Даниел Стийл
Веднъж в живота (14)

14.

Точно в девет часа и тридесет минути Дафни и Барбара пристигнаха в студиото. Дафни бе облечена в обикновена бежова копринена рокля, а косата й бе елегантно прибрана на малък кок. Носеше перлени обици и голям красив пръстен с топаз, който си бе купила от „Картие“. Изглеждаше елегантна и преуспяваща, но във вида й нямаше нищо пищно и крещящо. Както обикновено, Барбара бе облечена в един от морскосините си костюми. Дафни постоянно й се присмиваше, че всичките й четиринадесет костюма бяха почти еднакви, но в тях Барбара изглеждаше, спретната и елегантна, а правата й лъскава черна коса падаше гладко върху раменете й.

Сега, когато бе напуснала майка си, изглеждаше много по-млада. А през последната година Дафни бе забелязала, че приятелката й става все по-привлекателна. Все повече заприличваше на момичето от снимките, а очите й бяха весели и присмехулни.

Въведоха ги в залата, в която трябваше да изчакат започването на шоуто. В нея имаше удобни фотьойли, бар и сервитьорка, която се грижеше за гостите. Барбара се наведе напред и прошепна в ухото на Дафни.

— Отпусни се! Той няма да те ухапе!

— Откъде знаеш? — Винаги, когато участваше в подобни предавания, Дафни се изнервяше и разстройваше. Това бе и причината, поради която водеше Барбара със себе си. Беше й приятно да я вижда наоколо, да знае, че има с кого да побъбри в самолета и че има кой да оправи неразбориите в хотела, ако нещо с резервациите им се объркаше. А Барбара имаше забележителната способност да се справя във всякакви ситуации. Когато тя беше с нея, багажът им никога не се губеше, храната им пристигаше навреме, винаги имаше вестници и списания, с които да запълни времето си. Барбара винаги успяваше да избута репортерите през вратата щом разбереше, че Дафни не желае да отговаря повече на въпросите им и да изглади дрехите й преди всяко интервю. С нейна помощ нещата изглеждаха невероятно лесни и прости.

— Искаш ли нещо за пиене?

Дафни поклати глава отрицателно.

— Точно това ми трябва. Да вляза в студиото полупияна. Тогава наистина ще му разкажа някои неща. — И двете се захилиха, а Дафни се настани в едно кресло. Дори и в такива напрегнати моменти като този, тя не обичаше да пие алкохол.

— Госпожице Фийлдз. — Един от помощник-режисьорите надникна през вратата. — Вие сте първа.

— О, боже.

— Господин Конрой не иска да ви кара да чакате.

Винаги ставаше така. Никога не й оставаха време да се отпусне преди шоуто, да види останалите участници. В същото време, обаче, разбираше, че и тази вечер тя е звезда на програмата.

— Бих искала да не ми беше оказвал чак такава чест — прошепна Дафни, а дланите й овлажняха от притеснение. Барбара се опита да я ободри.

— Всичко ще бъде наред.

— Колко време ще бъда в ефир? — Сякаш се опитваше да се настрои за вадене на зъб при зъболекар… двадесет минути… Мога да понеса двадесет минути болка… или не мога? При зъболекаря поне й поставяха новокаин, за да не усеща болката.

— Попитах ги вчера, но не ми казаха. Момичето каза, че единственото изискване на Конрой е шоуто да тече плавно и гладко. Но мисля, че няма да е повече от петнадесет минути.

Дафни кимна, опита се да се стегне и само след минута асистентът се появи отново и й кимна да го последва.

— Сбогом, момиче. — Погледна през рамо към Барбара и си припомни старата сентенция „Тези, които ще умрем, те поздравяваме“.

— Ще ги сразиш.

Дафни изразително я погледна и излезе, а Барбара се настани удобно с чаша вино в ръка и се втренчи в монитора.

Асистент-режисьорът заведе Дафни в студиото, посочи й стола и закачи един микрофон на яката на роклята й. Притича гримьорката и й сложи малко пудра. Косата й беше чудесно сресана, а останалата част от грима й беше безупречна. Жената кимна с глава и изчезна. Асистентът също кимна, нагласи слушалките си и прошепна на Дафни.

— Господин Конрой излиза. Ще седне ето там — показа й един стол. — Първите деветдесет секунди ще говори само той, а след това ще ви представи. — Дафни кимна и забеляза последните си две книги върху една ниска масичка. — При другите интервюта винаги я предупреждаваха как щеше да протече разговорът, но Конрой не работеше по този начин. И точно заради това Дафни бе много притеснена.

— Искате ли чаша вода.

— Благодаря. — Очите й се разшириха, устата й пресъхна и Дафни усещаше как ручейчета пот се стичат по тялото й. Боб Конрой се появи облечен в тъмен костюм, светлосиня риза и червена вратовръзка. Наближаваше петдесетте и безспорно бе много красив. Очите му, обаче, бяха студени и пронизващи, а поведението му хладнокръвно. У него имаше нещо неуловимо и коварно.

— Дафни?

„Не. Мата Хари.“

— Да. — Тя се усмихна, като отчаяно се стараеше да не изглежда смутена и замаяна.

— Много се радвам, че ще участвате в нашето шоу. Как беше времето в Ню Йорк?

— Чудесно.

Той седна и погледна към камерата, за да се увери, че е поставена под правилен ъгъл. Но преди да успее да каже още нещо, асистентът започна да брои, светна червената лампа и камерата се приближи към лицето на Конрой, за да покаже усмивката му покорила сърцата на американските жени. С няколко думи Конрой съобщи на зрителите кои ще бъдат участниците в тазвечерното шоу. Шоуто започна точно според очакванията на Дафни и по нищо не се различаваше от всички подобни програми, в които бе участвала. Навсякъде я канеха да изпълни отредената й роля, а след това я избутваха от студиото, едва успели да й благодарят, а водещият оставаше и продължаваше с опитите си да омагьоса и очарова зрителите.

— Нашият пръв гост тази вечер е една жена, чиито книги повечето от вас, и най-вече дамите, сигурно са чели. — Той замълча, усмихна се, взе една книга от масичката и отново погледна към камерата. — Аз, обаче, подозирам, че повечето от вас са чели много малко за нея самата. Общоизвестно е, че Дафни Фийлдз е много затворена и потайна личност. — Той отново се усмихна и бавно се обърна към Дафни. — Радваме се, че сте с нас тук, в Чикаго.

— И аз се радвам да съм тук, Боб. — Тя срамежливо му се усмихна. Знаеше, че не е необходимо да се обръща към камерата. Асистент-режисьорът си разбираше от занаята. Само в по-малките градчета й се налагаше непрекъснато да гледа в камерата, която следеше само водещия. Беше участвала един час в едно шоу в Санта Фе, без да разбере, че зрителите през цялото време виждаха само част от прическата й.

— Живеете в Ню Йорк, нали? — Въпросът беше съвсем невинен и безвреден.

— Да. — Дафни се усмихна.

— Работите ли върху нова книга?

— Да, работя. Казва се „Влюбени“.

— Интересно заглавие. — Взря се дълбоко в очите на жените, които гледаха шоуто. — Вашите читатели ще го харесат. Как върви събирането на материали? — Той леко се засмя, а Дафни усети как се изчервява.

— Моите творби обикновено изцяло са измислени. — Усмихваше се и отговаряше с мек и топъл глас. Цялото й същество излъчваше финес и изтънченост. Край нея водещият изглеждаше нагъл и безочлив, а въпросите му звучаха грубо и рязко. Но той щеше да намери начин да й отмъсти и да я постави на мястото й. Това беше неговото шоу и той смяташе още дълго да бъде негов водещ. Дафни запълваше само една от многото вечери, а той се печеше на този огън постоянно и никога не забравяше, че правилата в това студио определя той и никой друг.

— Хайде, хайде, такава хубава жена като вас… вие сигурно имате цяла армия от обожатели.

— Не и напоследък. — Очите й закачливо и палаво проблясваха и вече не се изчервяваше. Започна да се надява, че може би ще преживее и това интервю. Но когато Конрой се обърна към нея, лицето му бе напълно сериозно.

— Както разбрах, Дафни, вие сте вдовица. — Не очакваше разговорът да тръгне в такава посока и едва не ахна от изненада. Бе си свършил добре работата и тя само кимна.

— Това е много тъжно. Но — гласът му преливаше от съчувствие — може би точно поради това книгите ви са толкова добри. Често пишете за хора, успели да оцелеят, след като са се разделили с близки и скъпи хора. Чух, че сте изгубила и малката си дъщеря. — Очите й се напълниха със сълзи. Бе шокирана и потресена от думите му, от намерението му да разговаря с нея за смъртта на Джеф и Ейми.

— Обикновено избягвам да обсъждам личния си живот, особено във връзка с работата ми, Боб. — Отчаяно се бореше да възвърне самообладанието си.

— А може би трябва. — Лицето му бе сериозно, гласът — доброжелателен. — Така ще изглеждате по-истинска за читателите си.

Щрак. Беше я хванал натясно.

— Дотолкова, доколкото книгите ми са истински…

Той я прекъсна:

— Но как биха могли читателите да приемат книгите ви като истински, ако не знаят нищо за вас?

Преди да успее да му отговори, той продължи:

— Вярно ли е, че съпругът и дъщеря ви са загинали по време на един пожар?

— Да, така е.

Дафни дълбоко пое дъх, а очите й отново се насълзиха. Барбара я гледаше на монитора и не можеше да си намери място от ярост. Как можа да постъпи така с нея? Кучият му син!… Дафни с право се боеше от него.

— Вашият съпруг ли описвате в „Апах“? — Дафни поклати глава. Джон беше прототипа. И обхваната от още по-голяма паника, Дафни се питаше дали е разбрал нещо и за него, макар че бе малко вероятно. — Главният герой в тази книга е изумителен. Мисля, че всяка жена в Америка е влюбена в него. Смятам, че по тази книга може да бъде заснет великолепен филм.

Дафни започна да се съвзема. Молеше се интервюто вече да свърши.

— Много се радвам, че мислите по този начин.

— Имате ли някакви предложения в тази насока?

— Още не, но агентът ми смята, че няма да закъснеят.

— Дафни, кажете ни на колко години сте.

„Глупости!“ Въпросът беше тъп, но Дафни мило се усмихна.

— Трябва ли да кажа истината? — Никога не се бе опитвала да скрие истинската си възраст. — Наближавам тридесет и три.

— О, боже — изгледа я с преценяващ поглед, — никой не би ви ги дал. Спокойно можете да минете за двадесетгодишна. — Този негов неотразим чар винаги успяваше да възхити почитателките му. Дафни се усмихна, а той отново я погледна състрадателно и тя усети, че ще последва нещо неприятно.

— Не сте се омъжила повторно, нали? От колко години сте вдовица?

— От седем.

— Това трябва да е било голям удар за вас. — След което невинно запита. — А има ли някой мъж в живота ви сега?

Искаше й се да се разкрещи или да се пресегне и да го удари. Никога не си позволяваха да задават подобни въпроси на колегите й. Жените винаги бяха смятани за по-лесна плячка. Общоприето бе схващането, че личният живот на писателките е част от работата им и едва ли не представлява обществена собственост. Всеки мъж на нейно място би го изпратил по дяволите, но той никога не би му задал подобен въпрос.

— В този момент не, Боб. — Усмивката й бе кротка и нежна.

Той сладникаво се усмихна.

— Не съм сигурен, че ви вярвам. Прекалено красива сте, за да живеете сама. И освен това, новата книга, върху която работите… Как се казваше? Влюбени! — Тя кимна. — Кога се очаква да излезе? Сигурен съм, че читателите ви я очакват със затаен дъх.

— Надявам се, че не се вълнуват чак толкова много. Книгата ще излезе не по-рано от следващата година.

— Ще чакаме. — Размениха си по още една усмивка. Дафни с надежда очакваше избавлението си, знаеше, че краят на интервюто наближава и мечтаеше за момента, в който ще напусне студиото и ще се отърве от въпросите му.

— Знаете ли, има още нещо, за което бих искал да ви питам. — Тя замълча като почти очакваше да я попита кой номер сутиен носи. — Нашият следващ гост е също писател, но в друга област. Неговите книги не са измислени. Той написа една чудесна книга за децата, страдащи от аутизъм.

Дафни почувства, че пребледнява, когато разбра какво ще последва… но той не би могъл…

— Една моя добра приятелка от Ню Йорк, която работи в Колинс, списание, в което и вие сте работила, ми каза, че имате аутистично дете. Може би бихте могла да хвърлите известна светлина върху този проблем. От родителска гледна точка.

Дафни го гледаше с неприкрита омраза, но мислеше за Ели… Как е могла да му каже подобно нещо? Как е могла!

— Синът ми не е аутистично дете, Боб.

— Разбирам… може би не съм разбрал добре… — Тя почти си представяше зрителите зяпнали от изненада. За десет минути бяха научили, че е загубила съпруга и дъщеря си по време на пожар, че е работила в Колинс, че в живота й няма друг мъж, а сега смятаха, че единственото й живо дете е…

— Умствено недоразвит ли е?

— Не, не е. — Гласът й се извиси, очите й мятаха искри. „Какво си мисли този човек? Че всичко му е позволено?“ — Синът ми има проблеми със слуха си. Той е настанен в училище за глухи, но във всяко друго отношение е чудесно, нормално дете.

— Много се радвам да го чуя, Дафни. — „Кучият му син!“ Дафни кипеше от възмущение. Струваше й се, че я бе съблякъл гола пред всичките тези хора. Но което бе по-лошо, той бе разсъблякъл и Андрю. — Очарован съм, че ни разказахте и за новата си книга, но се боя, че срещата ни е вече към края си. Надявам се отново да се видим при следващото ви посещение в Чикаго.

— Много бих се радвала да ви гостувам. — Усмихна се през зъби. Направи го заради милионите зрители, които само след миг щяха да бъдат засипани от търговски реклами. Едва сдържайки яростта си, тя свали микрофона и му го подаде по време на паузата.

— Знаете ли, не виждам как можете да оправдаете поведението си тази вечер.

— Защо? Защото проявявам интерес към истината? — Вече не се усмихваше. И пет пари не даваше за нея. Мислеше само за себе си, за зрителите и за спонсорите си.

— Какво значение има за зрителите всичко това? Какво право имате да задавате подобни въпроси?

— Това са нещата, които хората искат да знаят!

— Това са неща, които никой няма право да знае. Нима във вашия живот няма нещо, което не бихте искал да изложите на показ? Нищо свято ли няма за вас?

— Аз обикновено задавам въпросите, Дафни. Не отговарям на тях. — Каза го с леден глас, докато следващият участник влизаше в студиото да заеме мястото й. Дафни остана за момент загледана в него и тръгна, без да му подаде ръка.

— В такъв случай сте голям късметлия. — С тези думи напусна студиото, влезе бързо в съседната зала и махна с ръка на Барбара да я последва.

Два часа по-късно летяха за Ню Йорк. Пристигнаха на летището в два часа сутринта. В два и тридесет Дафни вече бе в апартамента си. Барбара си бе тръгнала с такси. Прибрала се веднъж вкъщи, Дафни затвори входната врата след себе си, отиде направо в спалнята без да пали лампите, хвърли се на леглото и избухна в ридания. Чувстваше, че целият й живот бе изложен тази вечер на показ, цялата й мъка, всичките й страдания. Единственото нещо, което Конрой не знаеше, бе връзката й с Джон. Добре че не бе споменала нищо за него пред Ели… И кажете ни, госпожице Фийлдз, вярно ли е, че сте живяла с един дървар в малка дървена къщичка в Ню Хемпшир?… Тя се обърна по гръб и остана да лежи загледана в тавана, а мислите й непрекъснато се връщаха към Андрю. Може би наистина бе по-добре, че Андрю живееше в онова училище. Ако беше при нея, тук, в Ню Йорк, целият му живот щеше да бъде на показ. Хора като Ели щяха да го смятат за особняк… за аутсайдер… за умствено недоразвит. Дафни цялата потръпваше само при споменаването на тези думи. Така и заспа, с бежовата рокля, която бе носила вечерта, с окъпано от сълзи лице и със смазано от мъка сърце. Сънува Джефри и Джон, а на следващата сутрин се събуди от звъна на телефона и от ужасното предчувствие, че нещо лошо се е случило с Андрю.