Даниел Стийл
Веднъж в живота (20)

20.

В последния петък преди заминаването си Дафни вече бе приготвила всичко необходимо. Багажът й бе опакован, куфарите стояха подредени в антрето. Оставаше й само да прекара един последен уикенд с Андрю. Смяташе да се върне в неделя вечерта, да остави колата си на съхранение в гаража и в понеделник да отлети с Барбара за Лос Анжелис. Щяха да отседнат в едно бунгало в хотел Бевърли хилс, докато си намерят подходяща къща и една седмица след пристигането си в Лос Анжелис, трябваше да започне работа върху сценария. Според договора разполагаше с два месеца, за да го напише и само при мисълта за това ставаше нервна и раздразнителна, а нощем сънят бягаше от очите й.

През целия път до Ню Хемпшир Дафни мислеше върху сценария и късно вечерта в странноприемницата нахвърли някои идеи и забележки. Следващата сутрин прекара с Андрю и както обикновено, обядваха заедно, а след това и вечеряха. Едва след вечеря срещна Матю и той изглеждаше измъчен и изтормозен почти колкото нея.

— Изглежда си имал трудна седмица. — Тя му се усмихна над чашата с кафе, която държеше, а той прекара пръсти през гъстата си кафява коса и измънка.

— Тежка и още как. От понеделник насам трябваше да разреша няколко много сериозни проблема в нюйоркското училище, а това е последният ми уикенд като наблюдател тук. Официално встъпвам в длъжност следващия петък. Госпожа Къртис си заминава следващия понеделник и ще е истинско чудо, ако дотогава не получа нервна криза.

— Добре дошъл в клуба! Имам само два месеца, за да напиша сценария и вече започвам да се паникьосвам. Нямам никаква представа какво всъщност трябва да направя и всеки път, когато седна с лист хартия пред себе си, главата ми се изпразва и нищо свястно не ми идва наум.

Той се усмихна съчувствено:

— Това ми се случваше всеки път, когато си поставях някакъв краен срок за завършване на книгите ми. Но в края на краищата, тласкан от страх и отчаяние, успявах да се мобилизирам и да се справя с проблема. И с теб ще стане така. Може би като пристигнеш там, всичко ще си иде по местата.

— Най-напред ще трябва да си потърся къща.

— А къде ще живееш междувременно?

— Оставих на госпожа Къртис всички телефони, на които можете да ме търсите. Докато си намеря къща, ще живея в хотел Бевърли хилс.

Той изразително погледна нагоре, повдигна вежди. Опита се думите му да прозвучат съчувствено, но не се получи.

— Трудничък живот ви очаква, мадам.

— Така е, нали? — Тя му намигна и се усмихна. Поговориха само няколко минути във фоайето и Дафни се прибра в странноприемницата. Матю трябваше да поговори с госпожа Къртис, преди да поеме изцяло ръководството на училището, а Дафни бе изтощена от работата, която трябваше да свърши през изминалата седмица.

На следващата сутрин, както обикновено, отиде с Андрю на църква, а след това се върнаха в училището, за да прекарат деня заедно. Този ден, както и се очакваше, Андрю не се отдели от нея. А и тя изпитваше остра нужда да бъде колкото се може по-близо до него, да го докосва, да го прегръща, да усеща копринената му косичка под пръстите си, да го целува, да долавя аромата на сапун по нежната му кожа. В този момент й се струваше по-специален, много по-скъп и обичан. Беше най-трудният уикенд от много години насам. Матю разбираше това и стоеше настрана. Чак когато забеляза, че тя се приготвя да си тръгва, Матю се приближи към нея. С мълчаливо съчувствие я наблюдаваше как прегръща детето си и от очите й се стичат сълзи. Искаше му се да протегне ръце и да ги прегърне и двамата. Знаеше, че раздялата ще бъде трудна и болезнена, но бе убеден, че Андрю ще се възстанови много по-бързо. Дафни щеше да страда повече, да се безпокои за детето, да копнее за него.

— Как сте, вие двамата? — Като се преструваше, че не вижда сълзите й, Мат успокоително заговори над главата на Андрю. — Той ще се оправи, Дафни. Само след няколко часа ще бъде съвсем спокоен, въпреки че може да поплаче като тръгваш.

Тя кимна, задавена от ридания. Най-накрая пое дълбоко въздух и се опита да говори нормално.

— Зная. Той ще се оправи. Но аз ще се справя ли?

— Да, ще се справиш. Уверявам те. — Нежно докосна ръката й. — И се обаждай по всяко време. Ще ти разказвам с най-големи подробности всичко за него.

— Благодаря. — Усмихна се през сълзи, нежно погали главичката на детето и се наведе да му каже, че вече е време за сън. Дълго седя до леглото му тази вечер, говори му за Калифорния, за интересните места, които ще посетят, за ваканциите, през които ще се забавляват заедно. И тогава, като издаваше странни, неразбираеми звуци, той започна да плаче, протегна ръце към нея и здраво я притисна към себе си.

— Много ще ми липсваш, мамо.

— И ти на мен, скъпи. — Сълзите потекоха по лицето й. Може би бе по-добре, че я видя да плаче. Така щеше да разбере колко й е трудно да се раздели с него. — Но аз скоро ще дойда да те видя. — Усмихна му се през сълзи и най-накрая той също се усмихна. Дафни остана до леглото му докато заспа и бавно слезе по стълбите. Чувстваше се така, сякаш току-що бе изгубила най-близкия си приятел. Матю й махаше, седнал на един стол във фоайето.

— Заспа ли?

— Да.

Очите й бяха огромни и тъжни и тя дори не се опита да се усмихне. Без да каже нищо, той тръгна с нея към входната врата. Вече се бе сбогувала с госпожа Къртис и с госпожа Обермайер, багажът й бе в колата. Не й оставаше нищо друго, освен да се сбогува с Мат и да тръгва. Матю я изпрати до колата. Дафни отключи вратата, обърна се и го погледна с огромните си сини очи. Той протегна ръце и я прегърна.

— Ние също го обичаме и ще се грижим за него добре. Заклевам ти се.

Бяха се грижили добре за детето й през всичките тези години, но сега бе по-различно. Болката, която я разкъсваше, бе непоносима, чувстваше се на десет хиляди години.

— Зная. — Беше преживяла толкова мъка през живота си, загубила бе толкова хора, които обичаше, и сега й бе останало единствено това малко момченце. — Не съм много добра в сбогуванията. А би трябвало. Имам чувството, че целият ми живот е изпълнен с раздели, загуби и сбогувания.

Матю кимна. Разбираше я добре; цялата й мъка и скръб бяха изписани на лицето й.

— Не е същото, Дафни. Сега ти е много трудно, но знаеш, че няма да е за дълго. В този момент една година ти се струва цяла вечност, но не е.

Тя се усмихна. Животът бе толкова странен.

— Когато се върна, твоят договор тук ще е изтекъл и ще очакваш завръщането си в Ню Йорк.

— И двамата сигурно ще научим много нови неща през това време. Помисли за това.

Сълзите й отново бликнаха и тя тръсна глава.

— Не мога… Единственото, за което мисля в момента, е за времето, когато го доведох тук за пръв път.

— Но това е било толкова отдавна, Дафни. — Тя кимна. Това бе началото на годината, която бе прекарала с Джон. Защо при нея всичко винаги свършваше със сбогувания? Матю се наведе и нежно я целуна по бузата. — Господ да те благослови. И се обаждай.

— Ще се обаждам. — Погледна към него и в един безумен миг й се прииска да се хвърли в ръцете му, да се почувства в безопасност както някога, да се почувства отново обичана и закриляна. С тъга си спомни за времето, когато не живееше сама и когато не й се налагаше постоянно да доказва колко е силна и смела. — Грижи се за себе си… и за Андрю също.

След това се вмъкна в колата и го погледна през отворения прозорец:

— Благодаря за всичко, Мат. Желая ти късмет.

— Ще ми е необходим. — На лицето му разцъфна познатата момчешка усмивка. — И да направиш велик филм. Зная, че можеш.

Тя се усмихна и запали колата, помаха му с ръка и потегли. Матю маха след колата докато се скри от погледа му, а след това остана дълго време загледан в тъмнината.