Даниел Стийл
Веднъж в живота (26)

26.

Снимките на филма Апах започнаха на закрито в Павилион номер едно на Комсток Студиоуз във вторник, в пет и петнадесет сутринта. Първите снимки бяха запланувани за понеделник, но изпълнителката на главната женска роля, Моурийн Адамс, бе болна от грип. Според изчисленията на продуцента това забавяне щеше да струва на студиото няколко хиляди долара, но те бяха включени в бюджета. В същото време забавянето осигури един допълнителен ден за Джъстийн Уейкфийлд, за да донаучи ролята си и да поговори с режисьора. Дафни бе безкрайно удовлетворена, когато научи, че режисьор на филма щеше да бъде Хауърд Стърн — известен в Холивуд професионалист, който пушеше пури и носеше каубойски ботуши и често изпадаше в пристъпи на ярост по отношение на актьорите, с които работеше.

Но всички в Холивуд единодушно признаваха, че е гений в работата си и прави ненадминати филми.

Дафни стана в три и тридесет тази сутрин, изкъпа се, оправи косата си, приготви бъркани яйца за себе си и за Барбара и в четири и четиридесет и пет бе готова. Лимузината я чакаше навън. Пристигнаха на снимачната площадка точно на часа. Повечето от участниците във филма бяха там, а режисьорът вече бе запалил първата си пура и разговаряше с оператора. Гримьорката се занимаваше с грима на Моурийн Адамс. Джъстийн Уейкфийлд не се виждаше наоколо. Дафни поздрави представителите на студиото, които бяха дошли само за да се уверят, че всичко е наред. Представиха я на режисьора, който я изгледа проницателно, а след това с широка усмивка й подаде ръка:

— Толкова сте мъничка! Но изглеждате много добре. Изглеждате направо чудесно, по дяволите. — Наведе се към нея и усмихнат й прошепна. — Трябваше да участвате във филма.

— О, боже, не! — Разсмя се и вдигна ръце в знак на протест. Режисьорът беше много привлекателен мъж, на около шестдесет години, със силно набръчкано лице — знак за тежката и изнурителна работа, с която се занимава, но по някакъв странен начин бръчките го правеха да изглежда още по-привлекателен. Не беше красив, но Дафни веднага го хареса и инстинктивно почувства, че и той я харесва.

— Вълнувате ли се, че започвате работа върху първия си филм, госпожице Фийлдз? — Посочи два свободни стола и те се настаниха в тях. Огромната му фигура едва се побра на неговия стол, а край него тя изглеждаше почти като дете. Погледна го и отново се усмихна:

— Да, много господин Стърн.

— И аз се вълнувам. Харесах книгата ви. Всъщност много я харесах. Ще стане страхотен филм. Сценарият също е великолепен. — И съвсем безизразно добави: — Джъстийн Уейкфийлд също много го харесва. Срещала ли сте се с него преди? — Гледаше Дафни, замислен за нещо лично.

— Не, все още не съм го виждала.

Той бавно кимна.

— Интересен мъж. Доста интелигентен за актьор. Но не забравяйте кой е той — погледна я преценяващо, — те всички са еднакви. Зная го от дългите години работа с тях. У тях има нещо детинско, нещо безгрижно и очарователно. Трудно е да им устои човек. Но всички те са себелюбиви и разглезени, и егоцентрични. Повечето от тях мислят само за себе си и пет пари не дават за тези около тях. Сигурно ще бъдете шокирана, когато за пръв път се сблъскате с отношението им към околните, но наблюдавайте ги внимателно и ще установите, че всички те много си приличат. Само за няколко дни нещата ще ви станат съвсем ясни. Има и изключения, разбира се — той изреди няколко имена, които бе чувала или виждала на екрана, — но те са малко. Останалите са… — Поколеба се и се засмя сякаш знаеше някаква тайна, за която Дафни още не подозираше, но скоро щеше да научи. — Е, добре… те са актьори. Запомнете това, госпожице Фийлдз. Ще ви помогне да запазите разсъдъка и благоразумието си през следващите месеци. Ще има моменти, в които сигурно ще ви влудяват, а и мен също. Но когато всичко свърши, ще сме направили забележителен филм и той ще ни възнагради за всички усилия, нерви и неприятности. Тогава ще си стиснем ръцете, ще има сълзи и прощални целувки. Всички вражди, скандали, завист и подозрения ще бъдат забравени. Ще си спомняме само шегите, забавленията и изключителните моменти, които сме преживели заедно. В това има някаква магия…

Той разпери ръце сякаш искаше да обхване цялата сцена, изправи се, леко й се поклони, усмихна се и се отправи към оператора, за да продължат прекъснатия разговор. Дафни се почувства безкрайно впечатлена от него и от цялата обстановка. Седеше на мястото си и безмълвно наблюдаваше сценичните работници, гардеробиерите, осветителите, озвучителите непрекъснато да се щурат насам-натам, всеки зает със собствените си задачи. Най-накрая, към седем и тридесет, напрежението достигна върха си, всички изглеждаха изнервени и превъзбудени и Дафни усети, че всеки момент ще започнат снимките.

Точно в този момент забеляза един мъж, който тъкмо излизаше от гримьорната. Облечен бе в тениска и парка, на краката си носеше гуменки, но без чорапи, а гъстата му руса коса, която непрекъснато падаше върху челото му, му придаваше момчешки вид. Колебливо и несигурно се упъти към нея и най-накрая се настани на стола, на който преди малко бе седял Хауърт Стърн. Погледна към Дафни, след това към декорите и отново към нея. Изглеждаше напрегнат и изнервен. Дафни му се усмихна с разбиране, като не преставаше да се чуди кой ли беше той.

— Вълнуващо, нали? — Беше единственото нещо, което й дойде наум и в наситено зелените му очи изведнъж проблесна весело пламъче. Имаше нещо познато у него, но не бе съвсем сигурна.

— Да, предполагам. Само че преди всяко начало чак ми се гади от напрежение. Рисковете на професията, какво да се прави. — Сви рамене и издави от джоба си един бонбон, бързо го пъхна в устата си и изведнъж се смути от грубостта си — бръкна още веднъж в джоба си и извади един и за нея.

— Благодаря. — Очите им се срещнаха и тя усети как се изчервява под оценяващия му поглед.

— Статистка ли сте?

— Не — поклати глава. Не бе сигурна какво, да му отговори. Не й се щеше да му каже, че е автор на сценария. Звучеше много надуто, а и той сякаш не се интересуваше. Напрегнато наблюдаваше приготовленията на сцената, след това нервно се изправи и се отдалечи.

Когато се появи отново, я погледна весело, а на лицето му разцъфна познатата момчешка усмивка.

— Искате ли нещо за пиене? — Бе трогната. Барбара бе изчезнала преди двадесет минути, за да потърси кафе. Останала съвсем сама, Дафни се почувства напълно излишна.

— С удоволствие. Бих дала дясната си ръка за чаша кафе. — На сцената бе студено, ставаше течение и тя се чувстваше уморена.

— Ще ви донеса едно. Със сметана и захар? — Тя кимна и само след миг той се появи отново с две големи димящи чаши. Нищо никога не й се бе струвало така прекрасно както голямата чаша с топла, живителна течност. Взе своята чаша и бавно отпи, като се чудеше кога смятат да започнат. След това вдигна поглед към своя спасител и видя, че той внимателно я наблюдава с необикновените си зелени очи.

— Красива сте, знаете ли? — Дафни се изчерви отново, а той се усмихна. — И срамежлива. Обичам такива жени. — След това завъртя очи и се изсмя на себе си. — Глупаво беше да го кажа. Човек би си помислил, че всеки ден се срещам поне със стотина.

— Не го ли правят всички тук? — Този път и двамата се засмяха и интересът му към нея се засили. По очите й личеше, че е умна и съобразителна. Не приличаше на жените, с които човек може да се занася и подиграва. Харесваше я и продължаваше да се пита коя е. — Не, не всеки го прави. Все още има свестни хора в този град, дори и в този занаят… може би. — Той се усмихна, отпи от кафето и остави чашата си на земята. — Изпълнен съм с любопитство по отношение на вас, госпожице. Какво правите на снимачната площадка? Време беше да му каже истината.

— Написах сценария, но трябва да си призная, че това е първият сценарий в живота ми. И всичко това е твърде ново за мен.

Думите й сякаш го заинтригуваха още повече.

— Значи вие сте Дафни Фийлдз? — Изглеждаше впечатлен. — Чел съм всичките ви книги, но най-много харесвам Апах.

— Благодаря. — Беше доволна от думите му. — А сега аз ще ви задам същия въпрос. Какво правите тук?

Той отметна назад главата си и силно се разсмя с удивително чист, кристален смях. Погледна я отново и когато рязко отмахна кичура руса коса от лицето си, Дафни мигновено го позна и замръзна на мястото си. Беше точно толкова красив, колкото във всичките си филми, но в този момент изглеждаше толкова различен, толкова не на място, толкова непретенциозен в старото си яке и износени джинси.

— О, боже…

— Е, не се получи съвсем същия въпрос.

И двамата се разсмяха. Той разбра, че Дафни го е познала. Беше Джъстийн Уейкфийлд. Подаде й ръка и докато се ръкуваха, очите им се срещнаха и тя бе пленена от очарованието и магнетизма на този мъж, от детинския блясък в очите му и неповторимото му излъчване.

— Аз участвам във вашия филм, мадам. И искрено се надявам, че ще останете доволна от работата ми.

— О, сигурна съм в това. — Тя му се усмихна. — Бях много доволна, когато приехте ролята.

— Аз също — призна си честно. — Това е най-свястната роля, която са ми предлагали от години. — Очите й светнаха. — Пишете дяволски добре. Като демон.

— И вие не сте съвсем лош.

По очите й личеше, че се шегува, а едно тихо вътрешно гласче постоянно й нашепваше, че се будалка с филмовия идол на цяла Америка. И поради някаква съвсем необяснима за нея причина, за пръв път от много години Дафни се почувства жена, а не просто писателка и майка на Андрю. Но от толкова отдавна не бе общувала с мъж, ако се изключат дългите й разговори с Мат за Андрю, че просто не знаеше какво повече да каже. Когато бе нервна, Дафни обикновено се отрупваше с работа. Тогава знаеше, че е в безопасност. А с този мъж не се чувстваше съвсем сигурна. Той я наблюдаваше твърде внимателно и Дафни се боеше, че може да разбере твърде много неща за нея. Може би щеше да забележи самотата, която тя така се стараеше да прикрива, или пък кървящата рана, останала в душата й след смъртта на Джон.

— Какво мислите за сценария?

— Харесва ми. Даже много. Вчера се видях с Хауърд и го обсъдихме. Има само една сцена, която ми се струва не съвсем подходяща.

— Коя е тя? — Внезапно се разтревожи, но очите му бяха съвсем дружелюбни, когато се пресегна към стола й и взе копието, което Барбара бе оставила там.

— Не се безпокойте. Сцената е съвсем малка.

Бързо разлистваше страниците. Очевидно познаваше сценария добре. Най-накрая стигна до сцената, която не харесваше. Дафни я прегледа, кимна и когато го погледна отново, лицето й беше строго и намръщено.

— Може би сте прав. Аз самата не бях съвсем сигурна в нея.

— Добре. Да изчакаме и да видим какво ще каже Хауърд. Ще ни се наложи и на двамата да правим доста промени и корекции по време на снимките. Виждала ли сте го как работи?

Тя поклати глава отрицателно и той се засмя.

— Значи ви очакват изненади. И не се плашете от стария негодник. Има златно сърце — намигна й дяволито, — и остър и безжалостен език. След време ще свикнете с приказките му. Всички свикваме. И си струва, защото този човек е абсолютен гений. Има какво да научите от него. Работил съм с него два пъти и всеки път научавах нещо различно. Имате късмет, че той е режисьор на Апах. Всъщност, всички ние сме късметлии. — А после, вперил очи в нея, с нежен поглед, който сякаш галеше лицето й, добави: — Но още по-голям късмет имаме с вас. — След това, с усмивка, която Дафни усети като целувка върху устните си, той стана, скри се в гримьорната, за да се преоблече и точно в този миг Барбара се появи отново.

— Никъде не мога да намеря от проклетото кафе.

— Няма значение. Вече ми донесоха.

Дафни изглеждаше разсеяна и изпълнена със съмнения. Джъстийн Уейкфийлд беше наистина изключителен мъж, но тя не бе сигурна дали го харесва. Очевидно бе умен, необикновено забавен и дяволски красив, но Дафни не можеше да реши доколко е истински. Как може да е истински един толкова очевидно съвършен човек?

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

— Мисля, че видях. Разговарях с Джъстийн Уейкфийлд.

— Как изглежда? — Барбара седна на свободния стол, като напразно се опитваше да скрие възбудата й любопитството си. Умираше от желание да го види, но още не бе го срещнала по площадката. — И на живо ли е толкова красив?

Дафни се засмя.

— Не съм сигурна. Невероятно красив е, но аз дори не го познах, когато седна до мен.

— Как така?

— Той просто приличаше на хлапак. Предполагам, че подсъзнателно съм очаквала нещо по-различно. — Дафни се усмихна на секретарката си.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че ще се разочаровам? — Барбара изглеждаше съкрушена.

— Не бих казала. Едва ли, при тоя външен вид. — И както си седеше, потънала в собствените си мисли, Дафни го видя да излиза от гримьорната, облечен в бялото поло и светлокафявия тесен вълнен панталон, необходими за първото действие. Приличаше на по-млад, рус Брандо и Дафни усети как Барбара затаи дъх.

— О, боже, той е страхотен — прошепна Барбара, а Дафни го погледна и се усмихна. В това облекло наистина бе неповторим. Мускулите му танцуваха под тънкото поло, докато се приближаваше към тях. Косата му бе гладко сресана назад както в повечето му филми и в този момент наистина приличаше на Джъстийн Уейкфийлд, актьора, а не на дяволития хлапак, който й бе предложил чаша кафе. Вървеше право срещу Дафни и спря до стола й, широко усмихнат.

— Здравей, Дафни. — Думите му приличаха на нежна милувка.

— Здравей. — Дафни се усмихна като отчаяно се стараеше да изглежда по-спокойна, отколкото се чувстваше. — Искам да ти представя моята секретарка Барбара Джарвис. Барбара, това е Джъстийн Уейкфийлд. — Усмихна се топло и се ръкува с Барбара, а след това се обърна и махна с ръка на Дафни, преди да се присъедини към Хауърд Стърн. Барбара не сваляше очи от него и Дафни се наведе към нея и с ухилена физиономия й прошепна:

— Затвори си устата, Барб.

— Исусе Христе! Изглежда умопомрачително. — Не можеше да откъсне погледа си от него и Дафни с учудване гледаше ту него, ту реакциите на Барбара. Той очевидно оказваше силно въздействие върху жените. В това вече бе сигурна и трябваше да си признае, че и тя започна да се поддава на чара му. Та кой ли би му устоял?

— Да, такъв е. Но в живота не е достатъчно да си само красив. — Говореше като много стара и мъдра жена и Барбара се разсмя.

— О, да. И какво още му трябва?

— Не е като Том Харингтън. Трябва ли да ти напомням това? — Барбара се изчерви и Дафни се засмя.

— Добре, добре.

— Между другото, как вървят нещата между вас?

Барбара въздъхна и се замисли за момент.

— Той е най-прекрасния мъж, Даф, и аз много го обичам, него и децата му. — Но сякаш искаше да каже още нещо.

— И къде е проблемът?

— Няма проблем. — Барбара й се усмихна. — Никога през целия си живот не съм била толкова щастлива. И се разстройвам само като си спомня, че един ден двете с теб ще трябва да се върнем в Ню Йорк.

— Има още много време дотогава. Така че, забавлявай се, за бога, и не мисли за неща, които ще се случат чак след половин година. Наслаждавай се на щастието си. Човек не се влюбва всеки ден. — Топло и нежно й се усмихна. На Барбара й се случваше за пръв път. На четиридесет години тя бе влюбена за пръв път в живота си и бе влюбена в човек, който заслужаваше любовта и привързаността й.

— Том каза същото още в началото. Има неща, които се случват само веднъж в живота и човек трябва да им се радва, докато има възможност.

За момент Дафни се натъжи.

— Джеф ми каза същото веднъж, веднага след първата ни среща. — Замисли се за съпруга си, а след това погледна Барбара. — Той беше прав. В живота след това се случват други неща и всеки момент, всяко преживяване е различно. Всяко нещо се случва само веднъж и ако оставиш моментът да отлети, завинаги се прощаваш с него. — Почти бе допуснала това да се случи с Джон и бе много благодарна, че нещата се бяха развили иначе. Тръсна глава и с усилие се върна към разговора с Барбара.

— Дори и това, Барб. Дори този филм, който правим. Никога повече няма да пиша сценарий за пръв път, нито пък ти ще можеш пак да дойдеш в Калифорния за пръв път… И може би наистина трябва да се забавляваме, защото това, което правим, е много специално и повече няма да се повтори. Човек никога не знае какво го очаква след това.

Кой знае защо, докато казваше последните си думи, Дафни погледна към Джъстийн Уейкфийлд и той, сякаш почувствал погледа й върху гърба си, се обърна. Прекрати работата си и погледна право към нея и Дафни усети как по гръбнака й полазиха тръпки. Очите му се заковаха в нейните и тя потръпна под въздействието на хипнотизиращия му поглед.

Снимките започнаха в девет и петнадесет и до обяд първата сцена бе заснета два пъти. Дафни и Барбара очаровани наблюдаваха цялата суматоха и неразбория. Хауърд Стърн успя да наругае жестоко сценичните работници, нарече Джъстийн кръгъл глупак, а Моурийн Адамс избухна в сълзи и заяви, че все още не е напълно оздравяла, за да се снима. Фризьорката, която стоеше наблизо, се опита да ги убеди, че това са съвсем нормални взаимоотношения и когато дойде време за обяд, всички отново бяха дружелюбни и сговорчиви. Хауърд Стърн прегърна Джъстийн и му каза, че е доволен от работата му и леко пощипна Моурийн Адамс, когато минаваше край нея. Тя като че ли нямаше нищо против. Изпрати му въздушна целувка, пъхна една цигара в ръцете на Джъстийн и отиде да полегне в гримьорната си. Барбара бе отишла да се обади на Том и Дафни седеше съвсем сама и ги наблюдаваше.

— Е, какво мислиш за първата си сутрин на снимачната площадка? — Джъстийн се приближи и застана в целия си внушителен ръст пред нея. Дафни се опита да не се поддава на силното привличане, което изпитваше към него.

— Започвам все повече да се убеждавам, че всички вие сте луди. — Усмихна се като се стараеше да изглежда сдържана и резервирана, но не успя. Този мъж бе така дяволски красив и привлекателен.

— Това можех да ти кажа още в началото. Хареса ли ти сцената?

— Хареса ми още първия път.

Беше съвсем искрена като казваше това. Наистина я бе харесала.

— Не беше добре. Хауърд бе прав. Трябваше да изглеждам ядосан, но не бях. Ще опитаме отново в края на снимачния ден, а след обяда ще започнем със сцената с Моурийн в апартамента й.

В тази сцена и двамата бяха голи и Дафни сякаш се притесни, макар че тя я бе написала. Освен това сцената идваше доста по-късно в развитието на действието и й се струваше, че ще бъде много трудно да я заснемат веднага след началото без всякаква връзка с предишното действие.

— Недей да си толкова шокирана. Ти си я написала. — Изглеждаше развеселен.

— Зная. Но няма ли да е съвсем извън контекста?

— Всичко се снима по този начин. Заснемаме сцена след сцена според някакъв налудничав план, който съществува само в главата на Хауърд. След това нарязват всичко като спагети, монтират го и се получава. И аз не зная, как точно, но се получава. Твърде смахната работа, но така е. — Той, обаче, не изглеждаше особено притеснен. По всичко личеше, че се интересува повече от Дафни, отколкото от работата си.

— Свършила си дяволски добра работа, Даф.

Очите му отново я погалиха.

— Благодаря.

— Мога ли да ти предложа обяд в скапаната ни столова? — Беше готова да му отговори, че смята да обядва със секретарката си, но в същия момент се сети, че Барбара вероятно ще примре от удоволствие, ако може да обядва с Джъстийн Уейкфийлд.

— Да, но само при условие, че взема секретарката си с нас.

— Разбира се. Отивам да се преоблека. Ще се върна след минута.

Изчезна в гримьорната си като все още носеше цигарата, която Моурийн му бе дала, и Дафни се зачуди дали ще я изпуши сега, или по-късно. В този момент Барбара се върна.

— Току-що приех една покана за обяд. — Дафни я погледна закачливо.

— От кого?

— От Джъстийн. Имаш ли нещо против?

Барбара зяпна от изненада и Дафни високо се засмя.

— Шегуваш ли се?

— Не. — И докато произнасяше думата, Джъстийн излезе от гримьорната си, нахлузил отново сините си джинси и гуменки. Все още бе гримиран и косата му бе сресана назад и изглеждаше почти толкова красив както в бялото поло и вълнения панталон.

— Готови ли сте, дами?

Дафни кимна, а Барбара само го изгледа, без да каже нито дума. Последваха го към огромната столова, където се смесиха с една група каубои и индианки, две южни хубавици, армия германски войници, две джуджета и цял рояк момчета.

Барбара се огледа и се разсмя.

— Знаеш ли какво? Тук е като в цирк.

Дафни и Джъстийн също весело се разсмяха. Ядоха хамбургери, твърди като камък, а кетчупът приличаше на червена боя. Джъстийн им донесе отнякъде ябълков пай и по едно кафе и докато се усетят, обядът свърши и те се върнаха на площадката, а Джъстийн веднага изчезна в гримьорната си.

Барбара придърпа един стол и седна до Дафни и докато седяха и чакаха да започнат снимките, се улови, че мисли за Джъстийн. Беше съвсем очевидно, че Дафни силно го привлича, но Барбара съвсем не беше сигурна, че тя самата го харесва. Имаше нещо твърде детинско и егоцентрично в този човек. Всеки път, когато минеха край огледало или прозорец, в който да се огледа, той внимателно приглаждаше косата си и се вглеждаше в очите си. Барбара бе силно раздразнена от поведението му, но бе почти сигурна, че Дафни го харесва и одобрява.

Преди да успее да заговори Дафни, Джъстийн излезе от гримьорната облечен в дълъг бял халат за баня и налъми. Беше твърде красив и загадъчен, приличаше на монах с тази качулка. Само с едно тръсване на главата си, той я отметна назад и се засмя, а в следващия момент захвърли халата настрана, изправи се пред тях строен, мускулест, идеално сложен, и се отправи към площадката съвсем гол. Малко по-късно на площадката се появи Моурийн Адамс, съблече бързо розовата си атлазена роба и последва Джъстийн, стиснала в едната си ръка сценария, а с другата заоправя косата си. Но не тя привлече вниманието на присъстващите. Всички погледи бяха приковани в Джъстийн. Този мъж притежаваше не само забележителна физическа красота, но и неповторимо излъчване и магнетизъм; присъствието му наелектризираше и вълнуваше всички около него. Дафни се опита да прикрие истинските си чувства, но толкова отдавна не бе виждала гол мъж, че стоеше като омагьосана от суровата красота на стройното му атлетично тяло.

— Не ми се ще да го призная — Барбара най-сетне проговори, — но той наистина е невероятно красив и привлекателен.

Но когато погледна Дафни, Барбара разбра, че тя изобщо не бе чула забележката й. Стоеше, вперила поглед в Джъстийн, и начинът, по който го гледаше, направо изнервяше Барбара. Но кой можеше да я вини? Той просто беше това, което е — Джъстийн Уейкфийлд, кралят на филмовия екран.

Изпълнението му в тази сцена бе абсолютно завладяващо и след известно време и Барбара, и Дафни напълно забравиха, че той бе гол. Дафни с вълнение наблюдаваше как написаното от нея оживява. Той подхващаше думите и сякаш ги втъкаваше в богато брокатено платно, което увиваше около себе си, прикриваше голотата си с неоспоримата си гениалност и на няколко пъти Дафни бе готова да се разплаче от възторг. Този мъж бе не само много красив, той беше изключителен актьор, който вършеше работата си с неподражаемо майсторство и професионализъм. А след края на сцената той сръчно вдигна халата от земята, загърна го около себе си, покри главата си с качулката и бавно се обърна към Дафни. Изглеждаше по-стар отколкото бе на обяд, много уморен и много уязвим. Големите му зелени очи се приковаха в нейните, сякаш той бе първият човек, който трябваше да узнае мнението и преценката й.

— Беше чудесно. Точно това имах предвид, когато я писах. През цялото време имах усещането, че си прозрял мислите и намеренията ми, само че някак си успя да ги доразвиеш, да ги направиш по-дълбоки, по-искрени, по-вълнуващи. — Джъстийн изглеждаше безкрайно доволен от явното й одобрение.

— Точно в това се състои работата ми, Дафни. — Гласът му беше пропит с мъдрост и доброта, очите му бяха нежни и замечтани. — В това е смисълът на актьорското призвание.

Тя кимна, все още под впечатлението от неповторимото му изпълнение. В действителност той бе вдъхнал живот на книгата й, направил я бе по-силна и покоряваща.

— Благодаря.

Филмът щеше да бъде сензация. А актьорът, изпълняващ главната роля, беше не по-малко сензационен. И Дафни усети някъде дълбоко в нея да се заражда странно вълнение, предизвикано само от удоволствието да го гледа и да му се възхищава.