Даниел Стийл
Веднъж в живота (5)

5.

Когато двете жени отново влязоха в стаята на Дафни, тя за момент отвори очите си, след това бързо ги затвори, потрепвайки с клепачи. Обхваната от паника, Барбара бързо погледна към сестрата, но Лиз бавно и спокойно премери пулса на Дафни и кимна с усмивка.

— Действието на успокояващите намалява. — И още докато изричаше тези думи, Дафни отвори очи и се опита да спре погледа си върху Барбара.

— Дафни! — Гласът й бе мек и топъл. Докато Лиз ги наблюдаваше, Дафни още веднъж отвори очи. Погледът й беше вял и празен. — Аз съм… Барбара… — Този път очите й останаха отворени, дори се опита да се усмихне и отново се унесе в сън за минута, две. След това погледна към Барбара и се опита да каже нещо. Барбара се наведе към нея, за да я чува добре.

— Аз трябва да… съм била… някакво… парти… Страшно ме… боли глава. — Гласът й заглъхна, докато се усмихваше на собствената си шега. Барбара се разсмя, но очите й се напълниха със сълзи. Дафни даже говореше и тя почувства огромно облекчение. Обърна се към Лиз и я изгледа с такъв победоносен поглед, сякаш първородната й рожба бе промълвила първите си думи. Смазана от умора и вълнение, Лиз почувства, че и нейните очи овлажняха. Упрекваше се, че проявява слабост, но трогателната привързаност на Барбара дълбоко я развълнува. Странна двойка бяха тези две жени — едната дребничка и руса, а другата висока и тъмнокоса. Едната, макар и дребна, излъчваше мощ и власт чрез книгите си, а другата едра и силна, изпитваше страхопочитание пред Дафни, благоговееше пред таланта й. Лиз забеляза, че Дафни прави усилие да каже още нещо.

— Какво ново? — говореше много тихо, почти шепнеше и Лиз едва успя да различи думите.

— Не е много. Последното, което чух, е, че си блъснала една кола. Казват, че са успели да я съберат отново. — Беше като обичайните задявки, които си разменяха всяка сутрин, но очите на Дафни бяха тъжни.

— Мен… също.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Кажи… ми… истината… как… съм?

— Здрава като камък.

Дафни насочи поглед към сестрата, която вече виждаше съвсем ясно, сякаш търсеше потвърждение на казаното от Барбара.

— Вие сте много добре, госпожице Фийлдз. А утре ще се чувствате още по-добре.

Дафни кимна като малко послушно дете, готово да повярва във всичко. Изведнъж очите й се изпълниха с тревога. Потърси Барбара с поглед и лицето й придоби упорито и непреклонно изражение.

— Не казвай на Андрю… — Барбара кимна. — Категорична съм… Не казвай и на Матю… — Сърцето на Барбара подскочи при тези думи. Страхуваше се, че Дафни ще каже точно това. Ами ако нещо се случеше с нея? Ако утре, въпреки обещанията на сестрата тя не се почувства по-добре? — Закълни се!

— Заклевам се, заклевам се. Но, Даф, за бога…

— … не… — Очевидно губеше сили. Затвори очи, а след това отново ги отвори изпълнени с любопитство. — Кой… ме… блъсна? — Сякаш това имаше някакво значение в момента.

— Някакъв глупак от Лонг Айлънд. Полицаите казват, че не е бил пиян. Шофьорът твърди, че не си се огледала, преди да пресечеш улицата.

Тя се опита да кимне, но изведнъж трепна от болка и трудно възобнови дишането си. Лиз отново премери пулса й. Време беше да прекратят посещението, но Дафни изглежда искаше да каже още нещо.

— … казва… истината.

Почакаха няколко минути, но тя не каза нищо повече. Барбара се наведе към нея и попита.

— Кой, скъпа?

Гласът й беше мек, а очите й отново се усмихваха.

— … глупакът… аз… не се огледах… мислех за… — Погледна към Барбара. Само тя знаеше колко непоносими бяха за нея коледните празници, колко мъка й причиняваха, след като Джеф и Ейми загинаха в пламъците на онази коледна нощ. А тази година на всичко отгоре беше и сама.

— Зная. — Споменът за тях едва не й беше струвал живота. А може би тя не искаше да живее повече така? Ужасяващата мисъл разтърси Барбара. Дали не беше изтичала пред колата нарочно? Не, не би го направила. Не и Дафни… или? — Всичко е наред, Даф.

— Не им… позволявай… да му създават… неприятности. Не беше негова вината. Кажи им… че аз така съм казала… — Погледна към Лиз, сякаш искаше тя да потвърди думите й. — Аз… не си спомням… нищо.

— И слава богу.

Изведнъж Дафни се натъжи и големите й сини очи се напълниха със сълзи.

— … освен… сирените… виеха като… — Затвори очи, а сълзите й се стичаха върху възглавницата.

С овлажнели очи Барбара се пресегна и хвана ръката й.

— Недей, Дафни, не плачи. Сега трябва бързо да се възстановиш. — И добави: — Помисли за Андрю.

Дафни отвори очи и закова погледа си върху Барбара. Лиз погледна часовника си и кимна на Дафни.

— Сега ще ви оставим малко да си починете, госпожице Фийлдз. Приятелката ви ще дойде да ви види отново след малко. Искате ли нещо болкоуспокоително?

Дафни отрицателно поклати глава и с благодарност затвори очи. Заспа преди те да излязат от стаята. След като изминаха половината път по коридора, Лиз се обърна и погледна Барбара.

— Има ли нещо, което би трябвало да знаем, госпожице Джарвис? — Не сваляше поглед от Барбара. — Понякога е полезно да знаем за пациентите си неща, които могат да ви се сторят твърде лични, но това много им помага. — Искаше й се да добави „много им помага да изберат между живота и смъртта“, но се въздържа. — Снощи тя имаше зловещи кошмари. — В думите й се долавяха хиляди въпроси и Барбара Джарвис кимна, но веднага издигна около себе си защитните стени, зад които искаше да опази тайната на Дафни.

— Вие вече знаете, че тя е вдовица. — Не смяташе да каже нещо повече и Лиз кимна.

— Разбирам. — Лиз се отправи към бюрото си, а Барбара си наля чаша кафе и седна върху стария диван. Седна с въздишка и се почувства напълно изтощена. И защо, по дяволите, бе обещала да не казва на Андрю? Той е в правото си да знае, че майка му може би умира. И какво ще стане, ако тя наистина умре? Благодарение на книгите, които Дафни издаде през последните години, бе напълно подсигурен финансово, но той се нуждаеше от много повече. Имаше нужда от Дафни и от никой друг… и ако тя умре… Барбара потрепери и погледна навън към падащия сняг. Мрачният зимен пейзаж напълно подхождаше на настроението й.

Тя не знаеше нищо за Андрю, когато започна работа. Дафни не й бе казала абсолютно нищо. За Барбара Дафни бе преуспяваща писателка, очевидно неженена, която работеше по-упорито от всеки друг, когото Барбара познаваше. Почти нямаше личен живот, но това не изглеждаше чак толкова странно. Та как би могла да намери време за себе си, когато издаваше по две книги на година? През първата коледна нощ от съвместната им работа Барбара остана до късно и внезапно намери Дафни да плаче в кабинета си. Именно тогава тя й разказа всичко за Джефри и за Ейми… и за Андрю. Андрю, детето, което бе заченала в онази фатална нощ… детето, което се бе родило девет месеца по-късно, когато тя бе толкова самотна, без семейство, без съпруг и с приятели, които не искаше да вижда, защото всички те й напомняха за Джеф. Раждането му било съвсем различно от раждането на Ейми. Джеф държал ръката й, докато раждала дъщеря им. Силният рев на Ейми се смесил с щастливия смях на родителите. В очите им имало сълзи, но и двамата били преизпълнени с гордост и възторг. Андрю бил седалищно разположен, с усукана около вратлето пъпна връв и след тридесет и осем часа безплодни усилия и мъки, лекарите пристъпили към цезарово сечение.

По-късно лекарят споделил, че Андрю се е появил на белия свят посинял, почти задушен и че животът на двамата е бил силно застрашен. След като излязла от упойката, Дафни била прекалено болна и слаба, за да се порадва на детето си. Но Барбара все още си спомняше щастливия поглед, с който Дафни й разказваше за момента, в който й позволили да подържи сина си. Той лежал в скута й, поставен там от една сестра, и Дафни внезапно разбрала, че нищо друго нямало вече значение, че нищо не било по-важно от това бебе, което я гледало с ококорени очички и толкова много приличало на Джефри. Нарекла го Андрю Джефри Фийлдз. Искало й се да го кръсти на баща му, но не могла. Страхувала се, че всяко произнасяне на името „Джеф“ ще й навява мрачни и болезнени спомени. Затова го нарекла Андрю. Това било мъжкото име, на което се били спрели, докато била бременна с Ейми.

В онази нощ Дафни бе разказала на Барбара за ужаса и огромната радост, които бе изпитала, когато шест седмици след пожара установила, че е бременна. Единствено мисълта за бебето я крепяла през тези дълги и кошмарни месеци, давала й сили да продължи да живее. И тя оцеляла; Андрю също, въпреки тежкото раждане. Бил красиво, червенобузо и щастливо бебе. Имал сините, като метличина очи на майка си, но продължавал да бъде точно копие на баща си.

Тя наела малък апартамент за тях двамата, напълнила детската стая със снимки на Джефри. Искала един ден синът й да знае как е изглеждал баща му. В малка сребърна рамка поставила и една снимка на сестра му. През първите три месеца Дафни и не подозирала, че при Андрю нещо не е наред. Той бил най-спокойното дете, което някога била виждала. Бил пълничък и изглеждал здрав. Един ден обаче изпуснала на пода куп чинии и забелязала, че детето дори не трепнало от шума, а продължило кротко да си лежи. Изплашена, плеснала с ръце до ухото му, а той само й се усмихнал. Обзета от ужас, Дафни не посмяла да извика лекар, но при следващото си посещение при него небрежно задала няколко въпроса и той веднага разбрал какво я измъчва. Най-лошите й подозрения се оказали истина. Андрю бил глух по рождение. От време на време издавал някакви странни звуци, но трябвало да мине време, докато разберат дали ще може да говори. Никой не можел да каже от какво е причинено увреждането — дали от шока, който бе преживяла веднага след зачеването му, или от медикаментите, с които бяха лекували изгарянията и нараняванията й след пожара. Дафни лежала в болницата повече от месец и била лекувана със силни лекарства. Никой, дори и тя, не подозирал, че е бременна. Но каквато и да е била причината, Андрю се бе родил с трайна и пълна загуба на слуха.

Дафни се привърза силно към това дете, заобича го с пламенна любов, цялата бе изпълнена с твърдост и решителност. Прекарваше целия ден с него. Навиваше часовника за пет часа сутринта, за да е сигурна, че ще се събуди преди него и че ще е готова да му помогне във всеки труден момент. А те бяха много. В началото я преследваха кошмари и тя постоянно си представяше опасностите, които го дебнеха отвсякъде. С времето свикна с мисълта, че той не чува отправените му предупреждения, клаксоните на минаващите коли, лая на кучетата или пък цвърченето на пържещия се бекон и се научи да предугажда и изпреварва тези заплахи. Живееше в постоянен стрес. Имаше и много щастливи моменти, в които тя плачеше, преизпълнена с нежност и благодарност към това малко човече, осмислило живота й. Андрю беше най-щастливото, най-слънчевото дете, което човек може да си представи, но Дафни непрекъснато живееше с мисълта, че животът му никога няма да бъде нормален. Цялото й съществуване беше съсредоточено около Андрю. Не се виждаше с приятели, не ходеше на кино. Всяка своя минута прекарваше с него. Страхуваше се да го остави на грижите на други хора. Ужасяваше я мисълта, че те няма да могат да предугадят като нея опасностите, които го дебнат, и трудностите, които съпътстват живота му. Дафни пое цялото бреме по отглеждането му и всяка вечер се строполяваше на леглото, останала без капка силица. Имаше и моменти, в които, обхваната от безсилие, й идеше да му се разкрещи, да го наругае; стиснала зъби и юмруци, едва успяваше да се въздържи да не го удари. Беше озлобена, но не срещу Андрю, а срещу съдбата, която бе пожелала любимото й дете да живее глухо и изолирано от света. Където и да отидеше, каквото и да направеше, Дафни мъкнеше върху себе си бремето на собствената си вина. Тайно в себе си бе убедена, че за всичко е виновна тя; че сигурно е имало някакъв начин да се избегне тази трагедия. Не бе успяла да опази Джеф и Ейми от огъня, а сега не можеше да опази Андрю от жестоката брутална действителност. Беше безпомощна да му помогне. Четеше всяка книга за глухи по рождение деца, която й попаднеше, водеше Андрю при най-изтъкнатите специалисти в Ню Йорк, но никой не можеше да направи нищо за тях. Отнасяше се с ярост към жестоката реалност, в която живееше, и понякога й се струваше, че животът е враг, с който трябва да се пребори. Беше загубила толкова много, а сега и Андрю трябваше да страда като нея. Тази крещяща несправедливост я изпълваше с невъздържан и безсилен гняв, а нощем я мъчеха старите кошмари; сънуваше огъня, стената от пламъци и се събуждаше, крещейки от мъка и болка.

Специалистите, с които се бе консултирала, й подсказаха, че в края на краищата ще трябва да запише Андрю в специално училище. Опитаха се да й внушат, че така ще бъде най-добре за него, защото той няма да може да съжителствува нормално със здрави деца. Убеждаваха отново и отново, че независимо от огромните усилия, които полага, съществуват пречки, които дори тя няма да може да преодолее. Независимо че Дафни най-добре познаваше детето си, дори и тя срещаше трудности при общуването с него, а специалистите я предупреждаваха, че с течение на времето ще започне да негодува и да обвинява Андрю за поражението си. Лекарите настояваха, че детето се нуждае от опита и уменията на специалист, които тя не притежаваше. Освен всичко останало, Андрю живееше в постоянна изолация и растеше изпълнен с подозрения и враждебност към другите деца. Здравите деца не искаха да играят с него, защото бе по-различен от тях и тяхната жестокост така нараняваше Дафни, че тя съвсем престана да го води по детските площадки. Тя все още не можеше да се примири с мисълта, че трябва да го изпрати при други глухи деца и продължаваше да го държи при себе си. Живееха като затворници в малкия си апартамент, а лекарите не преставаха да я тормозят и да я увещават да го изпрати в специално училище.

— В специално училище? — разкрещя се тя на лекаря, когото познаваше най-добре. — Не мога да му причиня това. Никога.

— Това, което правиш, е много по-лошо. — Гласът на лекаря беше гальовен и мек. — Не е необходимо да го оставиш там завинаги, Дафни. Но трябва да погледнеш истината в очите. Вкъщи не можеш да го научиш на това, от което се нуждае. Необходими са специални умения, които ти не притежаваш.

— В такъв случай ще се науча — крещеше на доктора, защото не можеше да се разкрещи на живота, на съдбата или на боговете, които бяха толкова немилостиви към нея. — По дяволите! Ще науча всичко необходимо и ще стоя при него ден и нощ, за да му помагам! — Но тя вече го правеше, прекарваше всяка минута с него, но без резултат. Андрю растеше в пълна изолация.

— А когато умреш? — рязко попита лекарят. — Ти нямаш право да постъпваш по този начин с него. Ще го направиш напълно зависим от теб. Дай му право сам да подрежда живота си, за бога! Училището ще го направи независим, ще го научи как да живее в света на нормалните и здравите.

— И кога ще бъде това? Когато стане на двадесет и пет? На тридесет? Когато напълно свикне да живее в своя собствен свят. Аз се срещнах с хората, които живеят в тези училища. Разговарях с тях с помощта на преводач. Та те дори не се доверяват на тези, които наричат „чуващи“. Всички те са ексцентрици и особняци. Някои от тях са вече четиридесетгодишни и не са живели нито ден извън тези заведения. Не мога да постъпя така с детето си. — През цялото време Андрю седеше и ги гледаше, очарован от жестовете и израженията на лицата им, но не бе чул нито една от гневните думи, които си размениха майка му и лекаря.

В продължение на три години тя се бори и отстоява мнението си, като бавно, но сигурно усложняваше положението на Андрю. Отдавна бе станало ясно, че той няма да може да говори, а подновените й опити да запознае Андрю с чуващите деца по детските площадки се оказаха пълен провал. Всички го избягваха. Сякаш по някакъв начин разбираха, че той е съвсем, ама съвсем различен от тях. Един ден тя го видя да седи сам в пясъчника и да гледа с копнеж към другите деца. По лицето му се стичаха едри сълзи и той я погледна с неизразима болка, сякаш искаше да я попита. „Какво ми е? Защо не съм като другите.“ Тя се втурна към него, притисна го о себе си, залюля го нежно и двамата заплакаха, почувствали се уплашени и изолирани от света. Дафни разбра, че го е предала. Един месец по-късно войната, която Дафни водеше със себе си и света, приключи. С натежало сърце тръгна да обикаля училищата, които така отчаяно мразеше. Чувстваше, че съвсем скоро ще трябва да се раздели с Андрю. Не можеше да понесе още една загуба, но разбираше, че ако продължи да го държи при себе си, ще съсипе живота му. Най-накрая намери училището, в което смяташе, че ще може да го остави. Намираше се в едно малко градче в Ню Хемпшир. Беше заобиколено от брезички, а в двора имаше малко езерце и рекичка, в която децата ловяха риба. Но това, което най-много й хареса, бе, че в това училище нямаше ученици над двадесет години. Не ги наричаха пациенти, или местни или пък питомци, както правеха в другите подобни заведения. Наричаха ги деца или ученици — също като „истинските хора“. По-голямата част от навършилите пълнолетие се връщаха при семействата си, за да продължат обучението си в колеж, ако това е възможно или пък да започнат някаква работа. Или пък просто, за да живеят с хората, които ги обичат и им вярват. Докато Дафни се разхождаше покрай спортните площадки и разговаряше с директорката — благородна, вдъхваща уважение жена с побеляла коса — тя още веднъж почувства тежестта от поредната загуба. Дафни съзнаваше, че Андрю ще трябва да живее там петнадесет или в най-добрия случай осем-десет години. Сърцето й се късаше при мисълта за това. Той беше последното й дете, последната й любов, единственото й близко човешко същество, а тя смяташе да го остави сам. Очите й се напълниха със сълзи при тази мисъл. Прониза я същата непоносима болка, която месеци наред беше носила у себе си, докато се опитваше да се примири с това решение. Сълзите й се стичаха по лицето й. Директорката леко я потупа по ръката и изведнъж Дафни се озова в прегръдките на по-възрастната жена. Сгушена в ръцете на директорката, тя тихо хлипаше, изплаквайки болката си, трупана в продължение на четири дълги, безкрайни години.

— Вие постъпвате правилно, госпожо Фийлдз, и аз разбирам колко болезнена е за вас тази стъпка. — Когато най-накрая Дафни се поуспокои и престана да хлипа, директорката я попита. — Имате ли постоянна работа?

Въпросът дойде като шок. Нима се съмняваха във възможностите й да плаща таксите? Тя живееше изключително икономично, опитвайки се да пести парите, останали й след смъртта на Джеф. Беше си позволила само една нова рокля, освен няколкото други, които си купи след пожара. Смяташе да използва всичките пари от застраховката на Джеф, за да плаща училищните такси. Сега, когато вече Андрю нямаше да живее с нея, тя можеше отново да започне работа. Не беше работила нищо след смъртта на Джеф. След пожара й трябваше време да се възстанови, а след това разбра, че е бременна. Но дори и да не беше, тя едва ли би могла да работи нещо по онова време — беше обезумяла от нещастието, а и от „Колинс“ също й дадоха много щедро обезщетение, след като приеха оставката й.

— Не, не работя, госпожо Къртис, но мъжът ми ми остави…

— Нямам това предвид. — Директорката се усмихна със състрадание. — Чудех се дали ще можете да останете тук за известно време? Някои от родителите постъпват по този начин. Само през първите няколко месеца, докато децата посвикнат. Пък и Андрю е толкова малък… — Имаше още пет деца на възрастта на Андрю и това също наклони везните в полза на училището. — В градчето има малка, очарователна странноприемница, собственост на едно австрийско семейство, а освен това винаги има къщи, които се дават под наем. Можете да помислите по този въпрос. — Дафни се почувства така, сякаш току-що бяха отменили присъдата й. Лицето й светна от радост.

— Ще мога ли да го виждам всеки ден? — Очите й отново се разшириха от страх.

— В началото. — Гласът на госпожа Къртис беше благ. — Ще бъде добре и за двама ви, ако започнете да разреждате постепенно посещенията си. И знаете ли — тя топло се усмихна, — той ще бъде много зает с новите си приятелчета.

— Смятате ли, че той ще ме забрави? — Гласът на Дафни бе пълен с отчаяние и безнадеждност.

Те се спряха и по-възрастната жена я погледна.

— Вие не губите Андрю, госпожо Фийлдз. Само му давате това, от което се нуждае, за да може успешно да се справя с живота си по-късно.

Един месец по-късно двамата с Андрю се отправиха на път. Дафни караше съвсем бавно през Нова Англия. Това бяха последните им часове заедно и тя се опитваше да ги удължи колкото е възможно повече. Знаеше, че още не е готова да го остави, а красотата на местата, през които минаваха, сякаш правеха това пътуване още по-трудно и болезнено. Листата на дърветата сменяха цветовете си, поляните и хълмовете около тях бяха изпъстрени с тъмночервени и яркожълти багри. Минаваха край спретнати къщички и плевни, задминаваха коне, които кротко пасяха по ливадите. Любуваха се на малки селски църквици. И тя внезапно си припомни колко красив е светът и колко малко знае Андрю за него. Край пътя имаше крави, а и много други неща, които никога не бе виждал. Той сочеше с ръчичка и издаваше странни звуци, с които обикновено искаше да попита нещо. Но как можеше да му разкаже за хората, които населяват този свят, за самолетите, за такива екзотични градове като Лондон, Сан Франсиско или Париж. С болка осъзна от колко много неща е бил лишен и колко малко е научил от нея. Докато пътуваха между обагрените в червено и жълто хълмове на Нова Англия, Дафни отново бе обхваната от познатото чувство на безнадеждност и пълен провал.

Всичките любими играчки на Андрю бяха в колата — мечето и слончето, които много обичаше, и книжките с картинки, които бяха разглеждали заедно, но които никой не би могъл да му прочете. Докато пътуваха, Дафни си мислеше за Андрю; за всичко, което не бе успяла да постигне с него, и изведнъж се улови, че мисли за Джеф. Чудеше се, какво би направил той на нейно място, как би постъпил със сина си. Може би той щеше да бъде по-изобретателен или пък по-търпелив, но едва ли щеше да го обича повече от нея. Дафни обичаше това дете с цялата си душа и ако можеше, щеше да му даде собствените си уши, за да чува с тях.

Един час преди да пристигнат в училището те спряха на една отбивка, за да хапнат по един хамбургер и мрачното й настроение малко се разведри. Андрю изглеждаше възбуден от пътуването, с удоволствие и изненада разглеждаше всичко наоколо. Щеше й се да може да му каже за училището, но знаеше, че е невъзможно. Не можеше да му каже къде отиваха и как се чувстваше, не можеше да му обясни нито защо го оставяше там, нито колко много го обичаше. През целия му живот до този момент тя бе успяла да задоволява единствено физиологичните му потребности или да му показва пожарни, които безшумно профучаваха по улицата. Никога не бе успяла да сподели мислите и чувствата му. Тя разбираше, че той сигурно знае колко много го обича — та нали прекарваше с него всяка минута. Но какво щеше да си помисли сега, когато остане сам в училището. Как да му обясни? Мисълта, че не може нищо да му обясни още повече задълбочаваше терзанията й. Госпожа Къртис, директорката на училището, бе наела една малка къщичка за нея и Дафни смяташе да остане в града до Коледа и да посещава Андрю всеки ден. Това обаче, щеше да е съвсем различно от предишния им начин на живот, от времето, когато прекарваха всяка минута заедно. Нещата щяха коренно да се променят и Дафни го знаеше. Да остави само това дете, което обичаше повече от живота си, беше най-трудното нещо, което някога е правила, но тя съзнаваше, че няма избор.

Пристигнаха в училището малко след здрач. Андрю изненадано се огледа, сякаш се чудеше какво правеха там. Объркан и смутен, се обърна към Дафни, която му кимна и се усмихна, а след това разтревожено се загледа в другите деца. Тези деца обаче, бяха по-различни от онези, които бе срещал в Сентрал парк и той сякаш инстинктивно почувства, че те бяха като него. Наблюдаваше ги как играят, следеше знаците, които правеха, гледаше ги доверчиво, когато се приближаваха към него. За пръв път децата около него го приемаха и се радваха на присъствието му и когато едно малко момиченце се приближи и го хвана за ръка, а след това го целуна по бузата, Дафни се обърна настрана, за да скрие сълзите, които се стичаха по лицето й. Андрю се втренчи в момиченцето с изумление. Госпожа Къртис му помогна да се приближи към групата деца, хвана го за ръка и докато го развеждаше из училището, Дафни ги наблюдаваше и чувстваше, че е постъпила правилно. Разбираше, че пред Андрю се открива един нов, съвсем различен свят. В този момент се случи нещо необикновено. Андрю започна да протяга ръчички към тези деца, които толкова приличаха на него. Търсеше ги, усмихваше се щастливо и за момент забрави за Дафни. Започна да наблюдава знаците, които децата правеха с ръце, смееше се и се опитваше да ги имитира, а след това, издавайки неразбираеми звуци, се запъти към момиченцето, което го бе посрещнало, и го целуна. Дафни се приближи към него и му махна с ръка, за да му покаже, че си тръгва, но той не заплака. Не изглеждаше дори изплашен или нещастен. Забавляваше се добре с новите си приятели. Дафни го прегърна за последен път, усмихна се смело и бързо побягна назад, преди да се е разплакала отново. Андрю никога не видя опустошеното от мъка лице на майка си, докато тя изкарваше колата от училищния двор.

— Пази детето ми… — помоли се тя на онзи бог, от когото отдавна се страхуваше, но този път искрено се надяваше, че той ще чуе молбите й.