Даниел Стийл
Веднъж в живота (3)

3.

Дафни лежеше в дълбок унес и от време на време сякаш виждаше ярка светлина, която се опитваше да проникне и разпръсне мъглата, в която бе обгърната. Когато успееше силно да се концентрира върху снопчето светлина, то сякаш приближаваше към нея, но в следващия миг гъстата мъгла отново я обграждаше. Струваше й се, че плува навътре в морето, отдалечава се все повече и повече от брега и вече трудно забелязва светлините на фара, който едва-едва премигва в далечината. Не можеше обаче да се отърве от усещането, че светлините и звуците, които долавяше, са й странно познати. Миризмата, която се носеше около нея, й напомняше нещо. Не знаеше къде се намира, а в същото време усещаше, че е била там и преди. Имаше нещо много познато в далечните, едва забележими звуци и миризми, които тя несъзнателно свързваше с отдавна отминали, безкрайно страшни и непоправими преживявания. Изведнъж, както си лежеше, унесена в неспокойни сънища, Дафни нададе силен, изпълнен с агония вик. В трескавото си бълнуване видя пред себе си непроходима преграда от огромни пламъци. Дежурната сестра бързо се приближи към нея и й постави поредната успокояваща инжекция. Само след минута изчезнаха пламъците, спомените, болките. Тя се понесе върху одеяло от меки, пухкави облачета. Често ги бе наблюдавала от илюминаторите на самолетите — огромни, безупречно бели, почти призрачни. Искаше й се да потанцува върху тях… чуваше се как се смее в далечината, Дафни се обърна в съня си и видя Джеф да стои край нея, както правеше много, много отдавна.

— Нека се надбягваме до онази дюна, ей там в далечината, Дафодил^[1]… Дафодил… Дафи патенцето… Дафи кралицата… смешното личице… — Той й измисляше хиляди прякори, а в очите му винаги имаше смях, много нежност, предназначена само за нея. Надбягването беше част от безбройните им младежки лудории. Той бягаше дългокрак и здрав, а тя фина и елегантна подтичваше край него и приличаше на детенце, което танцува с вятъра; приличаше на лятно цвете, разцъфнало по хълмовете някъде във Франция… с големи сини очи, загоряло лице и разпиляна от вятъра златна коса.

— Хайде, Джефри… — Тя тичаше край него в пясъка и се смееше. Бягаше бързо, но не можеше да се мери с него. Беше на двадесет и две години, а изглеждаше като на дванадесет.

— Да, можеш, можеш… ще успееш. — Но преди да стигнат до дюната, той я вдигна и я притисна в прегръдките си, устните му се впиха в нейните и тя усети у нея да се надига позната страст, която я оставяше без дъх всеки път, когато я докоснеше. Вълнуваше се както се бе вълнувала, когато той я бе целунал за пръв път. Тогава бе само на двадесет години. Срещнаха се на едно събрание на Асоциацията на адвокатите в Колумбия, която тя отразяваше за Дейли Спектейтър. Специализираше журналистика и с невероятна сериозност и всеотдайност работеше върху поредица от статии, посветени на преуспяващи млади адвокати. Джефри веднага я забеляза и някак си успя да се измъкне от приятелите си и да я покани на обяд.

— Не зная дали ще мога… Би трябвало да… — Остра шнола придържаше косата й сплетена в здрав възел. В ръката си стискаше журналистически бележник. Огромните й сини очи искряха от смях. — Вие не трябва ли също да работите?

— Ще работим заедно. Можете да ме интервюирате по време на обяда. — Месеци по-късно тя го обвини, че се е държал твърде самонадеяно, но в този момент той отчаяно искаше само да прекара известно време с нея. Обядваха заедно. Купиха си бутилка бяло вино, ябълки и портокали, франзела хляб и малко сирене. Навлязоха навътре в Сентрал парк и взеха лодка под наем. Носеха се бавно по езерото и разговаряха за работата му и обучението й, спомняха си пътуванията си из Европа и летните ваканции, които като деца бяха прекарвали в Южна Калифорния, Тенеси и Мейн. Майката на Дафни бе от Тенеси и тя бе наследила деликатността и изящността на южните красавици, но приликата с тях свършваше дотук. Щом заговореше, веднага ставаше ясно, че Дафни е изключително способна и пряма и съвсем различна от красивите, лениви южнячки. Баща й бе от Бостън и почина, когато тя беше дванадесетгодишна. След смъртта му семейството й се премести на юг. Дафни не харесваше живота в южните щати и скоро напусна дома си и се записа в колеж в Ню Йорк.

— Какво мисли майка ти за твоята самостоятелност? — Той искаше да знае всичко за нея, в най-големи подробности.

— Мисля, че тя вече се е отказала да ме превъзпитава. — Дафни се забавляваше, докато говореше за майка си, очите й весело искряха и Джефри я наблюдаваше запленен и дълбоко развълнуван. Беше изключително привлекателна, сексапилна и нежна и в същото време толкова скандално независима и непокорна. — Мама реши, че независимо от всичките й усилия, аз си оставам непоправима янки. И не само това — аз съм твърде умна, а за нея това е непростим грях.

— Майка ти не харесва умните хора? — Джефри изглеждаше развеселен. И докато се опитваше да не гледа към цепката на светлосинята й ленена пола и към стройните я крака, той разбра, че я харесва дяволски много.

— Майка ми не одобрява парадирането с острия ум. Южнячките са прикрити и предпазливи. Лукави е може би най-точната дума. Повечето от тях са страшно интелигентни, но не желаят да го показват. Преструват се. — Тя каза всичко това с провлачения южняшки говор на Скарлет О’Хара и те и двамата от сърце се разсмяха. Беше разкошен юлски ден, окъпан от яркото лятно слънце. — Майка ми е магистър по средновековна история, но никога не би си признала. Тя е просто една ленива южна красавица. — Дафни отново заговори провлачено, а очите й, сини като метличини, топло му се усмихваха. — Навремето мислех да стана юрист. Що за професия е това? — Докато задаваше въпроса, тя изглеждаше неописуемо млада и той с въздишка се излегна в малката лодка.

— Твърде много работа. Но аз я харесвам. — Той специализираше в издателската дейност и това силно я интересуваше. — Мислиш ли да продължиш обучението си в областта на правото?

— Може би. — Тя отрицателно поклати глава. — Не, всъщност не. Не съм мислила за това. Мисля, че писането ми харесва повече.

— Какво точно имаш предвид?

— Не зная. Къси разкази, статии. — Тя леко се изчерви и сведе очи. Смути се от това, че му разкри най-съкровените си мечти. Можеше и да не успее. Само от време на време вярваше, че ще се справи. — Бих искала да напиша книга някой ден. Роман.

— Защо не го направиш?

Тя високо се разсмя, докато той й подаваше още една чаша с вино.

— Толкова просто ли ти изглежда?

— Защо не. Ти можеш да направиш всичко, което пожелаеш.

— Ще ми се да мога да съм толкова сигурна. А от какво ще живея, докато пиша книгата си? — Вече бе използвала парите, останали от баща й, за да посещава колежа. Оставаше й още една година и Дафни се опасяваше, че скромните й средства може би няма да са достатъчни. Майка й не можеше да й помогне. Тя работеше в един магазин за дамско облекло в Атланта. Магазинът бе скъп и елегантен, но Камила Бюмон едва изкарваше достатъчно, за да се прехранва.

— Би могла да се омъжиш за богат мъж. — Джефри се усмихваше, но на Дафни не й беше до смях.

— Сякаш слушам майка си.

— Тя това ли иска?

— Разбира се.

— А ти с какво смяташ да се занимаваш, след като свършиш училище?

— Мисля да си намеря прилична работа в някое списание или вестник.

— В Ню Йорк ли? — Тя кимна и той, кой знае защо, почувства голямо облекчение. Наведе глава на една страна и я изгледа с интерес. — Мислиш ли да се прибираш вкъщи това лято, Дафни?

— Не. Аз ходя на училище и през летните месеци. По този начин ще завърша по-рано. — Не разполагаше с достатъчно средства, за да си позволи да почива през лятото.

— На колко години си? — Той беше този, който задаваше въпросите. Тя не бе попитала нищо. Нито за Асоциацията на адвокатите, нито за работата му. Откакто се отделиха от брега в наетата лодка, те разговаряха само за нея.

— На деветнадесет. — В гласа й прозвуча предизвикателна нотка, сякаш бе свикнала да й казват, че е прекалено млада… — А през септември ще навърша двадесет и ще бъда в последния курс в колежа.

— Впечатлен съм. — Очите му топло се усмихваха и тя се изчерви. — Наистина. Трудно се учи в Колумбия и ти сигурно работиш дяволски упорито.

По тона му разбра, че говори съвсем сериозно и се почувства удовлетворена и поласкана. Харесваше го. Твърде много. Може би яркото слънце и виното й влияеха, но като го гледаше, тя разбираше, че силно я привличат фината извивка на устните му, нежността, която струеше от очите му, изяществото, с което от време на време лениво раздвижваше веслата… харесваше й начинът, по който я гледаше, интелигентността му… чувствителността му.

— Благодаря… — Гласът й постепенно заглъхна.

— Как изглежда останалата част от живота ти. — Тя се смути от въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Какво правиш в свободното си време? Освен че се преструваш, че интервюираш леко пийнали адвокати в Сентрал парк.

Тя звънко се изсмя и ехото се блъсна в малкото мостче, под което минаваха.

— Пийнал ли си? Сигурно и слънцето е оказало влияние.

— Не — той бавно поклати глава, докато лодката отново излезе под ярките слънчеви лъчи. — Мисля, че ти си причината. — Наведе се над нея и бавно я целуна. Решиха да не се връщат на събранието през останалата част от следобеда.

— Никой няма да забележи отсъствието ни — уверяваше я той, докато се скитаха из зоологическата градина. Посмяха се на хипопотама, хвърлиха фъстъци на слона, заобиколиха със смях клетката на маймуните, като здраво запушиха носовете си. Джефри пожела да я качи на въртележките, но тя с усмивка отказа. Вместо това се повозиха в един пъстър файтон из парка, разходиха се под дърветата на Пето авеню, докато най-накрая стигнаха до 94-та улица, където живееше Дафни.

— Искаш ли да влезеш за минута? — Тя невинно се усмихваше и държеше червения балон, който Джеф й беше купил в зоопарка.

— С удоволствие. Но какво ще каже майка ти? — Той беше на двадесет и седем години и през трите години след завършването на Харвард нито веднъж не бе се замислял за това, какво ще си помислят за него майките на момичетата, с които се срещаше. И добре, че не беше го правил, защото ни една майка не би го одобрила. В живота му имаше прекалено много момичета. След като завърши колежа, се впусна в безброй авантюри, имаше много и непостоянни връзки.

Дафни се усмихна, повдигна се на пръсти и сложи ръце на раменете му.

— Майка ми няма да е доволна, господин Джефри Фийлдз.

— Защо? — опита се да изглежда наранен. Край тях минаха мъж и жена, погледнаха ги и се усмихнаха. Бяха чудесна двойка — млади и красиви. Косата му беше по-тъмноруса от нейната, очите му с неописуем сиво-зелен цвят, лицето му красиво изваяно, а красивото му и здраво младо тяло остро контрастираше с фината изящна фигурка, която държеше в прегръдките си.

— Защото съм янки?

— Не… — Тя килна глава на една страна и той почувства как стомахът му се свива, а ръцете му нежно притиснаха тънкото й кръстче. — Защото си твърде стар и изглеждаш прекалено добре… — Тя се захили и внимателно се освободи от прегръдката му. — И защото вероятно си целувал половината момичета на този град — тя отново се засмя. — В това число и мен.

— Права си. Моята майка също би била шокирана.

— Добре. Нека се качим и изпием по чаша чай. Аз обещавам, че няма да кажа на майка ти, ако ти не кажеш на моята. — Съквартирантката й си бе отишла за ваканцията. Апартаментът беше приличен, малък и поовехтял, но чист. Тя направи чай с лед и го почерпи с чудесни ментови и лимонови бисквити. Беше вече осем часа вечерта. Той седеше до нея на дивана и не се чувстваше нито уморен, нито отегчен. Не можеше да свали очи от нея и разбра, че най-сетне е срещнал жената на мечтите си.

— Какво ще кажеш, да вечеряме ли?

— Не се ли умори вече от мен? — Тя седеше с подвити под себе си крака и изтеклите часове й се струваха като минути. Слънцето току-що бе залязло зад Сентрал парк. Бяха прекарали заедно целия следобед.

— Не мисля, че някога ще се уморя от теб, Даф. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се засмя на въпроса му, но забеляза странното, сериозно изражение на очите му.

— Като допълнение към вечерята или вместо нея?

— Говоря съвсем сериозно.

— Ти си луд.

— Не. — Той я погледна безизразно. — Всъщност аз съм дяволски умен. Бях първенец на випуска, имам изключително интересна работа и един ден ще бъда влиятелен и преуспяващ адвокат. Ти ще пишеш бестселъри — той присви очи сякаш дообмисляше плановете си. — Вероятно ще имаме три деца. Може би е по-разумно да имаме само две, но ти си толкова млада, че бихме могли да отгледаме още едно, преди да навършиш тридесет години. Какво ще кажеш за това?

Тя се смееше неудържимо.

— Все още мисля, че си луд.

— Добре, съгласен съм. Ще имаме две деца. И куче. Златист лабрадор. — Тя продължи да се смее и да клати глава. — Добре, френски пудел… чихуахуа?

— Няма ли да престанеш?

— Защо? — Той внезапно й заприлича на малко момче и тя отново почувства как сърцето й ускорява ритъма си. — Не ме ли харесваш?

— Мисля, че си страхотен. И определено си луд. С всички ли се държиш така или само с невинни студентки като мен?

Той изглеждаше абсолютно сериозен и необикновено спокоен.

— Не съм предлагал женитба досега на никого, Дафни, ако това имаш предвид. Никога. — Облегна се на дивана. — Кога ще се оженим?

— Когато стана на тридесет години. — Тя скръсти ръце и развеселена го изгледа. Стояха в двата края на дивана и се гледаха.

— Когато станеш на тридесет, аз ще бъда на тридесет и осем. Ще съм прекалено стар.

— Аз пък съм твърде млада сега. Обади ми се след десет години. — Изведнъж младото момиче изчезна и на негово място се появи една самоуверена, силна и привлекателна жена. Покорен и развълнуван от това превъплъщение, той започна бавно да се премества към нея.

— Ако си тръгна оттук веднага, ще ти се обадя след десет минути и то само в случай, че мога да си наложа да чакам толкова дълго. Ще се омъжиш ли за мен?

— Не. — Но докато го наблюдаваше да се приближава към нея, стомахът й се сви на топка.

— Обичам те, Даф. Можеш да си мислиш, че съм луд, но не съм. И независимо дали ми вярваш или не в този момент, аз съм сигурен, че ние ще се оженим.

— Аз не разполагам с никакви средства! — почувства се задължена да му го каже, сякаш всичко, изречено до този момент, бе сериозно. Но колкото и невероятно да й се струваше, тя знаеше, че предложението на Джеф бе напълно искрено.

— Аз също нямам пари, Дафни. Но един ден ще имаме. И двамата. А междувременно ще преживяваме с тези невероятно вкусни бисквити и чай с лед.

— Сериозно ли говориш, Джеф? — Внезапно в очите й проблесна страх. Трябваше да разбере. Може би той само си играе с нея. Искрено се надяваше да не е така.

Когато проговори, гласът му беше дрезгав и сериозен. Взе едната й ръка в своята, а с другата я погали по бузата.

— Да, Даф. В този момент съм сигурен, че каквото и да се случи между нас, то ще е за добро. Чувствам го. Бих могъл да се оженя за теб още тази вечер и че през целия си живот никой от нас двамата няма да съжалява. Такива неща се случват само веднъж в живота на човек. И аз няма да пропусна този шанс. Ако бягаш от мен, ще те преследвам, докато те накарам да разбереш какво чувствам. Просто, защото знам, че съм прав. — Той замълча за момент и добави: — И мисля, че и ти го знаеш.

Тя прикова поглед в него и той забеляза, че по миглите й трепкат сълзи.

— Трябва да помисля… Не съм сигурна, че разбирам, какво точно се случи между нас.

— Аз разбирам. Влюбихме се. Толкова е просто. Може би щяха да минат пет или десет години докато се срещнем, но се получи иначе. Открих те на това дяволски отегчително събрание и рано или късно ти ще станеш моя жена. — Целуна я нежно и се изправи, като все още държеше ръката й. — А сега ще ти кажа лека нощ и ще си тръгна, преди да съм направил нещо наистина неразумно.

Тя се усмихна и се почувства в пълна безопасност. Познаваше мъже, които никога не би допуснала в апартамента си, но с Джеф инстинктивно чувстваше, че няма от какво да се бои. Сигурността, която той вдъхваше, бе едно от нещата, които веднага заобича у него. Край този мъж тя се чувстваше щастлива и защитена. Разбра го още когато вървяха един до друг към зоологическата градина. Той излъчваше сила и властност, примесени с нежност и топлота.

— Ще ти се обадя утре.

— На училище съм.

— В колко часа излизаш сутрин?

— В осем.

— Ще ти се обадя преди осем. Ще можем ли да се срещнем за обяд?

Тя кимна замаяна и смутена.

— Всичко това истинско ли е?

— Напълно.

На вратата я целуна и тя бе разтърсена от чувства, каквито не бе изпитвала преди. Прекара нощта като се опитваше да подреди мислите си, но докато лежеше в леглото и мислеше за него, се почувства преизпълнена от странен, непознат копнеж.

Верен на думите си, Джеф изпълни всичко, което бе обещал предишната вечер. В седем сутринта се обади по телефона, а на обяд я чакаше пред колежа с преметнато през рамо сако и вратовръзка, подаваща се от джоба му. Златистата му коса блестеше на яркото слънце и докато слизаше по стълбите към колежа, той за пръв път в живота си изпита стеснение и несигурност. Дафни усети, че при тази среща всичко бе по-различно. Липсваше шумът и суматохата на събранието на Асоциацията на адвокатите, нямаше нито вино, нито лодка, нито приказно красив залез, на който да се любуват. Съществуваше само този изключителен млад мъж, облян от ярка слънчева светлина, който я гледаше с гордост, сякаш тя бе изцяло негова. Дълбоко в себе си тя знаеше, че в този момент му принадлежи и винаги ще бъде неразделна част от живота му.

Взеха такси и се отправиха към Метрополитън мюзиъм. Седнаха край езерото да обядват и когато след обяд се върна в колежа, тя отново усети силата и сигурността, която той излъчваше. В негово присъствие Дафни се чувстваше уютно и спокойно. Вечерта му приготви вечеря в апартамента си и той отново си тръгна рано. В края на седмицата я заведе на гости на негови приятели в Кънектикът. Прекараха уикенда в плуване и игра на тенис. Върнаха се силно загорели от слънцето и този път той я заведе в жилището си и приготви вечеря. В тази незабравима нощ Джеф най-сетне я взе в прегръдките си, нежно прекара пръсти по копринената й, покафеняла от слънцето кожа и тя разбра колко безумно копнее за този мъж. Прекара нощта сгушена в ръцете му и чак на сутринта той я люби с всичката нежност, внимание и потисната страст, с цялата безпределна любов, която изпитваше към нея. Беше прекрасно и вечерта те отново се любиха в нейния апартамент. Този път тя бе по-активна и изобретателна и силата на страстното желание, което изпитваше, дълбоко я изненада и смути.

Прекараха остатъка от лятото заедно. Съквартирантката й се върна в края на август и с голяма изобретателност те успяваха да прекарат нощите заедно, като непрекъснато съгласуваха плановете си с тези на другото момиче. Накрая Джеф не издържа и по време на великденската ваканция замина с нея за Тенеси и там се ожениха. Церемонията бе скромна. Присъстваха майка й и няколко приятели. Дафни бе облечена в дълга рокля от бял муселин, носеше голяма шапка, а в ръцете си държеше голям букет от горски цветя и маргаритки. Изглеждаше прекрасно. Майка й си поплака от радост, че вижда дъщеря си задомена.

Камила умираше от левкемия, но все още не бе споменала нищо пред Дафни. Каза на Джефри преди те да отлетят обратно за Ню Йорк. Той й обеща, че винаги ще се грижи за дъщеря й. Три месеца по-късно Камила почина, а Дафни забременя с първото им дете. Заминаха заедно за погребението в Атланта. Джеф пое всички грижи и формалности по церемонията. Държеше я в прегръдките си и я утешаваше като малко дете. Не й беше останал никой, освен Джефри и бебето, което трябваше да се роди през март.

През цялото лято тя тъгува за майка си. Заедно обзаведоха новия си апартамент с малкото ценни мебели, които превозиха от Атланта. През юни Дафни завърши колежа, а през септември започна работа в Колинс Магазин — уважавано женско списание. Джефри смяташе, че не бива да работи по време на бременността, но най-накрая отстъпи и трябваше да признае, че работата й се отразяваше много добре. След Коледа Дафни си взе отпуск и остана вкъщи в очакване на бебето. С всеки изминат ден тя ставаше все по-възбудена и лъчезарна, докато съвсем забрави тъгата и скръбта от изминалото лято. Настояваше да кръстят детето Джефри, ако е момче, но той мечтаеше за малко момиченце, което да прилича на нея. Късно нощем в леглото той внимателно докосваше големия й корем и с огромна любов и почуда усещаше бебето да рита и да се обръща.

— Не те ли боли? — Много се безпокоеше за нея, макар че на двадесет и една години тя беше изключително здрава и жизнена и непрекъснато се присмиваше на страховете му.

— Не. Понякога усещам странно гъделичкане, но не и болка. — Тя го погледна с изпълнени от щастие очи и той се почувства почти виновен, когато протегна ръка и погали гърдите й. Постоянно я желаеше, дори и в този момент те се любеха почти всяка нощ.

— Не ти ли е неприятно, Джеф?

— Не. Разбира се, че не. Ти си красива, Даф. Много по-красива, отколкото беше преди. — Лицето й бе спокойно и лъчезарно, златистите й коси падаха като житни класове по раменете й, а от очите й струеше неповторима светлина, за каквато бе чел, но не бе виждал никога преди. Цялото й същество излъчваше спокойствие и вълшебна радост.

След като усети първите болки, Дафни му позвъни в офиса. Гласът й звучеше приповдигнато, почти възторжено. Забравил за клиента, който го чакаше, той веднага хукна към къщи, без палто, стискайки в ръката си юридическия справочник, който разглеждаше, когато тя му се обади. Беше полуобезумял от вълнение и се страхуваше много повече, отколкото смееше да си признае. Но когато връхлетя вкъщи и я завари да го чака спокойно, седнала в един стол, разбра, че всичко ще бъде наред. Нейната възбуда се предаде и на него и той наля за двамата по чаша шампанско.

— За нашата дъщеря.

— За нашия син. — Очите й бяха закачливи и усмихнати, а след това изведнъж се замъглиха от силната болка. Той начаса забрави за шампанското, спусна се към нея и я хвана за ръката. Спомни си всичко научено по време на двумесечния курс, който посещаваха заедно. Помагаше й и я окуражаваше при всяка болка. Засичаше с хронометър продължителността и честотата им. В четири часа след обяд преди нея разбра, че е време да я откара в болницата. Дафни се усмихна на лекаря, който ги посрещна. Приличаше на кралица. Държеше главата си високо изправена. Беше толкова възбудена и така горда, но същевременно и безкрайно уязвима, когато леко се задъхваше от поредната болка и силно се притискаше към него. Очите й щастливо сияеха, непомрачени от постоянно засилващите се болки.

— Ти си невероятна, скъпа. О, боже, колко те обичам. — Той остана с нея в предродилната зала. Седеше до леглото й, държеше я за ръката и дишаше заедно с нея. Когато към девет часа вечерта моментът настъпи, сложи си маска и забърза към родилната зала. В десет и деветнадесет минути при един силен напън на Дафни се роди дъщеря им. От очите на Джефри течаха сълзи и той с учудване и благоговение наблюдаваше извършващото се чудо. Ейми Камила Фийлдз оповести идването си на този свят със силен рев, а майка й нададе ликуващ крясък, преливащ от гордост и безмерно щастие. Лекарят вдигна бебето високо, а след това го постави в ръцете на майката. Джефри гледаше и двете. Ту се смееше, ту плачеше. С едната си ръка галеше влажната коса на Дафни, а с другата държеше малките пръстчета на дъщеря си.

— Нали е красива, Джеф? — Дафни плачеше и се смееше едновременно.

Той се наведе и внимателно и нежно я целуна по устните.

— Никога не си изглеждала толкова красива, Даф.

— Обичам те. — Сестрите, които всеки ден ставаха свидетели на това велико чудо, се оттеглиха и ги оставиха сами за дълго време. Най-после Дафни бе преместена в стаята й и когато към полунощ заспа, Джефри се прибра у дома. Дълго стоя буден, замислен за малката си дъщеря, за жена си, за всичко, което бяха преживели заедно през изминалите две години.

Следващите три години изминаха неусетно. Когато Ейми навърши годинка, Дафни се върна на работа в Колинс. Бе продължила отпуската си колкото бе възможно и макар че много обичаше Ейми и не искаше да я оставя на чужди грижи, работата много й липсваше. Знаеше, че има нужда да работи, за да остане това, което беше, а и Джеф съзнаваше, че за нея бе много важно да бъде не само майка и съпруга. Тя искаше да остане вярна на себе си, на плановете и амбициите си и Джеф напълно я разбираше. Наеха една възрастна жена, която Дафни откри след раждането, за да се грижи за бебето през деня. Нощем Джеф й помагаше, а в края на седмицата тримата се разхождаха в парка или отиваха да навестят приятелите си в провинцията. Животът им бе изпълнен с вълшебна хармония и разбирателство и всичките им познати малко им завиждаха.

— Вие двамата никога ли не се карате? — Един от колегите на Джеф се опита да ги подразни по време на един уикенд, който прекараха заедно в Кънектикът. Той ги харесваше и двамата и завиждаше на Джеф повече, отколкото би си признал.

— Разбира се, че се караме. Поне два пъти седмично. Тя започва да ме нарича с обидни имена, за което аз започвам да я бия. След това съседите викат ченгетата и след като всички си отидат, гледаме телевизия. — Дафни му се усмихна над главичката на Ейми и му изпрати целувка. Той си оставаше все същия забавен, любвеобилен и солиден мъж, когото толкова обичаше. За нея Джеф винаги щеше да бъде щастливо сбъдната мечта.

— Вие двамата страшно ме ядосвате — промърмори съпругата на приятеля им, докато ги наблюдаваше. — Как може женени хора да са толкова щастливи? У вас няма ли малко здрав разум?

— Нито капка — отвърна Джеф и прегърна Дафни. Ейми скочи от полата на майка си и хукна да гони котката, която току-що бе забелязала. — Подозирам, че сме твърде ограничени и не подозираме, че в живота има и по-хубави неща. — Но всички знаеха колко дяволски умни, контактни и забавни бяха и двамата, в което се криеше и истинското им очарование. Приятелите им ги кръстиха „идеалната двойка“ и понякога Дафни се плашеше, че толкова хубаво не е на добро. Но след пет години брак отношенията им си останаха непроменени. Бяха се превърнали в едно цяло и единственото нещо, което Дафни би искала да промени, бе страстта му към кръвопролитните ръгби мачове, които гледаше всеки неделен следобед в Сентрал парк. Всеки от тях бе намерил точно човека, когото търсеше, а и двамата бяха достатъчно мъдри да съхранят обичта си непокътната. Единственият проблем, с който от време на време се сблъскваха, бе финансов, но това като че ли не безпокоеше особено нито Дафни, нито Джеф. На тридесет и две години той получаваше прилична заплата като адвокат, а с парите, които Дафни изкарваше от Колинс, покриваха допълнителните разходи. Мислеха вече и за второ дете и когато Ейми стана на три години и половина, решиха да опитат отново, само че този път все не успяваха.

— Въпреки всичко е голямо удоволствие да опитваме, нали, мила — дразнеше я той в една неделна сутрин, първата сутрин след Коледа. — Искаш ли да пробваме отново?

— След снощи? Не съм сигурна, че ми е останала достатъчно силица. — След като приготвиха елхата и подаръците за Ейми, те се любиха до три часа сутринта. Сексуалният им живот сега бе по-пълноценен и по-богат, отколкото в началото на брака им. С годините тя ставаше все по-хубава и по-женствена. Дафни бавно пресече стаяха, приближи го, прекара пръст по голия му корем и бавно започна да гали местата, които му доставяха най-голямо удоволствие.

— Ако продължаваш така, ще те похитя. — Но в този момент в стаята влетя Ейми, стиснала в ръце новите си играчки. Джефри бързо се покри с една хавлия, а Дафни тръгна да помогне на дъщеря си да облекат новата кукла, подарък от Дядо Коледа.

— Извинявай, скъпи!

— Хлапета — повдигна изразително вежди и тръгна към банята за сутрешния си душ. Денят беше спокоен и тих. Тримата изядоха пуйката, плънката и желето с червени боровинки и накрая вече едва дишаха от преяждане. Вечерта Ейми си легна, а те седнаха пред камината във всекидневната. Любуваха се на елхата, пиеха шоколад и преглеждаха неделния брой на „Таймс“. Бяха прекарали заедно още една приятна и спокойна Коледа. Дафни се излегна на дивана и сложи главата си в скута на Джефри.

— Знаеш ли името на планинска верига в Перу?

— Не, предавам се. Как е? — Той изобщо не можеше да се справи с кръстословиците, с които тя се занимаваше всяка неделя, че дори и през коледните празници. — Как по дяволите успяваш да решиш тези проклети неща, Даф? Защо аз, който завърших право в Харвард и се справях блестящо при това, не мога да позная три думи дори. — Дафни успяваше обикновено да завърши цялата кръстословица до вторника на следващата седмица и не се отказваше, докато не я решеше докрай. — И не ме питай как се е казвала сестрата на Бетовен, защото ще хвърля шоколада си по теб.

— Точно така. — Тя се захили и седна. — Насилие! Това е думата, която ми трябва за двадесет и шест вертикално.

— Това ме влудява. Хайде. — Той се изправи и й подаде ръка. — Да си лягаме.

— Нека да почакаме, докато огънят догори.

Тяхната спалня и тази на Ейми бяха на втория етаж. След последното повишение на заплатата на Джефри миналото лято си бяха купили малък двустаен апартамент. Дафни много обичаше камината във всекидневната, но винаги се страхуваше от пожар, особено тази вечер, когато елхата беше толкова близко до огъня.

— Стига си се тревожила. Почти е загаснал вече.

— Нека да почакаме тогава!

— Не. — Той леко я ощипа. — Така силно те желая, че едва се сдържам. Струва ми се, че си ми сложила нещо силно възбуждащо в шоколада.

— Глупости — засмя се Дафни и се изправи. — Ти си сексманиак откакто те познавам. Нямаш нужда от възбуждащи медикаменти, Джефри Фийлдз. От време на време трябва да ти слагам селитра в храната, за да започнеш да се държиш нормално. — Той се разсмя и я подгони по стълбите към спалнята. Хвърли я нежно на леглото и пъхна ръце под пуловера й и започна да я гали. Както всеки път през последните два месеца, Дафни се зачуди дали този път ще забременее.

— Защо този път не мога да забременея толкова дълго време? Какво мислиш? — Дафни изглеждаше леко обезпокоена. С Ейми бе забременяла почти веднага, но сега не се получаваше. Джефри сви рамене и се усмихна.

— Може би причината е у мен… По дяволите, може би ще трябва да пробваш с някой друг.

Тя го погледна сериозно, докато сваляше и последните си дрехи.

— Никога няма да намеря друг като теб, Джефри. Изобщо не ме интересува дали ще можем да имаме друго дете. Знаеш ли колко много те обичам?

— Колко? — Гласът му беше дълбок и дрезгав. Той се пресегна през леглото и я притегли към себе си.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, любими. — Последните й думи заглъхнаха в дълга и страстна целувка. Пъхнаха се под дебелата завивка, която Дафни бе купила за голямото им пиринчено легло. Това старо легло бе нещо като талисман за тях. Бяха го купили на една разпродажба. Пружините скърцаха и цялото легло пращеше, когато се любеха върху него, но те си го обичаха. Бяха купили и едно по-малко за Ейми, а измежду нещата на майка си Дафни откри красиво детско юрганче, което баба й бе изработила на ръка. — Не мислиш ли, че трябва да погледна Ейми? — Правеше го всяка вечер, но този път лежеше отпусната и останала без дъх в прегръдката на съпруга си и се питаше за кой ли път, дали някога ще усети отново друг плод в утробата си. Любиха се дълго и всеотдайно и този път й се струваше, че не може да не е заченала детето, за което така копнееха и двамата. Докато се гушеше в ръцете на Джефри, тя си мислеше за детето, което искаше, а не за това, което имаше.

— Тя е добре, Даф. — Той се присмиваше на сериозността и постоянството, с което тя всяка вечер заставаше до леглото на Ейми, загледана в златисто русото дете, което толкова много приличаше на нея. И ако Ейми спеше дълбоко, Дафни поставяше ръката си пред носа й, за да се увери, че диша. — Стой тук тази вечер. Тя е добре. — Дафни сънливо се усмихна и след минута вече спеше дълбоко, сгушена в топлата прегръдка на Джеф. След няколко часа се размърда неспокойно. Сънуваше, че стоят с Ейми и Джеф пред някакъв водопад и шумът на падащата вода бе толкова силен, че смущаваше съня й. Освен това около нея се носеше натрапчива миризма на изгорели дърва, от която не можеше да избяга. Най-накрая се закашля и отвори очи, за да избяга от съня. Когато погледна към вратата на спалнята, ужасена видя стена от пламъци и разбра, че се бе събудила от прашенето на бушуващия огън.

— Джеф… О, боже, Джеф! — Скочи замаяна от леглото, разтърси го силно и започна да пищи. — Джеф! Джеф! Ейми! — Той се събуди, мигновено разбра какво става, изхвръкна от леглото и се хвърли гол към вратата на спалнята. Дафни тичаше до него с разширени от ужас очи. — О, боже, Джеф! Детето! — Лютивият дим дразнеше очите й и тя плачеше обхваната от неописуем страх. Джеф бързо се обърна към нея, сграбчи я здраво за раменете и силно закрещя, опитвайки се да надвика пращенето на огъня.

— Стига, Даф! Огънят е в антрето. Ние сме в безопасност, тя също. Аз ей сега ще отида да я взема и всичко ще бъде наред. Искам да се увиеш с едно одеяло и да пропълзиш колкото се може по-бързо надолу по стълбата към входната врата. Аз отивам да грабна Ейми и веднага ще те последвам. Няма от какво да се страхуваш. Разбираш ли ме? — Докато казваше това, Джеф я загърна в едно одеяло. С бързи и ловки движения я бутна на пода, насочи я към входната врата и извика силно в ухото й.

— Обичам те, Даф! Всичко ще бъде наред. — Втурна се към стаята на Ейми, а Дафни запълзя надолу по стълбите, като се опитваше да запази самообладание. Знаеше, че Джеф ще спаси Ейми; той винаги се грижеше за тях… винаги… винаги… Не спираше да си го повтаря, докато се влачеше надолу по стълбите. Опита се да види какво става зад нея, но димът беше станал още по-гъст и тя едва дишаше. Нищо не виждаше и й се струваше, че плува в лютивия дим. Изведнъж зад гърба си чу силна експлозия, но тя сякаш идваше от много, много далеч и Дафни отново бе пред водопада с Джефри и Ейми и се чудеше дали огънят е бил само сън. Почувства се съвсем спокойна, когато разбра, че всичко е било сън… само сън… отново се отдаде на съня и почувства Джеф до себе си… в просъница чу гласове, а след това странен зловещ вой… този познат звук… този звук… и светлините, които виждаше като в мъгла… Госпожо Фийлдз, викаха гласовете. Госпожо Фийлдз… изведнъж светлините станаха много ярки, огледа се и видя, че се намира на непознато и страховито място. Усети как я обхваща непреодолим ужас; не можеше да си спомни как се е озовала там и защо; оглеждаше се за Джеф… люшкаше се между реалността и сънищата си… По ръцете и краката й имаше превръзки, а лицето й бе намазано с някакъв мехлем; един лекар стоеше над нея и гледаше с отчаяние, а тя крещеше… Не, не-е-е! Не моето дете!… Не Джеф! Не-е…

Дафни Фийлдз извика с измъчен, пълен със страдание глас, припомняйки си кога преди бе виждала тези ярки светлини… след огъня…

Сестрата, дежурна в интензивното отделение, изтича към нея и я завари трепереща, с разширени от ужас очи и с лице окаменяло от спомена за страшната болка. И тогава се бе събудила по същия начин разтърсена от непреодолима мъка. Изпитваше същата раздираща душата й агония както тогава, преди девет години, в нощта, в която Джеф и Ейми загинаха в огъня.