Даниел Стийл
Веднъж в живота (18)

18.

— Зная, че една година ти се струва много дълъг период, скъпи, но ще можеш да идваш при мен през ваканциите и да се забавляваме заедно в Калифорния. Обещавам ти, че и аз често ще идвам… — Тя въздишаше с отчаяние, но Андрю отказваше да я погледне. Личицето му бе обляно в сълзи. — Андрю… скъпи… моля те…

Очите й се напълниха със сълзи. Седеше с него в градината и едва успяваше да потисне желанието си да го притисне към себе си и да се разридае. Той седеше с гръб към нея. Раменцата му потрепваха, главичката му бе сведена надолу. Дафни се опита да го притегли към себе си, но той издаде някакъв гърлен, неразбираем звук и се отдръпна. Сърцето й се късаше при вида на нещастното дете.

— О, Андрю… миличък… Толкова съжалявам.

О, боже, не може да го направи. Не може да постъпи така с него. „Ще се приспособи“, казват всички. Но това е като да се приспособиш към ампутация и на двата си крака. И защо, за бога, трябва да се приспособява? Само защото тя иска да направи един филм. Почувства се подла и себелюбива. Седеше до Андрю и се мразеше за решението, което бе взела, и за всичко, което му причиняваше. Не би могла да се отнесе така с детето си. Той толкова се нуждае от нея. В края на краищата… Опита се да го прегърне, но той не й позволи. Стоеше до него и отчаяно го гледаше, без да може да реши какво да прави по-нататък. Матю Дейн излезе от училището и се спря край тях, без да каже нито дума. По погледа на Андрю веднага разбра, че Дафни му бе казала. Бавно се приближи и нежно й се усмихна.

— Той ще се оправи след малко, Дафни. Помни какво ти казах. Всяко едно дете, дори и чуващо, ще реагира по същия начин.

— Но той не е чуващо дете. — Очите й искряха, гласът й бе остър и рязък. — Той е по-специален. — Искаше й се да добави по дяволите, но се въздържа. Беше сигурна, че той бе преценил всичко погрешно, бе й дал лош съвет и тя бе предала детето си. Нямаше право дори да се замисли за това пътуване до Калифорния. Но Мат, дори и в този момент, не се отказа от мнението си.

— Разбира се, че е специален. Всички деца са. Съгласен съм, че е специален, но не съм съгласен, че е различен. Не е необходимо непрекъснато да се съобразяваш с недъга му. Това няма да му помогне. Всяко седемгодишно дете ще бъде разстроено от заминаването на майка си. Това е естествено. Другите родители също имат проблеми и децата им трябва да се приспособяват към какво ли не — разводи, сватби, смъртни случаи, премествания, финансови проблеми. Не можеш да изградиш за детето си идеален свят и да го поддържаш вечно. Няма да е по силите ти, а накрая ще се окаже, че си сбъркала. А и освен това, имаш ли желание да живееш в един такъв идеален, нереален свят?

Идваше й да му се разкрещи. Той нищо не разбираше. Нямаше представа за огромната отговорност, която изпитваше към детето си.

Мат разбра по очите й какво мисли и се усмихна.

— Хайде, давай! Мрази ме! Но аз съм прав. И ако успееш да запазиш куража си още малко, всичко ще бъде наред.

В този момент и двамата забелязаха, че Андрю ги гледа внимателно и се опитва по устните им да разбере какво става. Дафни се обърна към него. Очите й бяха пълни с мъка и болка. Заговори, като едновременно с това усилено жестикулираше.

— Аз също съм много разстроена от това заминаване, скъпи. Но мисля, че за мен е много важно да се заловя с това. Искам да отида в Холивуд и да направя филм по една от моите книги.

— Защо?

— Защото ще бъде вълнуващо, а и много ще ми помогне в бъдещата ми работа. — Как да обясни на едно седемгодишно дете колко трудно се изгражда кариера? — Обещавам ти, че ще можеш да идваш при мен, а и аз ще се връщам тук. Няма да мога да те виждам всяка седмица, но това няма да е вечно… — Гласът й заглъхна, а в очите му проблесна заинтересованост.

— Ще мога ли да пътувам със самолет?

Тя кимна.

— Да. С голям и бърз самолет. — Това сякаш събуди още по-голям интерес у него. Детето наведе глава и започна с краче да рови пръстта. Дафни не бе сигурна за какво си мислеше, когато отново вдигна поглед, но вече изглеждаше по-малко тъжен и разочарован.

— Ще можем ли да отидем в Дисниленд?

— Да. — Дафни се усмихна. — Ще можем да направим и много други интересни неща. Би могъл да гледаш, докато снимат филма. — А след това внезапно коленичи пред него, прегърна го за момент, а след това го отдалечи от себе си, за да може да вижда устните й. — О, Андрю, толкова ще ми липсваш. Обичам те с цялото си сърце и веднага щом свърша работата си в Калифорния ще се върна и ще остана с теб. Обещавам. А господин Дейн ми обеща, че ще те заведе в Ню Йорк, за да погостувате на сестра му и нейните деца… И може би, ако се опитаме добре да запълним времето си с полезни неща, ако се опитаме да научим колкото може повече, раздялата няма да ни се стори толкова дълга… — Искаше й се да стане точно така, искаше й се всичко вече да е свършило. Дълбоко в сърцето си тя не искаше да го напусне, но знаеше, че трябва. Заради нея самата. За пръв път от много години правеше нещо, което силно желае, макар че изборът не бе никак лесен. Внезапно си помисли за Мат и за всичко, което й бе казал предишната вечер. Хубавите неща в живота не стават лесно — нито за нея, нито за Андрю. Нещо в лицето на момчето й подсказваше, че ли ще бъде добре, независимо, че никак не се радваше на заминаването й.

— Андрю, нали знаеш колко много те обичам. — Наблюдаваше го и се чудеше дали той си спомня играта, която играеха толкова често, когато беше по-мъничък.

— Колко? — попита я той и очите й овлажняха. Значи все пак си спомняше.

— Ей толкова. — Дафни широко разпери ръце, а след това го прегърна и прошепна в косичката му: — Обичам те колкото целия си живот.

Матю ги остави сами и те прекараха заедно още един спокоен час. Поговориха за много неща, които Андрю смяташе за важни: за предстоящото й пътуване, за това кога ще се върне да го види. Тя му каза, че ще замине чак след един месец и през това време често ще го посещава. След това поговориха за Калифорния, за нещата, които ще направят там заедно, за местата, които ще посетят.

— Ще ми пишеш ли? — Погледна я тъжно и сърцето й се сви отново. Беше толкова малък, а Калифорния й се струваше безкрайно далеч, сякаш бе на някаква друга планета.

— Да, обещавам. Ще ти пиша всеки ден. А ти ще ми пишеш ли?

Този път детето й се усмихна:

— От време на време — дразнеше я и тя се почувства по-добре.

Когато вечерта се върна в Ню Йорк, беше уморена до смърт. Струваше й се, че е прекарала времето си в покоряване на стръмни планински върхове. Разопакова багажа си, разходи се из апартамента и постепенно забрави за Андрю, загледана в ярките светлини на Манхатън. Внезапно се развълнува от това, което вършеше и за пръв път от три дни осъзна какво наистина й предстои. Тя заминаваше за Калифорния, за да направи филм по Апах. Стоеше пред прозореца на апартамента си и се смееше щастливо… Тя заминаваше! Наистина се бе справила! „Алилуя!“ — прошепна тихо, а след това влезе в спалнята, легна и загаси лампите.