Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Once in A Lifetime, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Цонева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2012)
- Разпознаване и корекция
- МаяК (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Даниел Стийл. Веднъж в живота
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 1993
ISBN: 954-800-570-0
История
- — Добавяне
10.
— Какво е това? — В шест часа на другата сутрин Джон стоеше гол в кухнята и държеше в ръцете си два от подвързаните с кожа дневници на Дафни. Бе решила да стане рано и му приготви закуска, преди да излезе за работа, но изгаряни от страст и желание те останаха още дълго в леглото.
Дафни с усмивка погледна през рамо, все още изненадана от спокойствието и сигурността, която изпитваше в негово присъствие.
— Кое? О, това са дневниците ми.
— Ще мога ли някога да ги прочета?
— Разбира се. — Изглеждаше объркана и леко смутена, докато поставяше пържените яйца на масата. — Може да ти се сторят глупави. Изливах душата си в тях.
— В това няма нищо глупаво. — А след това се захили, докато наблюдаваше голото й тяло. — Имаш страхотен задник, знаеш ли това?
— Млъквай и си яж яйцата.
— Край на романтиката.
Но всичко между тях едва бе започнало. Успяха дори още веднъж набързо да се любят, преди той да тръгне за работа с един час закъснение.
— Не съм сигурен, че съм достатъчно силен да работя днес, след всичко това.
— Чудесно. Тогава си остани вкъщи. Аз ще се грижа за теб.
— Обзалагам се, че добре ще се погрижиш. — Джон гръмко се разсмя, докато закопчаваше ципа на дебелото работно яке, което държеше в камиона. — Разглезваш ме, Дафни Фийлдз. — Той я прегърна силно, преди да тръгне, а тя тихо прошепна:
— Ти ме разглезваш, Джон. Правиш ме по-щастлива, отколкото някога съм била и искам да го знаеш.
— Ще го помня през целия ден. На връщане от работа ще купя нещо за ядене и ще си приготвим вечеря. Добре ли е така?
— Чудесно.
— А ти какво ще правиш?
Очите й заблестяха и тя се усмихна.
— Може би ще впиша нещо в дневника си.
— Добре. Ще го проверя като се върна. Довиждане, мъничката ми. — Той тръгна, изравяйки чакъла под камиона, а тя полугола му махаше от кухненския прозорец.
Денят й се стори безкраен и Дафни през цялото време се питаше какво е правила преди, когато него го нямаше. Помисли си, че може да посети Андрю, за да убие малко от времето си, но реши, че не трябва да ходи толкова скоро при него. Остана си у дома, изчисти къщата и се захвана с дневника. През цялото време обаче, в главата й се въртеше нещо друго и след обяд, Дафни с почуда установи, че е започнала малък разказ. Написа го на един дъх, смаяна и изумена се загледа в дванадесетте страници, които току-що беше написала. За първи път в живота си правеше нещо подобно.
Когато Джон се прибра, тя го очакваше облечена в сив панталон и яркочервен пуловер.
— Изглеждаш чудесно, мъничката ми. Как мина денят ти?
— Страхотно. Но ми липсваше. — Говореше така, сякаш той през цялото време е бил част от живота й, сякаш го бе посрещала всяка вечер по този начин. С продуктите, които Джон донесе, си приготвиха вечеря. Разказа й анекдотите, които бе чул на сечището. Едва след това тя му показа разказчето. Той седна край огъня и го прочете с наслада.
— Чудесен е, Даф. — Погледна я с гордост.
— Хайде, кажи ми истината? Не е ли твърде безвкусен?
— Не, по дяволите. Страхотен е.
— Това е първото нещо, което някога съм писала. Не зная дори как го направих, не зная откъде се взе.
Той с усмивка докосна копринено русата й коса.
— Оттук, малката ми. И аз мисля, че там има още много разкази като този.
Бе отключила заложби, за които дори не подозираше; това бе по-различно от дневника и удовлетворението, което изпитваше, бе несравнимо по-голямо.
Тази вечер се любиха пред огъня, а после пак в леглото и още веднъж в пет и тридесет сутринта. Той излезе за работа като си тананикаше, а Дафни не загуби нито минута този ден. Веднага щом Джон излезе, тя седна и написа още един разказ. Беше по-различен от първия и когато Джон го прочете вечерта, каза, че е по-добър от предишния.
— Имаш невероятно изразителен стил, Даф.
Следващите няколко седмици прекара в четене на дневниците й.
През месеца, който оставаше до Коледа, те щастливо устроиха живота си. Джон почти се пренесе при нея. Андрю ставаше все по-самостоятелен и независим, а тя разполагаше с много свободно време. Пишеше по един разказ всеки ден. Някои бяха по-добри, други не толкова, но всичките бяха интересни и се отличаваха с характерния й стил. Беше открила нови възможности в самата себе си и трябваше да си признае, че безкрайно много харесва новата си същност.
— Чувствам се толкова добре, Джон. Трудно ми е да ти обясня. Излиза, че всичките тези идеи, думи и разкази са били винаги у мен, а аз дори не съм подозирала.
— Може би трябва да напишеш книга — каза й много сериозно.
— Не ставай глупав. Книга за какво?
— Не зная, за каквото искаш. Сигурен съм, че и нея носиш в себе си.
— Аз пък не съм сигурна. Писането на разказчета е съвсем различно.
— Но това съвсем не означава, че не можеш да напишеш и книга. Опитай? Защо не, по дяволите! Имаш достатъчно време. Какво друго ще правиш тук през зимата?
Нямаше какво да се прави наистина, освен посещенията при Андрю. Прекарваше с него два следобеда седмично, а Джон я придружаваше всеки уикенд. Андрю бе напълно щастлив, приемаше Джон без резерви и се опитваше да му „разказва“ смешни историйки. Весело се гонеха и боричкаха по двора и всичките им игри завършваха по един и същ начин. Андрю се качваше на едното му рамо, а някое от приятелчетата му — на другото и той препускаше с децата, които го яхаха като конче. Искрено обичаше детето, а Дафни ги наблюдаваше с гордост и не спираше да се учудва на празниците, които животът й бе отредил. Предишните скърби и болки бяха забравени. Сега й беше много по-лесно да живее със спомените за Джеф. И само когато срещнеше момиченца, които й напомняха за Ейми, старата мъка отново сграбчваше сърцето й. Но дори и това сякаш се понасяше по-лесно с Джон, който умееше да облекчи всичките й страданията и да я направи щастлива и спокойна.
От време на време взимаха Андрю вкъщи за по няколко часа. Джон го караше да помага и да върши някои дребни неща из къщата. Двамата заедно носеха дърва за огъня, а от подпалките Джон му дялкаше малки фигурки на животни. Детето помагаше на Дафни да пекат сладкиши, а веднъж даже заедно боядисаха един плетен люлеещ се стол, който Джон бе намерил в една изоставена плевня. За всички бе ясно, че Андрю ставаше все по-независим и с всеки изминат ден все по-лесно общуваше с тях. Дафни се справяше със знаците много по-добре и напрежението между тях изчезна. Детето се отнасяше с по-голямо търпение към грешките й, понякога се шегуваше с нея, а един ден развеселен обясни на Джон, че майка му казала, че ще им сготви жаба за вечеря. Но най-вълнуващото бе мълчаливото му общуване с Джон. Бяха станали истински приятели, сякаш винаги са живели заедно. С часове се разхождаха мълчаливо из полята, спираха, за да погледнат някой заек или пък елен, а когато очите им се срещаха, те се разбираха без думи. Когато го връщаха в училището с камиона, Андрю сядаше на коленете на Джон и поставяше малките си ръчички на кормилото, близо до огромните ръце на по-стария човек. Дафни седеше до тях и ги наблюдаваше с усмивка. Андрю винаги се радваше да се върне в училище при приятелчетата и разделите с него вече не бяха така мъчителни. Джон и тя си имаха свой мъничък собствен свят и Дафни знаеше, че никога през целия си живот не е била толкова доволна и щастлива, а и това се долавяше във всичките й разкази.
През февруари тя най-сетне посъбра достатъчно кураж, за да започне книга. Всеки ден, докато Джон беше на работа, Дафни работеше упорито и съсредоточено, а вечер той четеше написаното през деня. Коментираше, оценяваше, критикуваше, но нито за момент не се усъмни, че тя може да не се справи.
— Знаеш ли, ако ти не беше около мен, аз нямаше да мога да направя всичко това. — Беше се излегнала на дивана, обута в сини джинси и ботуши и с купчина листове в ръцете си, докато Джон й белеше една ябълка.
— Разбира се, че щеше да го направиш. Аз нямам нищо общо с това. Всичко идва от теб, ти го носиш в себе си. И никой никога няма да може да ти го отнеме.
— Не зная… Все още не разбирам къде се раждат всичките тези думи, идеи, представи.
— Това не е важно. Трябва само да помниш, че те са част от теб самата и никой друг не може да ги изрази по-добре от теб.
— Не. — Тя си взе парченце ябълка и се наведе напред да го целуне. Обичаше да чувства лицето му под устните си особено в края на деня, когато наболата му брада я боцкаше и гъделичкаше. Той беше толкова мъжествен и възбуждащ. — Продължавам да мисля, че заслугата е изцяло твоя. Ако не беше заради теб, никога нямаше да напиша нищо.
И двамата с усмивки си припомниха, че Дафни бе написала първия си разказ след като се бяха любили за пръв път. В първите дни на новата година бе изпратила този разказ на „Колинс“, за да провери дали ще го отпечатат и все още очакваше отговора им.
Писмото дойде през март и бе подписано от старата й началничка Елисън Бейър. Щяха да го купят за петстотин долара.
— Виждаш ли това? Джон, те ще купят разказа ми! Трябва да са полудели! — Посрещна го на вратата с бутилка шампанско в едната ръка и с чека и писмото на Елисън в другата.
— Поздравления! — Беше по-доволен от нея дори и те отпразнуваха събитието в леглото почти до зори. Джон постоянно я дразнеше, че откакто са заедно, изобщо не може да се наспи, но беше повече от ясно, че и на два мата това им харесва.
Стимулирана от продажбата на първия си разказ, Дафни се зае още по-сериозно с книгата. Работи упорито почти през цялата пролет и през юли я завърши. Огромната работа, която бе извършила, я вълнуваше и удовлетворяваше. И в същото време, докато седеше и държеше в ръце тежкия ръкопис, Дафни с тъга си мислеше за героите, с които трябваше да се раздели; струваше й се, че за пореден път губи истински приятели.
— А какво ще правя оттук нататък? — Сякаш бе изгубила любимата си работа и безкрайно съжаляваше за нея.
— Това, мила моя, е много интересен въпрос. — Щеше да се пръсне от гордост. Съблечен до кръста, с покафенели от слънцето лице и ръце, Джон пиеше бира след уморителния работен ден и се радваше на уюта и спокойствието в дома си. — Не съм сигурен, но мисля, че ще трябва да си намериш литературен агент. Защо не се обърнеш за помощ към бившата си шефка от Колинс? Телефонирай й утре.
Дафни, обаче, мразеше да разговаря с нея. Елисън не спираше да й повтаря, че животът, който води, е неестествен и неразумен. Дафни не й беше казала нищо за Джон и Елисън си мислеше, че тя живее в Ню Хемпшир само заради Андрю. Непрекъснато й повтаряше, че трябва да се върне в Ню Йорк и да си намери работа, а Дафни се измъкваше с оправданието, че старият й апартамент ще бъде освободен чак през септември. По-късно щеше да помисли за други извинения. Изобщо не мислеше да заминава. Беше щастлива с Джон и искаше да остане в Ню Хемпшир завинаги. Но дори и Джон от време на време спореше с нея по този въпрос, настояваше, че тя принадлежи на Ню Йорк и че трябва да се върне към работата си и към хората, които някога бе познавала и обичала. Той не мислеше, че тя трябва да прекара останалата част от живота си с един дървар. Но в действителност не искаше Дафни да си тръгне, а и тя нямаше никакво намерение да го напуска — сега или когато и да било.
— Как мислиш, ще мога ли да си намеря агент?
— Може би трябва да занесеш книгата в Ню Йорк.
— Само ако и ти дойдеш с мен.
— Но това е глупаво, скъпа. Няма да имаш нужда от мен там.
— Ще имам. — Приличаше на малко щастливо момиченце. — Постоянно имам нужда от теб. За всичко. Още ли не си го разбрал?
Знаеше го, но също така знаеше, че тя бе напълно способна да се справя сама, без чужда помощ и подкрепа.
— Но какво ще правя в Ню Йорк? — Не беше стъпвал там повече от двадесет години и нямаше никакво желание да го посети отново. Чувстваше се щастлив само в планините на Нова Англия. — Добре де, защо все пак не се обадиш на Елисън утре и да видим тя какво ще предложи. — Но на следващата сутрин Дафни не се обади; реши да изчака до есента. Някак си все още не бе готова да се раздели с книгата си, а на Джон каза, че иска да я прочете още веднъж и да направи някои последни промени.
— Дечко — подразни я той. — Знаеш, че не можеш да се криеш цял живот, нали?
— Защо да не мога?
— Защото аз няма да ти позволя. Заслужаваш много повече.
Караше я да чувства, че няма неща, с които да не може да се справи, че е силна и умна и много способна. Беше просто удивително, но през месеците, прекарани с него, Дафни се бе променила неузнаваемо, бе заприличала отново на самата себе си.
Андрю също се бе променил. Беше почти на пет години и вече не беше бебе. През август организираха екскурзия под ръководството на госпожа Къртис и Дафни възнамеряваше с някои други родители да се присъедини към групата. За децата щеше да бъде огромно преживяване и на Дафни й се искаше Джон да дойде с тях, но той нямаше да може да отсъства от работа. Бяха им изпратили двадесет колежанчета да работят при тях през лятото и всички по-стари работници трябваше да са на сечището и да си отварят очите на четири.
— Не можеш ли да се измъкнеш? — Беше толкова разочарована.
— Наистина не мога, скъпа, макар че много ми се иска. Сигурен съм, че ще прекарате чудесно.
— Не и без теб. — Тя почти се разплака от огорчение, а той весело се разсмя — много обичаше детинското у нея.
Заминаха през третата седмица на август, натоварени с палатки и спални чували. Водеха със себе си коне за багажа. Походът през гората бе нещо ново за повечето деца. На всяка крачка откриваха чудеса и изненади. Дафни бе взела един от дневниците си. Искаше да опише всички интересни моменти, всичко, което Андрю правеше или казваше, всички незначителни подробности, които с времето сигурно щяха да се забравят. Но през най-голямата част от времето Дафни пишеше за Джон, спомняше си нощта, преди заминаването й. За пръв път през последните девет месеца щяха да се разделят за няколко дни и мисълта, че ще живее известно време без него я плашеше. Веднъж вече бе загубила любим човек и сега обезумяваше от страх като си мислеше, че нещо може да се случи с Джон. Имаше нощи, в които лежеше будна, преследвана от кошмари и измъчвана от непреодолим страх, че един ден може да загуби и него.
— Няма така лесно да се отървеш от мен, малката ми. — Тя бе споделила страховете си и той нежно шептеше в ухото й. — Аз съм „стрелян заек“.
— Не бих могла да живея без тебе, Джон.
— Разбира се, че би могла. Но надявам се да не ти се наложи. Така че почини и отдъхни с децата, а когато се върнеш, ще ми разкажеш всичко.
Тя лежеше отпусната до него, след като се бяха любили на разсъмване. Всеки допир до гладката му свежа кожа я караше да потръпва от удоволствие.
— Ще се чувствам изоставена през тези четири дни. — Беше я разглезил с любовта си. Той обичаше да говори за себе си като за стар човек; но в старостта му нямаше нищо, което да напомня за старост. Беше пламенен, всеотдаен и опитен; научи я неща, които никога не бе знаела, и понякога се чудеше дали се чувстваше толкова добре с него просто защото много го обича. С такива мисли запълваше страница след страница в дневника си. Използваше всяка свободна минута, когато не играеше с Андрю, да напише нещо. Наслаждаваше се на тези няколко дни с детето; радваше се, докато го наблюдаваше да играе с приятелите си, харесваше й да живеят заедно в гората, а сутрин щом отвори очи, да вижда до себе си малкото слънчево личице, което толкова много й липсваше.
Върнаха се след четири дни мръсни, уморени, но безкрайно доволни от себе си. Родителите се забавляваха дори повече от децата. Дафни остави Андрю в училище, метна спалния чувал и раницата в колата и с прозявка седна зад волана. Изгаряше от нетърпение да се прибере при Джон, но когато стигна вкъщи, него го нямаше. В мивката имаше чинии, леглото му беше неоправено и тя се усмихна на себе си, заставайки с наслада под душа. Щеше да подреди всичко преди той да се прибере от работа.
Дафни миеше чинии в кухнята, когато чу, че някой чука на вратата. Отиде да отвори с покрити с пяна ръце и се усмихна като видя един от приятелите на Джон. Рядко се виждаха с него, но Дафни знаеше, че Джон много го харесва.
— Здравей, Хари. Какво ново? — Беше загоряла от слънцето, отпочинала и щастлива, но приятелят на Джон изглеждаше много напрегнат.
— Кога се върна? — Лицето му беше мрачно, а очите тъжни както винаги. Джон постоянно се шегуваше с него и му казваше, че изглежда така, сякаш току-що е изгубил най-добрия си приятел. Но човекът си имаше дебела жена и шест деца и достатъчно проблеми, които да поддържат мрачното му настроение.
— Как е Гладис?
— Дафни, мога ли да поговоря с теб за минута? — Този път изглеждаше искрено разтревожен и притеснен. Внезапно някъде зад себе си тя чу тиктакането на кухненския часовник.
— Разбира се. — Изтри ръце в джинсите си, остави кърпата и се приближи към него. — Нещо не е наред ли? — Той бавно кимна. Не знаеше как да й го каже. Не можеше да се насили да произнесе думите и между тях се възцари зловещо мълчание.
— Нека да поседнем. — Той тръгна към дивана и тя като насън го последва.
— Хари? Какво има? Какво се е случило?
Той я погледна. Очите му бяха пълни с неизказана мъка и печал.
— Джон е мъртъв, Дафни. Умря, докато те нямаше?
Усети, че стаята се завърта около нея, в далечината видя лицето на Хари… Джон е мъртъв… Джон е мъртъв… Думите сякаш бяха част от някакъв лош сън, не бяха истински, това не се бе случило, не на нея… отново. И изведнъж в обгърналата я тишина прокънтя истеричен и дрезгав женски смях.
— Не! Не! Не! — Пронизителният смях премина в ридания. Хари я гледаше, искаше да й обясни какво се бе случило, но тя не искаше да знае. Нямаше значение. Без да обръща внимание на чувствата й, глух и сляп за страданието й, Хари започна да говори. Искаше й се да запуши ушите си, да се разпищи и да избяга.
— На другия ден след като ти замина на сечището се случи злополука. Обадихме се в училището, но оттам ни отговориха, че не могат да се свържат с теб. Някой от онези проклети колежани изтърва лебедката и дърветата се строполиха отгоре му… — Хари започна да плаче, а Дафни го гледаше с широко отворени очи — … и счупиха врата и гръбнака му. Той така и не разбра какво го удари.
Нито пък Джеф бе разбрал. Или поне така й бяха казали. Какво значение имаше това сега? Тя седна, втренчена в Хари, и единственото, за което можеше да мисли в този момент, бе Андрю. Какво щеше да каже на сина си?
— Всички ужасно съжаляваме. Изпратихме хлапетата по домовете им и помолихме в погребалното да задържат тялото. Той няма роднини тук, нито където и да било другаде. Всички са мъртви. А и не знаехме ти какво ще искаш… Гладис мислеше…
— Всичко е наред. — Изправи се рязко. Беше напрегната и пребледняла. — Няма значение. — И преди бе минавала по този път. Едва след като Хари си тръгна, тя се разплака. Сълзите тихо се стичаха по измъченото й лице, но тя не отрони нито стон. Огледа се около себе си и отново седна. Джон Фаулър никога вече нямаше да се върне вкъщи. „Можеш да се справиш сама, мъничката ми“ — припомни си тя думите. Но тя не искаше да се справя сама. Искаше да прекара живота си с него.
— О, Джон… — Накъсаният й шепот прокънтя в цялата къща и тя си припомни всичко, което си бяха казали преди — той за това как бе изгубил жена си, тя — за смъртта на Джеф. Нелепата му смърт също бе безсмислена, необяснима и нереална. Дафни не разбираше и не искаше да разбере защо се бе случило точно с Джон, но в същото време вече отдавна бе разбрала, че е безсмислено и безполезно да се опитва да разбере и да се самоизмъчва с угризения. По залез-слънце излезе да се поразходи из гората и загледана в лятното небе, отново се разплака. Мислеше с тъга и болка за човека, който толкова много бе обичал Андрю и нея, за широките му рамене и огромни ръце, за дълбокия и топъл глас, за неизмеримата му нежност и доброта.
— Проклето да си! — крещеше тя загледана в небето, обагрено в оранжево и бледомораво. — Проклето да си! Защо трябваше да постъпиш така? — Остана неподвижна дълго време с окъпано в сълзи лице. Небето потъмня, Дафни изтри бузите си с ръкава на ризата, която носеше, и кимна. — Добре, приятелю. Добре. Ще се справим. Само помни, че много те обичах. — А след това все още плачейки, погледна към хълмовете, зад които се скри слънцето, и прошепна. — Сбогом. — Наведе глава и тръгна към къщи.