Даниел Стийл
Веднъж в живота (34)

34.

През следващия месец снимките на Апах продължиха гладко и без проблеми. Стана ясно, че ще могат да заминат за Уайоминг на четиринадесети юли. Хауърд бе решил, че няма да имат почивка, преди да се върнат в Лос Анжелис за последните сцени. За Дафни това означаваше, че нямаше да може да отиде да види Андрю, но Мат я увери, че той е добре, приготвя се за екскурзионното летуване и тя ще може да го види щом се върне от Джаксън хол. Дафни бе прекалено заета и нямаше време за угризения. Трябваше да преработи голяма част от сцените, които щяха да се снимат в Джаксън хол, и тя прекарваше всичкото си време на снимачната площадка, а късно нощем работеше върху сценария. Джъстийн много й помагаше, четеше всяка сцена, казваше й кое е добре и кое според него нямаше да се получи. Научи я на много неща, свързани с написването на сценария, показа й как трябва да обвърже героите, характерите им, съдбите им. Всяка нощ стоеше заедно с нея, приготвяше й сандвичи и кафе, разтриваше изтръпналите мускули на врата й, а когато привършеха работа, се тръшваха в леглото и нежно се любеха. Живееха почти без да спят, но тя се чувстваше щастлива, както никога преди. Не бе и мечтала за подобно разбирателство и единомислие и вече бе сигурна, че не бе сбъркала, когато реши да поизчака след фиаското през юни. Дори Барбара трябваше да признае, че Джъстийн се държи като ангел, но все още не му се доверяваше и често говореше за това с Том.

— Ти не го хареса от самото начало, Барб. Но щом се държи добре с нея, какво лошо има в това.

— Щом веднъж й погоди такъв номер, сигурно ще го направи отново.

— А може би не. Може би онова просто беше в резултат на живота, който бе водил преди да я срещне. Може да си е взел поука от случилото се.

Той не виждаше нищо лошо у Джъстийн, когато се срещаха, но Барбара продължаваше да бъде фанатично настроена против него. Том подозираше, че тя просто ревнува, че и друг човек може да има такава власт върху Дафни. Двете жени бяха живели доста дълго в самота и изолация, свикнали да разчитат единствено на себе си, че на Барбара й бе трудно да приеме промяната, макар че самата тя имаше вече Том край себе си. Невинаги разбираше мотивите й, но настояваше да си държи устата затворена, ако наистина иска да запази работата си.

— Ако намеренията й към него са сериозни, Барб, съветвам те да престанеш да се месиш в живота й.

Той подозираше, както и холивудските вестникари, че Дафни и Джъстийн вероятно ще се оженят.

— Ако тя го направи, ще хвърлям камъни вместо ориз — изръмжа Барбара. — Този мъж ще я нарани жестоко. Зная го.

— Добре, скъпа, а сега се успокой. По дяволите, аз се надявам, че той наистина ще се ожени за нея и тя ще остане да живее тук.

Напоследък често говореха за това. Том искаше Барбара да остане в Лос Анжелис и да се омъжи за него, но тя отказваше да обсъжда този въпрос, преди да завърши работата им върху филма.

— Но след това, скъпа, няма да приема никакви извинения. Не ставам по-млад, а доколкото виждам и ти също. И ако смяташ, че ще чакам още двадесет години, за да те видя отново, значи наистина си луда. Искам да се оженя за теб, искам да забременееш, да те гледам седнала край басейна ми и да харча парите си за теб през следващите петдесет години. Как ти се струва това, госпожице Джарвис?

— Твърде хубаво, за да е истина.

Но всичко, което бе преживяла с него след първата им среща в Гучи, бе прекрасно. Скоро след това той я изненада с красивата черна чанта, която така жадно бе разглеждала през оня първи ден. Беше й направил много други подаръци — златен часовник, красив бежов вълнен блейзер, две гривни от нефрит и безброй други дреболии, които й доставяха неописуема радост. Барбара все още не можеше да повярва в късмета си да срещне отново Том и постоянно се изненадваше от искрената любов, която той изпитваше към нея. А и тя го обичаше много. Когато трябваше да се разделят преди отпътуването й за Джаксън хол, в очите й се появиха сълзи, но той обеща, че ще я посещава всеки уикенд до края на снимките.

Дафни и Джъстийн отлетяха с един чартърен самолет, а останалите участници тръгнаха с автобуси, наети от студиото. Снимките в планината придобиха някакво романтично очарование и прелест. Хората седяха навън по цяла нощ, гледаха планините и пееха песни, които си спомняха от детството, от ученическите лагери и екскурзии. Дори и Хауърд се размекна. Любовта между Дафни и Джъстийн разцъфтяваше. В свободното от снимки време те се разхождаха с часове, беряха горски цветя и се любеха във високата трева. Всичко бе като в красив сън и нямаше човек, който да не изпитва съжаление, когато работата им приключи и трябваше да се завърнат в Лос Анжелис. Единствена Дафни не съжаляваше, защото знаеше, че скоро ще види Андрю. След няколко дни излиташе за Бостън. Джъстийн все още не бе решил дали ще пътува с нея. Едва в деня преди заминаването й той влезе в спалнята й и с нервно изражение на лицето седна на ръба на леглото й.

— Не мога да го направя, Даф.

— Какво не можеш да направиш?

— Не мога да дойда в Бостън с теб. — Изглеждаше нещастен и тя мигновено се изпълни с подозрения.

— Защо не можеш? Да не би госпожица Охайо да се е обаждала? — Споменаваше я за пръв път след оня случай и Джъстийн изглеждаше съкрушен.

— Не ставай лоша. Казах ти, че това никога няма да се повтори.

— Защо тогава няма да дойдеш?

Той въздъхна. Изглеждаше отчайващо нещастен.

— Не зная как да ти го обясня, без да изглеждам като абсолютен глупак. Или пък може би трябва да приема факта, че съм такъв, но… Даф… цяло училище с глухи деца… аз… аз… се страхувам от всички тези човешки недъзи, от слепци, от глухи, от сакати… Просто не мога да се справя с това. Плашат ме, отвращават ме.

Дафни почувства как сърцето й замря. Ако той бе искрен, това означаваше, че имат твърде сериозен проблем. Андрю беше глух. И това бе нещо, което той трябваше да приеме.

— Джъстийн, Андрю не е инвалид.

— Зная това. И може би всички щеше да е наред, ако беше само той, но всички тези деца… — Беше пребледнял и Дафни забеляза, че силно трепереше. — Зная, че е глупаво да се чувствам по този начин, но не мога да го избягна. Дафни, съжалявам.

Очите му се напълниха със сълзи и бавно наведе глава. Какво, по дяволите, щеше да прави сега? Внезапно й дойде нова идея. Те трябваше да се срещнат. За нея това бе важно. Връзката й с Джъстийн сякаш щеше да продължи и той трябваше да се запознае с Андрю.

— Добре, скъпи, виж… Андрю ще дойде тук, при нас.

— Мислиш ли, че ще може? — Цветът му започна да се възвръща. На лицето му се изписа облекчение. От дни се чудеше как да й каже, но просто знаеше, че не може да замине с нея.

— Разбира се. Ще се обадя на Мат и ще го помоля да го изпрати със самолета. През пролетта Андрю пътува по този начин и много му хареса.

— Чудесно.

Но когато Дафни се обади на Мат, той й каза, че Андрю е имал леко възпаление на ухото миналата седмица и няма да може да пътува. При това положение тя просто нямаше избор. Трябваше да излети за Бостън сама и да остави Джъстийн в Калифорния. Изглеждаше много нещастна, когато му го каза, а в очите й отново се появиха старите подозрения. Внезапно си помисли, че той може да е съчинил историята със страховете си, просто за да може да си остане в Лос Анжелис и да се забавлява като последния път. Самата мисъл за това я разстройваше и ядосваше.

— Даф, не се притеснявай. Нищо няма да се случи този път. — Не му отговори. — Кълна се. Ще ти се обаждам по пет пъти на ден.

— И какво ще докажеш по този начин? Госпожица Охайо ли ще набира номера? — Гласът й бе рязък и остър и той изглеждаше искрено наранен.

— Не е честно.

— Както не беше честно да я чукаш в спалнята ми.

— Стига, по дяволите! Не можем ли да го забравим?

— Не зная, Джъстийн, а ти?

— Да. Всъщност вече го забравих. Прекарахме заедно три незабравими месеца. И не зная как се чувстваше ти, но аз никога не съм бил по-щастлив. Защо продължаваш да ме измъчвах с тези глупости?

Но и двамата знаеха отговора. Тя все още не му вярваше напълно, а заминаването й на изток болезнено й напомняше всичко, което се бе случило по време на последното й отсъствие. Дафни въздъхна и седна на един стол, като го гледаше мрачно и напрегнато.

— Съжалявам, Джъстийн. Наистина много искам да дойдеш с мен.

Това би разрешило проблема. Или може би не? Идването му би означавало само, че тя няма да го изпусне от погледа си, но това съвсем не би засилило доверието й към него.

— Не мога да дойда с теб, Даф. Просто не мога да го направя.

— Тогава предполагам, нямам никакъв избор. Трябва да ти се доверя, нали? — Изведнъж очарованието на трите изминали месеца й се стори нереално и измислено.

— Няма да съжаляваш, Даф. Ще видиш.

Но докато подреждаше багажа си, а и по-късно на път за летището, тя продължаваше да се съмнява в това.

 

 

Листата в Ню Хемпшир бяха започнали да пожълтяват твърде рано и Дафни очарована наблюдаваше красивите места, през които минаваха. Никога преди околността не бе й се струвала толкова красива. Известно време двамата с Матю пътуваха, без да разговарят и мислите й се върнаха към Джъстийн. Чудеше се дали ще изпълни даденото обещание. Мат забеляза, че е по-замислена и по-тиха от обикновено; погледна я крадешком няколко пъти и накрая тя се обърна към него и се усмихна. Изглеждаше по-спокойна, отпреди, но все още бе уморена. Дори и в Уайоминг снимките бяха твърде изтощителни. Хауърд Стърн работеше по-упорито от всеки друг режисьор в този бизнес.

— Какво става с любимия ми филм? — Боеше се да я попита за Джъстийн. Напоследък тя рядко говореше за него и Мат не бе съвсем сигурен какво точно означава това. Знаеше, че когато реши, тя сама ще му разкаже всичко. И чакаше. Но освен това имаше и нещо друго наум.

— Филмът върви добре. Почти свършихме. Хауърд мисли, че ще имаме още шест или осем седмици работа в студиото и на площадката и това ще бъде краят.

Бе усвоила филмовия жаргон през изминалите девет месеца и Матю напразно се залъгваше, че тя не бе много по-различна от жената, която бе срещнал за пръв път преди десет месеца. Но знаеше, че по някакъв тънък и неуловим начин тя се бе променила. От нея се излъчваше някаква нервност, напрежение. Сякаш постоянно бе нащрек, сякаш непрекъснато чакаше да се случи нещо — какво точно, Мат не знаеше. Чудеше се дали животът с Джъстийн я бе направил такава, или работата върху филма, или пък може би дългата раздяла с Андрю. Но тя бе по-различна от жената, която бе съсредоточила целия си живот около детето си и върху книгите, които пишеше. Дори и тук, сякаш не можеше да се освободи от напрежението и тревогите, но Матю непрекъснато си напомняше, че тя току-що бе слязла от самолета.

— Искам Андрю да дойде при мен за Деня на благодарността.

Вече го бе планирала. Смяташе да организира традиционна вечеря по случай празника в къщата си в Бел Еър. Смяташе да покани още Барбара, Том и децата му. Не бе организирала такива празници от десет години — всъщност бе престанала след смъртта на Джефри. Но кой знае защо бе почувствала, че е време да започне отново. Годините на самотно съществуване бяха свършили, за добро или за лошо, и тя искаше да започне нов, истински живот с Джъстийн. А и беше крайно време той да се запознае с Андрю. Съжаляваше много, че не можаха да се срещнат този път. Но когато погледна към Мат, усети как я прониза силна болка, изпълни я тъга и съжаление. Усещаше, че нещата между тях вече бяха съвсем различни.

— А какво ще стане след Деня на благодарността, Даф? — Погледна внимателно замисленото й лице.

— Не съм сигурна. — Не беше наистина, но предполагаше, че тя и Джъстийн щяха да се оженят, ако междувременно не се случеше нещо ужасно. Това нейно пътуване бе нещо като последна проверка.

— Ще останеш ли там? — Очите му настойчиво се взираха в лицето й. Имаше нужда от отговор. Време беше да разбере истината.

— Може би. Ще зная повече след няколко месеца.

След това внимателно го погледна. Знаеше, че му дължи известни обяснения. Беше му разказала най-лошото преди три месеца, а сега бе длъжна да му каже останалото. Странно бе това тяхно приятелство — напълно платонично, но през цялото време и двамата съзнаваха, че изпитват нещо повече.

— Нещата с Джъстийн значително се уталожиха през това лято. Мисля си, че може би сгреших като ти разказах всичко, което се случи през юни. — Постъпката й не й изглеждаше съвсем честна и почтена. Джъстийн никога повече не повтори грешката си, но тя много добре знаеше какво си мисли Мат за него. Дори и в този момент.

— Нищо лошо не си направила. — Той се усмихна. — Няма да разкажа на пресата.

Тя също се усмихна в отговор:

— Предполагам, че го е извършил в момент на умопомрачение. — Затвори очи и въздъхна. — Но беше наистина ужасно. Когато разговарях с теб тогава, мислех, че няма да го понеса.

Мат си спомни разговора, но не каза нищо.

— Да… зная. Потърси ли училището за Андрю? Това, което бях ти споменал.

— Не още. Ще го направя веднага щом завършим филма. Сега наистина нямам никакво свободно време. Чувствам се така, сякаш съм прекарала месеци наред в летаргичен сън.

— Да. — Той отново се усмихна. — Това чувство ми е познато. И аз се чувствам по същия начин. — Мисълта, че след три месеца ще напусне Хауърт и ще се върне в Ню Йорк му се струваше странна и недействителна. Трудно му бе да си припомни времето, когато не живееше в Хауърт, когато тя не му се обаждаше по телефона, когато не се познаваха, не бяха приятели.

Този път в отношенията им имаше някаква тъга. Нещо ново и непознато се бе появило между тях и Дафни не можеше да определи какво точно беше и на какво се дължеше. На няколко пъти го забеляза да я наблюдава от прозореца на кабинета си, докато тя се разхождаше с Андрю. Но щом го погледнеше, той извръщаше глава и се преместваше от прозореца. Едва на път за летището тя се осмели да го попита какво става.

— Матю, нещо не е наред ли?

— Не, мъничката ми, нищо. Просто имах рожден ден скоро. Предполагам, че вече се чувствам стар.

— Трябва да се върнеш в Ню Йорк.

Сестра му бе казала същото, но тя разбираше нещата по-добре от Дафни, защото знаеше, че брат й е влюбен.

— Може би — говореше уклончиво и неясно.

— Животът в Хауърт е твърде самотен за човек като теб. При Хелън Къртис нещата бяха по-различни. Беше възрастна жена и изолацията и самотата не й тежаха.

— Ти също не си имала нищо против живота в Хауърт, докато си живяла там, а си два пъти по-млада от нея.

— Аз не бях сама през цялото време, което прекарах там. — Както винаги гласът й потрепна при спомена за Джон.

— Нито пък аз съм сам през цялото време. — За пръв път споменаваше нещо подобно. Дафни го погледна с изненада. Той знаеше толкова много неща за нея, така че тя не изпита никакви колебания и направо го попита.

— Срещаш ли се с някого, Мат?

Кой знае защо винаги бе смятала, че той живее сам. И внезапно бе шокирана да разбере, че се е заблуждавала. Защо не й бе казал?

— Не съвсем. От време на време.

— Нищо сериозно?

Не бе сигурна защо, но мисълта, че в живота му има друга жена я безпокоеше. Повтаряше си непрекъснато, че реакцията й е смешна и нелепа — та тя мислеше да се жени за Джъстийн. Защо Мат да си няма приятелка? Той беше само един добър приятел в края на краищата.

Матю изглеждаше замислен.

— Би могло да стане сериозно, ако аз пожелая. Но някак си нямам желание за това.

— Защо не? — Сините й очи бяха ясни и невинни и той се обърна към нея, изненадан, че е толкова сляпа за чувствата му.

— Поради цял куп причини, Дафни. Много глупави причини.

— Не се страхувай, Мат. И аз се страхувах от чувствата си, но грешах.

— Така ли? А сега щастлива ли си? — Гласът му бе тъжен и нещастен.

— Невинаги, но през повечето време. Може би това е достатъчно. Поне съм жива.

— И откъде знаеш, че това е по-добре? Достатъчно ли е само да си жива?

— Човек не може да постигне съвършенство, Мат. Отказах се, след като Джон умря, защото знаех, че никога няма да намеря човек като него. Но кой би могъл да твърди, че ние винаги щяхме да сме толкова щастливи? Може би дори и с Джефри щяха да възникнат някакви проблеми след известно време. Кариерата ми е нещо, с което никой мъж не би се примирил така лесно. Та помисли само за последната година. Как щях да се справя с всичко това, ако бях омъжена? — Напоследък твърде често се замисляше върху този въпрос.

— Сигурно щеше да успееш, ако мъжът ти бе свестен и проявяваше разбиране. А и освен това ти изобщо не бе длъжна да се захващаш с този филм. — В гласа му нямаше упрек, просто разсъждаваше на глас.

— И въпреки всичко се радвам, че го направих.

— Защо? Заради Джъстийн?

— Отчасти. Но най-вече защото научих много нови неща. Не мисля, че ще се заловя отново с правенето на филми. Отнема твърде много време и не мога да се занимавам с книгите си, но въпреки това бе прекрасно преживяване. И ти бе прав като ме окуражи да замина.

— Аз ли съм направил това? — Изглеждаше шокиран.

— Да, ти. — Тя се усмихна. — Първата вечер, в която те срещнах. А също и госпожа Къртис.

Матю я изгледа странно.

— Може би и двамата с госпожа Къртис сме били глупаци.

— Кое те кара да мислиш така? — Не разбираше за какво говори Мат. Може би защото не искаше да разбере.

— Няма нищо. Марта ми казва, че започвам да оглупявам. Може би е права. — Размениха си по една усмивка и продължиха пътя си.

— Разкажи ми за твоята нова приятелка. Коя е тя?

Можеше да й каже. Вече нямаше никакво значение.

— Една учителка в града. От Тексас е. Много млада и много хубава. — Усмихна се стеснително на Дафни. Твърде странно бе това тяхно приятелство. — Тя е на двадесет и пет години и да си кажа честно край нея се чувствам като старец.

— Глупости. Тази връзка е полезна за теб. Човек няма какво друго да прави тук, освен да чете. Нищо чудно, че всички тук толкова харесват книгите ми.

— Тя също ги харесва. Прочела е всичките.

Дафни изглеждаше развеселена.

— Как се казва?

— Хариет. Хариет Батьо.

— Звучи твърде екзотично.

— Не бих казал, че тя самата е екзотична. Тя е хубаво момиче. Умно и почтено.

Дафни го погледна с любопитство.

— Мислиш ли да се ожениш, Мат?

Трудно й бе да си представи, че той няма да е вече тук, за да си говорят по телефона, но разбираше, че тези техни взаимоотношения не можеха да продължат вечно. Бяха двама самотници, две сродни души и затова се бяха сближили толкова бързо. Щяха да си останат близки приятели, но нейният живот вече се бе променил, а и на него сякаш му предстоеше промяна. Телефонните им разговори не можеха да продължават вечно. И двамата го знаеха.

Но той поклати отрицателно глава. Не бе готов за женитба.

— Дори не съм мислил за това. Излизали сме заедно само няколко пъти. — Беше далеч по-сериозно от това, но за него не беше, макар да знаеше колко влюбена бе Хариет. Не искаше да си играе с чувствата й и подозираше, че тя се досещаше какво го отдалечава от нея. Понякога му се струваше, че всички, освен Дафни, разбираха чувствата му. Тя се усмихна.

— Добре, но ме уведоми, когато решиш.

— Ще го направя. Очаквам и ти да направиш същото.

— За Джъстийн?

Той кимна.

— Добре.

Изправи се пред нея и я погледна продължително точно преди тя да се качи в самолета.

— Пази се, мъничката ми.

Думите му повече от всякога навяваха тъга. Тя се пресегна и го прегърна. Той я притисна към себе си и тихичко й пожела късмет.

— Ще ти изпратя Андрю за Деня на благодарността.

— Ще се чуем много пъти дотогава. — Но той не бе толкова сигурен и когато тя му махна за последен път, той се извърна настрана, за да не види тя сълзите, които замъглиха очите му.