Даниел Стийл
Веднъж в живота (30)

30.

Снимките на Апах продължиха без прекъсване още два месеца и най-накрая Хауърд даде на всички четири свободни дни, за да отдъхнат.

— Алилуя, скъпа! — Джъстийн бе възбуден и развълнуван. — Хайде да отидем в Мексико за няколко дни. — Но Дафни имаше други планове.

— Не мога. Трябва да видя Андрю. Не съм го виждала почти три месеца.

— Андрю? О, за бога! Детето може да почака. Нали? — Дафни бе шокирана.

— Не, не може. Искам той да дойде тук при мен. — Гласът й издаваше болка, но също така твърдост и упоритост. Нямаше да допусне нищо да застане между нея и Андрю. Даже и Джъстийн. Очаквала бе той да прояви някакъв интерес към сина й, но напразно. Имаше определени неща, които нямаха никакво значение в живота му и децата бяха едно от тях. Той не се интересуваше от ничии деца, даже и от нейните. И все пак любовта им бе щедра и всеотдайна, имаше дни, в които разговаряха по цяла нощ и тя бе сигурна, че е влюбена. Но понякога изпитваше чувството, че той обича само една част от нея, а има други части, които дори не познава. И най-вече Андрю, най-важната, основната част от живота й. — Джъстийн, как смяташ? Би ли искал да се запознаеш с него? — Може би, ако го посветеше в плановете си за Андрю, той щеше да я разбере по-добре.

— Може би. Но да ти кажа честно, мисля, нуждая се от почивка, а от опит зная, че децата не са особено мирни и тихи. — Не беше очарован от идеята, но и не се опитваше да се извинява заради нежеланието си да види Андрю. А и Дафни не бе съвсем сигурна дали е разумно да подлага детето отново на това изпитание. Беше твърде дълго пътуване, и то само за четири дни. Накрая се обади на Мат и го попита за мнението му.

— Да си кажа честно, Даф, мисля, че ще му се събере твърде много пътуване за тия четири дни. Ще му бъде трудно, както и за всяко друго дете на неговата възраст.

Дафни си бе помислила същото. Искаше й се Андрю да се срещне с Джъстийн, но може би беше още твърде рано. Може би нито той, нито Джъстийн бяха готови за това. Може би беше най-добре да остави Джъстийн сам през тези четири дни. Биха могли да живеят един без друг няколко дни, а тя щеше да има Андрю само за себе си. Мисълта за това я правеше щастлива, но тя все пак бе разочарована от Джъстийн.

— Мисля, че си прав, Мат. Ще взема самолета за Ню Йорк, а след това ще дойда при вас с колата.

— Това е глупаво. — Дафни бе смаяна, не бе виждала детето си почти три месеца. Мат веднага разбра смущението й и се разсмя. — Имам предвид не идването въобще. Но няма смисъл да летиш за Ню Йорк. Вземи самолета за Бостън и аз ще те посрещна.

— Не мога да искам това от теб. И без това имаш достатъчно работа.

— А ти работи почти непрекъснато през последните пет месеца. Не мога ли да направя една услуга на приятел? — Трябваше да си признае, че това би я улеснило значително, но не й се струваше честно. Матю винаги мислеше за нея. — Говоря сериозно. Няма да ме затрудниш изобщо. — Дафни знаеше, че не е точно така и предложението му дълбоко я развълнува.

— Тогава приемам.

Провери разписанието на самолетите, каза му с кой полет ще пристигне на следващия ден и отиде в спалнята да опакова багажа си. Бе силно развълнувана, че отново ще ги види и двамата и изгаряше от нетърпение да прегърне Андрю. Цялата сияеше, когато влезе в спалнята и Джъстийн я погледна с момчешката си усмивка.

— Ти наистина си луда по това дете, нали, Даф?

— Да, така е. — Седна до него на леглото и нежно целуна дланта на ръката му, преди да го погледне. — И много бих искала да се запознаеш с него.

— Някой ден и това ще стане. — Замълча за момент и запита: — Той може ли да говори?

Дафни кимна.

— Да, невинаги ясно и отчетливо, но в повечето случаи се справя. — Нещо в погледа на Джъстийн я разтревожи, но тя трябваше да знае истината. — Страхуваш ли се? Имам предвид страхуваш ли се от общуването с глухо дете?

— Не се страхувам. Просто не си падам много по децата, нормални или ненормални.

— Той не е ненормален. Той е глух.

— Все същото.

Прииска й се да го зашлеви, но се овладя.

— Ще го доведа тук през есента, когато завършим филма. Тогава ще го видиш.

— Звучи чудесно.

Защото щеше да стане чак след три месеца ли? Не одобряваше отношението му към детето й, но от друга страна, имаше толкова други неща, които обичаше у него. Дафни се надяваше, че щом се срещне веднъж с Андрю, Джъстийн ще преодолее неохотата и нежеланието си да разговаря с него. Глух или не, Андрю бе възхитителен и трудно някой можеше да устои на чара му.

— Какво смяташ да правиш, докато ме няма? — Всички се нуждаеха от почивка, но той най-много от всеки друг. Дафни го погледна топло и нежно.

— Не зная. Искаше ми се да отида в Мексико, но с теб. — Докосна я по бедрото. — Сигурна ли си, че не искаш да промениш плановете си? — Тя се усмихна. Той наистина не разбираше. Поклати глава.

— Не. Няма начин. Дори и заради теб.

— Трябва да е страхотно дете.

— Да, такъв е.

— Е, ами кажи му, че съм луд по майка му.

— Ще му кажа. — Но знаеше, че все още е рано да му говори за Джъстийн. Нямаше да я разбере. В неговите очи тя му принадлежеше, сега и завинаги. — Тук ли ще останеш, скъпи?

— Не зная. Може би ще отида до Сан Франциско да се видя с приятели.

— Добре, но само ме уведоми къде си, за да мога да ти се обадя.

В продължение на почти три месеца не бяха се разделяли нито за ден, нито дори за час и мисълта, че трябва да го напусне за няколко дни внезапно я натъжи.

— Ще ми липсваш, сър.

— И ти на мен, Даф. — Взе я в прегръдките си и се любиха почти до зазоряване. Останаха й само няколко часа за сън, преди да стане на следващата сутрин да хване самолета.

Дафни тръгна за летището сама. Барбара беше с Том, а и не бе необходимо да се разкарва до летището, а Джъстийн каза, че имал да свърши някои важни неща. Всеки един от участниците във филма се опитваше да използва изцяло скъпоценните мигове от отпуснатите им четири дни.

Дафни се качи на самолета в десет часа и очакваше да пристигне в Бостън в седем вечерта, източно време.

Самолетът кацна по разписание и Дафни слезе една от първите, като се оглеждаше за Матю. В началото не го видя, а след това го забеляза на около десетина фута от себе си. Стоеше сам и черните му очи трескаво оглеждаха пътниците. Изведнъж очите им се срещнаха и тя незнайно защо усети как сърцето й подскочи от вълнение. Само за шест месеца той бе станал неин приятел, най-вече по телефона, но внезапно осъзна, че много се радва да го види отново. Очите му топло се усмихнаха и той бавно се упъти към нея.

— Здравей, Даф. Как беше полетът?

— Твърде дълъг. — А след това, без да се замисли, се пресегна и го прегърна. — Благодаря, че дойде, Мат. — Настъпи неловко мълчание.

— Изглеждаш страхотно. — Мат забеляза също, че бе отслабнала твърде много. Работила бе много и й личеше, но от лицето й не слизаше щастливата усмивка. В очите й имаше веселие, смях, но и още нещо, което го разтревожи. Дафни изглеждаше по-различно, бе може би по-женствена, по-привлекателна и сексапилна. Веднага се сети за мъжкия глас, който бе отговорил на телефонното му обаждане. Опита се да изгони тази мисъл от съзнанието си, но не можа. — С какво друго се занимава там, освен работа? — Изглеждаше по-хубава от всякога и дълбоко в себе си той искаше да разбере защо, макар да съзнаваше, че няма това право. Дафни го погледна и се усмихна. Разбра колко самотно и изолирано живее в Ню Хемпшир, изцяло погълнат от работата и задълженията си. Във вестниците бяха излезли няколко бележки за нея и Джъстийн, но той очевидно не бе прочел нито една. Познаваше го добре и знаеше, че не я поднася или будалка в този момент.

Усмихна му се отново, а той се наведе и взе чантата й. Очите й го привличаха, спря се и нежно се вгледа в лицето й.

— Изглеждаш ужасно сериозен, Мат. — Не искаше да му обяснява за Джъстийн.

— Много съм щастлив, че те виждам, Даф… Просто не зная какво да кажа… — Дафни мило го погледна и кимна.

— Разкажи ми за Андрю.

Усещаше въпросите, които напираха в очите му, но не й се искаше да им отговаря. Животът й в Калифорния бе съвсем различен от този в Ню Хемпшир. Тук животът й бе свързан само със сина й. Светът на Джъстийн Уейкфийлд й се струваше на десет хиляди мили от нея и по някакъв странен начин тя чувстваше, че се завръща вкъщи. Беше си дошла у дома и искаше да се порадва на детето си.

Когато напуснаха летището и се отправиха на север, Матю й разказа за промените в училище, за екскурзиите и посещенията, които бяха организирали, и за екскурзионното летуване, което смятаха да направят през юли. На Дафни отчаяно й се прииска да може да отиде с тях. Тихо въздъхна.

— Чувствам се така сякаш съм там от цяла вечност, Мат.

Прииска му се да й каже, че и той изпитваше същото, но му се стори, че не е съвсем редно.

— Колко още мислиш, че ще продължи работата ви?

— Де да знаех. Още три месеца, а може би още шест. Дотук върви добре. Но всички ми казват, че работата може и да се проточи. Хауърт не иска това да се случи, всъщност никой не иска, но просто не може да се избегне. Сигурна съм, че рано или късно ще възникне някакъв проблем. Но за Коледа със сигурност ще се прибера.

Той кимна. В очите му се четеше искрено разочарование.

— Ще съм готов да се върна в Ню Йорк по това време. Новият директор от Лондон ще поеме работата от първи януари.

— Не мислиш ли да останеш, Мат? — Изглеждаше натъжена.

— Не. Хауърт е чудесно училище, но аз искам да се върна в Ню Йорк. — Усмихна й се. — Не съм съвсем сигурен, че съм създаден да живея в провинцията. Понякога ми се струва, че ще откача там.

Тя се разсмя и погледна лицето му. Беше силно, красиво и изразително, съвсем различно от изваяното, безупречно красиво лице на Джъстийн. Матю притежаваше своя собствена красота, от него се излъчваше сила и увереност, която го правеше да изглежда повече мъж, отколкото идол.

— Разбирам какво имаш предвид. Когато живях там една цяла година, имаше моменти, в които направо копнеех за шума и мръсотията на нюйоркските улици… — В този момент се сети за Джон и очите й помръкнаха.

— Добре, ще ти кажа. — Усмихна й се бегло. — Липсват ми възможностите, които Ню Йорк предлага на децата. Музеите, балета… — Гласът му замлъкна. — Това е под въздействието на побърканата ми сестра.

— Как е тя?

— Марта? Добре е. Миналата седмица близначките станаха на петнадесет години. И двете получиха по една стереоуредба. Марта казва, че в този момент изпитва истинска благодарност, че е глуха. Когато ги надуят, мебелите в къщата започват да се тресат от шума, а Джек едва не откача от постоянната шумотевица. — Дафни се усмихна и си помисли колко щастлива би била, ако и Андрю й създаваше такива проблеми. — Все още държа да се запознаеш с нея, когато имаш време. — И двамата мълчаливо се запитаха кога ли ще бъде това. В този момент им се струваше, че няма да е никак скоро.

След това Матю й разказа, че госпожа Къртис посещава училището от време на време. Чувства се добре и винаги предава поздрави и добри пожелания.

— Бих искала да я видя, но се боя, че този път няма да имам време. Разполагам всичко на всичко с четири дни.

Сърцето му отново се сви.

Увлечени в разговор, те не забелязаха как мина времето и малко след девет часа пристигнаха в училището. Дафни знаеше, че Андрю вече си е легнал, но искаше да го види, само за да го целуне по бузката, да погали меката му косица. Детето спеше дълбоко и Дафни остана дълго до леглото му, загледана в него. Доста време измина, преди да забележи, че Мат стои и я чака на вратата. Усмихна се и се наведе да целуне бузката на Андрю. Детето се размърда, но не се събуди и тя слезе долу заедно с Мат.

— Изглежда чудесно. Мисля, че е пораснал.

— Да, така е. Трябва да го видиш как кара велосипеда, който му изпрати. — Дафни се усмихна и го погледна.

— Струва ми се, че пропускам толкова много, толкова важни неща.

— Няма да е задълго, Даф… — Изведнъж очите им се срещнаха и Джъстийн й се стори странно нереален и измислен. Изглеждаше като част от някакъв нереален сън.

Матю, който стоеше пред нея в този момент, бе съвсем реален, съвсем земен и истински.

В този миг, въпреки всичките си тържествени обещания, Матю я погледна изпитателно. Трябваше да я попита.

— В живота ти там има някой, нали, Дафни? — Тя се поколеба миг, усети как сърцето й бие в гърлото, а след това бавно кимна.

— Да, има.

Прииска му се да се разплаче, но очите му останаха ведри и спокойни. В тях се четеше само искрена загриженост за съдбата й.

— Радвам се за теб. Имаше нужда от това.

— Да. Предполагам, че е така. — Искаше й се да сподели с него притесненията си за Джъстийн и Андрю. Какво щеше да стане, ако Джъстийн не го приеме? Но се боеше да го попита. Струваше й се нечестно и нередно да го занимава с това. Погледна го отново право в очите. — Това не променя нищо, Мат.

Мат се зачуди какво точно означаваха тези думи, но само кимна и отвори вратата на малката всекидневна, която бе наследил от госпожа Къртис.

— Имаш ли време за чаша кафе или искаш веднага да те закарам до странноприемницата.

— Не, не съм изморена. — Погледна с усмивка към часовника си. — За мен е все още седем часа. — В Ню Хемпшир вече бе десет часа и училището бе съвсем тихо. Всички си бяха легнали. — Едно кафе с теб ще бъде истинско удоволствие за мен. Хубаво е да си поговорим пак, както преди. Не по телефона. — Усмихна й се и й наля чашка кафе, като не преставаше да се пита колко сериозна е връзката й в Калифорния и дали е попаднала на свестен човек. Надяваше се да е така, искрено се надяваше, че този път ще й провърви. Подаде й чашата и седнаха. Матю продължи да се взира в лицето й, сякаш се стараеше да намери отговор на незададените си въпроси.

Тя му разказа за работата по филма, за сцените, които вече бяха заснети, за това, което оставаше да се свърши след кратката им ваканция.

— Мисля, че следващия месец ще бъдем в Уайоминг. — Бяха се спрели на Джаксън хоул, място, което Матю винаги бе желал да посети.

— Завиждам ти. — Говореше бавно и непринудено се усмихваше, изпънал дългите си крака към огъня. — Чувал съм, че е прекрасно кътче.

— И аз така чух. — Но Дафни не мислеше нито за филма, нито дори за Джъстийн. Струваше й се, че това е, защото бе отново толкова близко до Андрю. Беше истински щастлива, че не се намира на три хиляди мили разстояние от него, а тук, точно под спалнята му. А може би не Андрю бе причината. Струваше й се странно, но Мат успяваше да отклони мислите й от детето. Този мъж излъчваше сигурност и спокойствие, които я обгръщаха и изпълваха с топлота и тиха радост. Не се чувстваше напрегната или преуморена, беше просто спокойна и щастливо отпусната край огъня. — Ами ти, Мат? Ще можеш ли да се откъснеш от работата си за няколко дни през лютото?

— Съмнявам се. Може да отида за няколко дни с Марта, Джек и момичетата до Лейк Джордж. Но не съм съвсем сигурен, че ще мога да се освободя оттук. — Усмихна се със съжаление и отмахна кичур коса. — Дори не съм сигурен, че искам да го направя. Винаги се безпокоя, когато трябва да оставя децата. Госпожа Къртис каза, че би могла да ме замества за няколко дни, но не ми се ще да я притеснявам.

— Трябва да го направиш. Ти също се нуждаеш от почивка. — Дафни забеляза, че очите му бяха много уморени, а по лицето му се бяха появили няколко нови бръчки. Изглеждаше млад, но зрял и разумен и това беше нещо, което Дафни много харесваше у него. Не притежаваше изключителната красота на Джъстийн, но понякога й се струваше, че изящното лице на Джъстийн я уморява и дори отегчава. Изумително и потресаващо бе да наблюдава красотата му ден след ден. Струваше й се, че е попаднала в страна, в която постоянно грее ярко слънце. — Трудно ми е да повярвам, че вече шест месеца си тук, Мат. — И още по-трудно й бе да повярва в реалността на всичко, което се бе случило в живота й през това време. Но Матю спокойно се засмя.

— Понякога ми се струва, че са минали не шест месеца, а шест години. — Тя също се засмя.

— Аз се чувствам по същия начин след четиринадесет часа на снимачната площадка.

— Как е Барбара? — Не беше я виждал, но бе чувал много за нея от Дафни и имаше чувството, че я познава. Дафни му разказа за връзката на Барбара с Том. — Има ли вероятност тя да се омъжи и да остане там? Това би било доста неприятно за теб. — Добре знаеше, че в продължение на много години Дафни бе свикнала изцяло да разчита и да се уповава на нея.

— Все още не зная доколко са сериозни намеренията им — но и тя самата се бе замисляла върху този проблем. И в този момент Матю внезапно попита.

— А ти? — Дафни бе озадачена от въпроса, но след това разбра и се зачуди как да му отговори. Замислено погледна към Матю.

— Не зная, Мат. — Сърцето му се сви от думите й. — Аз… трудно е да се обясни. — Невинаги бе сигурна какво точно изпитва към Джъстийн. Обичаше го, до известна степен, но все още имаше много неща, които не знаеше за него. Макар че прекарваха заедно всеки ден, всеки час, тя усещаше, че има много черти в характера му, които тепърва ще открива, а и освен това оставаше проблемът с нежеланието му да види Андрю. Реши да сподели с Мат, може би той би могъл да й помогне да се справи с това. — Не съм много сигурна в него, Мат. Той не проявява никакъв интерес към Андрю.

— Дай му малко време. Знае ли, че Андрю е глух?

Тя кимна все още замислена.

— И какво мисли за това?

— Не иска да си признае, но мисля, че се плаши от срещата с него. Преструва се, че Андрю не съществува, забравя името му. — Гласът й заглъхна и Матю поклати глава.

— Няма да се получи, Даф. Андрю е твърде важен за теб и няма да се примириш с мъж, който не го приема. — Искаше да бъде честен с нея, да й даде възможно най-добрия съвет. — Затова ли не го извика при себе си този път, а ти дойде дотук?

— Отчасти. Но аз наистина смятам, че това би било твърде дълго пътуване за Андрю, само за три-четири дни. — Мат бе казал същото по телефона. — Но и заради Джъстийн. — Мат бе шокиран. Не можеше да бъде. Но в това, разбира се, имаше смисъл. Сърцето му замря и той попита.

— Джъстийн?

Дафни се изчерви. Беше й неудобно да си признае, че имаше връзка с актьора, който изпълнява главната роля във филма й. Звучеше така типично за Холивуд, така нереално, но тя знаеше, че в отношенията им има нещо повече. Просто така се бе случило — бяха се срещнали там, бяха се запознали в процеса на съвместната им работа и чувствата им се бяха породили в резултат…

— Джъстийн Уейкфийлд. — Гласът й бе топъл и мек, очите й блестяха.

— Разбирам. Доста добра партия, Даф. — Пое дълбоко въздух. Не бе и помислял за това. Беше решил, че става дума за съвсем обикновен смъртен, а не за златокосия бог на всички жени. — Що за човек е той?

Дафни се загледа в огъня и си представи лицето на Джъстийн. Виждаше го съвсем ясно, сякаш бе с нея в стаята в този момент.

— Красив, разбира се. Много красив и интелигентен и забавен, и много мил понякога. — След това погледна отново към Матю. Трябваше да му каже истината. — И абсолютно погълнат от собствената си личност, твърде често себичен и абсолютно безразличен към хората около него. Той е на четиридесет и две години, а понякога се държи като петнадесетгодишен хлапак. Не зная, Мат, той е очарователен мъж и понякога ме прави много щастлива… а понякога ми се струва, че разговарям с човек, който сякаш не ме чува. Така е винаги, когато му говоря за Андрю; той просто не е там. — Сега си обясняваше защо продължава да се обажда от време на време и да търси утеха, да говори за сина си или за нещо друго. Беше се чудила понякога, но сега осъзна, че има части от живота й, в които Джъстийн въобще не присъства. — Проявява голямо разбиране към работата ми, а това е много важно за мен, но за всичко останало — тя поклати глава, — той просто не се интересува. Понякога се чудя дали ще излезе нещо от всичко това. — Леко въздъхна. — И трябва да си призная, че има моменти, в които не съм съвсем сигурна, че нещата ще потръгнат. Интересното е, че той и Барбара изобщо не могат да се понасят. Тя вижда у него нещо, което на мен просто ми убягва. Настоява, че той е студен, пресметлив и безчувствен, но аз мисля, че се заблуждава. Не го познава толкова добре, колкото аз го познавам. Не е пресметлив, само понякога е лекомислен. Но човек не може да го мрази за това.

— Не, разбира се, но може да се окаже трудно да живееш с такъв човек.

— Да, може. — Трябваше да се съгласи, но изведнъж замечтано се загледа в огъня и се усмихна. — Но понякога ме прави толкова щастлива. С него забравям всички ужасни спомени, забравям болката и самотата, с които живях толкова години.

— Тогава може би всичко си струва усилията.

— Точно в този момент и аз така мисля.

Той кимна и отново въздъхна.

— Помислих си, че има някой около теб още когато той се обади по телефона. — Беше се случило само веднъж, но той бе разбрал. Знаеше, че Дафни не е жена, която би си позволила краткотрайни и несериозни авантюри. Щом той вдигаше телефона, значи живееше при нея и тя не се страхуваше, че това ще се разчуе. — Просто не можех да си представя, че става дума за него.

— Джъстийн? — Той кимна и тя се усмихна. — За щастие пресата не ни отделя голямо внимание. Тук-там се промъкна по някое съобщение, но нищо повече. Пък и ние не сме ходили никъде, защото работим по цял ден. Но някой ден ще открият, че живеем заедно и всичко ще се появи по вестниците. — Не изглеждаше доволна.

— Как се чувстваш при тази перспектива?

— Не особено щастлива. Читателите ми сигурно ще бъдат шокирани, но мисля, че рано или късно ще трябва да свикна с това. — И двамата си помислиха за шоуто на Конрой и очите им се срещнаха. — Наистина не ми се ще да обяснявам нищо. Не и докато не съм съвсем сигурна.

Сигурна в какво? Матю бе ужасен от възможния отговор на този въпрос. Може би щеше да се ожени за Джъстийн и да реши да остане в Калифорния. Заради Андрю той бе длъжен да й каже всичко, което знаеше. В края на краищата това бе основната му роля в живота й, независимо от приятелството, което бе възникнало между тях.

— Ако решиш да останеш там, в Лос Анжелис има страхотно училище за Андрю. — Разказа й всичко, което знаеше, и тя го изслуша внимателно, но след малко й се доспа и се изправи.

— Още не съм взела решение, но ако се стигне дотам, ще поговоря с теб за училището. — Не знаеше защо, но самата мисъл за това я потискаше. Все още не бе готова да мисли за женитба с Джъстийн, а и той самият нищо не бе споменавал, макар че рано или късно вероятно щеше да стане въпрос и за това. Сигурно щеше да й се наложи да реши дали ще се върне в Ню Йорк или ще остане в Лос Анжелис. — Единственото, което зная, че трябва да направя, е да завърша филма. След това ще помисля и за себе си.

— Направи това, което е най-добре за теб, Даф. И за Андрю. — Гласът му бе толкова тъжен, толкова тих, че тя внезапно се замисли за него. Веднъж или два пъти се бе обаждала, но той отсъстваше и тя се бе зачудила дали не се среща с някоя жена. Само че сега моментът й се струваше неподходящ за подобен въпрос. Отидоха заедно до колата и той я закара до странноприемницата. Бяха оставили ключа за стаята й на масата, заедно с една бележка, в която й казваха: Добре дошла. Мат се усмихна и я погледна замислено.

— Радвам се, че дойде да видиш Андрю.

— Аз също, Мат.

Пожелаха си лека нощ и той си тръгна. Дафни се качи в стаята си замислена върху разговора им. Внезапно се почувства твърде нещастна от връзката с Джъстийн. Защо не можеше той малко повече да прилича на Мат? Защо не проявяваше интерес към Андрю? Но може би с времето нещата щяха да се променят. В края на краищата работата на Мат бе да се занимава и да се грижи за деца като Андрю. Но той изпълняваше не просто задълженията си. Правеше много повече от това и Дафни го знаеше. Много, много повече.