Даниел Стийл
Веднъж в живота (15)

15.

— Дафни, добре ли си? — Обаждаше се Айрис.

Бе гледала шоуто.

— Ще го преживея. Но никога повече няма да участвам в подобни предавания. Можеш да предадеш това на Мърдок или аз ще му го кажа сама. Ти избирай, но решението ми е окончателно. Край на публичните ми изяви.

— Не мисля, че трябва да се чувстваш по този начин, Даф. Това беше само едно долнопробно шоу.

— За теб, може би. Но аз не възнамерявам да изтърпя това още веднъж, пък и не ми се налага. Книгите ми се продават добре и без да ми е необходимо да проституирам в предаванията на идиоти, които биха искали да изкарат и мръсното ми бельо на показ.

Но най-много я болеше за Андрю. Тя така се бе старала да го закриля от света и само в един миг те бяха успели да го покажат пред всички, да го нарекат аутсайдер. Все още потръпваше при спомена за думите му. И всеки път, когато се сетеше за това, й се приискваше да убие Ели. С голямо усилие успя да отклони мислите си от Андрю и да чуе какво й говори Айрис. Настояваше да обядват заедно в „Четири сезона“, но Дафни нямаше желание за това.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Получихме едно много интересно предложение, но искам да го обсъдя с теб. Можеш ли да дойдеш в кантората?

— Защо ти не дойдеш у дома? Не ми се излиза. — Всъщност искаше й се да се скрие. Или да отиде в училището и да прегърне Андрю.

— Добре. Ще бъда при теб по обяд. Това устройва ли те?

— Чудесно. И не забравяй да се обадиш на Мърдок.

Айрис обаче, смяташе да поизчака с обаждането.

Рекламата на книгите на Дафни бе твърде важна, за да си позволи прибързани решения, пък и може би Дафни щеше да промени отношението си. Макар че, доколкото я познаваше, по-вероятно бе да не отстъпи от решението си. Понякога беше страшно упорита и неотстъпчива и единственото нещо, което я интересуваше, бе уединението и изолираността й от околния свят. Самият факт, че животът й бе обсъждан с такива подробности по националната телевизия, сигурно я бе разтърсил и озлобил.

— Ще се видим след малко. — Бе вече десет часа и Дафни чу Барбара, която тъкмо отключваше вратата. Влезе в кухнята по чорапи и с роклята, която бе носила предишната вечер. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе прибрала от пиянска оргия.

— Не си много красива тази сутрин. — Барбара бе облечена в сив панталон и червен пуловер. Усмихваше се широко, а Дафни й се усмихна в отговор, докато слагаше кафеника. Барбара се пощура из кухнята и остави чантата си на един стол. Това бе един от малкото случаи, в които не държеше бележник в ръцете си. — Успя ли изобщо да поспиш? — Барбара бе много загрижена за нея, но не посмя да й телефонира. Надяваше се, че Дафни спи, а и подозираше, че приятелката й иска да остане сама за известно време. Но днес всичко бе позволено и Барбара не пестеше язвителните забележки.

— Надявам се, че ще ме извиниш за думите ми, но приличаш на парцал. Спа ли изобщо?

— Малко.

Барбара отпи от димящото кафе:

— Съжалявам за всичко, което се случи снощи, Даф.

— Аз също. Но повече няма да го допусна. Току-що казах на Айрис да предупреди Мърдок.

— Няма да го направи. — Гласът на Барбара беше равен и спокоен и Дафни се усмихна.

— Вече ги познаваш добре, нали? Може и да си права. Но ако тя не се обади, аз ще го направя.

— Как смяташ да постъпиш с Елисън Бейър?

В очите на Дафни се появи опасно пламъче.

— Ако говорим честно, бих искала да я убия. Но ще се задоволя само с един разговор. Ще й дам да се разбере и повече никога няма да й проговоря.

— Беше много долно от нейна страна.

— Мога да й простя всичко, но не и онова, което е казала за Андрю. — И двете се умълчаха.

Дафни с въздишка се отпусна на един стол. Бе раздърпана и изтощена. Изглеждаше така сякаш се нуждаеше от някой, който да я съблече, да й приготви топла вана и да среши косата й и внезапно Барбара изпита огромна мъка, че Дафни няма съпруг, който да направи всичко това за нея. Тя със сигурност щеше да бъде чудесна съпруга, а и така се нуждаеше от някой, който да се грижи за нея. Работеше твърде много, безпокоеше се прекалено и целият този товар бе много тежък за крехките й рамене. Имаше нужда от мъж, както между впрочем и самата Барбара, но изглеждаше малко вероятно някоя от двете да намери истинския, подходящ човек. Във всеки случай не и Дафни. Тя не допускаше никого до себе си; не би позволила на някой мъж да й държи палтото дори, а камо ли пък да се ожени за нея.

— Между другото, какво иска Айрис?

— Не зная. Спомена нещо за някакво интересно предложение. И ако става дума за рекламна обиколка — Дафни печално се усмихна и се изправи, — ще й кажа да върви по дяволите.

— Ще ми хареса да го чуя. Искаш ли да се обадя на някого? — Дафни й подаде един списък и отиде да вземе душ. А когато в единадесет и петдесет и пет пристигна Айрис, тя бе облечена в бял габардинен панталон и бял кашмирен пуловер.

— Изглеждаш очарователно. — Сдържаната й елегантност винаги правеше силно впечатление на Айрис. Повечето от преуспяващите писатели в края на краищата винаги ставаха прекалено ефектни и претенциозни, с твърде бляскав, та чак крещящ външен вид, но с Дафни това никога нямаше да се случи. Тя имаше неповторим стил, който я отличаваше от всички останали. Понякога изглеждаше по-стара от възрастта си, но не желаеше да се променя. Пък и след всичко, което бе преживяла, не беше никак чудно, че изглеждаше малко по-възрастна. Мъката и трудностите в живота й я бяха направили мъдра и уравновесена и много състрадателна.

— И така, какво има? — Седнаха да обядват. Дафни й наля чаша бяло вино. Айрис я изгледа напрегнато и продължително. — Нещо не е наред ли?

— Работиш прекалено много. — Говореше като строга майка, но познаваше Дафни от доста време и се бе научила да я разбира по очите й. А сега бе очевидно, че е безкрайно уморена.

— Защо мислиш така?

— Твърде много си отслабнала, а очите ти изглеждат така, сякаш си на сто и петдесет години.

— Между впрочем на точно толкова се чувствам. На сто петдесет и две, ако искам да съм точна. А през септември ще станат сто петдесет и три.

— Говоря сериозно, Дафни.

— Аз също.

— Добре де. Няма да се занимавам повече с теб. Как върви книгата?

— Не лошо. До един месец трябва да я завърша.

— А след това? Имаш ли някакви планове?

— Мислех да прекарам известно време с Андрю. Нали знаеш — горчиво погледна към агента си, — моят аутистичен син.

— Дафни, не го приемай толкова трагично. Постоянно излизат подобни измислици в пресата и телевизионните предавания.

— Добре, повече няма да могат да говорят по този начин нито за мен, нито за сина ми. Обади ли се на Мърдок? — Очите й бяха строги и неумолими.

— Не още, но ще го направя. — Барбара беше права и Дафни го знаеше. Айрис се опитваше да шикалкави и да бави нещата.

— Ако ти не се обадиш, аз ще го направя. Държа на всяка дума, която казах тази сутрин.

— Добре, добре. — Протегна ръка сякаш молеше за пощада. — Но има нещо друго, което искам да обсъдя с теб. Получи се едно много интересно предложение.

— Предложение за какво? — Дафни не изглеждаше впечатлена, но бе подозрителна повече от всякога. Случилото се предишната вечер щеше още дълго да й виси като обица на ухото.

— Да направиш филм на западното крайбрежие. — Айрис изглеждаше страшно доволна. — Интересуват се от Апах. Вчера, след като замина, се обадиха от Комсток Студиоуз. Искат да откупят правата върху книгата, но държат ти да напишеш сценария.

Дафни потъна в мълчание.

— Мислиш ли, че ще мога? Никога не съм писала сценарий. — Очите й изглеждаха разтревожени.

— Няма нищо, което да не можеш да направиш, ако поискаш.

Дафни си припомни Джон, който й казваше същото и се усмихна.

— Ще ми се и аз да можех да съм така уверена.

— Добре, аз съм убедена, че ще се справиш, а и те също. Ако се споразумеете, хонорарът, който предлагат, е твърде съблазнителен. Ще трябва да живееш там, а те се задължават да покриват разходите, в рамките на разумното, разбира се.

— И какво точно означава това?

— Къща, храна, забавления, домашна помощница, кола и шофьор.

Дафни постоя известно време загледана в чинията си, а след това погледна към Айрис:

— Не мога да го направя.

— Защо? — Изглеждаше шокирана. — Дафни, това е невероятно щедро предложение.

— Зная, и с удоволствие ще им продам правата върху книгата. Но не мога да напиша сценария.

— И защо да не можеш?

— Колко време ще трябва да живея там?

— Може би около година. Искат не само да напишеш сценария, но и да останеш като консултант по време на снимките.

— Значи поне година. А може би повече. — Въздъхна и погледна Айрис със сериозно изражение. — Не мога да оставя Андрю толкова дълго.

— Но той дори не живее тук.

— Айрис, аз хода при него поне веднъж седмично. Понякога го посещавам през уикендите. Няма да мога да правя това, ако живея в Лос Анжелис.

— Тогава вземи го с теб.

— Още не е готов да напусне училището. Иска ми се да го взема оттам, но е още много рано.

— Премести го в друго училище. Близо до теб.

— Ще му бъде много трудно и просто няма да е честно от моя страна да го карам да преживява всичко отначало. — Дафни решително поклати глава. — Не мога. Може би след няколко години, но сега е невъзможно. Наистина много съжалявам. Дано успееш да им обясниш всичко това.

— Не желая нищо да им обяснявам, Дафни. Допускаш огромна грешка от гледна точка на бъдещата ти кариера. Може би това е жертва, която и двамата трябва да направите. Искам да си помислиш върху това. Поне до понеделник.

— Няма да променя решението си. — И доколкото я познаваше, Айрис бе почти сигурна, че няма да го направи.

— Много ще сгрешиш. Това е следващата най-важна стъпка в кариерата ти. И ако не я направиш сега, може цял живот да съжаляваш.

— И как да обясня всичко това на едно седемгодишно дете? Да му кажа, че за мен работата е по-важна от него самия?

— Можеш да му го обясниш, ако се опиташ. А и освен това при всяка възможност можеш да си идваш за по ден-два.

— И какво ще стане, ако не ми се отдаде такава възможност? Какво ще правя тогава? Не мога да му се обадя по телефона и да му обясня. — Тези думи сякаш вразумиха Айрис. Разбира се, че не може да му се обади. Никога не беше се замисляла върху това. — Просто не мога да отида там, Айрис. Съжалявам.

— Защо все пак не почакаш с окончателния си отговор? — Но Дафни вече знаеше, че трябва да реши до понеделник. След като Айрис си замина, тя се сгуши в един удобен бял стол и се замисли. Барбара я наблюдаваше внимателно.

— Би ли искала да заминеш, ако това е възможно?

— Да си кажа честно, не съм съвсем сигурна. Не съм убедена, че ще мога да напиша сценария, а и животът в Холивуд не ме блазни особено. — С въздишка огледа уютния си апартамент и сви рамене. — Няма никакъв смисъл да мисля за това. Не мога да оставя Андрю за толкова дълго време, а и вероятно невинаги ще е възможно да се връщам и да го посещавам.

— А защо той да не идва при теб, когато си заета и не можеш да се измъкнеш? Аз бих могла да идвам да го вземам, а след това и да го връщам в училището.

На Барбара винаги й се бе струвало, че познава детето добре, въпреки че до този момент не се бе срещала с него. Дафни само се усмихна на думите й.

— Много те обичам за това. Благодаря ти.

— Защо не поговориш с госпожа Къртис по този въпрос, когато отидеш там този уикенд, Даф?

Но Дафни знаеше, че няма какво да обсъжда. Никой от тях не я разбираше. Просто не можеха. Те не можеха да си представят какво означава да разбереш, само няколко месеца след раждането, че детето ти е глухо. Не знаят колко усилия бе положила, за да се научи да общува с него. Не знаят за битките, които бе водила с всички лекари, които я убеждаваха да го изпрати в някакво здравно заведение. Не знаят как се бе чувствала, докато опаковаше вещите му и го караше към Ню Хемпшир… колко мъчително бе преживяла раздялата с него… колко трудно му бе разказала за смъртта на Джон. Никой от тях не можеше да си представи дори какво бе чувствала през всичките тези години. Не се замисляха как щеше да живее на хиляди мили от него. Не я разбираха и никога нямаше да я разберат. Дафни бе сигурна, че няма какво повече да умува. Опакова багажа си, метна куфара в колата и тръгна на поредното си самотно пътуване към Ню Хемпшир.