Даниел Стийл
Веднъж в живота (33)

33.

Когато Дафни и Джъстийн най-сетне се появиха на снимачната площадка в осем и петнадесет, Хауърд почти бе получил апоплектичен удар. Видя ги, че се приближават и ги загледа с недоумение.

— Не мога да повярвам… Не, не мога да повярвам.

Гласът му се извиси, в него се долавяха пронизителни и истерични нотки и Дафни вътрешно потръпна. Джъстийн изглеждаше спокоен и невъзмутим.

— Какво става с вас двамата? Не можете да надигнете скапаните си задници от леглото и да дойдете на работа? Пет пари не давате за останалите. Идвате на площадката три часа по-късно и при това влизате все едно, че сте били повикани на чай. Дяволите да ви вземат. — Грабна едно копие от ръкописа и го захвърли настрана. Джъстийн отиде да облече костюма си, а Дафни трескаво се заоглежда за Барбара.

— Добре ли си?

Барбара седна до нея, загледана в умореното й лице и в опустошените й очи, но Дафни се обърна настрана и кимна. Едва успяваше да се пребори със сълзите си. Беше съсипана и изтощена от тревогите и недоспиването.

— Добре съм. — Погледна приятелката си с уморена усмивка. — Всичко е наред — или поне щеше да бъде.

Барбара разбра, че Джъстийн сигурно й е наговорил куп лъжи, дал й е безброй обещания за вярност и любов.

— Искаш ли кафе?

— Да, ако си сигурна, че Хауърд не е пуснал арсеник в чашата ми.

Барбара се усмихна, все още загледана в нея. Не можеше да се примири с мъката изписана на лицето й и мразеше Джъстийн за всичко, който й бе причинил.

— Не се притеснявай толкова, Даф. Половината от хората закъсняха тази сутрин. Затова е толкова бесен. Очевидно ще трябва да минат няколко дни, докато нещата потръгнат и се нормализират след ваканцията.

— Е, това е твърде меко казано.

За пръв път, откакто бе пристигнала, Дафни се засмя. Това бе единствената забележка, която направи по отношение на хаоса, който бе заварила в собствената си къща. Барбара й донесе кафето и тя започна бавно да се възстановява. Но след дългия полет предишната нощ, след безсънието и след травмата, която Джъстийн й бе причинил, през целия ден се чувстваше като зомби. Привършиха работа в шест часа вечерта. Джъстийн я закара вкъщи и я сложи в леглото. Донесе й вечерята и чаша чай на поднос в леглото. Чувстваше се като инвалид и макар да разбираше защо Джъстийн толкова се старае, трябваше да си признае, че й харесва. По-късно, когато той отиде в кухнята да прибере чиниите й след вечерята, телефонът иззвъня и Дафни с облекчение въздъхна, като чу гласа на Мат.

— Здравей, Мат. — Гласът й бе съвсем слаб и тя с облекчение забеляза, че вратата на спалнята е затворена.

— Трябва да си имала доста тежък ден? Говориш като пребита от умора.

— Точно така се чувствам. — Той веднага усети, че има още нещо.

— Добре ли си?

— Горе-долу.

Наложи си да не му казва за Джъстийн. Не искаше да го занимава с това. То нямаше нищо общо с него. И все пак имаше нужда да поговори с него, имаше нужда да знае, че някъде има солидна и здрава опора, макар и на три хиляди мили от нея. Не вярваше на Джъстийн, независимо от разкаянието, което той демонстрираше. Но със сигурност знаеше, че Матю е истински приятел.

— Как беше Андрю днес?

— Не зле, като се има предвид, че ти си тръгна едва вчера. Как мина полетът?

— Добре. Поспах.

За момент си припомни обажданията на Джеф, когато му се налагаше да пътува по работа. Тривиалните въпроси от ежедневния живот я успокояваха. Тогава всичко бе по-дребно, по-незначително, но то й носеше щастие и покой. Това, което преживяваше в Калифорния, бе прекалено много за нея. Замълча за момент и Матю се намръщи. Още в момента, в който чу гласа й, разбра, че нещо не е наред.

— Даф? Какво става, мъничката ми? — Никой, освен Джон не бе я наричал така и тя усети, че очите й отново се пълнят със сълзи. — Мога ли да помогна?

— Де да можеше. — Вече я чуваше как плаче. — Просто тук се е случило нещо… докато ме нямаше…

— Приятелят ти?

Тя кимна и се задави от сълзите си. Казваше си, че е глупаво да плаче. Те вече бяха изяснили всичко. Но все още я болеше. Болеше я дяволски много. Искаше да разкаже всичко на Мат, сякаш се надяваше, че той може да я успокои, да промени нещата по някакъв начин.

— Заварих голяма бъркотия като се върнах. — Матю не каза нищо и тя продължи: — Разбрах, че е бил поканил някаква жена при себе си, докато ме нямаше.

Странно бе, че му разказва всичко това, но в същото време не се чувстваше шокирана и засрамена. Беше само безкрайно нещастна и тъжна.

— Твърде дълго е за разказване. Той се чувства дяволски зле сега, но бе твърде неприятно завръщане у дома. — Издуха носа си и Мат почувства, че ще се пръсне от гняв и възмущение.

— Изхвърли ли го този негодник?

— Не. Мислех да го направя, но… не зная, Мат. Той съжалява. Струва ми се, че малко е попревъртял от напрежението и непрекъснатата работа през изминалите три месеца.

— Ами ти? Ти работи двойно повече от него. Ти написа сценария за проклетия филм. Наистина ли това обяснение ти се струва разумно? Наистина ли си готова да го извиниш и да му простиш?

Беше побеснял от ярост. И само при мисълта, че тя бе готова да даде на онзи мръсник още един шанс, побесняваше още повече.

— Не. Нищо не е достатъчно разумно, но се е случило. Ще почакам и ще видя какво ще стане оттук нататък. — Искаше му се да й се разкрещи, да я разтърси до дъното на душата й, но знаеше, че няма това право. Не искаше да я наранява. И беше безсилен. Тя обичаше друг, а той бе само приятел.

— Мислиш ли, че си струва, Даф?

— Сега да. Сутринта не бях съвсем сигурна.

Матю съжали, че не се бе обадил по-рано, макар да съзнаваше, че едва ли щеше да промени нещо. Тя не бе готова да се откаже от Джъстийн Уейкфийлд, а й Уейкфийлд бе мощен съперник. Матю знаеше, че всеки нормален човек би му казал, че е луд, да се надява, че Дафни ще изостави Джъстийн Уейкфийлд.

— Само че, не знам… — Гласът й бе толкова тъжен, толкова несигурен, че сърцето му се късаше от мъка. — Аз… Аз загубих толкова много скъпи хора преди, Мат… — Чуваше я как неутешимо плаче.

— Тогава не обезсмисляй всичко, което си преживяла, като се примиряваш с това.

Реакцията му я шокира.

— Ти не разбираш. Може би той е прав, може би хората наистина допускат грешки понякога. Може би актьорите са по-различни. — Плачеше все по-силно. — По дяволите, колко пъти мислиш, че мога да започвам отначало?

— Толкова, колкото трябва. Имаш достатъчно кураж и издръжливост, лейди. Не забравяй това.

— А може би се уморих да съм смела и твърда. Може би силите ми се изчерпаха.

— Не вярвам.

— А освен това и имаме ангажименти един към друг, свързват ни толкова много неща.

— Ангажименти, значи? Дали се е сетил за това, докато ти беше тук?

— Зная, Мат. Зная. Не мога да го извиня. — Внезапно съжали, че му бе разказала всичко. Не искаше да защитава Джъстийн пред когото и да било, а в същото време чувстваше, че трябва. — Зная, че е неразумно, но смятам да оставя нещата така за известно време. — Въздъхна и изтри очите си.

— Добре, Даф. Разбирам. Направи това, което смяташ за добре. Само моля те, не позволявай да те нараняват и унижават.

Но тя вече бе позволила и след като затвори телефона, се разплака отново. Джъстийн я завари да ридае горчиво, заровила лице във възглавницата си. Все още бе разстроена от изневярата му, но имаше и още нещо. Внезапно се почувства отчайващо самотна без Андрю и Мат и изпита непреодолим копнеж и желание да се прибере при тях.

— О, скъпа, недей… всичко е наред…

Но не беше, и тя не бе глупачка, за да не разбере това. Лежеше в ръцете му и хълцаше. Най-накрая заспа на гърдите му и той я премести на възглавницата. Загледа се в нея, замислен за това, което бе направил. Обичаше тази жена повече от всяка друга, но не бе сигурен, че ще може да живее според очакванията и изискванията й. Искаше, не че не искаше, да бъде с нея, но изпита внезапен страх като си представи годините занапред.

Тя бе толкова сериозна и безкомпромисна, а и бе преживяла прекалено много. А неговият живот бе прекалено различен — той обичаше развлечения, обичаше да се среща с нови и интересни хора, обичаше да играе, да се снима във филми, обичаше да се забавлява. Знаеше, че не притежава нейното чувство за отговорност, предаността и всеотдайността й.

А в Ню Хемпшир Матю стоеше на тъмно, загледан в огъня. Обвиняваше се, че е кръгъл глупак и изпитваше силна омраза към Джъстийн Уейкфийлд. Цялото му същество копнееше за Дафни и той унило се питаше дали изобщо имаше някаква надежда за него.