Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once in A Lifetime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даниел Стийл. Веднъж в живота

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1993

ISBN: 954-800-570-0

История

  1. — Добавяне

11.

Дафни се събуди преди изгрев на следващата сутрин и се обърна в леглото, което изведнъж й се стори твърде голямо. Остана да лежи, замислена за Джон, за хубавите утрини, когато лежаха един до друг в това легло или преплели телата си, страстно и всеотдайно се любеха.

Слънцето изгря и надникна през прозорците, а Дафни продължаваше да лежи смазана от умора и скръб. Искаше й се никога повече да не става от леглото. Този път не изпитваше паниката и ужаса, които я бяха обзели след смъртта на Джеф. Чувстваше се празна и опустошена; смазана от безмерната мъка и имаше усещането, че е притисната от собствения си надгробен камък. Отново и отново мислите й се връщаха към кървящата рана; думите безпощадно ясно отекваха в съзнанието й… Джон е мъртъв… мъртъв… мъртъв е… Никога няма да го видя отново… никога няма да го видя… — и най-лошото от всичко бе, че и Андрю нямаше да го види повече. Как щеше да му каже.

Беше почти обяд, когато си наложи да стане от леглото и когато се изправи, й се зави свят. Чувстваше се слаба и изтощена; не бе хапвала нищо от предишната сутрин, но не можеше и да помисли за ядене, докато същите думи продължаваха да кънтят в главата й… Джон е мъртъв… Джон е мъртъв…

Остана половин час под душа, втренчила поглед в празното пространство, докато водата я шибаше като пороен дъжд. Отне й почти цял час, за да обуе чифт дънки, една от ризите на Джон и да нахлузи някакви обувки на краката си. Загледа се във вратата на килера, сякаш зад нея бяха скрити безброй съкровища. Изведнъж се стегна. Бе минала вече през всичко това и нямаше да позволи на скръбта да я изпепели. Мисълта, че носи нероденото им дете я бе крепила след смъртта на Джеф, помогнала й бе да оцелее. Но този път го нямаше това чудо на зараждащия се нов живот, който да противопостави на смъртта. Останал й бе само Андрю и тя трябваше да намери верния път към него. Заради него, а и заради нея самата. Все още имаше детето си.

Отиде с колата до училището. Движеше се като замаяна, сетивата й бяха притъпени; безчувственият й поглед бе странно празен и безизразен. Едва когато видя Андрю, който щастливо играеше с една топка, се разплака отново.

Дълго време остана неподвижна, загледана в него. Опитваше се да подреди мислите си, да спре сълзите си, но все не успяваше. Най-накрая Андрю се обърна и я вида, намръщи се, хвърли топката и бавно тръгна към нея, като я гледаше напрегнато. Тя седна на тревата и протегна ръце към него, като му се усмихваше през сълзи. Той беше вече центъра на живота й, както всъщност винаги е било.

— Здравей — каза тя, когато детето седна до нея.

— Какво се е случило? — В очите му бе отразена цялата любов, която изпитваха един към друг. Мълчанието й се проточи безкрайно, а ръцете й трепереха. Не можеше да си наложи да му каже това, за което беше дошла. Най-накрая започна:

— Имам да ти кажа нещо много тъжно.

— Какво? — Изглеждаше изненадан. Беше го предпазвала от всички скърби и нещастия и нищо подобно не бе му се случвало преди. Но нямаше как да му го спести. Детето беше силно привързано към Джон. Брадичката й затрепери, очите й се напълниха със сълзи; прегърна сина си, а след това го отдалечи от себе си, за да може да му каже думите, които я ужасяваха.

— Джон е умрял, докато отсъствахме, миличък. Претърпял е злополука. Разбрах вчера, като се прибрахме. Няма да го видим повече.

— Никога ли? — Очите на Андрю недоверчиво се разшириха.

Тя кимна.

— Никога. Но ще го помним винаги и ще го обичаме, така както аз обичам твоя татко.

— Но аз не познавам моя татко — ръчичките му трепереха, — и много обичам Джон.

— Аз също… — А след това додаде: — И теб обичам много. — Сълзите се затъркаляха по бузите на Дафни и те се сгушиха един в друг. Андрю горчиво се разрида; накъсаните звуци, които издаваше, раздираха сърцето й. Сякаш изминаха часове преди да се отделят един от друг. Тръгнаха да се поразходят. Вървяха мълчаливо, хванати за ръце, като от време на време Андрю „казваше“ нещо за Джон; спомняше си всичко, което бяха вършили заедно. Дафни отново бе поразена от факта, че огромният дървар бе успял да очарова и омагьоса детето й, без да произнесе и една думичка. Притежавал бе рядко срещано и непреодолимо излъчване, с което превъзмогваше всичко, дори недъга на Андрю и страховете на Дафни. Беше много изненадана, когато Андрю най-накрая я попита:

— Сега, когато Джон го няма, ще останем ли тук, мамо?

— Да. Аз съм тук заради теб. — Но те и двамата знаеха, че през изминалите шест месеца това не беше съвсем вярно. Андрю ставаше все по-самостоятелен, а Дафни стоеше в Ню Хемпшир заради Джон. Но точно в този момент Дафни разбра, че не може да остави детето си. Той се нуждаеше от нея, а и тя самата повече от всякога имаше нужда от него.

Останалите седмици от лятото бавно се изнизаха. Дафни продължи мълчаливо да скърби за Джон. След известно време престана да плаче и вече не вписваше нищо в дневника си. Едва се докосваше до храната, която си приготвяше, и не се виждаше с никого, освен с Андрю. Един ден госпожа Обермайер намина да я види и бе ужасена от това, което съзря. Дафни бе отслабнала с шест килограма, лицето й бе измъчено и изпито. Възрастната австрийка я взе в прегръдките си, но дори и тогава Дафни не заплака, остана мълчалива, отчуждена, безучастна. Болката и скръбта бяха убили желанието й за живот; тя просто се опитваше да преживее някак си, макар да не бе сигурна защо го прави. Дори Андрю не се нуждаеше вече толкова от нея. Той си имаше училището, приятелите и госпожа Къртис бе подхвърлила на Дафни, че трябва да разреди посещенията си.

— Защо не се върнете в Ню Йорк? — предложи госпожа Обермайер. Беше направила чай, но Дафни едва се докосна до него. — Върнете се при приятелите си. Виждам, че тук ви е много трудно. — Дафни знаеше, че е така, но не искаше да се върне. Искаше завинаги да остане в дървената къщичка, в която пазеше дрехите и ботушите му и в която още се долавяше ароматът на афтършейва му.

— Искам да съм тук.

— Не е добре за вас да останете тук, Дафни. — Гласът на възрастната мъдра жена беше непреклонен. — Не можете да живеете само с миналото. — На Дафни й се прииска да я попита защо пък да не може, но вече знаеше отговора на този въпрос. Беше изпитвала същото чувство и преди и мисълта за това само влошаваше сегашното й състояние.

Разказът й излезе в „Колинс“ през октомври. Елисън й изпрати поздравленията си, един брой от списанието и една кратка бележка „Кога, по дяволите, се връщаш? С обич Ели“. За Дафни отговорът беше никога, но в края на месеца получи писмо от собствениците в Бостън. Договорът й за наема бе изтекъл и колибата бе продадена. Искаха да я освободи от първи ноември.

Не можеше повече да се оправдава с това, че апартаментът й в Ню Йорк е зает. Наемателят й се беше изнесъл на първи октомври. Не й оставаше нищо друго, освен да се върне. Можеше, разбира се, да намери друга къщичка или апартамент в Ню Хемпшир, но нямаше никакъв смисъл. Виждаше се с Андрю само веднъж седмично, а и той почти не й обръщаше внимание. С всеки изминат ден ставаше все по-уверен в себе си и съвсем наскоро госпожа Къртис настоя, че е време той да обърне повече внимание на уроците. Тя смяташе, че посещенията на Дафни по един или друг начин задържаха напредъка му, защото той продължаваше да се държи за нея и да разчита на помощта й. Но истината бе, че Дафни бе тази, която се нуждае от помощ и подкрепа.

Опакова всичките си вещи, а също и тези на Джон и ги изпрати за Ню Йорк с един автобус. Огледа за последен път празната колиба и гърлото й се сви от непоносима болка. В продължение на цял един час остана седнала на дивана, разтърсвана от неудържими ридания. Беше сама. Джон си бе отишъл завинаги. Нищо не можеше да го върне обратно. Внимателно затвори вратата след себе си, допря за миг глава до грубото дърво, припомняйки си всички щастливи моменти, прекарани в тази къща, след това бавно се отправи към колата си. Камиона на Джон бе подарила на Хари.

В училището Андрю бе зает с приятелите си. Целуна го за довиждане и обеща да се върне след няколко седмици, за Деня на благодарността. Отсега нататък щеше да отсяда в австрийската странноприемница, като останалите родители. Госпожа Къртис не спомена нищо за Джон, макар че го бе познавала и много съжаляваше за смъртта му.

Пътуването до Ню Йорк отне седем часа и Дафни изобщо не се развълнува, когато навлезе в града и зърна Емпайър Стейт Билдинг. Това беше град, който не искаше да вижда; място, в което не искаше да се връща. Вече нямаше дом. Имаше само един празен апартамент.

Апартаментът беше в добро състояние. Наемателят го бе поддържал добре и тя въздъхна с облекчение и хвърли куфара си на леглото. Дори и тук я преследваха духове. Трябваше да свикне с празната стая на Андрю, с ненужните играчки и шарени книжки, с които вече нямаше кой да си играе и да чете. Бе взел със себе си всички ценности, които обичаше, а тези, които бе оставил, вече не му трябваха.

Дафни имаше чувството, че апартаментът й е вече тесен. След всичките месеци, които бе прекарала в дървената къщичка, твърде градският му вид я потискаше. От прозорците му не се виждаха хълмовете на Ню Хемпшир, а само сиви, мрачни сгради. Малката кухничка бе съвсем различна от уютната селска кухня, с която бе свикнала. Всекидневната и старите пердета изглеждаха мрачни и мръсни. Килимът бе прекалено износен, а мебелите вече бяха понащърбени и поочукани. Преди години бе обичала този апартамент, старала се бе да създаде весел и уютен дом за себе си и сина си. Сега, без Андрю, нямаше смисъл да се старае. В първия уикенд след завръщането си Дафни изтупа килима, смени пердетата, купи няколко нови саксии с цветя, но за останалото просто не я бе грижа. По-голямата част от времето си прекарваше в разходки, опитваше се отново да се приспособи към живота в Ню Йорк и се връщаше в апартамента само за да пренощува.

А времето беше чудесно — това бе най-красивия сезон в Ню Йорк, но дори и златната есен и мекото слънце не можеха да я ободрят. Нищо не я интересуваше. Всяка сутрин се събуждаше с безжизнен поглед и се чудеше какво да прави със себе си. Знаеше, че трябва да си потърси работа, но нямаше желание за това. Все още имаше достатъчно пари, за да живее известно време без да работи и бе решила, че ще помисли за работа в началото на идната година. Напъха ръкописа на книгата в едно чекмедже и дори не се опита да се обади на бившата си шефка Елис. Но един ден, докато търсеше пижама за Андрю в един магазин, Дафни едва не се блъсна в нея.

— Какво правиш тук, Даф?

— Пазарувам за Андрю. — Говореше спокойно, но изглеждаше много по-зле от предишната година и Елисън Бейър не преставаше да се чуди какво още може да й се е случило.

— Той добре ли е? — В очите й имаше тревога.

— Чувства се отлично.

— А ти?

— И аз.

— Дафни… — Старата й приятелка докосна ръката й развълнувана от това, което виждаше. — Не можеш цял живот да се държиш за това дете. — Беше ли възможно да се съсипе до такава степен, само защото е трябвало да остави детето си в онова училище?

— Зная. Но той е добре. Училището много му харесва.

— А ти? Кога се върна?

— Преди няколко седмици. Смятах да ти се обадя, но бях много заета.

— Пишеш ли? — Ели я погледна с надежда.

— Не съвсем. — Дори не й се мислеше за писане в този момент. То бе част от живота й с Джон, а той бе свършил. И ако питаха нея, с писането също бе приключено.

— Какво стана с книгата, която обеща да ми изпратиш? Завърши ли я вече? — Искаше й се да каже не, но не можа.

— Да. Завърших я през лятото, но не знаех какво да направя по-нататък. Смятах да се обадя, за да ми намериш литературен агент.

— Тогава? — Елисън бе типична нюйоркчанка, припряна и забързана, и Дафни просто не бе в състояние да издържа повече. Пет минути след срещата им се чувстваше напълно изтощена. — Може ли да я видя?

— Да, разбира се. Ще се отбия да ти я оставя.

— Хайде утре да обядваме заедно.

— Не мисля, че ще мога… Аз… — Погледна встрани, изнервена от навалицата в магазина и от присъствието на Ели.

— Виж, Даф. — Ели внимателно я хвана за ръка. — Дай да си говорим направо. Изглеждаш по-зле от миналата година. Всъщност изглеждаш ужасно. Трябва да се стегнеш. Не можеш да избягваш хората през останалата част от живота си. Добре, изгуби Джеф и Ейми, но Андрю е жив и здрав, и доколкото разбирам се чувства добре в училище. За бога, крайно време е да направиш нещо за себе си. Хайде да обядваме заедно и да си поговорим.

Самата мисъл за това я ужасяваше.

— Няма за какво толкова да говорим. — Но докато се опитваше да се измъкне от Елис, изведнъж сякаш чу далечния глас на Джон — Хайде, малката ми… Дявол го взел, ти можеш да се справиш… — Припомни си колко силно вярваше във възможностите й, колко горд и развълнуван бе, когато тя завърши книгата. Стори й се, че ако я остави да лежи захвърлена в онова чекмедже, ще предаде всичките му надежди, ще го лиши от трепета и възбудата на окончателната победа, на крайния успех.

— Добре де, добре! Ще обядваме заедно. Но не искам да говорим за проблемите ми. Би могла вместо това да ми кажеш как да си намеря агент.

На другия ден се срещнаха в Златното теле. Ели тревожно се взираше в очите на Дафни, но тя упорито поддържаше разговора само около книгата и бъдещия й литературен агент. Ели й даде имената на няколко агенти, взе ръкописа и обеща да го прочете до началото на следващата седмица. Върна го само след няколко дни, преизпълнена с възторг и ентусиазъм. Твърдеше, че от години не е чела толкова хубава книга и Дафни, макар и против волята си, бе поласкана от похвалата. За Ели се знаеше, че понякога прекалява с жлъчните си критични бележки и е много скъпа на похвалите. Но към книгата на Дафни очевидно изпитваше искрено и неподправено възхищение.

На тръгване й каза на кой от агентите да се обади. В понеделник Дафни се свърза с агента и макар че все още бе убедена, че върши всичко това заради Джон, съвсем неусетно започна да се пали от възбудата и нетърпението, обхванали Елис. Остави ръкописа в офиса на агента, като смяташе, че ще получи отговор най-рано след няколко седмици. Само четири дни по-късно, докато опаковаше багажа си за пътуването по случай Деня на благодарността, се обади агентът. Казваше се Айрис и искаше да знае дали ще може да я види в понеделник.

— Какво мислите за книгата? — Внезапно разбра, че трябва да знае. Бавно се връщаше към живота, а книгата й се струваше все по-важна. Беше последната й връзка с Джон, последната й надежда за изцеление.

— Какво мисля ли? Искате ли да ви отговоря честно? — Дафни затаи дъх. — Чудесна е. И Елисън е безкрайно права. Тя ми се обади, след като оставихте книгата. Това е най-хубавото нещо, което съм чела от години. Книгата ви със сигурност ще има невероятен успех.

За пръв път от три месеца Дафни се усмихна истински и очите й се напълниха със сълзи. Плачеше от вълнение и облекчение и изпитваше непоносима болка, че Джон не е край нея да сподели успеха и радостта й.

— Помислих си, че бихме могли да обядваме заедно в понеделник.

— Заминавам извън града… — Не искаше да обядва с Айрис, но в същото време прекрасно знаеше, че ще се върне още в неделя. — Добре. Къде?

Елисън бе предупредила Айрис, че общуването с Дафни е трудно. Разказала й бе за смъртта на Джеф и Ейми, а също така и за сина й, който се намира в „здравно заведение“. Споменала й бе, че Дафни мъчително и болезнено понася раздялата с момчето и все още не се е възстановила напълно. Самата Елисън винаги бе смятала, че щом Андрю е глух, той не е съвсем нормален в умствено отношение.

— Какво ще кажете за Лебеда в тринадесет часа?

— Ще бъда там.

— Чудесно. И още нещо…

— Да?

— Поздравления!

След разговора Дафни седна на леглото. Сърцето й биеше до пръсване, коленете й трепереха. Бяха харесали книгата й… книгата, която бе написала за Джон. В този момент не можеше дори да си представи, че ще се намери издател, който да откупи и издаде първата й книга.