Даниел Стийл
Веднъж в живота (27)

27.

Цялата следваща седмица Дафни очарована наблюдаваше Джъстийн Уейкфийлд, който ден след ден ги оплиташе в паяжината на изящното си и неповторимо превъплъщение. Всеки ден тя и Барбара обядваха в столовата с него, няколко пъти към тях се присъединиха някои от останалите актьори и с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че Джъстийн искаше да се сближи с Дафни. Разговаряха за нейните книги и за неговите филми, за дълбокия замисъл, който тя влага в изграждането на героите си, за философските му концепции по отношение на сюжета на филма. Непрекъснато обсъждаха Апах и той твърдеше, че разсъжденията й са му безкрайно полезни на снимачната площадка, помагат му да открие черти в характера си, които не е подозирал, че притежава, стимулират го, предизвикват таланта и възможностите му.

— Ти си тая, която ме вдъхновява, Даф.

Седяха заедно на площадката и пиеха сок от ягоди. Напитката беше отвратителна, но бе единственото нещо, с което разполагаха, а и двамата умираха от жажда. Денят бе горещ и задушен и вече бяха прекарали няколко часа на мястото на снимките.

— Не бих могъл да се справя без теб. Това е най-доброто нещо, което някога съм правил. Попитай Хауърд, той ще го потвърди. Никога преди не съм работил толкова много и така всеотдайно. — Погледна я с големите си зелени очи. — Точно така е, Даф. Твоето присъствие прави чудеса, въздейства ми по някакъв забележителен начин.

Дафни не беше съвсем сигурна как да му отговори.

— А твоето участие във филма прави написаното от мен по-истинско.

— И само това?

Изглеждаше разочарован, сякаш се надяваше, че тя ще каже нещо повече. Той не я познаваше, не знаеше колко е подозрителна и предпазлива, не подозираше какви високи стени бе издигнала около себе си. А следващият му въпрос я свари напълно неподготвена:

— Разкажи ми нещо за малкия си син.

Сякаш инстинктивно усещаше, че само когато разговаря за детето си, тя ще забрави резервираността и предпазливостта си. Само че грешеше. Дафни се усмихна и си помисли за Андрю, който се намираше толкова далеч от нея.

— Той е чудесен, интелигентен и много специален. Висок е ей толкова — вдигна ръка, за да покаже ръста му и Джъстийн се усмихна, — и преди няколко седмици, когато беше тук, го заведох в Дисниленд.

— Къде живее през останалото време? При баща си?

Струваше му се невероятно жена като Дафни да предостави правата върху детето на друг и в гласа му се долавяше искрена изненада.

— Не, баща му умря преди той да се роди! — Беше й вече по-лесно да говори за това. — Той е в едно училище в Ню Хемпшир.

Джъстийн кимна сякаш това му се стори съвсем разумно и отново погледна Дафни.

— Значи, когато той се е родил, ти си била съвсем сама?

— Да. — Само при спомена за онези години сърцето й се сви, отново изпита познатата болка и тъга.

— Сигурно ти е било много трудно.

— Да… и… — Не й се щеше да му разказва за проблемите на Андрю и за онова ужасно, изпълнено с безнадеждна самота време. — Бяха много мъчителни години.

— Пишеше ли по онова време?

За пръв път Джъстийн й задаваше въпроси за личния й живот. През цялата седмица бяха разговаряли само за Апах, за книгите й и за филмите му.

— Не, започнах да пиша по-късно. След като Андрю тръгна на училище.

— Да. Обзалагам се, че сигурно е много трудно да се твори, ако около теб непрекъснато има деца. Било е много разумно от твоя страна да го изпратиш в това училище.

Цялото й същество се разбунтува срещу думите му. Той изобщо не можеше да си представи какво изпитва тя към това дете, не можеше да знае с колко мъка и самообвинения, с колко страдания бе свързано решението да го отдели от себе си. Забележката му издаваше егоизъм и себелюбие, които я ужасяваха.

— Изпратих го в онова училище, защото се налагаше.

— Защото си живяла сама?

— Поради други причини.

Нещо й подсказваше да не му доверява истината. Все още изпитваше необходимостта да закриля Андрю. А и внезапно изпита чувството, че Джъстийн няма да я разбере. Може би дори нямаше и да се опита и тя искаше да си спести разочарованието.

— Просто нямах друг избор.

Внезапно се почувства много изморена и стара. Какво знаеше този човек за мъката и болката й?

— Ти нямаш деца, нали?

— Не. Никога не съм изпитвал необходимостта да продължа по този начин собственото си съществуване. Мисля, че за повечето хора това е просто стремеж към задоволяване на собственото его.

— Децата? — Изглеждаше потресена.

— Да, и не се шокирай толкова. Повечето хора искат да се съхранят и преродят чрез децата си. Аз нямам нужда от деца, за да постигна това — имам филмите си.

Според Дафни философията му бе твърде странна, но може би в неговия случай бе съвсем разумна. Опитваше се да го разбере. В края на краищата той не бе напълно безчувствен. Всеотдайната му работа, вживяването в ролята през последната седмица го доказваха. И щом схващанията му бяха по-различни от нейните, тя трябваше да се опита да ги приеме. Дължеше му поне това.

— Бил ли си женен въобще?

Сега тя бе любопитната. Кой бе той? Какво го движеше в този живот? Кое му помагаше така добре да пресъздава чувствата, да се слива с героите си?

Той поклати глава.

— Не, или поне не законно. Живял съм с две жени. С едната седем години, а с другата — пет. В определен смисъл това не е много по-различно от семейния живот. Просто не бяхме подписали съответните документи. А когато някой реши да си тръгне, никой не може да го спре, със или без документи. В края на краищата те и двете си тръгнаха, а за мен нещата приключиха с издръжката, която плащам.

Дафни кимна. Точно така бяха живели с Джон, макар тя да смяташе, че сигурно щяха да се оженят. Може би щяха да имат и деца, въпреки че Джон не усещаше така остро липсата на собствени деца. Той бе искал нея. И Андрю, разбира се.

— Сега живееш ли с някоя жена?

Почувства, че въпросът й е твърде груб и нетактичен, но те вече знаеха толкова много един за друг. През изминалата седмица бяха живели почти заедно, прекарвайки по петнадесет часа на ден на снимачната площадка. Струваше й се, че са захвърлени сами на безлюден остров или пък на кораб и сближаването им е неизбежно.

Джъстийн отрицателно поклати глава.

— От известно време не живея с никого. През изминалата година поддържах връзка с едно двадесет и две годишно момиче от Охайо, но отношенията ни през повечето време не вървяха. Тя никак не можеше да проумее колко изтощителна е професията ми, макар че би трябвало да го разбира не по-лошо от мен. Тя самата е актриса, но е още хлапе и така и не опозна нито намеренията ми, нито всеотдайността ми към работата, нито пък мене самия.

— И какво трябваше да разбере от теб? Или съм прекалено любопитна? — Гласът й бе предпазлив, но той се усмихна. Въпросите й не го дразнеха, даже му доставяха удоволствие. Харесваше я и искаше тя добре да разбере що за човек е.

— Не си любопитна, Дафни. Когато завършим филма, ще знаем всичко един за друг. — Поколеба се за момент, замислен върху въпроса й. — Не зная как да ти го обясня, но просто не искам повече да се обвързвам с човек, който не разбира нищо от работата ми. Крайно изтощително е да се оправдаваш и защитаваш през цялото време. Тя беше безумно ревнива, а аз просто не мога денем и нощем да давам обяснения, да измислям извинения и оправдания. Нуждая се от свобода, от повече пространство. Имам нужда от време, в което да поразсъждавам върху това, което правя, върху това, което съм, върху всичко, което мисля и чувствам. Ето защо предпочитам да съм сам, отколкото с някой, който би ме задушавал, би ми поставял условия и ограничения.

Беше й много лесно да се съгласи с думите му и само кимна. Той се засмя и поклати глава:

— Говорим на различни езици. Мисля, че това е изразът, който някои използват вместо: Тя не ме разбра. Чувала ли си го преди?

— Да. — Тя отпи от сока и се засмя. — Чувала съм го. Мисля си, че аз може би живея сама поради същите причини. Сигурно ще ми е дяволски трудно да обясня на когото и да било защо работя по осемнадесет часа на ден и си лягам в шест часа сутринта, смазана от умора. На мен това ми носи удовлетворение, но едва ли би имало същото значение за някой друг. Само че аз не мога да работя по друг начин. И зная, че никой нормален мъж не би се примирил с това.

— Да, вероятно. — Той се усмихна, усетил някаква близост и прилика между тях. — Освен някой, който има същите навици. Понякога чета по цяла нощ. Не си лягам преди да изгрее слънцето. Чувството, че пръв посрещам деня е удивително и неповторимо.

— Да, така е. — Тя също се засмя. — Знаеш ли, може би в живота на всеки човек настъпва момент, когато за него е по-добре да бъде сам. Преди не смятах така, но напоследък все по-често се улавям, че разсъждавам върху това. Може и да не съм права, но във всеки случай тази теория ми се струва много разумна и удобна. — Подаде му сока, той го довърши и остави кутийката на земята.

— Не съм сигурен, че съм съгласен с теб. Не искам да остана сам завинаги, но не искам да прекарам живота си с неподходящ човек. Мисля, че стигнах до положението, в което предпочитам да съм сам, отколкото с поредната жена, която не ме разбира. И все пак, аз все още вярвам, необходимо ми е да вярвам, че някъде съществува жената, която ще ме направи щастлив. Просто все още не съм я намерил.

Дафни вдигна ръка за поздрав:

— Желая ти успех!

— Смяташ, че е невъзможно да намеря такъв човек? — Беше изненадан. Книгите й поне не предполагаха такъв песимизъм. Приличаше на жена, която вярва в любовта и щастливите връзки. И в същото време дълбоко познаваше и разбираше нещастието, мъката, тежката загуба, скръбта.

— Не, не мисля, че е невъзможно, Джъстийн. Аз самата имах два пъти това щастие.

— И? Какво се случи?

— И двамата умряха.

— Това вече е жестоко. — Изглеждаше изпълнен със съчувствие и състрадание.

— Да, така е. И си мисля, че човек не всеки път се влюбва в добри и чудесни хора. А аз имах късмет и двата пъти.

— Значи вече си се отказала?

И двамата бяха склонни към откровения.

— В известен смисъл. Получих всичко, което исках, а сега имам работа и сина си. Това е достатъчно.

— Наистина ли?

— За мен, да. За сега. От доста време живея така и нямам никакво желание да променям нищо.

Това не бе съвсем вярно. Имаше моменти, в които копнееше някой да я прегърне, да я утеши, да я стопли с присъствието си, но в същото време отчаяно се боеше, че би могла да го изгуби, отново да се раздели със скъп и близък човек.

— Не ти вярвам. — Гледаше я напрегнато, но очите й бяха спокойни и безизразни. Отговорите, които търсеше, бяха скрити дълбоко в душата й.

— Какво не вярваш?

— Че си щастлива по този начин.

— Щастлива съм. През повечето време. Никой не е щастлив през цялото време, дори и ако е безумно влюбен.

— Но ти не можеш да бъдеш вечно сама, Даф. Това е противоестествено. Губиш връзка с живота, с действителността.

— Така ли? Това от книгите ми ли го разбра?

— В книгите ти има много печал, много тъга и самота. Една част от тебе стене от болка и скръб.

Дафни леко се засмя:

— Разсъждаваш типично по мъжки, Джъстийн. Не искаш да повярваш, че една жена може да се справи и сама. Ти ми каза, че си щастлив, когато си сам със себе си. Защо аз да не мога да съм щастлива по същия начин?

— За мен това е временно. — Беше безкрайно честен и откровен.

— А за мен, не.

— Ти си луда. — Самата мисъл за това го ядосваше. Тя беше красива, жизнена, интелигентна жена. Какво, по дяволите, бе решила да прави? Да преживее остатъка от живота си в абсолютна самота? — Всичко това са дивотии. — Не можеше да понесе факта, че тя съвсем съзнателно пропилява живота си.

— Не се разстройвай! Аз се чувствам доволна и щастлива.

— Просто побеснявам само като си помисля, че така безсмислено прахосваш живота си. Ти си красива, дявол да го вземе. Дафни, ти си сърдечна, нежна, много умна и талантлива. Защо се затваряш в себе си? Защо се изолираш от света?

— Съжалявам, че заговорих за това.

Но не изглеждаше особено разстроена. Бе приела живота си такъв, какъвто е. И се чувстваше относително щастлива.

В този момент Хауърд Стърн ги извика отново за работа и в продължение на шест дълги часа не се отделиха от площадката. Когато най-сетне привършиха, Джъстийн трябваше да се срещне с един негов приятел и Дафни си тръгна с Барбара, без да го види отново. Прибраха се вкъщи, Дафни взе душ, а след това отиде да поплува в басейна. Благоуханният нощен въздух и приятната вода й действаха успокоително. Барбара се появи, за да й каже, че излиза с Том.

— Може да се прибера твърде късно, ако изобщо се прибера.

— Добре. — Дафни се усмихна. — Поздрави Том от мен.

— Ще го направя. И не забравяй да вечеряш. Изглеждаш изтощена.

— Наистина съм. Но ще хапна нещо, преди да си легна.

Искаше да се обади на Матю, преди да е станало прекалено късно. Поради часовата разлика между Калифорния и Ню Хемпшир и необичайните часове, в които работеха върху филма, ставаше все по-трудно да намери подходящо време, за да телефонира.

— Приятно прекарване, Барб.

— Благодаря.

Барбара я погледна през рамо и тръгна… Дафни поплува още малко, загърна се в една хавлия и влезе в кухнята, за да потърси нещо за хапване в хладилника, преди да се обади на Мат. След минута захвърли хавлията на кухненския плот и остана по червен бански, от който капеше вода по пода. Тъкмо посягаше към телефона и на входната врата се позвъни. Дафни си помисли, че може би Барбара на излизане бе забравила ключовете си и сега се връщаше за нещо.

Отиде до входното антре и се опита през един страничен прозорец да види кой звъни. Който и да бе, късният гост стоеше с гръб към нея и твърде близо до вратата. Дафни виждаше само част от рамото му, затова застана зад вратата и попита кой е.

— Аз съм, Джъстийн. Мога ли да вляза?

Изненадана отвори вратата и го огледа. Беше облечен в бежови джинси, бяла риза и сандали. Златистокафявият му тен изглеждаше още по-тъмен. Стоеше пред нея, а момчешката усмивка не слизаше от лицето му.

— Здравей. Как ме намери?

— В студиото ми дадоха адреса ти. Нали нямаш нищо против?

— Какво се е случило.

Друг път не й се беше обаждал по това време и тя бе доста изненадана. Освен това бе изморена, гладна и мокра. Това бе свободното й време и тя изпитваше нужда от тишина и уединение.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Искаш ли нещо за пиене? Извини ме за момент, ще отида да си облека нещо. — Внезапно осъзна, че е само по бански и се почувства неловко.

— Не е необходимо. Мен си ме виждала дори и без бански. — Усмихна се закачливо и тя се разсмя.

— Онова беше различно. Ти бе на работа, а аз сега не съм.

— Страшна професия имам щом ми се налага да сваля всичките си дрехи, за да започна работа.

— Сещам се и за други такива.

Хареса чувството й за хумор.

— Да не би да намекваш, че актьорската работа е като проституирането?

— Понякога — каза го през рамо и изчезна в спалнята, а той едва потисна желанието си да я последва.

— И май си права.

Дафни се върна облечена в светлосиня роба, която много подхождаше на очите й. Косата й бе сресана, а на краката си носеше сандали. Джъстийн я погледна с одобрение и кимна.

— Изглеждаш чудесно, Даф.

— Благодаря. И какво мога да направя за теб. Скапана съм от умора. Смятах да вечерям и да си лягам.

— И аз така си помислих и ми се стори, че е ужасно да прекараш вечерта си по този начин. Поканен съм на едно парти и реших, че може би ще искаш да ме придружиш. Ще бъдем у Тони Трий. Може да ти хареса. — Тони Трий бе спечелил пет награди Грами за пет години и беше един от най-известните певци в страната. По друго време тя може би щеше да прояви интерес и да отиде, но не и тази вечер.

— Звучи интересно, но честно, не мога.

— Защо?

— Защото съм изтощена. Господи, та ти се скъса от работа днес. Не си ли уморен?

— Не. Аз обичам работата си и не се изморявам.

— Аз също обичам работата си, но въпреки това съм съсипана. — Усмихна му се. Не искаше отказът й да прозвучи грубо. — Ще заспя права на партито.

— Няма значение. Всички ще си помислят, че си от камък. Много ще ти отива. — Тя се разсмя от бързия му, остроумен отговор и едва устоя на импулса да разроши идеално сресаната му руса коса.

— Не бъди упорит. Наистина съм скапана. Искаш ли един сандвич? Тъкмо смятах да приготвя за себе си. Нямам ягодов сок, но може да успея да ти намеря една бира.

— Звучи добре. Къде е Барбара?

— Излезе с приятели.

Подаде му една бира и започна да си приготвя сандвич. Джъстийн се настани на един стол и впери очи в нея. Голото й тяло се очертаваше под робата и гледката много му допадаше. С банския я харесваше повече, но и така не беше съвсем лошо.

— Искаш да кажеш, че Барбара излиза с някого?

— Да. Може и да не вярваш, но и тя е човешко същество.

Преди няколко дни двамата бяха решили, че не се харесват взаимно. Барбара смяташе, че независимо от чара си, Джъстийн е безсърдечен негодник. Той пък считаше, че Барбара е застаряваща целомъдрена девственица. — Ти си като стара даскалица — бе й казал най-накрая, неспособен да се примири с твърде честото й присъствие около Дафни. Макар че Дафни отричаше, Барбара инстинктивно чувстваше колко уязвима е тя, колко бързо се поддава на чара и обаянието му. Виждаше у него нещо неприятно и неискрено, което Дафни не можеше или не искаше да забележи.

— Барбара има ли си приятел? — Преструваше се на изненадан, говореше закачливо и шеговито.

— Да, много свестен човек.

Дафни седна срещу него от другата страна плота. В края на краищата май не бе толкова лошо, че се бе отбил. Приятно й бе да разговаря с него, докато ядеше сандвича си, макар да знаеше, че след като си тръгне, ще е много късно да се обади на Матю.

— Приятелят й е адвокат.

— Отива й. Сигурно е специалист по данъчно право.

— Право на филмовата индустрия, доколкото зная.

— О, боже! Сигурно носи делови костюми и златни верижки.

— Хайде, Джъстийн. Дръж се прилично.

— Защо? Мисля, че Барбара е една изнервена, неприятна кучка. Не я харесвам.

— Тя е прекрасна жена и ти изобщо не я познаваш.

— Нямам и желание.

— Както знаеш, чувствата ви са взаимни. И аз мисля, че и двамата се държите като деца.

— Тя ме мрази.

Гласът му прозвуча жално и Дафни се засмя.

— Не те мрази. Просто не те одобрява, а истината е, че изобщо не те познава. Преди доста години е била измамена и дълбоко наранена от някакъв мъж и оттогава е твърде подозрителна и недоверчива.

— Можеш да го кажеш още веднъж.

Беше почувствал недоверието й към него и това го ядосваше.

— Не мога едно кафе да й предложа, без да я раздразня.

Дафни знаеше всичко това и вече бе помолила Барбара да се държи по-спокойно. Нямаше нужда от вражди и разправии на площадката.

— Както и да е. Радвам се, че си сама. По-бдителна е от стражата на Папата във Ватикана, когато аз съм край теб.

— Малко е властна и се опитва да ме закриля. Това е всичко. Преживели сме доста неща заедно.

— Държи се така сякаш ти е майка.

Дафни се усмихна.

— Понякога имам нужда от майка.

Толкова дълго бе сама, а товарът на плещите й бе огромен. Барбара бе единственият човек, който отчасти улесняваше живота й, помагаше й да разреши поне част от проблемите си. Докато Дафни казваше това, Джъстийн слезе от стола и заобиколи плота. Застана пред нея и взе лицето й в ръцете си.

— Дафни, ти си красива, привлекателна жена и аз те желая.

Усети как я обхваща паника и в същото време почувства отдавна забравената, сладостна тръпка в слабините си.

— Джъстийн, не бъди глупак! — Гласът й беше тих и изплашен.

— Не съм глупак. — Изглеждаше наранен и обиден. — Аз изгарям от желание по теб, а ти играеш тези глупави игрички, криеш се зад измислените си страхове. Защо? Защо не ми позволиш да те обичам, Даф? — Очите му бяха замъглени от желание.

— Джъстийн, моля те… трябва да работим заедно… ще бъде ужасна грешка да…

— Какво? Да се обичаме? От това ли се страхуваш? Защо? Ние сме силни, интелигентни, талантливи хора. Не мога да си представя по-добра комбинация. Никога не съм срещал жена като теб, а и ти вероятно за пръв път се сблъскваш с мъж като мен. Защо искаш да пропуснем шанса си да бъдем щастливи? Един ден ще се осъзнаеш, но вече ще си твърде стара и всичко ще е безвъзвратно отминало. Единственото, което ще знаеш тогава, е, че си била вярна на паметта на двама мъртви мъже. Защо, Дафни… Защо?

Наведе се към нея и я целуна. Притисна устните й със своите, езикът му бе бърз и настойчив, докато най-накрая успя да разтвори устните й и тя усети как дишането й се учести и се отпусна в ръцете му. В следващия миг задъхана се отскубна от него и се изправи. Погледна го с укоряващ поглед:

— Джъстийн, моля те… недей…

— Искам те, Даф. И няма да ти позволя да ме отблъснеш. Не мога да повярвам, че не изпитваш нищо към мен. Разбира ме се прекрасно. Всяка дума, която си написала, ми въздейства по неописуем начин, а по погледа, с който наблюдаваш работата ми, виждам, че чувстваш и разбираш всичко, което правя.

— Какво значение има това?

Все още бе полуядосана, полууплашена. Беше се явил неканен в къщата й, бе я целунал, а сега се опитваше да обърка целия й живот. Нямаше да му позволи. Беше много опасно. Не искаше да събори предпазните стени около себе си. Те работеха заедно върху един филм и това бе всичко.

— Какво искаш от мен, за бога? Една авантюра за шест месеца? В този град има десет милиона изгряващи звезди, Джъстийн. Иди начукай една от тях. — Очите й се напълниха със сълзи и тя му обърна гръб. — И ме остави сама, по дяволите.

— Това ли искаш?

Тя кимна, все още с гръб към него.

— Добре. Но помисли върху това, което ти казах. Аз не искам само да те вкарам в леглото си, Даф. Мога да намеря жена за това, когато поискам и където поискам. Но няма да намеря жена като теб. Няма друга като теб. Зная го. Търсил съм.

Дафни се обърна и го погледна.

— Тогава продължавай да търсиш. Сигурно ще намериш.

— Не, няма. — Очите му бяха тъжни. Най-накрая бе намерил жената, за която мечтаеше, но тя не го искаше. Не беше честно. Желаеше я и бе готов да я люби още в този момент, в кухнята й, но не искаше да настоява. Знаеше, че така ще я изгуби завинаги. Може би ако изчакаше, шансовете му щяха да се увеличат. — Искам добре да помислиш върху всичко, което ти казах тази вечер, Дафни. Пак ще поговорим за това.

— Не, няма. — Отиде с големи крачки до входната врата и я отвори широко. — Лека нощ, Джъстийн. Ще се видим утре на снимачната площадка и не искам повече да обсъждаме този въпрос. Никога! Ясно ли е?

— Не си ти човека, който създава всички правила Дафни. Не и по отношение на мен. — В очите му за миг проблесна гняв, а след това отново се появи закачливата му момчешка усмивка.

Но Дафни бе непреклонна.

— Аз създавам моите собствени правила. И ти или ще се съобразяваш с тях, или ще стоиш настрана от мен. Защото аз ще престана да общувам с теб, ако ти не уважаваш чувствата ми.

— Всичко, което правиш, е напълно погрешно.

— Не си ти човека, който решава кое е правилно и погрешно за мен. Аз съм направила избора си и живея така както искам. Твърде отдавна съм взела това решение.

— И си сгрешила. — Целуна я леко по устните и си тръгна.

Дафни затвори след него и се облегна на вратата. Цялата трепереше. Най-ужасното от всичко бе, че тя бе съвсем убедена в това, което му каза. От години знаеше, че трябва да постъпи точно така, а в същото време тялото й отчаяно се стремеше към него, реагираше на всяка негова ласка, на всяка целувка. Но Дафни не искаше да обича отново и отново да загуби любим човек. Нямаше да го направи, независимо от всичко, което й бе казал. Но когато се върна в кухнята и погледна стола, на който бе седял, тя усети как отново се разтреперва при спомена за целувката му. Грабна празната бирена бутилка и с мъчителен стон я запрати в стената.