Даниел Стийл
Веднъж в живота (7)

7.

На другата сутрин Дафни отиде до странноприемницата. С госпожа Обермайер си размениха обикновените любезности и Дафни си поръча яйца с бекон и кроасани. След закуска поговори с Франц и го попита какво да прави с колата си. Той я насочи към един от местните сервизи. Дафни ги помоли да довлекат колата й до града и тръгна с един от камионите им да им покаже мястото. Но когато стигнаха там, колата вече я нямаше. Единственото доказателство, че някога е била там, бяха следите останали в калта край пътя — знак, че колата е била теглена на буксир.

— Някой ви е изпреварил, госпожо. — Момчето, което я бе докарало, изглеждаше озадачено. — Да не сте помолила някой друг да я прибере.

— Не, не съм. — Дафни слисано разглеждаше мястото, на което бе оставила колата си. Без съмнение мястото бе същото, но колата бе изчезнала. — Мислите ли, че е била открадната?

— Възможно е. Но по-добре първо проверете в другите сервизи. Някой може да я е довлякъл до града, без да ви предупреди.

— Няма начин. Никой не знаеше къде се намира. — Пък и тя не познаваше никого в града. Освен… но това изглеждаше малко вероятно. Та тя не го познаваше в края на краищата. — Колко други сервиза има в града?

— Два.

— Добре. Мисля, че е по-добре да проверя при тях, а след това да съобщя в полицията. — Спомни си, че предишната вечер Джон Фаулър бе споменал нещо за някакви гамени. Може би някой от тях я е откраднал. Не че колата имаше кой знае каква стойност, особено със счупената си ос.

Момчето я остави пред един от двата сервиза и преди още да влезе вътре забеляза колата си. По нея вече работеха две момчета с омазнени ръце, облечени в дебели якета, сини джинси и огромни ботуши.

— Ваша ли е? — попита едното от тях.

— Да. — Тя все още беше слисана. — Моята е.

— Има още много работа по нея — той я погледна и лицето му разцъфна в момчешка усмивка, — но ще я оправим до утре. Джон Фаулър каза, че ще ви трябва за днес на обяд, но няма да успеем, ако искате да поправим всичко.

— Така ли? — Значи в края на краищата беше той. — Кога я докара?

— Около седем часа сутринта. Довлече я с камиона си.

— Знаеш ли къде мога да го открия? — Най-малкото, което можеше да направи, е да му благодари… изведнъж се изчерви, като си припомни, че предишната нощ се бе уплашила, че може да я изнасили. А той се оказа такъв свестен човек.

Двете момчета поклатиха глави в отговор на въпроса й.

— Работи на сечището на Андерсън, но не зная къде живее — каза червенокосият. Тя му поблагодари, пъхна ръце в джобовете на палтото си и се отправи към къщи. Бе изминала половината път, когато чу автомобилен клаксон и видя синия му камион да спира до нея. Погледна нагоре и се усмихна широко:

— Дължа ви огромна благодарност. Беше много мило да…

— Няма нищо. Искате ли да ви откарам? — Тя се поколеба за част от секундата, след което кимна и той отвори вратата. — Качвайте се.

Дафни се настани удобно на широката седалка и го погледна. В очите му проблясваха весели искри.

— Сигурна ли си, че не искаш да се скриеш зад някое дърво?

— Не е честно. — Тя изглеждаше объркана и притеснена от смеха му. — Боях се, че…

— Зная от какво си се страхувала и всъщност постъпи много умно. Но все пак — той широко й се усмихна, — тона малко ме обижда. Толкова ли страшен изглеждам? — А като я погледна от горе до долу, отвърна вместо нея. — Предполагам, че за такъв дребосък като теб съм страшничък, нали? — Гласът му внезапно омекна и очите му се изпълниха с топлота. — Не исках да те изплаша.

— Но аз дори не те бях видяла, когато се скрих зад дървото. — В очите на Дафни също напираше смях. По-късно, докато пътуваха към къщичката й, тя леко въздъхна: — Мисля, че станах малко странна откакто… откакто съм сама със сина си. Това е огромна отговорност и ако с мен се случи нещо… — Гласът й заглъхна и тя го погледна, като се питаше защо му казва всичко това. Известно време помълчаха и най-накрая той попита:

— Разведена ли си? — Дафни бавно поклати глава.

— Не. Вдовица съм. — „От пет години насам ненавиждам тази дума. Вдовица.“

— Съжалявам. — Спряха пред къщата й.

— Аз също. — Тя се усмихна. Не искаше той да се чувства неловко. — Ще влезеш ли за по едно кафе? — Дължеше му поне това.

— Разбира се. С удоволствие. Свободен съм до понеделник и се чудя какво да правя с толкова свободно време. — Той я последва в къщата. Закачиха палтата си на закачалката до входната врата и тя отиде в кухнята да притопли кафето останало от сутринта.

— Момчетата в сервиза казаха, че работиш на сечището — каза тя през рамо, докато подреждаше чашите.

— Точно така. — Тя се обърна към него. Джон стоеше на вратата, вперил очи в нея и изведнъж тя се почувства много странно. Беше я прибрал по пътя миналата вечер и ето сега вече стоеше в кухнята й. Беше дървар, абсолютно непознат, но в него имаше нещо, което я караше да желае присъствието му. Привличаше я и в същото време изпитваше силен страх. Докато обръщаше глава, Дафни разбра, че се страхува не от него, а от себе си. Сякаш почувствал безпокойствието й, Джон излезе от кухнята и отиде във всекидневната.

— Искаш ли да запаля огън? — Реакцията й бе необикновена и той забеляза как в очите й проблесна страх.

— Не! — И след това сякаш разбрала, че му доверява неща, които не би искала, добави: — Става много горещо. Обикновено не я…

— Добре. Няма значение. — Имаше нещо необикновено у този човек. Той сякаш разбираше всичко, преди още да го е изрекла. Виждаше неща, които никой друг не би забелязал. Караше я да се чувства малко неловко, но в същото време изпитваше огромно облекчение. — Страхуваш ли се от огъня? — Въпросът беше съвсем простичък, а гласът му топъл и гальовен. Тя бързо и рязко тръсна глава, опитвайки се да отрече, след това спря и кимна.

— Да. — Постави чашите на масата и се изправи пред него. — Изгубих съпруга и дъщеря си в един пожар. — Не беше казвала това на никой друг. Той я погледна, сякаш всеки момент щеше да посегне и да я погали, а очите му се впиха в нейните.

— Ти беше ли там? — Гласът му беше толкова нежен. Тя кимна, а очите й се напълниха със сълзи. Погледна настрана и му подаде чашата, но в очите му напираха още въпроси. — И малкото момче? — Тя въздъхна.

— Бях бременна по онова време, но не го знаех. През двата месеца, докато бях в болницата ми даваха толкова много лекарства… успокоителни… антибиотици. Когато разбрах, че съм бременна, беше вече късно. Затова Андрю се роди глух.

— Имате късмет, че сте останали живи и двамата. — Той започна да разбира защо тя се чувстваше толкова отговорна за Андрю. Разбираше колко й е трудно да го остави сам в това училище. — Животът е странен понякога. — Той се облегна на дивана, а малката чашка се изгуби в ръката му. — Понякога се случват напълно безсмислени неща, Дафни. — Беше изненадана, че е запомнил името й. — Загубих жена си преди петнадесет години. Загина при автомобилна катастрофа в една ледена зимна нощ. Беше много добра жена; всички в града я обичаха. — Гласът му омекна от спомена, а очите му бяха сини като утринно небе. — Никога не можах да разбера. Има толкова лоши хора. Защо точно тя?

— И аз чувствам същото, когато си мисля за Джеф. — За пръв път споменаваше името му пред някого, но изведнъж изпита остра нужда да поговори за него с този непознат. След всичките тези пет дълги, безкрайно дълги години. — Бяхме толкова щастливи… — В очите й нямаше сълзи, но гласът й беше толкова далечен и отнесен. Джон я наблюдаваше внимателно от мястото си.

— Бяхте ли женени дълго?

— Четири години и половина. — Той кимна.

— Сали и аз бяхме женени деветнадесет години. Бяхме по на осемнадесет, когато се оженихме — той се усмихна, — почти деца. В началото работехме много, даже погладувахме известно време, но след това си стъпихме на краката и бяхме много щастливи. Тя сякаш беше част от мен самия. Едва се справих след смъртта й.

Беше ред на Дафни да го успокоява.

— Аз също. Много трудно понесох смъртта на Джеф. Една цяла година живях като в унес. Докато се роди Андрю. — Тя се усмихна. — След това бях толкова заета с него, че нямах време да мисля за това… освен понякога… нощем. — Леко въздъхна. — Имахте ли деца, Джон? — Чувстваше се много странно и неловко, докато произнасяше името му.

— Не. В началото не искахме деца. Не искахме да сме като другите. Не искахме да приличаме на всички онези хлапета, които се женеха веднага след училище, раждаха четири деца за три години, а след това се намразваха до смърт. Решихме, че няма да имаме деца през първите няколко години, а след това не искахме да променяме начина си на живот. Не се замислях сериозно за това… докато тя умря. Ти си щастлива, че имаш Андрю.

— Зная. — Очите й заблестяха като си помисли за любимото дете. — Понякога си мисля, че го обичам толкова много, защото… той е… не е съвсем здрав.

— Боиш ли се да произнесеш думата? — Гласът му беше толкова благ, толкова нежен, че почти я разплака. Прииска й се да зарови лице в гърдите му и да му позволи да я подържи в ръцете си.

— Понякога. Мразя всичко, което тази дума означава за него.

— Означава, че той трябва да е по-упорит от другите. Това може да го направи по-добър и по-силен и аз се надявам, че ще стане така. Мисля, че всичко, през което си минала, много ти е помогнало. Виж хората, които най-много уважаваш в живота си — обикновено това са хора, които са успели, когато им е било най-трудно; хора, които са преживели много болки и трудности, но са излезли от тях по-мъдри и по-силни. Тези, които лесно са постигнали всичко, не са по-щастливи. Другите, които изкачват планина след планина с разбити глави, изподрани лица и изранени до кръв крака, те са хората, които си заслужава да познаваш. Зная, че не е лесно да наблюдаваш как човек се бори за правото си на щастие, но може би това е пътят, който очаква детето ти.

— Не искам да му е толкова трудно.

— Разбира се, че не искаш. Та кой би искал? Но той ще се справи. Ти си успяла, а сигурно не ти е било лесно. Сигурно ти е било невероятно трудно. — Тя го погледна замислено.

— Понякога все още е.

Той кимна.

— С какво се занимаваш, когато не прекарваш живота си в дървена къщичка като тази?

Тя се поколеба за момент, мислейки за последните пет години.

— Грижа се за Андрю.

— А сега, когато той ще бъде в училището?

— Не зная още. Преди работех в едно списание, но това беше много отдавна.

— Харесваше ли ти? — Тя се замисли за момент и кимна.

— Да, харесваше ми. Но тогава бях много млада. Не съм сигурна, че сега ще ми хареса толкова. Работата ми доставяше удоволствие, когато бях женена за Джефри, но това беше толкова отдавна… — Тя се усмихна, чувстваше се на десет хиляди години. — Бях само на двадесет и четири.

— А сега на колко си? — Той се усмихна. — Двадесет и пет, двадесет и шест?

— На двадесет и девет — каза тя много сериозно и той се разсмя.

— Разбира се. Представа си нямах, че си толкова стара. О, Дафни, аз съм на петдесет и две. Двадесет и девет годишните ми изглеждат като пеленачета. — Възрастта му личеше, но не съвсем. У него имаше нещо много мъдро и рядко срещано. Приличаше на стар и отлежал коняк.

Допиха кафето си, той се изправи и огледа стаята.

— Щастлива ли си тук, Дафни? В това уютно и закътано кътче?

— Харесва ми. Понякога си мисля, че ще остана тук завинаги. — Тя се усмихваше и го наблюдаваше. Беше красив мъжкар, дори и на петдесет и две.

— Защо искаш да останеш тук? Заради себе си или заради Андрю?

Щеше й се да отговори, че не е сигурна, но тя беше. Искаше да остане заради Андрю и той прочете отговора в очите й.

— Длъжна си да се върнеш в Ню Йорк, хубава госпожо. Не пропилявай живота си тук в тази колиба, недей да живееш само заради детето си. Трябва да се върнеш при хората, които познаваш, да започнеш работа, да се виждаш с приятели. Имам чувството, че си прекарала всичките тези години в летаргичен сън. И знаеш ли какво, по дяволите? Престани да съсипваш живота си. Един прекрасен ден ще се събудиш, но тогава ще си твърде стара. Ще има да се чудиш какво, по дяволите, си направила с живота си? А ти можеш да постигнеш твърде много, виждам го.

Очите й срещнаха неговите и в тях той видя цялата натрупана болка за изгубените близки и пропиляното време.

— Не съм толкова сигурна. Никога не съм си поставяла някакви изключителни цели, нито пък съм изпитвала желанието да сътворя нещо запомнящо се. Не мечтая за слава. Защо да не мога да съм щастлива тук?

— И да правиш какво? Да посещаваш Андрю? Да се въртиш постоянно около него, макар да знаеш, че трябва да го оставиш сам. Да се скиташ сама по безлюдните селски пътища, когато колата ти се повреди? Да се отбиваш в странноприемницата за вечеря в неделните вечери? Хайде, госпожо, аз не зная къде и как си живяла досега, но само като те гледам, мога да ти кажа, че заслужаваш много повече от това.

— Така ли? Защо?

— Защото си много интелигентна и дяволски красива. Независимо дали искаш да си спомниш за това. — Тя се изчерви, а той й се усмихна и се пресегна за сакото си. — И след като ти надух главата с приказки и се направих на пълен глупак, произнасяйки дълги речи, сега смятам да си тръгна оттук и да видя какво са направили с колата ти онези младоци в гаража.

— Не е необходимо да го правиш. — В един безумен момент тя разбра, че не иска да го пусне да си ходи. С него се чувстваше спокойна, щастлива и защитена. А сега отново щеше да остане сама. През изминалите пет години самотата не я плашеше, но в този момент не искаше да бъде сама. Но той само й се усмихна от входната врата.

— Зная, че не е необходимо, но искам да го направя. Аз те харесвам Дафни Фийлдз. — И добави: — Ще вечеряш ли някоя вечер в странноприемницата с мен? Обещавам, че няма да ти чета морал, макар че винаги съм се вбесявал, когато млади хубави момичета пропиляват живота си напразно.

— С удоволствие ще вечерям с теб, Джон.

— Чудесно. Нека го направим тогава. — Замисли се за момент и я погледна усмихнат. — Утре вечер не е твърде скоро, нали? — Тя бавно поклати глава като не преставаше да се пита какво по дяволите прави; кой беше този мъж и защо тя изпитваше такава потребност да го познава по-добре, да бъде с него.

— Добре. Утре вечер.

— Ще те взема в шест и тридесет. Тук е като на село, нали знаеш. — Той й кимна, усмихна се, бавно излезе през вратата, като внимателно я затвори след себе си. Тя остана права в средата на стаята, наблюдавайки го през прозореца. Махна й още веднъж, докато изкарваше камиона на улицата. Задните гуми превъртяха, зад камиона се посипа чакъл и след минута вече го нямаше. Дафни остана до прозореца дълго време. Наблюдаваше безлюдната улица и през цялото време се питаше какво ще стане с живота й оттук нататък и кой всъщност беше Джон Фаулър.