечатани в съзнанието му и сега минаваха пред очите му на филмова лента. Няколко пъти се усмихна на приятните спомени, но през по-голямата част от времето лицето му бе мрачно и тъжно. Не можеше да повярва в случилото се. Защо на нея? Защо на Дафни? Толкова много нещастия се бяха случили в живота й, толкова скръб и болка бе преживяла, толкова пъти й се бе налагало да бъде силна и непреклонна. Не можеше това да й се случи тъкмо сега. Не можеше всичко да свърши просто ей така. Но Матю си даваше сметка, че всичко е възможно, и мисълта, че тя може да умре, преди да е пристигнал, го караше да шофира още по-бързо.

Пристигна в Ленокс хил в два и тридесет през нощта. Повечето от светлините във фоайето бяха загасени и той не срещна никого, докато се изкачваше по стълбите. Отиде направо на сестринския пулт на интензивното отделение. В този момент Барбара го видя. Бе изпратила Том преди няколко часа и бе настояла да остане край Дафни. Сестрата им бе казала, че тази нощ ще е решителна за нея. „Тя не можеше да остане дълго в състоянието, в което се намираше. Или щеше да започне да се оправя или просто нямаше да се справи.“

— Мат? — Той се обърна като чу гласа й. Искаше му се да види Дафни. Барбара не можеше да повярва, че бе успял да дойде толкова бързо. Трябва да е летял по заледените пътища. Имал е късмет, че не е свършил като Дафни.

— Как е тя?

— Все така. Но се бори дяволски упорито.

Той кимна мрачно. Под очите му имаше големи сенки. Бе работил до изнемога през последните дни, а сега и това. Все още бе облечен в старите джинси и дебелия пуловер, който носеше, когато Барбара му позвъни. Набързо бе надраскал една бележка за дежурните през нощта и бе излетял през вратата стиснал в ръце палтото, ключовете и портфейла си.

— Може ли да я видя? — Барбара потърси с очи сестрата, която погледна часовника си.

— Защо не изчакаме няколко минути?

— Сестра? — Той се обърна и се вкопчи в ръба на бюрото й. — Шофирах седем дълги часа от Ню Хемпшир, за да я видя.

— Добре. — Това вече нямаше никакво значение. А след час може би щеше да бъде твърде късно. Лиз Уоткинс го поведе към отворената врата и той я видя неподвижна, обвита в бинтове и марли, свързана с твърде много машини и монитори. Матю почувства почти физическа болка при вида й. Беше я видял само преди две седмици, а сега изглеждаше толкова различна. Бавно влезе в стаята, седна на празния стол до леглото й и нежно погали русата й коса. Барбара го наблюдаваше известно време, а след това се обърна и двете с Лиз излязоха от стаята. Сестрата не искаше да се натрапва и да задава въпроси, но сега, когато знаеше, че в живота на Дафни има мъж, се почувства по-добре. Струваше й се нечестно такава жена, като Дафни, да живее сама. А мъжът с меките кафяви очи изглеждаше най-подходящия човек за нея.

— Здравей, мъничката ми.

Мат докосна леко нежното й лице, а след това се загледа в нея като за кой ли път се питаше защо не му бе казала нищо за Джъстийн. Може би бе глупаво да се надява на нещо в този момент, може би тя никога не бе изпитвала нещо към него и никога няма да го обикне. Но ако изобщо дойдеше в съзнание, щеше да й каже, че я обича. Остана така загледан в нея почти цял час и най-накрая Лиз се върна да провери състоянието й.

— Някаква промяна?

Тя поклати глава. Температурата й леко се бе повишила. Но той не излезе от стаята, а и тя не го подкани. Мат остана там до седем часа сутринта, когато дойде новата смяна и Лиз обясни на дневната сестра какво става.

— Защо не го оставиш при нея, Ан? Не й причинява никаква вреда. Пък и кой знае. Може би присъствието му има някакво значение за нея. Тя се бори за живота си.

Другата сестра кимна. И двете знаеха, че понякога оживяваха и най-безнадеждните случаи и ако присъствието му по някакъв начин можеше да помогне, те нямаше да се противопоставят. Лиз се спря, за да каже довиждане и погледна Дафни за последен път. Стори й се, че не изглежда вече толкова бледа, но й бе трудно да прецени. Но той изглеждаше ужасно. Лицето му бе брадясало, а тъмните кръгове под очите му бяха станали още по-големи.

— Може ли да ви донеса нещо? — тихичко му прошепна.

Беше в противоречие с правилника, но тя смяташе, че може да му донесе чаша кафе. Той само поклати глава. Когато си тръгна, Лиз видя Барбара, заспала на един стол. Прибра се вкъщи като се чудеше дали Дафни ще е все още в отделението, когато се върне на работа. Надяваше се. През целия ден мислеше за нея, а по едно време започна да препрочита любимите си пасажи от Апах. И когато в единадесет часа вечерта се върна на работа, просто се боеше да попита за нея. Другата сестра й каза, че той все още е там. Дафни също. Барбара най-сетне си бе тръгнала следобеда, за да почине малко. А Дафни все още се държеше.

Лиз мълчаливо тръгна по коридора. Стигна до стаята й и надникна. Видя го да стои надвесен над Дафни, приковал поглед в лицето й, а изпълнените му с безкрайно отчаяние очи сякаш я молеха да не си отива.

— Искате ли чаша кафе, господин Дейн. — Лиз тихо прошепна името му. Очевидно не бе ял нищо през целия ден. Беше изпил само огромно количество кафе.

— Не, благодаря. — Усмихна й се уморено. Брадата му бе станала по-голяма, но очите му бяха силни и жизнени, а усмивката му нежна и добра. — Мисля, че вече се справя по-добре.

Температурата бе спаднала, но тя не бе помръднала през целия ден. Без да мигне бе наблюдавал сестрите как сменят банките и превръзките й. Бе стоял край нея целия ден, бе милвал косата й и не преставаше дори и в този момент, докато Лиз го наблюдаваше.

Сестрата бавно се приближи към него.

— Знаете ли, удивително е, че още се държи. Понякога си мисля, че хора като вас най-много помагат на безнадеждно болните пациенти.

— Надявам се да е така.

Размениха си по една усмивка и тя излезе. След малко Матю отново седна, като не сваляше поглед от лицето на Дафни. Слънцето вече изгряваше и заливаше Ню Йорк с лъчите си, когато тя най-сетне помръдна. Матю се надигна и напрегнато се вгледа в нея. Не знаеше какъв знак бе това, но тя бавно отвори очите си и огледа стаята. Изглеждаше изненадана, когато го видя, а след това пак се унесе, но само за няколко минути. Матю искаше да позвъни на сестрата, но се страхуваше да помръдне и за момент се уплаши, че може би е задрямал за миг и всичко е било само сън. Но Дафни отново отвори очи и го погледна дълго и изпитателно.

— Мат. — Гласът й бе слаб, едва доловим.

— Добро утро.

— Ти си тук? — Сякаш не разбираше защо той е при нея, но се усмихваше и той взе ръката й.

— Да, тук съм. Ти поспа доста дълго.

— Как е Андрю?

— Той е добре. — Говореше й тихо и нежно. — И ти ще си добре. Знаеш ли това?

Тя леко се усмихна:

— Вече не ми е толкова горещо.

Той се засмя на думите й. Бе прекарал двадесет и четири часа край леглото й, уплашен до смърт, че може да умре. Не ми е толкова горещо със сигурност бе най-странния израз, с който можеше да опише състоянието си.

— Дафни… — Изчака я отново да отвори очите си. — Има нещо, което трябва да ти кажа.

Буцата отново заседна в гърлото му. Нежно погали свободната й ръка. Тя го погледна и леко кимна.

— Вече зная.

— Така ли? — Изглеждаше разочарован. Наистина ли е знаела през цялото време и сега не искаше да го слуша?

— Ти… ще се… жениш.

Погледна го с огромните си сини очи и той застина от изумление.

— Наистина ли мислиш, че стоя тук часове наред и чакам да се събудиш, само за да ти кажа, че ще се женя?

Лицето й се озари от дружелюбна усмивка.

— Винаги си бил много внимателен.

— Не чак толкова внимателен, глупаче.

Дафни се усмихна по-широко и затвори очи, за да си почине. Когато ги отвори отново, Мат я гледаше съсредоточено и напрегнато.

— Аз те обичам, Даф. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Това е, което исках да ти кажа.

— Не, не е вярно. — Опита се да поклати глава, но премигна от болка. — Ти обичаш Хариет… Боут… или както там се казваше.

— Хариет Боут, както ти я наричаш, не значи нищо за мен. Престанахме да се виждаме, след като й казах, че не я обичам. Но тя вече го знаеше. Единственият човек, който никога не разбра, си ти.

Изгледа го продължително, като се опитваше да проумее думите му.

— Чувствах се виновна за всичко, което изпитвах към теб.

— Защо?

— Не зная… Мислех, че не е честно спрямо… теб… и спрямо Джъстийн. — Отново го погледна. — Аз го напуснах.

— Защо не ми каза?

— Мислех си, че обичаш друга. — И двамата продължиха да шепнат. — А и ти каза…

— Зная какво казах. Мислех, че ти и онзи твой гръцки бог ще се жените.

Тя му се усмихна. Очите й бяха мъдри и уморени.

— Той е глупак.

— И ние бяхме глупаци. Аз те обичам, Даф. Ще се омъжиш ли за мен?

Две големи сълзи се търколиха от очите й, тя се закашля и се разплака. Мат целуна очите й и приближи лице до нейното:

— Не плачи, Даф… моля те… всичко е наред… не исках да те тревожа. — Значи тя изобщо не го обичаше. Приплака му се, но продължи да гали косата й като се опитваше да си възвърне самообладанието. — Съжалявам… — Но тогава чу гласа й и замръзна на мястото си.

— И аз те обичам… Мисля, че се влюбих в теб още първия път, когато те видях… — Погледна го в очите и сълзите се затъркаляха по лицето му.

— Обичам те повече от всичко на света, Даф. Не мога да ти кажа колко много те обичам.

В този момент Лиз Уоткинс влезе в стаята, за да му каже довиждане, преди да си тръгне и се закова на вратата. Чу гласа на Дафни и видя доближените им глави. Леко почука и влезе при тях. Смяташе да попита Дафни как се чувства, но когато се приближи до тях, всичко й стана ясно. И двамата плачеха, а Дафни щастливо се усмихваше през сълзи.

— Изглеждате много щастливи.

— Така е. — Матю говореше от името на бъдещата си съпруга. — Току-що се сгодихме.

— Може ли да видя пръстена?

Очите на сестрата сияеха. Вече със сигурност знаеше, че Дафни ще се оправи. Кризата бе преминала. Най-лошото бе останало зад гърба им.

— Къде е пръстенът?

— Тя го изяде. И затова е тук.

Лиз се разсмя и ги остави сами. Матю усмихнато погледна към Дафни.

— Следващата седмица твърде скоро ли е?

— Дали главата все още ще ме боли тогава? — Изглеждаше уморена, но невероятно щастлива.

— Надявам се, че няма.

— Тогава следващата седмица. Андрю ще си бъде ли у дома?

— Да, и това е още едно нещо, за което искам да поговорим. Какво ще кажеш да го преместим в училището в Ню Йорк?

— И да живее вкъщи при нас?

— Мисля, че вече е готов.

Тя все още се усмихваше, когато сестрата влезе, бутайки пред себе си едно походно легло и се спря до тях с решителна усмивка:

— Нареждане на лекаря. Каза, че ако не поспите малко, господин Дейн, ще ви сложи под обща упойка.

Когато сестрата излезе от стаята, Мат се излегна на леглото, пресегна се и хвана ръката на Дафни. Тя отново бе заспала, но това вече не бе злокобен знак. Матю знаеше, че тя скоро ще се оправи и докато се унасяше в сън, се усмихваше на себе си. Какви глупаци само са били! Трябваше да й каже още преди една година. Но това вече нямаше значение… Нищо вече нямаше значение… освен Дафни.