Даниел Стийл
Веднъж в живота (13)

13.

— Как е тя?

Уморените очи на Барбара се спряха върху сестрата, която отново проверяваше всички монитори. Безсмислено бе да пита. Очевидно нямаше промяна. Не можеше да повярва, че Дафни лежи тук, толкова неподвижна, така безжизнена, лишена от енергията, която така щедро раздаваше на всички, които се нуждаеха от помощ. Барбара знаеше по-добре от всеки друг на какво е способна Дафни, колко е силна и издръжлива. Години наред се бе борила за себе си, за Андрю и дори и за Барбара.

Сестрата излезе от стаята и Барбара за момент притвори очи. Мислено се върна към миналото, към първата си среща с Дафни още по времето, когато живееше с майка си в един непрекъснат и безкраен кошмар. Беше излязла да купи нещо за ядене и се бе върнала задъхана и изтощена от изкачването на стълбите към техния мрачен, мизерен апартамент в Западен Ню Йорк. Прекарала бе много самотни години в този апартамент, хваната като в капан. Животът й бе съсредоточен около майка й, която беше инвалид и за която постоянно се грижеше.

Дафни я бе открила чрез литературния си агент. Айрис знаеше, че Барбара взима работа за вкъщи, за да може да поувеличи мизерната си заплата като секретарка. Но в същото време книгите, които преписваше на машина, й помагаха да избяга от живота си, който така отчаяно мразеше, и от действителността, с която едва се примиряваше. Ръкописите изискваха много работа, но й позволяваха да се пренесе в един нов, фантастичен и причудлив свят.

Барбара се бе вмъкнала през вратата натоварена с продукти и бе почувствала както винаги тежката миризма на зеле и загниваща плът. А в стаята седеше Дафни — сериозна, притихнала, изискано облечена, свежа и млада. Барбара я погледна и й се стори, че някъде се е отворил прозорец и в стаята нахлува чист въздух. Очите им се срещнаха и Барбара се изчерви. Никой не бе идвал в апартамента й; винаги тя ходеше до агенцията, за да получи поредния ръкопис.

Барбара тъкмо се канеше да заговори, когато чу познатия жаловит глас.

— Купи ли ми ориз? — Внезапно й се прииска да се разкрещи, а Дафни внимателно я наблюдаваше.

— Винаги купуваш не от този, от който искам. — Гласът на майка й, както обикновено, беше противен, винаги сърдит и пронизителен.

— Да, купих ориз. А сега, майко, защо не отидеш в другата стая и да си полегнеш докато аз…

— Ами кафе?

— Купих.

Старата жена започна да се рови в двете чанти като от време на време издаваше странни кудкудякащи звуци. Ръцете на Барбара трепереха, докато събличаше палтото си.

— Мамо, моля те… — Погледна извинително към Дафни, която се усмихна, опитвайки се да не позволи тази сцена да я разстрои. Но самият факт, че се намираше в този апартамент й действаше потискащо. Докато наблюдаваше Барбара и майка й, се почувства като хваната в капан. Най-накрая старата жена се прибра в задната стая и Дафни можа да обясни какво иска. След две седмици получи ръкописа обратно, идеално напечатан, без нито една грешка. По-късно Дафни казваше, че в онзи момент й се е струвало невероятно, че Барбара изобщо е могла да го препише в присъствието на майка си, която несъмнено я влудяваше. Живот като този й се струваше ужасен и не можеше да се начуди защо Барбара бе решила да живее с майка си.

По-късно Дафни й бе предложила още работа — даваше й да напечата някои редактирани пасажи, груби чернови или резюмета, а след време я помоли да се премести при нея и да работят заедно в апартамента й. Тогава Барбара й разказа историята си. Баща й бе умрял, когато бе деветгодишна. Майка й бе направила и невъзможното, за да я издържа, да я изпрати във възможно най-добрите училища и да я подпомага в колежа. Барбара се бе записала в „Смит“ и бе завършила с отличие, но по това време майка й получи удар и не можеше повече да й помага. Дошъл бе редът на Барбара да направи каквото може за майка си и да облекчи поне малко тежката й съдба. Започна работа като секретарка в една адвокатска фирма, а нощем се грижеше за майка си. Не й оставаше време за нищо друго, постоянно се чувстваше изтощена и смазана от умора. Наложи се да се раздели с приятеля си от колежа; той не можа да се примири с неестествената ситуация, в която бяха поставени. Предложи й брак, но тя категорично отказа да изостави майка си. Не можеше да си позволи да я изпрати в болнично заведение, а и майка й я умоляваше да не го прави. Барбара просто не можеше да изостави майка си, не и след всичките години, през които Елионор Джарвис бе работила ден и нощ, на няколко места едновременно, само и само да осигури на дъщеря си прилично образование. Дълговете трябваше да се плащат и майка й постоянно й го припомняше.

— След всичко, което направих за теб, ти си готова да ме напуснеш… — Обвиняваше, хленчеше, стоварваше вината за мизерията и бедността им върху Барбара, макар че тя нямаше никакво намерение да я изоставя. Просто не можеше да го направи. Прекара две години в адвокатската кантора, а майка й малко по малко се възстанови, благодарение на грижите й. Точно по това време шефът й се раздели с жена си и започна да я ухажва. Познаваше живота й и изпитваше дълбоко съжаление към нея. Беше умно и интелигентно момиче и той не можеше да се примири с мисълта, че тя пропилява живота си по този начин. На двадесет и пет години Барбара изглеждаше и се държеше като постоянно недоволна стара мома.

Той бе човекът, който я накара да излиза от къщи колкото се може по-често. Идваше да я вземе и да побъбри с майка й. Старата жена ожесточено се противопоставяше на всичките й опити за самостоятелност и независимост, но той бе непоколебим в убеждението си, че Барбара трябва да има свой собствен живот. Успяваше да открадне по някой свободен час за него и непрекъснато се опитваше да успокои майка си, да разсее страховете и опасенията й. Връзката им продължи шест месеца и бе единствения светъл лъч в живота й. По Коледа той й каза, че се връща вкъщи при жена си. Обясни всичко със загрижеността си към децата и с трудния период, който съпругата му изживява.

— Аз си имам своите отговорности, Барбара. Трябва да се върна и да й помогна. Не мога просто да я оставя да се бори сама… — опитваше се да се оправдае. Барбара го изгледа с горчива усмивка и пълни със сълзи очи.

— Ами какво ще стане с твоя собствен живот? Къде останаха всички ония приказки, че не е справедливо човек да съсипва живота си заради другите, че всеки има право на собствен живот?

— Всичко това е истина. Вярвам във всяка една дума, която съм ти казал. Но, Барб, трябва да ме разбереш. Това е по-различно. Тя е моя съпруга. Твоят случай е по-различен — ти се задушаваш покрай арогантната си, взискателна и не съвсем нормална майка. Ти имаш право върху собствения си живот. Но моят живот е и на Джорджия… не мога просто така да зачеркна двадесет и две години…

А тя, какво трябваше да направи с майка си? Да излезе през вратата и повече да не се върне? Той говореше глупости и двамата разбираха това. Върна се при жена си още на следващия ден и всичко приключи. В началото на новата година Барбара напусна работа, а две седмици по-късно разбра, че е бременна. Прекара една седмица заключена в стаята си. Обмисляше положението, в което най-неочаквано се бе озовала, и тихо и безутешно плачеше. Заблуждавала се бе, че той я обича, че някой ден може да се ожени за нея… да я освободи от майка й. И какво, по дяволите, щеше да прави сега? Не би могла да се грижи за детето сама, а абортът противоречеше на разбиранията и убежденията й. Не искаше да го направи. Най-накрая реши, че трябва да му се обади. Срещнаха се за обяд. Той изглеждаше много делови и малко отчужден.

— Добре ли си? — Тя кимна. Чувстваше се ужасно потисната. — А майка ти?

— Добре е, но лекарите се безпокоят за сърцето й. — Или поне майка й казваше така всеки път щом Барбара се опиташе да излезе от къщи. Вече не ходеше никъде. Нямаше никакъв смисъл, пък и самата тя вече нямаше желание. Постоянно й се гадеше. — Искам да ти кажа нещо. Важно е.

— Така ли? — Веднага издигна около себе си защитна стена сякаш подсъзнателно се досещаше за какво става дума. — Последният ми чек пристигна, нали?

Бяха се разбрали, че ще бъде по-добре, ако тя напусне фирмата, а той уреди да й изплатят по-голямо парично обезщетение. Опитваше се по този начин да успокои съвестта си и да заглуши чувството за вина.

„Да, кучи сине — помисли си тя, — но сега не става дума за пари. Става дума за живота ми. И за твоето дете.“

— Бременна съм. — Не можа да измисли по-безболезнен начин да му го съобщи, а и не искаше. Не й пукаше за Джорджия и за промените, настъпили в живота й. Детето бе много по-важно. Поне за Барбара.

— Това наистина е сериозен проблем. — Опитваше се да говори спокойно, но по очите му личеше, че е много притеснен. — Сигурна ли си? Беше ли на лекар?

— Да.

— Сигурна ли си, че детето е от мен? — Не се посвени да зададе този въпрос, макар че чудесно познаваше живота й. Очите й бързо се напълниха със сълзи.

— Знаеш ли какво, Стен? Ти си голям мръсник. Наистина ли мислиш, че съм спала с някой друг.

— Извинявай. Само си помислих…

— Не, ти просто искаш да се отървеш от мен. Искаш да се измъкнеш сух от неприятностите.

Известно време той не каза нищо. Когато заговори отново, гласът му беше малко по-нежен, но не направи и най-малък опит да я успокои и да спре сълзите й.

— Познавам един добър… — Барбара се сви от ужас като чу думите му.

— Не зная дали ще мога да го направя… Аз просто не мога… — Започна силно да хлипа, а той нервно се заоглежда.

— Виж какво, хайде да бъдем реалисти, Барб. Ти просто нямаш избор. — Без нито дума повече той надраска нещо на лист хартия, попълни чек за хиляда долара и й ги подаде. — Обади се на този номер и кажи, че аз те пращам.

— Защо? Специално споразумение ли имате? — Очевидно той не за първи път изпадаше в подобно положение. Погледна с отчаяние — това не беше мъжът, когото познаваше, в когото вярваше… мъжът, който можеше да я спаси. — Би ли изпратил Джорджия при него?

Погледна я с каменно лице.

— Миналата година изпратих дъщеря си там.

Барбара сведе поглед и поклати глава:

— Съжалявам.

— Аз също. — Това бяха последните мили думи, които й каза. Бързо се изправи и я погледна. — Барб, свърши го веднага. Отърви се от него. Ще се почувстваш много по-добре.

Барбара внимателно го изгледа.

— А какво ще стане, ако не го направя?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Думите му бяха изпълнени със злоба и яд.

— Искам да кажа, че мога да реша да задържа детето. Все още имам избор, както знаеш. Не е задължително да направя аборт.

— Ако задържиш детето, отговорността е изцяло твоя.

— Искаш да кажеш да не те безпокоя повече? — В този момент го мразеше.

— Та аз дори не зная дали детето е мое. И тези хиляда долара са последното нещо, което ще видиш от мен.

— Така ли? — Тя взе чека, погледна го, скъса го на две и му го подаде. — Благодаря ти, Стен. Но не мисля, че ще имам нужда от тях. — С тези думи Барбара се изправи, заобиколи го и излезе от ресторанта.

Плака през целия път до апартамента си, а вечерта майка й насила я накара да излезе от спалнята си.

— Изостави те, нали? Върна се при жена си? — Беше изпълнена със злоба, злорадстваше, тайно се наслаждаваше на мъката й. — Знаех си аз… Казах ти, че той не струва… може би изобщо не се е разделял с жена си.

— Мамо, остави ме сама… моля те… — Върна се в стаята си, легна на леглото и затвори очи.

— Какво ти е? Да не си болна? — В един момент разбра всичко. — О, боже, ти си бременна… нали? — Приближи се към нея. Очите й бяха студени и зли.

Барбара седна и погледна измъчено майка си:

— Да, бременна съм.

— О, боже… незаконно дете… Знаеш ли какво ще говорят хората за теб, малка уличнице? — Майка й се пресегна и я удари. Изведнъж всичката дълго потискана мъка, болка, безсилна ярост избухна и Барбара се разкрещя.

— Остави ме на мира, дявол да те вземе. С теб се е случило същото навремето.

— Не е вярно… ние с баща ти бяхме сгодени… Той не беше женен за друга. Ожени се за мен.

— Оженил се е за теб, защото си била бременна. И цял живот те мразеше за капана, в който си го вкарала. Слушах ви като се карахте, когато бях малка. Винаги те е мразил. Бил е сгоден за друго момиче… — Майка й отново я удари и Барбара падна на леглото разтърсвана от ридания.

През следващите две седмици почти не разговаряха, освен в случаите, в които майка й я измъчваше с приказки за бебето: „Ще бъдеш съсипана… опозорена… никога няма да си намериш друга работа“. Най-лошото, обаче, беше, че и Барбара се безпокоеше за същото. След като напусна кантората на Стен, не можа да си намери нова работа. В сравнение с предишното лято безработицата бе много нараснала и дори и с отличната си диплома от колежа „Смит“, тя не можеше да си намери никаква работа. А сега щеше да има и бебе.

В края на краищата разбра, че няма голям избор. Беше прекалено горда, за да се обади на Стен и да го попита за името на лекаря. Свърза се с една приятелка, която я насочи към познат гинеколог. Направи незаконен аборт в Ню Джърси. Тръгна за вкъщи с метрото, замаяна и обилно кървяща, и припадна на перона. Обадиха се на майка й от болница „Рузвелт“, но тя отказа да я посети. Когато след три дни Барбара се прибра вкъщи, майка й я посрещна във всекидневната и произнесе една-единствена дума „убийца“.

Омразата между тях се задълбочаваше с всеки изминат ден и Барбара реши да се изнесе от апартамента. Майка й, обаче, получи нов удар и тя пак не можа да я изостави. Всичко, което искаше, бе собствен апартамент, в който сама да подрежда собствения си живот. Вместо това получаваше помощ за безработни — Стен й бе позволил да каже, че е била уволнена. Майка й получаваше пенсия и те живееха от тези помощи, но едва свързваха двата края. В продължение на шест месеца не се отдели от майка си, грижеше се за нея, опитваше се да я изправи на крака, но тя никога не й позволи да забрави за аборта. Обвиняваше я за удара, който бе получила, не спираше да повтаря, че Барбара я е разочаровала и провалила живота и на двете. Без дори да го съзнава, Барбара живееше като насън, в постоянна депресия и униние.

В края на краищата успя да си намери работа в друга адвокатска кантора. Този път не допусна никого до себе си — в живота й нямаше никакви флиртове, никакви познанства, никакви мъже… само майка й. Прекъсна връзките си със старите приятелки от колежа. Когато от време на време й се обаждаха, тя дори не си правеше труда да им позвъни отново. Какво можеше да им каже? Всички те бяха женени или сгодени, или пък вече имаха деца. Тя бе имала връзка с женен мъж, направила бе аборт, работеше като секретарка и се грижеше за майка си като медицинска сестра. А тя постоянно й натякваше, че имат нужда от повече пари. Една от другите секретарки във фирмата й предложи да се свърже с някои литературни агенции да потърси допълнителна работа. Реши, че ще може да печата през нощта, а възнаграждението не беше лошо. Понякога даже бе много добро. Барбара се обади в няколко агенции и благодарение на това Дафни я откри — десет години след като бе започнала да преписва ръкописи в свободното си време — една повехнала, самотна и изнервена стара мома на тридесет и седем години. Някогашното красиво, добре сложено, атлетично момиче, което бе председател на горните курсове в колежа „Смит“ и бе завършило с отличие държавно право, се препитаваше като печаташе ръкописи в малкия си апартамент в западен Ню Йорк и се грижеше за майка си, която от ден на ден ставаше все по-капризна и зла. Тя мразеше Барбара за проваления й живот, възмущаваше се от липсата на смелост и кураж у дъщеря й. Но нито за миг не й минаваше през ума, че точно тя бе убила у Барбара желанието за успех, не й бе позволила да се съвземе след разрива със Стен и аборта.

Още от самото начало Барбара бе възхитена от Дафни, но не се осмеляваше да я попита нищо за живота й. Тя бе твърде затворена в себе си, живееше уединено, сякаш грижливо пазеше безброй тайни, заключени в душата си. Късно една нощ, когато Барбара пристигна в апартамента да донесе един ръкопис, почти цяла година след първата им среща, двете жени отвориха сърцата си една пред друга. Барбара разказа за аборта, за затвора, в който доброволно живееше с болната си майка. Дафни тихо слушаше, а когато Барбара свърши дългия си, тъжен разказ, тя на свой ред сподели всичко за Джеф и за Ейми, и за Андрю. Седяха на пода, пиеха вино и разговаряха почти до сутринта. „Сякаш бе вчера“, мислеше си Барбара, докато наблюдаваше Дафни, бледа и безжизнена в болничното легло.

След като изслуша разказа й, Дафни съвсем категорично и недвусмислено й заяви, че трябва да се раздели с майка си.

— Разбери, дявол да го вземе, че става дума за собственото ти оцеляване. — Двете бяха малко пийнали и Дафни назидателно размахваше пръст под носа й.

— Какво мога да направя, Даф? Тя едва се движи. Сърцето й е зле, прекарала е три инсулта.

— Изпрати я в болнично заведение. Или не можеш да си го позволиш?

— Бих могла, ако си скъсам задника от работа, но тя смята, че това ще я убие. А аз й дължа толкова много… — Мислите на Барбара се върнаха към миналото. — Тя ме издържаше в училище. Помагаше ми дори в колежа.

— А сега съсипва живота ти. А ти? Какво ще стане с теб?

— Какво аз? Вече нищо не е останало от мен.

— Напротив, останало е. — Барбара я погледна. Искаше й се да й повярва, но толкова години бяха минали откакто тя за последен път се бе осмелила да помисли за себе си. Майка й почти я бе унищожила.

— Можеш да направиш всичко, което поискаш. — Джон многократно й бе повтарял тези думи в къщурката им в Ню Хемпшир.

Разказа на Барбара и за него. Беше първият човек, на когото доверяваше целия си живот. На сутринта вече нямаха никакви тайни една от друга. Отново и отново разговорът им се връщаше към Андрю. За Дафни той бе единственият човек, който имаше значение. Само когато говореше за него, очите й оживяваха.

— Щастлива си, че го имаш. — Барбара я гледаше със завист. Нейното собствено дете щеше да бъде вече на десет години и тя често мислеше за това.

— Зная, но той не е с мен. — Тъга помрачи лицето й. — Той е в училището и аз трябва да се примиря с живота такъв, какъвто е.

Барбара подозираше, че Дафни не бе много по-щастлива от нея самата. Имаше сина и работата си, но нищо повече. След смъртта на Джон в живота й не бе имало друг мъж и тя много внимаваше това да не се случи. През изминалите години немалко мъже бяха проявявали интерес към нея — някои от старите приятели на Джеф, един писател, с който се бе запознала при литературния си агент, други, които срещаше в издателството, но тя отклоняваше всички предложения. Беше толкова самотна, колкото и Барбара, и от това приятелството им ставаше по-искрено и по-здраво. Дафни изпитваше доверие към Барбара и след като започнаха да работят в апартамента й, те излизаха за обяд от време на време, пазаруваха или прекарваха заедно някой съботен следобед.

— Знаеш ли какво, Дафни? Мисля, че си луда.

— Нищо ново не ми казваш. — Тя се захили, докато се провираха между редиците изложени дрехи в „Сакс“. Барбара бе успяла да се откопчи от майка си за целия следобед и бяха решили да го прекарат заедно.

— Не, ти наистина си луда. Млада си, изглеждаш страхотно. Би могла да имаш всеки мъж, който пожелаеш. Защо си губиш времето да пазаруваш с мен?

— Ти си ми приятелка и аз те харесвам. А и не искам никакви мъже.

— Точно за това си луда.

— Защо? Има хора, които дори не са и сънували това, което аз съм преживяла. Не са имали мъжете, които аз съм имала. — Още докато казваше това, Дафни трепна, като си представи колко празен и пуст бе животът на Барбара.

— Няма нищо. — Барбара я погледна с усмивка и изведнъж се подмлади. — Зная какво имаш предвид. Но това не е причина да се откажеш от всичко.

— Напротив. Зная, че това, което преживях с Джефри и Джон, няма никога да се повтори. Защо да започвам нещо, което няма да е толкова хубаво?

— Сега не разсъждаваш разумно.

— Защо? Можеш да срещнеш такива мъже само веднъж в живота си.

— Е, може би не точно като тях, но по-различни. Наистина ли смяташ да живееш по този начин през следващите петдесет години? — Барбара бе ужасена от тази мисъл. — Това наистина е страшно налудничаво. — Фактът, че самата тя се бе отказала от собствения си живот заради майка си, не й изглеждаше чак толкова странен и неестествен. Но Дафни бе елегантна и привлекателна и Барбара бе сигурна, че тя ще постигне изключителен успех и известност. Животът й беше съвсем различен от нейния.

Дафни, обаче, смяташе, че животът на Барбара не е окончателно пропилян и постоянно й натякваше, че трябва да предприеме нещо.

— Защо, по дяволите, не се изнесеш?

— Къде? На палатка в Сентрал парк? И как да постъпя с майка си?

— Изпрати я в дом за възрастни хора. — Този разговор многократно се повтаряше, но едва когато купи апартамента на Източна 69-а улица, Дафни успя да предложи нещо конкретно. Когато Барбара чу плана й, очите й заблестяха от вълнение.

— За бога, Дафни, не мога.

— Разбира се, че можеш. — Искаше Барбара да се премести в стария й апартамент.

— Няма да мога да поддържам двете жилища.

— Все още не си чула цялото ми предложение. — Дафни й предложи постоянна работа и сносна заплата, която спокойно можеше да си позволи да й плаща.

— Да работя за теб? Това сериозно ли е? — Очите на Барбара блеснаха и засияха като лятно небе. — Наистина ли го искаш?

— Разбира се. Но не смятам, че ти правя услуга. Имам нужда от теб. Ти си единствения човек, който може да поддържа нещата ми в идеален ред. И няма да приема отрицателен отговор. — Барбара усети сърцето й да подскача от радост, но в същото време бе ужасена. Какво щеше да прави с майка си?

— Не зная, Даф. Ще трябва да го обмисля.

— Аз вече съм го обмислила заради теб. — Дафни се захили. — Няма да получиш работата, ако не се разделиш с майка си. Как ти се струва една такава сделка?

След като цял един месец Барбара се измъчва и тормози, без да може да реши какво да прави, най-накрая събра достатъчно кураж и реши да се изнесе. Дафни й наля две силни питиета и я заведе с едно такси до апартамента. Прегърна я, целуна я приятелски и за пореден път й каза, че трябва да се справи с това.

— Става дума за живота ти, Барбара. Не го прахосвай. Тя не дава пукната пара за теб, а ти отдавна си изплатила дълга си. Не го забравяй? Колко още можеш да й дадеш?… Какво повече искаш да направиш за нея?

Барбара вече знаеше отговорите. За пръв път от много години тя видя светлинка в края на тунела и се затича към нея с всичка сила. Качи се горе и каза на майка си, че се мести. Отказа да слуша заплахите й, не обърна внимание на обидите и опитите й да я изнуди.

Следващия месец майка й се премести в дом за възрастни хора и много го хареса, макар че никога не си призна пред Барбара. Прекарваше времето си с хора на нейната възраст и беше заобиколена от приятели, на които можеше постоянно да се оплаква от неблагодарната си дъщеря. А когато новият апартамент на Дафни бе завършен, Барбара се премести в старото й жилище и се почувства така, сякаш най-сетне бе освободена от затвора. Всяка сутрин се събуждаше с леко сърце и с усещането, че е свободна; правеше си кафе в малката слънчева кухничка, излягаше се на леглото и й се струваше, че целият свят й принадлежи. Стаята, която някога беше на Андрю, й служеше за кабинет, в който работеше винаги, когато трябваше да довърши нещо вкъщи. А това се случваше често. Работното й време при Дафни беше от десет сутринта до 5 след обяд и когато вечер се прибираше вкъщи, почти винаги носеше със себе си купчина листи, върху които искаше да поработи.

— Нямаш ли с какво друго да се занимаваш, за бога? Защо не оставиш всичко това тук? — Но още докато изричаше последните думи, Дафни седна зад бюрото си и се приготви за работа, която понякога продължаваше до сутринта. Двете много си допадаха, но нито една от тях не водеше нормален живот. Единственото, което Барбара искаше от живота, бе да може да се отблагодари на Дафни за всичко, което бе направила за нея. Та тя й бе помогнала да се освободи от майка си. Дафни, обаче, бързо разбра, че Барбара е изправена пред нова опасност — бе готова отново да подчини целия си живот на друг човек, да насочи всичките си усилия към Дафни и работата й.

— Само че не се отнасяй с мен като с майка си. — Дафни шумно протестираше всеки път, когато Барбара й сервираше обяда на бюрото в кабинета й.

— О, я млъквай!

— Но аз говоря сериозно, Барб. През целия си живот си се грижила за някого. Защо не вземеш да се погрижиш за себе си? Просто ей така, за разнообразие. Опитай се да бъдеш щастлива.

— Но аз съм. Много харесвам работата си, както знаеш. Макар че ми се налага да работя за такова магаре като теб. — Дафни разсеяно й се усмихна и се върна към работата си. Обикновено сядаше зад машината по обяд и работеше до три или четири часа сутринта.

— Как, по дяволите, можеш да работиш така? — Барбара я наблюдаваше поразена. Дафни спираше работа само за да изпие чашка кафе или пък да отиде до тоалетната. — Ще разсипеш здравето си, ако продължаваш по този начин.

— Няма. Работата ме прави щастлива.

Само че „щастлива“ бе последната дума, която Барбара би използвала, за да опише Дафни. По очите й личеше, че не е била щастлива от много години, освен, разбира се, в случаите, когато бе с Андрю. Трагичните събития в живота й бяха оставили дълбок отпечатък върху погледа и усмивката й, а болката по хората, които бе загубила, никога не я напускаше. Опитваше се да постави радостта и задоволството, които изпитваше от работата си, между себе си и духовете, които населяваха миналото й. Само че те постоянно присъстваха в живота й и макар че рядко говореше за това, Барбара виждаше, че спомените продължават да я измъчват.

Но понякога, когато останеше сама в кабинета си, тя сядаше до прозореца загледана навън, а мислите й се рееха назад във времето… Спомняше си Ню Хемпшир и Джон, или пък местата, които бяха обиколили с Джеф… И въпреки строгата сдържаност, която си бе наложила, очите й овлажняваха при спомена за Ейми. Това беше част от живота й, която хората не познаваха и тя много държеше те никога да не разберат за мъките и терзанията й. Само пред Барбара разкриваше най-съкровените си чувства. Само на нея разказваше различни моменти от живота си, признаваше колко й липсват хората, които бе загубила, и колко много тъгува по Джон, и по Джеф, и по Ейми. И постоянно говореше за Андрю и за това колко много й липсва. Сега, когато той бе далеч от нея, животът й бе коренно различен. Беше изпълнен с работа и успехи, с издатели, почитатели и литературни агенти. Притежаваше талант, изкусно перо и усет към изискванията и предпочитанията на читателите. Единственото, което не понасяше в работата си, бяха срещите с читатели, на които от време на време трябваше да се появява. Мразеше тези публични изяви, защото не желаеше никой да се рови в живота й или пък да й задава въпроси, свързани с Андрю. Искаше да го предпази от всичко това. Нямаше нищо в личния й живот, което Дафни би искала да сподели на всеослушание. Смяташе, че книгите й сами говорят за себе си, но издателите считаха, че рекламата и гласността са много важни. Нови разногласия по този въпрос възникнаха по повод молбата им тя да вземе участие в шоуто на Конрой в Чикаго. Дафни се колебаеше и разсеяно гризеше един молив.

— Какво да им кажа, Даф? Искаш ли да отидеш в Чикаго утре? — Бяха досаждали на Барбара цялата сутрин и вече бе време да им даде някакъв отговор.

— С една дума? — Дафни се засмя като разтриваше врата си. Бе работила върху новата си книга до късно през нощта и се чувстваше изморена. Но това бе умора, която обичаше; книгата вървеше добре и тя бе преизпълнена със задоволство от свършената работа. Не обръщаше никакво внимание на болката в гърба и раменете.

— Не, не искам да отида в Чикаго. Обади се на Джордж Мърдок в Харбър и го попитай дали смята, че е необходимо. — Но вече се досещаше за отговора. Макар че скоро не предстоеше издаването на нова нейна книга, рекламата беше необходима, а, чикагското шоу бе твърде важно и популярно.

След около пет минути Барбара се върна с печална усмивка.

— Искаш ли да знаеш какво каза?

— Не, не искам.

— Така и предполагах. — Барбара я наблюдаваше, докато тя с въздишка се отпусна в удобното кресло и положи глава на меката бяла възглавничка. — Защо работиш толкова много, Даф? Не можеш вечно да бягаш от нещо и да се спасяваш с работа.

Тя все още приличаше на малко момиченце, но в същото време бе неотразимо женствена и колкото и да се мъчеше не можеше да прикрие чара и привлекателността си. Бе внимателна с всички, с които се срещаше — с издателите, с литературния агент, със секретарката си, със сина си, с учителите му, с другите деца в училището. Обръщаше внимание на всички, освен на себе си. Поставяше си убийствени цели, беше безжалостна в изискванията към себе си. Работеше по петнадесет часа в денонощието и винаги успяваше да бъде търпелива, заинтересована, дружелюбна. Единствено себе си лишаваше от топлота и сърдечност. Не допускаше никого до себе си. Твърде много мъка и загуби бе имало в живота й и в стремежа си да се съхрани, бе издигнала около себе си непристъпни стени. Барбара отново си помисли за това, докато наблюдаваше неподвижната фигурка в болничното легло, а думите на Дафни още звучаха в ушите й.

— Аз не бягам, Барб. Създавам кариера, а това е по-различно.

— Така ли? А на мен ми се струва, че няма разлика.

— Може и така да е — с Барбара винаги бе искрена, — но поне си струва. — Осигуряваше на Андрю материално благополучие и независимост. Един ден той щеше да има нужда от това, а тя искаше животът му да бъде лесен. Всичко, което правеше, всичките й цели и стремежи бяха свързани с Андрю и щастието му.

— Чувала съм това и преди. Но ти вече имаш достатъчно пари за Андрю, Даф. Защо не вземеш да помислил малко и за себе си?

— Мисля.

— О, така ли? И кога?

— По десет секунди всяка сутрин, когато мия лицето си. — Усмихна се на своята довереничка и приятелка. Имаше някои неща, които Дафни не желаеше да обсъжда дори и с нея. — И така, издателите искат да отида в Чикаго, а?

— Можеш ли да се откъснеш от книгата?

— Щом трябва.

— Значи заминаваме.

— Не зная. — Намръщи се и погледна през прозореца, а след това към Барбара. — Снегът ме притеснява.

— Защо? — Но Барбара вече се досещаше за истинската причина. Боб Конрой беше изключителен журналист. Хората, които работеха за него, бяха истински професионалисти, а той самият с необикновено настървение издирваше позабравени и неудобни подробности от живота на хората и ги измъкваше с нагли въпроси по националната телевизия. Барбара знаеше, че Дафни се страхува, че нещо такова може да се случи и с нея. Бе положила невероятни усилия, за да запази миналото си в тайна. Никога не говореше за Джеф и за Ейми и винаги, когато някой споменаваше Андрю, ставаше сприхава и раздразнителна. Побесняваше, когато разбереше, че детето й е обект на любопитство или пък повод за клюки. Той си живееше щастливо в уединение в училището Хауърт в Ню Хемпшир и дори не подозираше, че майка му е знаменитост.

— Боиш ли се от Конрой, Даф?

— Честно? Да. Не ми се ще да изкара на показ целия ми живот. — Погледна към Барбара с огромните си сини и тъжни очи. — На никой не му влиза в работата какво съм преживяла и как съм се чувствала. Знаеш какво мисля за всичко това.

— Да, но ти не можеш цял живот да се опитваш да опазиш тайната си. Толкова ужасно ли ще бъде, ако истината все пак излезе на бял свят?

— За мене, да. Не искам никой да ме съжалява. А и Андрю не се нуждае от състрадание. — Дафни се изправи в стола, в очите й се четеше раздразнение и упорство.

— Единствената последица би била още по-силната обич на читателите ти. — Барбара отговаряше на всичките писма, които Дафни получаваше от почитатели, и знаеше по-добре от всеки друг, че читателите й я боготворят. Дафни влагаше цялата си душа в книгите и всеки, който прочетеше написаното, я чувстваше твърде близка. Всъщност, читателите я познаваха много по-добре, отколкото на нея самата й се искаше. Книгите й бяха вълнуващи и истински, звучаха толкова достоверно, че хората неволно се питаха какво ли е преживяла тази жена, какви ли тайни и загадки крие душата й.

— Не искам да ме обичат. Искам да обичат книгите ми.

— А може би става дума за едно и също нещо.

Дафни мълчаливо кимна от мястото си, а след това се изправи с въздишка.

— Предполагам, че нямам голям избор. Ако не отида, Джордж Мърдок ще побеснее. От миналата година се опитват да ме ангажират в това шоу. — Усмихна се и погледна към Барбара. — Искаш ли да дойдеш? В Чикаго има няколко много хубави магазина.

— Там ли ще останем през нощта?

— Разбира се. — Имаше си вече любими хотели във всички по-големи градове. Винаги избираше най-тихите, най-консервативните и в същото време най-елегантните и изискани хотели. Хотели, в които отсядаха дами със самурени палта и гостите разговаряха тихо и приглушено. Обикновено си поръчваше храна в стаята и се наслаждаваше на възможността да работи в пълно уединение и самота. Беше свикнала с този начин на живот и трябваше да си признае, че в някои отношения успехът и признанието бяха много приятни. Вече не се безпокоеше за материалното си положение; знаеше, че бъдещето на Андрю е подсигурено. Беше инвестирала парите си добре, купила си бе скъпи дрехи и при всеки удобен случай закупуваше картини и антични предмети, които много харесваше. В същото време живееше тихо и скромно, без излишен блясък и шум. Не използваше парите си, за да парадира с богатството и успехите си, не организираше шумни приеми, не се опитваше да впечатли приятелите си. По някакъв странен начин знаеше, че Джефри и Джон биха очаквали от нея да се държи точно по този начин. Беше успяла, беше се справила и мисълта за това й доставяше огромно удовлетворение. Не й трябваше нищо повече.

— Включена си в шоуто в десет часа. Сутринта ли ще пътуваме или след обяд? Ще трябва да си починеш малко, а също и да вечеряш, преди да отидеш в студиото.

— Да, мамо.

— О, я млъквай! — Барбара нахвърли набързо няколко изречения в бележника си и изчезна. Дафни се върна на бюрото си със загрижено лице и се загледа в клавиатурата на машината. Беше споделила с Барбара, че изпитва неясни страхове, свързани с това шоу, а тя й бе казала, че се държи глупаво. Барбара си спомни всичко това, докато седеше край леглото на Дафни, загледана в израненото й лице. Сякаш бяха минали хиляда години от пътуването им до Чикаго.