Даниел Стийл
Веднъж в живота (23)

23.

— Що за човек е тя, Барб?

Барбара и Том лежаха на слънце край басейна. Две седмици откакто се бяха преместили в новата къща, а с Дафни почти не се виждаха. Тя бе потънала в работата и едва ли разбираше какво става около нея. Барбара се занимаваше с текущите въпроси и всяка вечер излизаше с Том. И двамата драматично бяха променили начина си на живот през изминалите две седмици. Бяха вече любовници. Том леко я галеше по ръката, загледан в залеза и внимателно я слушаше. Винаги му бе много интересно да слуша разказите й за Дафни.

— Тя е упорита, нежна, състрадателна и много, много тъжна.

— Сигурно. След всичките нещастия, които са я сполетели. В живота й има мъка достатъчна да прекърши десет човешки живота.

— Но нея не е успяла да прекърши. И това е най-забележителното у тая жена. Тя е по-внимателна, по-добра, по-сърдечна от всички останали хора, които познавам.

— Не съм съгласен с това. — Той тръсна глава и се вгледа в очите на Барбара.

— Защо? Това е самата истина.

— Защото няма на света човек, който да е по-добър и по-сърдечен от теб. — И докато й казваше тези думи, тя за пореден път разбра каква късметлийка е. Много по-голяма късметлийка от Дафни. Замълча, а Том се наведе и нежно я целуна. Никога през живота си не бе се чувствал толкова щастлив. През изминалите седмици, преизпълнен с щастие и любов, наблюдаваше Барбара, която разцъфтяваше като нежно цвете под ласките му. Очите й бяха весели и засмени, беше много по-жизнена и енергична. — Та помисли за себе си, любима. И твоят живот е бил доста суров. Никой не би могъл да живее в такава самота и да бъде щастлив. Аз никога не съм оставал съвсем сам и въпреки всичко се чувствах потиснат и отчаян.

— Изобщо не ми изглеждаше отчаян оня ден в Гучи. — Обичаше да го дразни за Елоиз, макар да знаеше, че тя бе изчезнала от живота му още преди две седмици и вече живееше с някакъв млад актьор.

Но Барбара съзнаваше, че през целия си брак той е бил отчайващо самотен. Слушаше го да разказва за тези дълги, изпълнени с пустота години и сърцето й се отваряше за него, изпълваше се с доброта и доверие. Той беше жестоко наранен, много повече от нея навремето, когато оня адвокат я бе зарязал бременна и безпомощна. Бе му разказала и за това, а той я бе прегърнал силно и я бе държал в ръцете си докато изплаче болката и вината, които бе трупала в себе си в продължение на толкова много години. И след това му бе признала, че единственото, за което съжалява в този момент, че е твърде стара да има деца.

— Не ставай смешна. На колко години си?

— На четиридесет. — Той беше на четиридесет и две. Погледна я нежно, но настойчиво.

— Днес жените раждат на четиридесет и пет, и на четиридесет и седем, и дори на петдесет години, за бога. Та днес никой вече дори не обсъжда въпроса дали на четиридесет години една жена може да роди. Има ли някакви здравословни пречки?

— Не, доколкото зная. — Макар че дълго се бе притеснявала, че след аборта може би никога повече няма да може да забременее. През последните няколко години бе престанала да се измъчва с тази мисъл; струваше й се безсмислено и неуместно. Том, обаче, не бе съгласен.

— Наистина, вече е прекалено късно. На моята възраст това би било нелепо.

— Нелепо би било да искаш деца, а да не се осмелиш да си родиш. Моите деца винаги са били най-голямата радост в живота ми. Не се лишавай от това щастие, Барбара.

Беше я запознал с Александра и тя разбра защо толкова обичаше децата си. Александра бе красиво, щастливо, общително момиче. Бе наследила красивите сини очи на майка си и благия характер на баща си. Барбара все още не бе се срещала със сина му, Боб, но от всичко, което бе чувала за него, бе решила, че той повече прилича на баща си и бе сигурна, че много ще го хареса. В продължение на шест седмици Барбара не спомена нищо пред Дафни. Една сутрин, обаче, когато влезе в къщата, я завари да седи във всекидневната и да се усмихва с почти пиянско изражение на лицето.

— Какво ти е?

— Направих го!

— Направи какво?

— Завърших сценария!

Щеше да се пръсне от гордост, очите й искряха от вълнение. Беше постигнала целта си и усещането за успешно завършената работа бе неповторимо. Освен това, тайно в себе си, непрекъснато си бе повтаряла, че колкото по-скоро завърши сценария, толкова по-скоро ще види сина си.

— Ура!

Барбара силно я прегърна и отвори една бутилка шампанско. Едва на третата чаша Дафни я погледна дяволито:

— Е, не смяташ ли най-сетне да ми кажеш?

— Какво да ти кажа? — Барбара бе силно озадачена.

— Ами, къде ходеше всяка вечер, докато аз се скъсвах от работа? — Дафни се захили, а Барбара силно се изчерви. — И не ми казвай, че си ходила на кино.

— Имах намерение да ти кажа, но… — Погледна я замечтано и Дафни простена:

— О, боже, знаех си. Ти си влюбена. — Размаха пръст под носа й. — И не ми казвай, че смяташ да се жениш! Поне докато не завършим филма. — Сърцето на Барбара подскочи. За пръв път тази вечер Том бе отворил дума за сватба, но тя му бе отговорила почти със същите думи, които Дафни току-що й каза. Бе малко наранен от лоялността й към Дафни, но се съгласи да изчака по-благоприятен момент.

— Няма да се женя, Даф. Но трябва да си призная, че… съм луда по него. — Широко се усмихна и изведнъж заприлича на четиринадесет, а не на четиридесетгодишна.

— Ще ме запознаеш ли някога с него? Почтен ли е? Ще го одобря ли?

— Да, и на трите въпроса. Той е чудесен и аз много го обичам… Ожени се за съквартирантката ми в колежа… случайно се срещнахме в Гучи, беше с невероятно красивата си, глупава червенокоса любовница. — Изприказва всичко това на един дъх, а Дафни развеселена се разсмя.

— Май много неща съм пропуснала, нали? Какво работи? И моля те, не ми казвай, че е актьор. — Искаше Барбара да срещне най-добрия мъж. Не можеше да понесе мисълта, че някой пак би могъл дълбоко да я нарани. Изведнъж си припомни, че Барбара бе споменала нещо за съквартирантката си и обезпокоена се намръщи. — Той все още ли е женен?

— Разбира се, че не е. Разведен е и е адвокат. Работи в Бакстър, Шегли, Харингтън и Роу. — При тези думи Дафни внезапно се разсмя.

— Чувала ли си за тях?

— И ти също, глупачке, или поне би трябвало. Все още не сме работили с тях, но Айрис ги спомена по някакъв повод, преди да тръгнем от Ню Йорк. Те са адвокатите на Комсток за този филм. Той не знае ли?

— През цялото време бе погълнат от някакъв случай на неизплатени данъци на негов клиент.

— Какво е станало с жена му?

— Избягала е с Оустийн Уийкс.

— Актьорът? — Дафни бе стъписана, а след това разбра, също както и Барбара преди два месеца, че въпросът й е твърде глупав. — Няма значение. Беше тъп въпрос. О, боже, това трябва да е било голям удар за твоя приятел. Оустийн Уийкс трябва вече да е на двеста години.

— Поне на двеста, но той е дяволски богат и два пъти по-красив.

Дафни кимна.

— Между другото, как се казва мъжът на твоите мечти?

— Том Харингтън.

Размениха си по една заговорническа усмивка. Дафни бе искрено щастлива заради приятелката си.

— Радвам се за теб, Барб. — Вдигна чашата си с шампанско и пи за тяхно здраве. — Надявам се, че и двамата ще бъдете много щастливи и дълги години ще живеете заедно. — А след това се усмихна. — Но не и преди да завършим филма.

Очите на Дафни продължаваха трескаво да блестят. Единственото, което искаше, бе да свърши работата си колкото е възможно по-скоро и да се върне у дома. Но самата мисъл за връщане в Ню Йорк плашеше Барбара. Тя никак не бързаше да напусне Калифорния.

На следващия ден представи Том на Дафни. Разположиха се край басейна, пийнаха нещо разхладително и когато си тръгнаха, Барбара бе сигурна, че Дафни го бе харесала. Разговорът им бе лек и непринуден, а когато станаха да си вървят, Дафни го целуна по бузата и го помоли да се грижи за Барбара добре. Дафни помаха след колата, а след това бавно се върна при басейна, за да прибере празните чаши. Радваше се много за Барбара, а в същото време изпитваше странното усещане, че най-скъпите й хора се отправят на дълго пътешествие, а тя остава сама на пустия бряг.

Вечерта докато си приготвяше сандвич за вечеря, реши да се обади на Матю. В резултат на двумесечната й непрекъсната работа тя все още не познаваше никой в Лос Анжелис и от време на време се обаждаше на Мат, за да поговори с някого. За нея той беше единствената й връзка с Андрю и от ден на ден го чувстваше все по-близък. Но когато позвъни, никой не отговори и тя се зачуди къде ли може да е. Никога досега не се бе случвало той да отсъства от училището и Дафни внезапно си помисли, че може би в живота му се е появила нова жена. Струваше й се, че всички, освен нея си имат по някого. Тя имаше само малкия си син, а и той беше на три хиляди мили от нея, настанен в училище за глухи. Отново се почувства отчаяна и самотна и дори радостта и триумфът от завършения сценарий не можаха да заглушат и притъпят острата болка, разкъсала душата й. Веднага след вечеря си легна и дълго лежа будна, опитвайки се да се пребори със сълзите си, а цялото й същество копнееше за Андрю.