Даниел Стийл
Веднъж в живота (22)

22.

Том даде на Барбара името на собствения си агент по недвижими имоти и още първия следобед, в който отидоха да разгледат няколко къщи, намериха точно това, което търсеха в Бел Еър. Беше красива малка къщичка на Сиело Драйв, имаше три спални, от които се откриваше хубава гледка към добре поддържана градина. Къщата бе оградена с висока тухлена стена, обрасла с лози и други пълзящи растения, така че не приличаше на затвор, но бе твърде уединена и изолирана от околния свят. Отпред имаше голяма поляна, обикновен правоъгълен басейн и сауна. Цялата къща бе много приятна и уютна. Подовете бяха от светлобежов мрамор, из цялата къща имаше разпръснати огромни бели канапета, имаше цяла колекция от ценни предмети на модерното изкуство, а кухнята сякаш бе взета от страниците на Хауз енд Гардън^[1]. Къщата бе слънчева и удобна. Имаше и кабинет, облицован с бял бор. Гледаше към басейна и Барбара смяташе, че това би било идеално място за работа. Къщата притежаваше всичко, което търсеха, и макар че цената й се струваше висока, Комсток едва ли щяха да възразят. Къщата принадлежеше на един много уважаван актьор и съпругата му, които снимаха филм в Италия.

Барбара се оглеждаше с доволна, възторжена усмивка, а агентът внимателно я наблюдаваше. Тя отвори всеки шкаф, всяко чекмедже, провери всяка стая, изпълнена със загриженост за удобството на Дафни.

— Е, какво мислите, госпожице Джарвис?

— Мисля, че ще се нанесем още утре, ако разбира се това ви устройва.

Размениха си по една усмивка.

— Моите клиенти ще бъдат доволни. Те заминаха преди месец. — Бе истинско чудо, че къщата бе останала толкова дълго ненаета, но Барбара разбра, че собствениците бяха поставили няколко твърде строги условия по отношение на наемателите.

— Мислите ли, че вашата шефка ще иска първо да я види?

— Не, не мисля. — Дафни работеше толкова упорито и бе така увлечена в сценария, че едва ли би забелязала нещо около себе си. Сигурно не би й направило впечатление, дори ако Барбара наеме за тях някаква схлупена колиба. — Тя е много заета.

— Тогава защо не се върнем в офиса ми и да подпишем необходимите документи?

Един час по-късно Барбара подписа договора за една година и на следващия ден Дафни и тя се преместиха в новото жилище.

 

 

Цялата вечер Дафни се разхожда из къщата, като се опитваше да се приспособи към новата обстановка. Понякога й бе трудно веднага да започне работа на ново място и й трябваше малко време, за да се установи и свикне. Беше разопаковала вещите си, а пишещата машина вече бе поставена в малкия уютен кабинет. Всичко бе готово и я чакаше, но Дафни изведнъж се сети, че Барбара бе излязла, без да каже къде отива. Напоследък бе станала твърде независима. Беше се променила след пристигането им в Лос Анжелис — изглеждаше по-жизнерадостна, по-весела и бодра. Животът й никога не е бил вълнуващ и ако обстановката тук я правеше щастлива, Дафни можеше само да се радва за нея. Но както си седеше в кухнята сама, ядеше бъркани яйца и мислеше за секретарката си, Дафни изведнъж се почувства безкрайно самотна. Единственото, за което можеше да мисли в този момент, бе Андрю. Спомняше си живота им в стария апартамент, всички радости и скърби, които бяха преживели заедно, преди да го изпрати в училището. А след това си го представи в Хауърт и изпита непреодолим копнеж по него; искаше й се да го прегърне, да го докосне, да го види. Блъсна настрана чинията с яйцата и неудържимо се разрида. Чувстваше се малка и нещастна като изгубено дете. Захлупи се върху масата и безутешно заплака, раздирана от болка и мъка по Андрю.

Опитвайки се да се утеши, тържествено си обеща, че ще изпрати да го доведат колкото е възможно по-скоро, а междувременно просто ще трябва да се примири със самотата. Стана й още по-болно само при мисълта, че и той може би се чувства по същия начин. Представи си го как плаче в стаята си, нещастен и изоставен, и отново се обля в сълзи. Беше обхваната от дълбоко отчаяние, страхуваше се, че го е предала, че идването й в Калифорния е голяма и непростима грешка. Внезапно разбра, че се нуждае от подкрепа. Изпитваше непреодолимо желание да чуе, че детето е добре и знаеше, че има само един човек, който ще й каже истината. Без дори да погледне към часовника, за да разбере колко е часът при него, тя се забърза към телефона, поставен на стената в кухнята. С разтреперана ръка избра познатия номер. С цялата си душа се молеше Матю да е буден. Трябваше да поговори с някого. Сега. В този момент.

Беше избрала личния телефонен номер на госпожа Къртис и когато след миг чу дълбокия му дрезгав глас, Дафни се почувства по-спокойна и не толкова самотна.

— Мат? Дафни Фийлдз се обажда. — Очите й отново се напълниха със сълзи, гърлото й се сви и тя едва успяваше да контролира гласа си. — Надявам се, че при теб не е твърде късно за телефонни разговори.

Той тихо се засмя:

— Шегуваш ли се? Имам работа поне за още два часа. Радвам се да чуя гласа ти. Как е в Калифорния?

— Не зная. Не съм я видяла още. Успях да разгледам само хотелската си стая, а сега и новата къща. Преместихме се днес. Искам да ти дам новия си телефонен номер. — Докато Матю пишеше, Дафни се опита да възвърне самообладанието си. И когато го запита за Андрю, гласът й звучеше много по-спокойно и уверено.

— Той е добре. Справя се чудесно. Днес се научи да кара велосипед. Изгаря от нетърпение да ти се похвали и доколкото зная, тая вечер смяташе да ти пише писмо. — Думите му бяха толкова спокойни, при тях всичко бе нормално и тя с облекчение усети как чувството на вина, което я бе обхванало, започна да се стопява. Гласът й, обаче, все още бе тъжен.

— Ще ми се да го бях видяла.

Матю за момент замълча. Досещаше се какво изпитва Дафни в този момент.

— Ще го видиш. — И след още един миг мълчание попита: — А ти добре ли си, Дафни?

— Така мисля… да… — А след това въздъхна. — И дяволски самотна.

— Писането е самотно занимание.

— А когато човек е изоставил сина си някъде далеч, става направо непоносимо. — Въздъхна дълбоко, но този път успя да сдържи сълзите си. — Как вървят нещата в Хауърт?

— За мен все още всичко е твърде изтощително, но започвам да свиквам. Мислех си, че съм получил добър предварителен поглед върху нещата, но постоянно изникват проблеми — винаги има документи, които трябва да се попълнят, винаги има деца, с които трябва да поговоря, да ги утеша, да ги насърча. Въвеждаме някои минимални промени, но все още не сме предприели нещо голямо. Ще те държа в течение.

— Много ще се радвам, Мат. — По гласа й разбираше колко е уморена. Напомняше му на малко момиченце, изпратено далеч от къщи, полуобезумяло от носталгия.

Отново помълчаха, а Мат се опита да си я представи там, в Калифорния, на толкова мили от него.

— Хубава ли е къщата ти?

Тя му я описа и той изглеждаше силно впечатлен, след като разбра кои са истинските й собственици. Разговорът им за малко я поразсея и тя позабрави острата болка, която я разяждаше. Матю умееше да успокоява; бе чувствителен и мъдър, и много силен. Но тя все още продължаваше да тъгува по Андрю.

— Всички вие много ми липсвате. — Мат бе развълнуван, че и той е включен в тази група.

— И ти ни липсваш, Дафни. — Гласът му бе топъл и гальовен и нещо в душата й трепна. Чувстваше се щастлива, че може да разговаря с този човек, когото познаваше от толкова скоро, но който й бе станал скъп и близък приятел.

— Много ми липсват разговорите с теб, Мат.

— Зная… и аз миналата седмица сякаш очаквах да те видя тук.

— Много бих искала да съм при вас. Тук се чувствам толкова далеч от дома. И макар че всичко е много красиво, никога няма да свикна.

— Скоро ще се върнеш у дома.

Но изведнъж годината, която й предстоеше, й се стори безкрайно дълга. Сълзите й отново се появиха и тя с усилие успя да се сдържи и да не се разплаче отново.

— И не забравяй какъв неповторим шанс е този филм за теб. И на двамата ни предстоят още много и нови уроци.

— Да, предполагам, че е така… А ти как се чувстваш в Хауърт? — Разговорът им потече по-леко и Дафни се почувства по-добре. — Покрива ли се действителността с очакванията ти?

— Да, засега. Но трябва да си призная, че… Струва ми се, че Хауърт е толкова отдалечен от Ню Йорк, колкото и Калифорния. — Усмихна се и се протегна в стола си. — В Ню Хемпшир е ужасно тихо и спокойно.

Тя лекичко се засмя.

— Аз ли не го зная? Когато отидох там за пръв път и оставих Андрю в училището, имах чувството, че самата тишина ме изнервя и влудява.

— И как свикна? — Той се усмихваше, представяше си лицето й, очите й, и имаше чувството, че разстоянието между тях се стопява.

— Водех си дневник. Беше най-близкият ми приятел. И мисля, че точно тогава започнах да пиша. В началото бяха кратки есета, след това започнах да пиша разкази, а след това написах и първата си книга. А сега съм на западното крайбрежие и пиша сценарий за филм, макар че не съм съвсем наясно как точно трябва да го направя. И като си помисля сега, май по-добре щеше да е, ако бях свикнала с тишината и си бях останала там.

И двамата се засмяха.

— Оплаквате ли се, госпожице Фийлдз?

— Не — бавно се усмихна, — по-скоро хленча. Бях дяволски самотна тази вечер, преди да ти се обадя.

— Няма нищо срамно в това. Миналата вечер телефонирах на сестра ми и бях готов да се разплача. Обади се една от племенниците ми и аз я помолих да й предаде всичките ми оплаквания, като се надявах да получа малко съчувствие и подкрепа от Марта.

— И тя какво каза?

— Че съм неблагодарен негодник и че щом получавам два пъти по-висока заплата от тази в Ню Йорк, трябва да съм безкрайно доволен. Каза ми да престана с глезотиите и да се захващам за работа. — Засмя се, като си спомни думите, които племенницата му бе предала по телефона. — Такава си е сестра ми. Тя е права, разбира се, но аз наистина се нуждаех от малко съчувствие и доброта, а получих ритник в задника. Макар че предполагах, че това рано или късно ще се случи. Преди да заминем за Мексико аз разговарях с нея по същия начин, бях груб и непреклонен, опитвах се да я убедя, че трябва да се бори.

— Разкажи ми за Мексико. — Не й се работеше повече, искаше само да седи в кухнята и да слуша гласа на Мат по телефона.

— О, Дафни, това бе най-налудничавото нещо, което някога съм правил. Известно време живяхме в Мексико сити. Прекарахме три месеца в Пуерто Валарта — по онова време това беше малко, сънливо градче с калдъръмени улици и никой в него не говореше английски. Марта се научи не само да чете по устните, тя се научи да разчита думите на хора, които говореха на испански. — При спомена за сестра му гласът му се изпълни с обич и възхищение.

— Тя сигурно е забележителна жена.

— Да — гласът му беше мек, — такава е. Тя много прилича на теб, знаеш ли? Има силна воля и кураж и в същото време е много човечна, а това е твърде рядко срещана комбинация. Повечето хора, преживели тежки моменти в живота си, стават сурови и коравосърдечни. Но с нея не стана така, а и с теб също. — Дафни отново се зачуди колко ли подробности от живота й знае и дали знае повече от това, което самата тя му беше казала. Но той бе решил да си признае. — Госпожа Обермайер ми разказа за твоя приятел в Ню Хемпшир. Този, който спомена в разговора ни миналата седмица. — Мат се страхуваше да каже името му, смяташе, че няма това право. — Трябва да е бил чудесен човек.

— Да, такъв беше. — Тя тихо въздъхна и се опита да не мисли за безбройните загуби, които бе преживяла, за мъката и скръбта. — Тази вечер си мислех колко различен би бил животът ми в този момент, ако той, или пък Джеф бяха живи сега. Предполагам, че нямаше да съм тук и да си бия главата над пишещата машина.

— Но в такъв случай щеше да си съвсем различен човек, Дафни. Мъката по тях е част от теб самата. И точно това те прави толкова специална и необикновена. — Дафни се замисли дали е прав. — Не мога да кажа, че си имала голям късмет в живота, но по някакъв странен начин в това сякаш е големият ти шанс. Жестоки, непоправими нещастия са се струпали на главата ти, но ти си се преборила с всичко и от всяка беда си излизала по-добра, по-мъдра. От всяка болка си извлякла сила и воля за живот, а това е голяма победа. Дафни никога не бе мислила за себе си като за победител, но знаеше, че в очите на хората изглежда точно такава. Бе победила — значи бе имала късмет, бе станала известна и преуспяваща. Само че Дафни много добре знаеше, че в живота има и други, много по-важни неща, които тя нямаше. Но независимо с какво точно бе запълнен животът й, разговорите с Матю Дейн винаги й носеха успокоение, правеха я по-спокойна и по-весела.

— Ти си дяволски добър приятел, Матю Дейн. От твоите думи ми се приисква да изляза навън и да покоря света.

— А там, където се намираш, има много неща за покоряване.

— Кой научи Андрю да кара велосипед? — Знаеше отговора и без да пита.

— Аз. Имах малко свободно време този следобед. Оня ден забелязах с каква завист наблюдава по-големите деца. Тъй че се приближих към него и му позволих да опита, а той се справи чудесно.

Дафни се опита да си представи сцената и се усмихна:

— Благодаря ти, Мат.

— И той ми е приятел, както знаеш.

— Късметлия е той.

— Не, Даф. — Очите му бяха мъдри, изпълнени с много нежност и доброта. — Не той е късметлията. Аз съм. Деца като Андрю запълват живота ми, осмислят го, карат ме да се чувствам полезен и пълноценен.

Като че ли нямаше какво повече да си кажат.

— Мисля, че е време да те оставя да си вършиш работата. Пък и аз трябва да поработя още малко. — Самата мисъл, че и той седи зад бюрото си в този момент и ще продължи да работи още няколко часа като нея, й действаше странно успокоително.

— Поздрави Андрю от мен утре. Предай му една голяма целувка.

— Ще го направя. И Дафни… — Поколеба се за момент, просто не знаеше колко може да й каже, без да я разстрои. — Радвам се, че се обади.

— Аз също. — Беше я накарал отново да се почувства доволна и щастлива. — Скоро пак ще ти се обадя.

Казаха си дочуване и още известно време след това тя сякаш долавяше присъствието му в кухнята. Отиде до бюрото си, погледна към машината, но не се залови за работа. Вместо това отиде в спалнята, сложи си черен бански костюм и скочи в басейна. Водата бе топла и приятно галеше кожата й. Преплува няколко дължини, замислена за Мат. Когато излезе от водата, се почувства освежена и отпочинала. Смени дрехите си и седна зад бюрото. Половин час по-късно бе на хиляди мили разстояние, изцяло погълната от сценария. А в Ню Хемпшир Матю Дейн остави настрана документите, върху които работеше, загаси осветлението, загледа се в огъня, а мислите му непрекъснато се връщаха към Дафни и разговора с нея.