Даниел Стийл
Веднъж в живота (4)

4.

Барбара Джарвис пристигна в Ленокс хил два часа след като Лиз й телефонира. Когато се прибра вкъщи, Лиз намери телефонния й номер и Барбара дойде веднага, като цялата се тресеше от ужас. Беше девет часа сутринта и за разлика от спретнатата сестра, която я водеше по коридора, Барбара Джарвис приличаше на човек, който не е спал цяла нощ. Предишната вечер бе стояла будна до късно, а новината за злополуката с Дафни я разтърси до дъното на душата й. Беше й съобщено, че нейната работодателка се намира в интензивното отделение на Ленокс хил, където би могла да я посети за петнадесет минути и ако й е възможно, да съобщи на близките на Дафни. След като позвъни, Лиз Уоткинс се зачуди как ли изглежда секретарката и дали ще дойде. Не се бе държала много дружелюбно с Лиз. Не й поблагодари за телефонното обаждане и се отнесе твърде подозрително към думите й. Лиз реши, че Барбара е твърде странна жена и сестрата, която я посрещна на регистратурата в болницата, сигурно щеше да се съгласи с нея. Когато влезе в сградата и попита за стаята на Дафни, Барбара изглеждаше не толкова странна, колкото недружелюбна и вглъбена в себе си. Във въпросите й прозираха едва прикрити признаци на параноя, които ядосаха и обезпокоиха сестрата. Искаше да знае дали пресата е уведомена, дали някой вече е посетил госпожица Дафни, дали името й се е появило в някой от централните вестници и дали сестрите знаеха коя всъщност е госпожица Фийлдз.

— Да, някои от нас знаят. — Сестрата погледна към нея. — Ние също четем книгите й.

— Може би. Но тук тя не пише и аз не искам никой да я безпокои. — Изправена в пълния си доста внушителен ръст, със силно опъната назад тъмна коса и разтревожени очи, Барбара Джарвис гледаше почти свирепо. — Ясно ли е? Ако се обадят от някой вестник, не искам да давате никакви сведения, никакви коментари. Госпожица Фийлдз не обича името й да се споменава в медиите, а в състоянието, в което се намира, трябва да бъде оставена на мира.

Дежурната сестра отвърна твърде грубо.

— Миналата година в нашата болница лежа губернаторът на Ню Йорк, госпожо… — Беше така уморена, че не можеше да си спомни името на тази жена и едва се пребори с внезапното желание да я нарече госпожо Битч^[1]. — И докато беше при нас, той се радваше на пълно уединение. Така ще бъде и с госпожица Фийлдз. — Очевидно бе обаче, че тъмнокосата амазонка, която стоеше пред нея, не вярваше на нито една нейна дума. Тази жена бе пълен антипод на крехката и деликатна руса жена, която лежеше в болничното легло и която бе нейна работодателка.

— Как е тя?

— Без промяна след вашето обаждане. Прекара трудна нощ.

Сянка на безпокойство се появи в очите на Барбара Джарвис.

— Боли ли я много?

— Не би трябвало. Даваме й много медикаменти, но е трудно да преценим. — В този момент й хрумна, че Барбара би могла да хвърли светлина върху кошмарите, които измъчваха Дафни предишната нощ. Тя погледна към Барбара и гласът й омекна.

— Снощи прекара много тежка нощ. — Разказа й за кошмарите, които Лиз Уоткинс бе описала в болничния картон, и нещо в погледа на Барбара й подсказа, че тя знае нещо, но не възнамерява да го сподели. — Имаше кошмари… лоши сънища… може би са резултат от мозъчно сътресение, но не съм съвсем сигурна. — Секретарката не каза нито дума. — Ако искате, можете да я видите за малко. Непрекъснато изпада в безсъзнание и може дори да не ви познае. — Барбара кимна и погледна към стаите, разположени по продължение на добре осветения коридор. Интензивното отделение изглеждаше твърде зловещо дори и за съвсем здрав човек като нея. Отникъде не проникваше слънчев лъч, осветлението бе флуоресцентно, а цялото отделение бе стерилно и претъпкано с техника. Барбара Джарвис никога преди не бе виждала интензивно отделение, но знаеше, че Дафни не за пръв път попада в него. Бе започнала работа при нея доста след трагичния пожар, но една вечер Дафни й разказа всичко. Барбара знаеше за Джеф и Ейми, а през изминалите три години научи и много други неща.

— Мога ли да я видя сега?

Сестрата кимна и я поведе към стаята на Дафни. Влезе тихо. Постоя загледана в Дафни и погледна мониторите, за да се убеди, че всичко е наред. Преди час й бяха поставили още една инжекция демерол и сега в продължение на няколко часа щеше да спи спокойно. Сестрата погледна към Барбара. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Тя се пресегна, взе малката бяла ръка на Дафни и я задържа в своите, галейки я сякаш бе ръката на собственото й дете. Пулсът й бе все още слаб и бе твърде рано да се каже дали ще оживее. Барбара сдържаше дъха си и се опитваше да не плаче, но просто не можеше да спре. Сестрата най-сетне ги остави сами. Когато отново се появи след няколко минути, намери високата, здрава жена да стои на същото място, на което я бе оставила. Барбара внимателно сложи ръката на Дафни на леглото и излезе от стаята. Тръгна обратно по коридора и за един кратък момент изглеждаше съкрушена от мъка. След това отново надяна маската си и застана пред бюрото на сестрата.

— Ще се оправи ли? — Очите на Барбара настоятелно търсеха някаква подкрепа, надежда, обещание. Но в същото време й беше много трудно да повярва, че Дафни, която лежеше там толкова дребна, малка и неподвижна, ще се пребори за живота си. Тя изглеждаше почти умряла. За Лиз не беше голяма утеха да разбере, че не само хората, които четяха книгите й, но и тези, които я познаваха отблизо, изпитваха силна привързаност и преданост към Дафни. А сега Барбара Джарвис стоеше и я гледаше и очакваше отговор, който само господ можеше да й даде.

— Твърде рано е да се каже. Има всички шансове да оживее. — Дългите години практика придаваха на гласа й успокоителни и състрадателни нотки. — А може и да не оживее. Претърпяла е много сериозна травма.

Барбара Джарвис кимна мълчаливо и бавно се отправи към телефонната кабина. След като излезе оттам, попита кога отново ще може да види Дафни. Отговориха й, че след половин час ще може отново да влезе при нея.

— Желаете ли чаша кафе? Ще можете да я виждате за по петнадесет минути на всеки час. Или… — Може би щеше да си тръгне. В края на краищата тя бе само една секретарка.

Барбара отгатна мислите им.

— Ще остана. — Опита се леко да се усмихне с цената на огромни усилия. — Бих искала едно кафе. — И с мъка добави: — Благодаря. — Една стажантка я заведе до кафемашината, която за удобство бе поставена до едно канапе, видяло много страдания и мъки. Самото канапе й действаше много потискащо. Напомняше й за всички онези хора седели на него, очаквайки близките и обичани от тях същества да оживеят или да умрат. За съжаление второто се случваше много по-често. Сестрата, облечена в престилка на сини райета, наля чаша димящо черно кафе и я подаде на Барбара. Тя се спря за момент и се вгледа в очите на младото момиче.

— Четете ли книгите й?

Младата сестра се изчерви, кимна утвърдително и си тръгна. В три часа Лиз Уоткинс се върна, за да поеме двойна смяна. Барбара все още беше в отделението. Изглеждаше изтощена и обезумяла от скръб. Лиз погледна болничния картон и разбра, че не е настъпило подобрение в състоянието на болната. След малко Лиз се върна, за да побъбри малко с Барбара и й наля нова чаша кафе. Смяташе, че Барбара и Дафни са горе-долу на една и съща възраст и в един безумен миг реши да я попита що за човек всъщност е Дафни. Но бързо се отказа, защото разбираше, че по този начин само отново ще предизвика враждебността на секретарката.

— Има ли някакви близки, на които да се обадим — осмели се да попита.

Барбара се поколеба за част от секундата и поклати глава отрицателно.

— Не, никой. — Искаше да каже, че Дафни е съвсем сама на света, но това не беше съвсем вярно, пък и личният живот на Дафни изобщо не влизаше в работата на тази сестра.

— Разбрах, че е вдовица.

Барбара я погледна с изненада, но кимна и отпи от кафето си. Този факт бе изнесен веднъж в шоуто на Боб Конрой, но Дафни никога повече не го спомена. Не искаше никой да знае подробности за живота й. Сега беше известна като госпожица Фийлдз и от това се подразбираше, че никога не е била омъжена. В началото й се струваше, че по този начин извършва предателство спрямо Джефри, но с течение на времето разбра, че така е по-добре. Не можеше да говори спокойно за него и Ейми. Разговаря за тях само с… Барбара изпъди мисълта от съзнанието си, като се страхуваше дори да си помисли какво би могло да се случи с него сега.

— Имаше ли някакви обаждания от пресата? — Тя вдигна поглед от кафето си внезапно разтревожена.

— Не. — Лиз се усмихна уверено. — Ако се обадят, аз ще се справя с тях. Не се безпокойте. Няма да ги допуснем до нея.

За пръв път Барбара се усмихна истински и за част от секундата изглеждаше почти красива.

— Тя силно ненавижда публичните изяви.

— Сигурно не й е лесно. Вестникарите вероятно доста я преследват.

— Да. — Барбара се усмихна отново. — Но тя е страшно изобретателна, когато реши да ги отбягва. По време на обиколките из страната не може да им избяга, но дори и тогава успява да заобиколи неуместните им въпроси.

— Срамежлива ли е?

Лиз бе жадна за информация относно истинската Дафни. За нея тя бе единствената знаменитост, с която искаше да се срещне. И ето сега Дафни бе толкова близо до нея, а си оставаше пълна загадка. Барбара Джарвис отново стана предпазлива, но не враждебна.

— В някои отношения, да. В други случаи, не. Мисля, че определението резервирана й подхожда повече. Тя е много, много затворена. Не че се бои от хората. Просто ги държи на разстояние. Освен… — Барбара Джарвис се замисли за момент. — Освен хората, които обича и които я чувстват близка. С тях се държи като развълнувано, щастливо дете. — Сравнението се хареса и на двете жени и Лиз се изправи с усмивка.

— Винаги съм й се възхищавала. Съжалявам, че трябваше да я срещна при такива нещастни обстоятелства.

Барбара кимна, усмивката й угасна, а очите й се натъжиха. Не можеше да повярва, че жената, която боготвореше, може би умира. Когато погледна към Лиз Уоткинс, в очите й прочете огромна мъка.

— Ще ви съобщя веднага щом може отново да влезете при нея.

— Ще чакам тук.

Лиз кимна и забързано отмина. Беше загубила почти половин час, а имаше да върши хиляди неща. Дневната смяна бе най-натоварена. Имаше двойно повече работа, а тя трябваше да отработи и собствената си смяна през нощта. Очертаваше се дълъг и изнурителен ден за нея и Барбара Джарвис.