Даниел Стийл
Веднъж в живота (21)

21.

Самолетът докосна пистата в Лос Анжелис, подскочи няколко пъти и продължи да се движи още няколко мига. Най-накрая спря и се придвижи към терминала. Барбара развълнувана надничаше през прозореца, а Дафни уморено се усмихваше. По време на цялото пътуване Барбара се бе държала като малко момиченце. Всичко й доставяше удоволствие, бе възбудена и очарована. Дафни бе по-мълчалива от обикновено и вече бе написала три пощенски картички до Андрю. Но в този момент изведнъж забрави за него. Цялото й съзнание бе изпълнено с мисълта, че пред нея се откриват нови възможности, че й предстои нов, по-различен и може би по-интересен живот.

Посрещна ги шофьорът, изпратен от Комсток. Беше висок, недружелюбен мъж на неопределена възраст, облечен в черен костюм. На главата си носеше черна шапка и най-забележителното нещо у него бяха дългите му мустаци. Стоеше прав в чакалнята и държеше голям картон, на който с червени букви бе изписано името й Дафни Фийлдз.

— Много умно. — Развеселена погледна към Барбара, а тя самата се захили.

— Това е Холивуд, Даф. Всичко тук е различно.

Когато пристигнаха в хотел Бевърли хилс, разбра, че думите на Барбара са били пророчески. Хотелът представляваше натруфена розова сграда, заобиколена от палмови дървета. Името му, изписано с яркозелени букви, заемаше по-голямата част от фасадата му. Вътре във фоайето цареше пълен хаос — пълно беше със забързани жени, облечени в плътно прилепнали джинси, копринени поли и сандали с високи токове, накичени с всякакви бижута, развели русите си коси. Някои от мъжете носеха скъпи италиански костюми, а други бяха облечени в плътно прилепнали панталони и разкопчани до кръста ризи. Притиснати под тежестта на огромни букети с цветя или на купища багаж с марката на Гучи, пиколата се щураха насам-натам и над всички тях се носеше неповторимо ухание — пъстра смесица от скъпи парфюми.

— Госпожица Фийлдз? Разбира се. Вашето бунгало е готово и ви очаква. — Гласът на дежурния администратор й напомни за водещия, който връчваше филмовите награди на Националната академия.

С тържествено изражение на лицето си пиколото подкара багажа й покрай бъдещите филмови звезди и продуценти, скупчени около плувния басейн. Дафни бе очарована от тая пъстра тълпа. Всички бяха весели и безгрижни, смееха се и оживено разговаряха пиеха бяло вино и мартини, без да ги е грижа, че денят едва е започнал. Оказа се, че в бунгалото има четири спални и три бани. Големият хладилник бе претъпкан с хайвер и шампанско. Гледката, която се разкриваше от прозорците, бе умопомрачаваща, а на масата я очакваше голям букет рози и кутия шоколадови бонбони от Комсток. В придружителната бележка пишеше: „Ще се видим утре“. Изведнъж, обхваната от непреодолим ужас, Дафни се обърна към Барбара:

— Няма да се справя. — Гласът й беше напрегнат. Пиколото току-що си бе тръгнало и те стояха и се оглеждаха в голямата, претъпкана с цветя всекидневна на бунгалото. Очите на Дафни бяха разширени от страх. — Барб, няма да мога.

— Какво няма да можеш? Да изядеш бонбоните? — Очевидно бе, че Дафни се е паникьосала напълно и Барбара се опитваше да я поразтовари поне малко.

— Не. Погледни всичко това. Та ние сме в Холивуд. Какво, по дяволите, търся тук? Аз съм писателка. Не зная абсолютно нищо за филмовия бизнес.

— Не ти и трябва. Единственото нещо, което трябва да направиш, е да седнеш пред пишещата си машина и да работиш така, както работеше в Ню Йорк. Абстрахирай се от всички тези глупости. Това, което виждаме, е само фасадата и блясъка. Нещата в действителност са съвсем различни.

— Не, не са. Видя ли всички онези хора навън? Всички те смятат, че този свят е истински, реален.

— Но това е хотел, за бога. Та всички те са от Сейнт Луис. Успокой се.

Барбара й наля чаша шампанско. Дафни седна на канапето, покрито с дамаска на розови и зелени цветя. Изглеждаше тъжна и нещастна. Приличаше на сираче.

— Искам да си ида вкъщи.

— Е, добре, аз пък няма да ти позволя. Така че млъквай и се наслаждавай на новия си живот. По дяволите, та аз още не съм видяла Родео Драйв. — Дафни си спомни живота на Барбара преди да я вземе при себе си и се усмихна. — Искаш ли нещо за хапване?

— Не, гади ми се само при мисълта за храна.

— За бога, Даф. Защо не се отпуснеш и не се позабавляваш малко?

— Да се забавлявам? Когато зная, че съм подписала договор да направя нещо, от което нищо не разбирам! На това място, което ми се струва, че се намира на другата планета и е на цели три хиляди мили разстояние от единственото ми дете!… За бога, Барбара, какво правя тук?

— Изкарваш пари за детето си. — Знаеше, че това е единственият отговор, който би стигнал до съзнанието й, би я измъкнал от ужаса и вцепенението.

— Да. — Но това беше малко успокоение. — Чувствам се така, сякаш съм се записала в чуждестранния легион.

— Точно така. И колкото по-бързо се захванеш за работа, толкова по-бързо ще се измъкнеш оттук. — Не че на Барбара й се искаше да си заминат. Мястото много й харесваше.

— Това вече е добра идея.

Залови се с разопаковането на багажа и след половин час се чувстваше значително по-добре. Барбара се обади в Комсток и ги увери, че са пристигнали благополучно, а след това отидоха да поплуват в басейна. Вечеряха само двете, поогледаха се из салона на хотела, който бе препълнен с актьори, фотомодели и бизнесмени. Тук-там се мяркаха хора с доста съмнителна репутация; някои от тях сигурно бяха пласьори на наркотици или сутеньори. В десет часа си легнаха: Барбара — преизпълнена с възторг и трескаво очакване, а Дафни — смутена и изплашена от това, което й предстои.

На следващата сутрин отидоха в Комсток и когато към обяд се върнаха отново сред блясъка на екзотичния хотел, Дафни се чувстваше значително по-спокойна и уверена в себе си. Вече й бе сравнително ясно какво точно очакват от нея. По време на разговора си бе водила обширни бележки и възнамеряваше веднага да се захване за работа. Задачите на Барбара също бяха повече от ясни. Беше си записала имената на половин дузина агенти на недвижимо имущество, с които смяташе да разговаря за къща, която двете с Дафни да наемат. Обади се в Ню Йорк на литературния агент на Дафни и записа съобщенията, които Айрис предаде. В късния следобед нещата тръгнаха съвсем гладко. Дафни бе донесла със себе си собствената си пишеща машина. Избута една маса и един стол в ъгъла на всекидневната и започна работа.

Барбара отиде на басейна и когато един час по-късно се върна, Дафни продължаваше да пише. Беше толкова погълната от работата си, че дори не бе забелязала, че в стаята вече е полутъмно. Барбара запали лампите.

— Ммм? — Облечена бе в джинси и тениска, косата й бе вдигната високо и прихваната с голяма шнола. Вдигна поглед от машината и разсеяно погледна към Барбара. — О, здравей. Хареса ли ти плуването?

— Чудесно беше. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Ммм… не… може би по-късно.

Барбара обичаше да я наблюдава докато работи. Това, което вършеше, я поглъщаше изцяло, не виждаше и не чуваше нищо. В осем часа Барбара поръча вечеря за двете и когато я донесоха, леко я потупа по рамото. Когато работеше, Дафни никога не се сещаше за ядене и в Ню Йорк Барбара обикновено поставяше подноса с храната на бюрото й и непрекъснато я подканяше да яде.

— Време е за ядене.

— Добре. След минута. — Това обикновено означаваше след час, но в този случай минаха два часа преди Барбара да посмее да се обади отново.

— Хайде, хлапе такова. Трябва да хапнеш нещо.

— Добре де. — Най-накрая спря да удря по машината, облегна се с въздишка назад и се протегна. След това се усмихна на Барбара. — Сега наистина се чувствам добре.

— Как върви?

— Не лошо. Струва ми се, че нещата ще потръгнат.

След вечеря се върна при машината си и работи до два часа сутринта. Събуди се само след няколко часа и в седем часа, когато Барбара стана, тя вече чукаше на машината.

— Не си ли лягала тази нощ? — Знаеше, че понякога увлечена в работа, Дафни остава будна до сутринта.

— Легнах си някъде около два часа.

— Да не си решила да свърших всичко наведнъж?

— Искам да нахвърля това, което обсъждахме вчера. Забележките и предложенията са все още съвсем пресни в съзнанието ми.

През целия ден Дафни не се отдели от машината. Барбара отиде да разгледа три къщи, обядва сама и постоя малко край басейна. След това се прибра и се залови със собствената си работа — отговори на няколко дузини писма от почитатели. Отново вечеряха в бунгалото си късно през нощта. По някакъв странен начин Барбара се грижеше като майка за Дафни, но това й доставяше огромно удоволствие. След дългите години, които бе прекарала с вечно недоволната си майка, Барбара изпитваше истинска радост да работи за Дафни, да споделя успеха й, да се намира толкова близо до тази жена, която смяташе за истински герой. Дафни никога не гледаше на приятелството им от тази страна, но за Барбара съвместната им работа бе чудесно и неповторимо преживяване.

На четвъртия ден Дафни се обади на госпожа Къртис да попита за Андрю. Вярна на обещанията си, тя му бе писала всеки ден. Госпожа Къртис я увери, че детето е добре и че веднага след заминаването й се е приспособило блестящо към новата ситуация. Напомни й, че следващият ден е нейния последен ден в Хауърт и че се надява, че Дафни ще я посети в новия й дом още при първото си посещение в Ню Хемпшир. Дафни й пожела късмет и затвори телефона. Внезапно се сети за Мат и се зачуди какво ли прави в този момент. Знаеше, че той вероятно е страшно зает в училището в Ню Йорк. Сигурно се опитваше да приключи всичко преди да напусне.

— Как е Андрю? — Барбара влезе с един поднос за Дафни, а тя я погледна с усмивка.

— Госпожа Къртис казва, че е добре. Между другото, какво става с къщата ни? Как вървят проучванията ти?

Барбара се захили:

— Засега се справям добре, само че всички къщи, които видях, са грозни. Надявам се, че тия дни ще намеря нещо по-добро. С каква форма предпочиташ да бъде плувният басейн — на пишеща машина или на книга?

— Много смешно.

— Слушай, днес вече видях един овален, един под формата на сърце, един под формата на ключ и един, който поразително приличаше на корона.

— Звучи много екзотично.

— И точно така изглеждат, а най-лошото от всичко е, че на мен дяволски ми харесва. Откривам съвсем нови, неподозирани черти в характера си.

Дафни развеселена й се усмихна.

— Виж какво, ако влезеш в тази стая с риза разкопчана до кръста и цялата накичена със златни верижки, ще знам със сигурност, че промените при теб са необратими.

На следващия ден Барбара се представи точно в този вид и Дафни се заля от смях.

— Тук сме само от пет дни, а ти вече се предаде.

— Нищо не мога да направя. Атмосферата тук е такава. По-силна е от мене.

— Нищо не е по-силно от теб, Барбара Джарвис. — Дафни бе искрена и Барбара го знаеше, но само поклати глава.

— Това не е вярно, Даф. Ти си по-силна. Ти си най-силната жена, която познавам.

— Ще ми се да беше вярно.

— Вярно е.

— Говориш като Матю Дейн.

— Пак той. — Барбара внимателно я погледна. — Продължавам да мисля, че ти изпусна възможност, която се явява веднъж в живота. Видях снимката му на корицата на книгата му. Страхотен е.

— И? Какво съм пропуснала? Възможността да прекараме заедно една нощ, преди да напусна Ню Йорк за цяла година? Хайде, Барбара, в това няма никакъв смисъл. А и освен това той нищо подобно не ми предложи.

— Може би щеше да го направи, ако му беше дала някакъв шанс. Пък и ти, в края на краищата, ще се върнеш в Ню Йорк.

— Той е директор на училището на сина ми. Една такава връзка би била твърде непристойна.

— Мисли за него не като за директор, а като за още един писател, който познаваш.

Но Дафни изобщо не искаше да мисли за него. Той беше чудесен човек и добър приятел. И нищо повече.

Както обикновено след вечеря Дафни се върна към работата си, а Барбара взе една книга и се прибра в стаята си. На следващия ден вече се почувства страшно отегчена и излезе да се поразходи по Родео Драйв. Беше направила за Дафни всичко, което бе по силите й, този ден нямаше къщи за разглеждане и Барбара реши да помързелува.

Шофьорът на лимузината я остави в началото на Бевърли Уилшайър и Барбара за миг остана неподвижна, очарована и зашеметена от гледката, която се разкри пред очите й. Красивата улица се простираше пред нея, а от двете й страни имаше безброй магазинчета и бутици, в които се продаваха дрехи, бижута, картини и всякакви други стоки на обща стойност неколкостотин милиона долара. Гледката беше твърде впечатляваща и Барбара с изумление си спомни малкия, мръсен апартамент в западен Ню Йорк, от който бе тръгнала.

Най-напред се отби в Джиорджио. Още на входа я посрещна продавачка с високи светлолилави обувки. На врата си носеше перлена огърлица и бе облечена в костюм в розово и бледомораво, който се продаваше за две хиляди долара. Цените на другите изложени дрехи се движеха в същите граници. На момичето каза, че само ще поразгледа, което и направи, като с всичка сила се мъчеше да не се разсмее. В магазина имаше и щанд за мъжки дрехи, където предлагаха палта от норки, жилетки от сребърна лисица, красиви кожени облекла, копринени ризи и купища прекрасни кашмирени платове.

Барбара премери няколко шапки, разгледа обувките и накрая си купи един чадър с марката на Джиорджио.

Знаеше, че Дафни ще я съсипе от подигравки, но бе забравила чадъра си в Ню Йорк, пък и искаше да си купи нещо.

Тръгна отново по улицата, отби се в Хермес и Селайн и най-накрая влезе в Гучи, огромен магазин, препълнен с изящни италиански кожени стоки от всякакъв вид и дизайн. Спря пред една огромна витрина, пълна с чанти от гущерова кожа. Не можа да свали погледа си от една голяма, съвсем семпла правоъгълна чанта, с обикновена златна закопчалка и дълга дръжка. Освен че бе красиво изработена от скъпата кожа на това ценно влечуго, в нея имаше нещо крещящо и претенциозно. Беше точно от типа чанти, които Барбара харесваше, но не смееше да попита за цената. И без това се досещаше, че сигурно е невероятно скъпа.

— Бихте ли искала да разгледате чантата, госпожо? — Една продавачка, облечена в семпла черна вълнена рокля, отвори витрината и й подаде чантата. Барбара беше готова да откаже, но не можа да устои на изкушението да я вземе и да я подържи в ръцете си. Чантата беше изключително елегантна. Като се оглеждаше в огледалото, Барбара я преметна през рамото си. Беше божествена.

— Чантата е тъкмо за вашия ръст. — Момичето припяваше с лекия си италиански акцент и Барбара се разтапяше от удоволствие. А след това отвори чантата и погледна цената. Струваше седемстотин долара.

— Много е красива — със съжаление я свали от рамото си и я подаде на продавачката, — но ми се ще да поразгледам още малко.

— Разбира се, госпожо. — Красивото русо момиче й се усмихна. Барбара се отдалечи от витрината и докато се разхождаше из магазина, забеляза един висок, привлекателен мъж, който напрегнато я наблюдаваше. Погледна го, смутена от мисълта, че сигурно я е видял да връща обратно чантата и за момент й се прииска да се върне и да я купи. Струваше й се някак унизително да се разхожда из този бляскав магазин, без да е в състояние да си купи нещо. Очите му продължаваха да я следват.

Барбара се спря да разгледа няколко шала — щеше й се да купи един за Дафни. Тази жена бе направила толкова много за нея и сигурно щеше много да се зарадва на подаръка. Докато подаваше един шал в червено и черно на момичето зад щанда, Барбара забеляза, че мъжът се е приближил към нея. Обърна му гръб и се престори, че не го вижда, но в едно от големите огледала срещу себе си видя, че той се изправи зад нея. Облечен бе в сив вълнен панталон и добре ушита синя риза, разкопчана на врата. Около раменете си бе преметнал тъмносин кашмирен пуловер и ако бе погледнала към краката му, Барбара щеше да забележи, че кафявите му мокасини носеха марката Гучи. Беше елегантен и представителен, но не беше типичен жител на Лос Анжелис; приличаше по-скоро на човек от Ню Йорк или от Филаделфия, или от Бостън. Имаше пясъчно руса коса и сини очи и Барбара реши, че е около четиридесетгодишен. Докато го разглеждаше в огледалото, тя изпита странното чувство, че го е виждала и преди, но не можеше да се сети кой беше и откъде го познаваше. Той улови погледа й в огледалото и със смутена усмивка най-после я заговори:

— Много съжалявам… Гледам ви от доста време, но ми се струва… — Точно така, помисли си Барбара, старата песен — „Не сме ли се срещали някъде?“ Очите й не бяха така топли и дружелюбни както преди малко, но като я погледна още веднъж, той се убеди, че не греши. Беше се променила доста, фигурата й бе същата, но по лицето й се четеше отчужденост и недоверие. Животът очевидно не е бил твърде благосклонен към Барбара Джарвис. — Барбара?

— Да.

В гласа му нямаше подкана или зла умисъл. Облекчено се усмихна като разбра, че това наистина е тя.

— Аз съм Том Харингтън. Сигурно не ме помните. Срещали сме се само веднъж, на моята сватба… женен съм за Санди Макензи. — В този момент тя го позна, очите й се разшириха от учудване и го погледна с изненада.

— О, боже, как ме познахте? Минаха…

Не й се искаше дори да помисли колко години са изминали оттогава. За пръв и последен път го беше видяла, когато беше двадесетгодишна, а това беше почти преди двадесет години. Беше се оженил за съквартирантката й в колежа. Тя бе прекъснала, защото бе бременна и се ожениха във Филаделфия. Барбара беше на сватбата им и там се запозна с него. Но не ги бе виждала оттогава. Той следваше право по онова време, а след като се роди бебето, се преместиха в Калифорния.

— Как си? Как е Санди? — В продължение на няколко години й бяха изпращали коледни картички, но накрая престанаха. Беше твърде заета покрай майка си, за да им отговаря, но съвсем ясно си спомняше Санди, а също и Том. Усмихна му се топло. — Тя тук ли е? — Щеше да й е много приятно да я види отново, особено сега, когато работеше за Дафни. Навремето не им бе писала, просто защото нямаше какво да им разкаже за себе си. Не искаше да им пише, че живее с болната си майка в потискащ мрачен апартамент, че купува от най-евтините хранителни продукти и готви сама, че работи като секретарка в една адвокатска кантора. Нямаше с какво да се похвали по онова време. Сега обаче нещата бяха съвсем различни. — Как са децата? — Спомняше си, че четири години след първото, те имаха още едно дете.

— Чудесно са. Робърт учи в Калифорнийския университет. Специализира драматургия. Не сме много очаровани от избора му, но той е добър в тази област и ако това е, с което иска да се занимава… — Той въздъхна с усмивка. — Нали знаеш как са децата? А Алекс е все още вкъщи при майка си. През април ще стане на петнадесет години.

— Боже мили! — Барбара изглеждаше искрено изненадана. Единият в университет, а другата почти на петнадесет. Кога се бе случило всичко това? Толкова отдавна ли бяха в колежа? Беше толкова стъписана, че не обърна особено внимание на думите, които бе подбрал в отговора си.

— Ами ти? Тук ли живееш? — Забеляза го да поглежда към лявата й ръка, но там нямаше нищо.

— Не, тук съм по работа. Жената, за която работя, пише сценарий за филм и ще бъдем тук за около една година.

— Звучи интересно. Познавам ли я?

Барбара се усмихна гордо.

— Дафни Фийлдз.

— Работата ти сигурно е много интересна. От колко време сте тук?

Тя се засмя.

— От една седмица. Отседнали сме в хотел Бевърли хилс. Трудничко се живее там.

И двамата се засмяха и в този момент към тях се присъедини зашеметяваща червенокоса красавица, облечена в бели джинси и бяла копринена риза. Погледна Барбара с проницателните си зелени очи. Не беше на повече от двадесет и пет години. Имаше матова и гладка кожа, а червената й коса стигаше почти до кръста й. Наистина бе изключително красива.

— Нищо не ми е по мярка. — Реши, че не си струва да се безпокои от присъствието на Барбара и с нацупена физиономия се обърна към Том. — Всичко е прекалено голямо.

Барбара се засмя, като искрено се възхищаваше на красивото момиче и не преставаше да се чуди коя всъщност е тя.

— Бих искала и аз да имам същите проблеми.

Очите на Том бяха топли и ласкави, когато се обърна към Барбара:

— Изглеждаш чудесно. Изобщо не си се променила през всичките тези години.

Беше приятелска лъжа, но тя си помисли, че бе много мило от негова страна да го каже. Том не изглеждаше кой знае колко завладян от красавицата до него и в този момент Барбара забеляза, че той носи пазарска чанта, пълна с най-различни луксозни стоки. Не можеше все още да си обясни присъствието на това момиче в живота им със Санди, но при следващата му реплика всичко й стана ясно.

— Елоиз, бих искал да ти представя Барбара. — Усмихна се на Барбара, а след това и на Елоиз. — Барбара е приятелка на бившата ми съпруга. — И внезапно Барбара разбра всичко, бяха се развели със Санди, а това сигурно бе приятелката му.

— Барбара Джарвис. — Подаде ръка на момичето, а очите й бързо потърсиха неговите. Искаше й се да го поразпита за Санди, но това не бе възможно в този момент. — Радвам се да се запозная с вас. — Червенокосата хубавица скоро ги остави и отиде да разгледа една голяма бежова пътна чанта от крокодилска кожа. Том я изпрати с поглед, а след това развеселен се обърна към Барбара:

— Едно нещо трябва да й се признае. Има изключителен вкус. — Не изглеждаше притеснен, нито пък особено влюбен в нея.

— Съжалявам за вас със Санди. — Гласът на Барбара изразяваше истинско съчувствие. Сети се, че коледните им картички престанаха да идват преди осем или девет години. — От колко време сте разведени?

— От пет години. Тя се ожени отново. — И след минутно колебание добави: — За Оустийн Уийкс. — Барбара бе поразена.

— Актьорът? — Въпросът й бе глупав. Та колко човека имаше с името Оустийн Уийкс? Беше много известен английски актьор, но бе почти два пъти по-възрастен от Санди и бе известен с многобройните си авантюри. Барбара бе гледала последния му филм и знаеше, че той все още е умопомрачително красив. — И как се случи това?

— Разреших един негов много сериозен юридически проблем и се сприятелихме… — Повдигна рамене, но в очите му все още се четеше горчивина, а усмивката му бе твърде пресилена, когато се обърна към Барбара. — Тук е Холивуд, както знаеш. Това е част от играта. На Санди животът тук й допада, пък и напълно й подхожда.

— А ти?

Макар че едва го познаваше преди двадесет години, Барбара го бе харесала още тогава, на сватбата. Беше шаферка на сватбата им и смяташе, че той е много интелигентен и остроумен. Бе казала на Санди, че е голяма късметлийка и тя се бе съгласила с нея. Само че Санди постоянно бе някак си неудовлетворена, неспокойна, ненаситна. Беше нещастна в колежа и Барбара подозираше, че бе забременяла, само за да може да се омъжи и да се измъкне оттам. Том произхождаше от заможно и известно филаделфийско семейство, но дори и по онова време беше многообещаващ и твърде начетен. И когато след сватбата им Барбара се бе върнала обратно в колежа, тя си бе спомняла често за тях със завист и малко тъга.

— Харесва ли ти тук, Том?

— Да, доста, но трябва да си призная, че през последните пет години живея тук само заради децата. А и от толкова години работя в този град, че би ми било много трудно да се върна във Филаделфия и да започна всичко отначало.

Барбара си спомни, че той се занимаваше с право на филмовата индустрия и точно тук му бе мястото, макар че не приличаше на човек, който обича Лос Анжелис.

— Човек бързо се приспособява към живота тук. — Хвърли й предупредителна усмивка и в миг се подмлади с двадесет години. — Внимавай да не те хване калифорнийската треска. Заразна е.

— Зная. — Усмивката й беше красноречив отговор. — Вече започва да ми харесва.

— О-о, това е лош знак. — В този момент продавачката се върна с красиво опакования шал, а Елоиз застана до Том. Бе решила, че чантата за три хиляди долара не й подхожда.

— Радвам се, че те видях отново, Том. — Барбара му подаде ръка. — И ако видиш Санди, поздрави я от мен.

— Ще я видя. Посещавам Алекс по няколко пъти седмично. — В очите му отново се появи болка и тъга. Бяха го предали жена му и човекът, когото бе смятал за свой приятел. Раната беше болезнена и едва ли някога щеше да заздравее. — Ще й предам поздравите ти. Трябва да й се обадиш, ако ти остане време. — Но Барбара се колебаеше. Защо ще иска Санди да я види сега, когато бе жената за Оустийн Уийкс?

— Кажи й, че съм в хотел Бевърли хилс с Дафни Фийлдз. Ако иска, може да ми се обади. Аз не искам да й се натрапвам.

Той кимна и след миг Барбара си тръгна, замислена за това колко странен и необикновен е животът понякога.

— Е, покори ли Родео Драйв? — Когато Барбара влезе в стаята, Дафни лежеше на дивана и четеше написаното през деня. Изглеждаше уморена, но и доволна от свършената работа. — Как беше?

— Върховно. — Беше се помотала още два часа и половина, посети Джордан, Ван Клийф и Арпълз, Бижо и още много други магазини. Най-накрая изяде един сандвич в някакво ресторантче и се прибра възбудена и очарована от прекарания следобед. Беше си купила дори бански костюм, шапка и няколко пуловера. — Много ми харесва тук, Дафни.

Дафни се захили:

— Винаги съм смятала, че си малко луда. Какво си купи?

Барбара й показа покупките си, а след това хвърли в скута й малкото пакетче от Гучи.

— А това е за вас, мадам. Щях да ти купя халата за баня от бели норки, който видях в Джиорджио, но не беше твоя размер. — Щастливо й се усмихна.

— О, глупости. Защо не го взе за себе си?

И двете весело се разсмяха. Дафни отвори пакетчето. Бе истински развълнувана и трогната. Черно и червено бяха любимите й цветове.

— Не трябваше да правиш това, глупаче. — Очите й бяха пълни с благодарност и топлота. — Много ме глезиш, Барб. Без теб няма да мога нищо да направя.

— Глупости! Чудесно би се справила и без мен.

— Щастлива съм, че не ми се налага да го правя.

— Как върви писането между впрочем?

— Общо взето, добре. Но има още много да уча. През по-голямата част от времето се чувствам странно непохватна.

— Така ще е още известно време, но съм готова да се обзаложа, че този сценарий ще се чете така леко, както всичко написано от теб.

— Надявам се, че и Комсток ще мислят като теб.

— Така ще бъде, ще видиш.

Разговорът им бе прекъснат от телефона. Барбара отиде в стаята си да отговори. Телефонният секретар записваше разговорите в отсъствието на Барбара, а когато си беше вкъщи, тя отговаряше от нейната стая, за да не безпокои Дафни. Барбара седна на леглото и вдигна слушалката. Поне си бе починала един ден и не бе прекарала времето си в разглеждане на къщи. Но искаше й се по-скоро да намери нещо. Знаеше, че за Дафни ще е по-лесно да работи в малко по-домашна обстановка.

— Ало?

— Може ли да говоря с Барбара Джарвис, моля?

— На телефона. — Бързо грабна тефтер и химикалка.

— Обажда се Том Харингтън.

Беше изненадана и сърцето й пропусна един удар. Защо ли се обажда? Беше глупаво от нейна страна да се вълнува толкова. Той беше само бившия съпруг на една стара приятелка и се опитваше да бъде мил и дружелюбен.

— Радвам се да те чуя, Том. — Беше готова да го попита какво би могла да направи за него. Може би и той, като повечето хора, които се обаждаха, искаше да поговори с Дафни.

— Добре ли се забавлява днес следобед?

— Беше чудесно. Обходих Родео Драйв от единия до другия край.

— Доста скъп начин за прекарване на свободното време. — Той погледна към чековата си книжка, която лежеше на леглото до него. Елоиз бе нанесла значителни щети, но тя не бе по-различна от всички останали. През последните пет години в живота му имаше купища момичета като Елоиз, но нито една от тях не приличаше на Барбара. — Какво си купи?

Барбара беше объркана и се чудеше накъде бие. Защо й се обажда?

— Само някои дребни неща. Нищо от твоята класа.

— Чантата, която разглеждаше в Гучи, бе много красива. — Значи бе забелязал. Беше я наблюдавал доста дълго преди да се осмели да я заговори и очевидно не бе пропуснал нищо.

— Боя се, че не е по джоба ми. Твърде скъпа е за моите възможности. — И освен това, за какво й бе подобна чанта? За да носи в нея тефтера и химикалката си?

— Кажи на шефката си, че искаш повишение. — Барбара се наежи. Нямаше нужда да казва на Дафни нищо повече. Тя вече достатъчно я беше разглезила. — Или пък да си намериш добър мъж, който да ти купува хубави неща.

— Боя се, че това не е в моя стил. — Думите й изведнъж прозвучаха студено.

— Не съм си го и помислял. — Гласът му беше дълбок и топъл. Ако си го мислеше, нямаше да й се обади. Имаше си Елоиз, която да му иска скъпи подаръци. Но Барбара беше различна. — Не можахме да си поговорим много днес след обяд. Кажи ми нещо за теб. Женила ли си се въобще?

— Не. Никога. Майка ми се разболя, след като завърших колежа и прекарах много години в грижи по нея — каза го спокойно, без съжаление и болка.

— Трябва да ти е било много трудно. — В гласа му се долавяше възхищение. Санди никога не би направила нещо подобно, а не бе съвсем сигурен дали и той би могъл да пожертва така живота си.

— Кога започна да работиш при Дафни Фийлдз?

— Преди около четири години започнах да преписвам ръкописите й, а след това ми предложи постоянна работа.

— Харесваш ли я?

— Обожавам я. Тя е най-добрата приятелка, която имам, и за мен е истинско удоволствие да работя за нея.

— Твърде необичайно за преуспяваща жена като нея. — Познаваше няколко от тях и нито една не беше лесна и сговорчива.

— Дафни е съвсем различна. Тя е най-непретенциозната жена, която познавам. Просто си върши работата, живее тихо и незабележимо. Тя наистина е просто невероятна.

— Радвам се за теб. — Не беше особено заинтересован от Дафни. — Слушай, не можахме да си поговорим достатъчно. Защо не се видим по-късно тази вечер? Аз трябва да се срещна с един от моите партньори на вечеря, за да обсъдим някои сделки, но сигурно ще свършим до девет часа. Бихме могли след това да се срещнем в салона на вашия хотел, ако разбира се нямаш нищо против… — Гласът му заглъхна. Беше някак си притеснен и несигурен. Съвсем вярно бе преценил, че Барбара е предпазлива и недоверчива. — Е, какво ще кажеш?

Барбара дълго не отговори. В действителност не й се излизаше и кой знае защо подозираше, че деловият партньор за вечеря е червенокосата хубавица. Но от друга страна, тя просто нямаше какво да прави. Дафни щеше да работи и нямаше да има нужда от нея, а той в края на краищата бе доста приятен мъж. Без да се замисля повече, Барбара кимна:

— Добре. Защо не?

— Ще се срещнем в салона в девет. Ако ми се наложи да закъснея, ще позвъня. В стаята ли си ще бъдеш до девет? — Той почти бе убеден, че ще е там.

— Да. Ще трябва да поръчам вечеря за Дафни.

— Тя не излиза ли? — Неговата представа за писателите бе свързана с непрекъснати партита, много пиене и гуляи.

— Много рядко, а когато работи, почти не излиза. В момента пише сценария и не е напускала стаята, откакто пристигнахме.

— Не изглежда много забавно.

— Не е. Това е упорита, къртовска работа. Тя наистина работи повече от всички, които познавам.

— По думите ти излиза, че трябва да бъде обявена за светица — каза го с усмивка.

— В моите очи тя е светица. — Това беше предупреждение към него да не говори с ирония за Дафни нито сега, нито по-късно. Барбара я защитаваше и боготвореше, отнасяше се към нея като към някакъв личен бог и колкото и неразумно да изглеждаше това отношение, тя просто не можеше да се промени. — Ще се видим по-късно, Том.

— С нетърпение очаквам срещата ни.

И докато си вземаше душ и се бръснеше в къщата си в Бел Еър преди срещата с партньора си, той удивен размишляваше за това колко истинско бе всичко у Барбара. Беше привлекателна, макар че не беше зашеметяваща красавица. Беше по-скоро интересна, отколкото сексапилна; по-скоро интелигентна, отколкото красива и в същото време от нея се излъчваше нещо твърде очарователно, нещо земно, нещо истинско. Беше от типа жени, с които човек може да разговаря, на които може да разчита, с които може да се посмее. Том Харингтън никога не бе познавал такава жена, но тези качества у Барбара му бяха направили впечатление още преди двадесет години и той шокиран бе открил колко различна бе тя от Санди. Санди бе хубавичка, руса, дребничка дебютантка от Ню Йорк, с поразително сини очи и ослепителна усмивка, от която дъхът му спираше. Но бе непоправимо разглезена от родителите си, а по-късно и от него. Винаги го бе подвеждала, особено в последните години и най-накрая избяга с Оустийн. Бе взела със себе си и двете деца и му се обади едва след две седмици. Малко след развода беше решил да се бори с нея за попечителство върху децата, но сърце не му даде да го направи. Оттогава в живота му не бе имало друга сериозна връзка с жена. Без сам да знае защо, Том внезапно се почувства непреодолимо привлечен от Барбара. Беше го разбрал още в момента, в който я зърна в магазина и искаше да я види отново, дори и само за да си поприказват.

— Даф, вечеря ли? — Барбара влезе в стаята й, погледна към подноса и веднага разбра, че Дафни още не е яла. Само че тя се мръщеше нещо, докато тракаше на машината и изобщо не я чу. — Дафни, хей, хлапе, храна! — Дафни я погледна с разсеяна усмивка.

— А! О, да, добре. Ей сега. Искам да довърша тази сцена. — Погледна през рамото си и попита: — Излизаш ли?

— За малко. Мога ли да направя нещо за теб, преди да изляза?

— Не, благодаря. Добре съм. Съжалявам, че не съм забавна компания.

— Аз мога и сама да се погрижа за себе си, не се притеснявай. — Понечи да й разкаже за Том, но Дафни вече бе започнала да пише.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да хапнеш. — Но Дафни не й отговори. Вече бе напълно погълната от сцената, върху която работеше и Барбара тихо затвори вратата след себе си.