Даниел Стийл
Веднъж в живота (19)

19.

— Добре, хлапачке — Дафни се усмихна на Барбара щом тя влезе в апартамента й на следващата сутрин, — дръж се да не паднеш.

— Какво има?

— Заминаваме.

Барбара изглеждаше изненадана:

— Къде?

— За Калифорния, глупачке.

— Ще го направиш ли, Даф? — Барбара я гледаше с изумление.

— Да, ще го направя.

— А Андрю? — Не искаше да задава този въпрос, но се налагаше.

— Вчера му казах. Не беше много щастлив в началото, но мисля, че и двамата ще го преживеем. — След това й разказа за госпожа Къртис и за новия директор. — Андрю ще идва при мен през ваканциите, а и аз ще го посещавам винаги, когато мога. А Матю каза, че ще го доведе в Ню Йорк, ще му покаже училището и ще го запознае със сестра си… — Последните думи бяха удавени в силния й смях, предизвикан от обърканото изражение на Барбара. — Това е новият директор на Хауърт.

— Матю? Много приятелски се отнасяш към него — очите на Барбара се развеселиха, — май надушвам присъствието на привлекателен мъж.

— Много привлекателен, госпожице Джарвис, но само като приятел. Мога да те уверя в това.

— Глупости? Ти допреди малко го цитира като господ, а сега разбирам, че ще вземе Андрю, за да го запознае със сестра си. По дяволите, та ти още не си ми позволила да видя това дете, а сега се доверяваш на един напълно непознат. Този мъж трябва да е страхотен, Даф, защото в противен случай ти никога не би му поверила сина си.

— Права си, страхотен е. Той е най-добрият специалист, който някога съм срещала по въпросите на глухите и тежко чуващите деца. Много е умен и интелигентен, но, за бога, Барб, това не означава, че ме интересува като мъж — продължаваше да се смее.

— И защо? Да не би да е грозен?

— Не — Дафни се изкиска, — всъщност той е много красив. Но не в това е въпросът. Хайде да поговорим за нас.

— За нас? — Барбара отново я погледна с изненада. Тази сутрин всичко беше наопаки.

— Искам да дойдеш с мен.

— Шегуваш ли се? — Барбара седна. В ръцете си държеше писма на почитатели. — Какво ще правя аз там?

— Ще се грижиш за мен и за делата ми и ще улесняваш живота ми, точно както го правиш тук. — Дафни се усмихна.

— Това ли наистина правя? — Барбара й върна усмивката. — Улеснявам живота ти? Мислех си, че мога да свърша нещо по-добро и по-полезно от писането на отговори до безбройните ти почитатели.

— Знаеш дяволски добре, че можеш. — Барбара знаеше, че Дафни я цени високо и я смята за незаменима. Това означаваше много за нея, а и никога не забрави, че Дафни бе тая, която й помага да се освободи от стария си живот. — Е, ще дойдеш ли с мен?

— Кога да започна да опаковам багажа си? Утре прекалено рано ли е? — Цялата сияеше и Дафни радостно й се усмихна.

— Мисля, че можеш да поизчакаш няколко седмици. Първо трябва добре да организираме работата си тук. Искам след обяд да дойдеш с мен при Айрис Маккарти, за да чуеш и ти всичко, свързано с бъдещата ни работа там. Струва ми се, че ще тръгнем следващия месец. Това означава, че ще имаме достатъчно време, за да привършим с всичко започнато тук.

— Какво смяташ да правиш с апартамента?

— Нищо. Ще го използвам, когато се връщам тук, за да видя Андрю. Освен това „Комсток“ ще плащат наема на къщата там, така че няма да имам двойни разходи. Пък и не искам някой непознат да спи в леглото ми. — Намигна весело, а Барбара се разсмя.

— Слушай, струва ми се, че този път няма да е съвсем зле. — Двете жени си размениха многозначителни погледи.

Посетиха заедно агента на Дафни, но преди това отидоха на обяд в „Плаза“. Вдигнаха тост за западното крайбрежие и за „Комсток“. Чувстваха се твърде възбудени и когато в четири и тридесет излязоха от офиса на Айрис, Дафни вече изгаряше от желание да започне работа. На път за апартамента, тя нервно се обърна към Барбара, а на лицето й бе изписано безпокойство.

— Наистина ли мислиш, че ще мога да се справя, Барбара? Искам да кажа… О, по дяволите, та аз и представа нямам как се пише сценарий за филм.

— Ще се научиш. Не може да е чак толкова по-различно от писането на книга. Карай по усет, а те ще ти кажат къде грешиш и какво точно искат.

— Надявам се да го направят. — Усети как стомахът й нервно се свива. Барбара я потупа по ръката.

— Можеш да го направиш. Ще стане чудесен филм.

— Дано!

Но независимо от това какъв щеше да бъде крайният резултат, Дафни знаеше, че трябва да опита.

Следващия уикенд отиде да види Андрю. Детето сякаш вече бе напълно свикнало с мисълта за предстоящото й заминаване. Само веднъж се оплака от това, и то с половин уста, а през останалото време разговаряха за Дисниленд, за филма, за Калифорния. Андрю изглеждаше спокоен и щастлив и Дафни бе удивена от бързината, с която синът й прие новата ситуация. Реши, че децата наистина са невероятни. По-късно сподели наблюденията си с Матю. Срещна го в трапезарията в събота вечерта.

— Нали няма да ме ритнеш, ако ти припомня, че те предупредих за това, Дафни? — Той й се усмихна над чинията с вечерята му и тя му се захили в отговор. Тази седмица изглеждаше отпочинала и свежа. Облечена бе в сини джинси и жълта каубойска риза, а русата й коса свободно падаше върху раменете й.

— Може и да го направя, така че внимавай.

— Уплаши ме до смърт.

Шегуваха се един с друг, а по-късно той й разказа за всичко интересно, което се бе случило в училището в Ню Йорк през изминалата седмица. Тя пък сподели предварителните си планове във връзка с филма. Времето неусетно мина в разговори. Хелън Къртис си тръгна след вечеря и ги остави сами. Извини се и каза, че има да свърши нещо спешно, а Мат за пръв път откакто го познаваше не се оплака, че има много работа.

— Не мога да си обясня как успяваш да пишеш толкова добре, Дафни.

Протегна дългите си крака към огъня. Децата вече си бяха легнали, а те седяха и разговаряха в уютната всекидневна на училището. Все още бе рано и на Дафни не й се прибираше в странноприемницата. Освен това, Мат бе приятен събеседник и тя го харесваше. Разговорът с него вървеше леко и тя почувства, че имат много общи интереси. И двамата бяха загрижени за Андрю, всеки един от тях се интересуваше от работата на другия.

— Наистина не зная как го правиш. — Той мислеше за „Апах“ и тя развеселена го гледаше.

— Как можеш да говориш така? Та ти самият си написал три книги.

— И трите са тясно специални, свързани с пряката ми работа. Проблемите, които разглеждам в тях, са ми твърде близки. С тях лягам, с тях ставам, те са смисъла на живота ми. А това едва ли е някакво забележително постижение — усмихна й се от мястото си.

— Но твоята работа е много по-трудна. Трябва да си много точен, много прецизен. С тези книги ти помагаш на страшно много хора, Мат. Моите са просто измислени истории, родени във въображението ми. Освен че забавляват читателите, те едва ли могат да им бъдат полезни по някакъв друг начин.

Винаги бе много скромна, когато ставаше дума за работата й и Матю много харесваше тази й черта. Разговаряйки с нея, човек никога не би разбрал, че тя е една от най-известните писателки в страната. Беше умна, интелигентна и забавна, но не парадираше нито с възможностите, нито с успехите си.

— Грешиш по отношение на книгите си, Дафни. Те са не просто и не само занимателни и развлекателни четива. Вече ти казах, че една от твоите книги много ми помогна, а и от всички останали научих по нещо — той се замисли за момент, — за хората… за взаимоотношенията в обществото… за жените. — Изведнъж я погледна с интерес. — Откъде знаеш всичко това за уединения живот, който водиш?

— Кое те кара да мислиш, че… животът ми е уединен? — Въпросът му я бе развеселил.

— Ти самата ми каза това миналата седмица.

— Така ли? — Повдигна рамене и се разсмя. — Понякога говоря прекалено много. Предполагам, че просто не ми остава време за нещо по-различно. През цялата седмица работя като вол, а освен това трябва да мисля и за Андрю…

За миг Мат я погледна с неодобрение, но острият му поглед веднага омекна.

— Не го използвай като оправдание.

— Обикновено не го правя. — И добави с усмивка: — Освен в случаите, когато някой ме хване натясно.

— Съжалявам. Нямах намерение да те притеснявам.

— Да, но го направи. Ами ти? Твоят живот много ли е интересен и пълноценен?

— Понякога — говореше твърде уклончиво. — След като се разведох, в продължение на няколко години избягвах всякакви връзки, боях се да се обвържа отново.

— А сега? — Струваше й се странно, че му задава подобни въпроси като на стар познат, но той бе толкова откровен и сърдечен и с него се разговаряше толкова лесно и спокойно. Струваше й се, че се познават от много годините се намират сам-сами на необитаем остров и нищо от останалата част на света не ги интересува. Просто си седяха край огъня, бъбреха си и всеки се опитваше да разбере другия да открие откъде черпи идеите си, силата и издръжливостта си.

— Не зная… Не ми остава време за сериозни връзки напоследък. Твърде много съм зает с работата си — а след това отново се усмихна, — а и не мисля, че ще намеря жената на мечтите си през следващата година тук, в Хауърт.

— Никога не се знае. Госпожа Обермайер може да реши да се раздели със съпруга си. — И двамата се разсмяха при тази перспектива, но само след миг Мат я погледна със сериозно и напрегнато изражение. Хелън Къртис му бе разказала за Джон Фаулър, но той не беше съвсем сигурен дали е редно да говори с нея за това.

— Защо не опиташ още веднъж, Дафни? — Подозираше, че е твърде самотна и в същото време бе сигурен, че тя дори не се опитва да създава някаква нова връзка. Беше остроумна и сърдечна и много приличаше на сестра му, но сякаш отдавна бе забравила, че е жена и не искаше никога повече да си го припомня. Очевидно е била силно и болезнено наранена.

Дафни вдигна очи от огъня и внимателно го погледна. Очите й бяха неописуемо тъжни, сякаш бяха събрали всичката болка по света.

— Не, не искам да опитвам отново, Мат. Получих всичко, за което една жена може да мечтае. Два пъти дори. — Беше изненадана от лекотата, с която издаде така дълго пазената тайна. — Би било твърде глупаво от моя страна да искам нещо повече… бих била твърде алчна… твърде ненаситна. Мислех си, че никога няма да намеря друг мъж, който да може да замести съпруга ми, но се оказа, че срещнах такъв човек. Той бе много различен, беше нещо специално и изключително. Имах двама забележителни мъже в живота си, Мат. Не бих могла да желая нищо повече.

Беше вече готова да разговаря за Джон Фаулър.

— И вече си се предала, така ли? Отказала си се от всичко? И какво ще правиш през останалите петдесет, шестдесет години? — Самата мисъл за самотното й, изолирано съществуване, дълбоко го потискаше. Тя заслужаваше повече от това… много повече… заслужаваше един чудесен мъж, който много да я обича. Беше прекалено добра и силна, прекалено млада, прекалено интелигентна, за да прекара в самота останалата част от живота си. Но тя философски му се усмихна:

— Имам твърде много работа, с която да запълня времето си. А и един ден Андрю ще се върне вкъщи…

— Отново го използваш като оправдание. — Гласът му този път бе по-нежен, не толкова осъдителен. — Когато порасне, той ще бъде абсолютно независим и самостоятелен. Така че не разчитай, че отново ще можеш да съсредоточиш целия си живот около него.

— Не разчитам на това, но трябва да призная, че много мисля за времето, когато той ще може да се прибере при мен.

Матю й се усмихна.

— Това ще бъде прекрасен ден и за двама ви, Дафни, и аз смятам, че този ден не е много далеч.

Тя тежко въздъхна.

— Ще ми се и аз да мога да съм толкова сигурна в това. Понякога ми се струва, че всичко ще продължи вечно.

Очите му помръкнаха като си припомни дългите години, които бе прекарал без сестра си.

— И аз чувствах същото по отношение на Марта. Тя отсъства от къщи цели петнадесет години. И заведението, в което бе настанена, бе съвсем различно от Хауърт. Беше ужасно преживяване за всички ни, но най-вече за нея. Слава богу, че вече няма такива заведения. — Дафни мълчаливо се съгласи, изправи се и каза, че е време да се прибира.

— Беше ми много приятно да разговарям с теб, Дафни. — Очите му бяха топли и добри. Изпрати я до входната врата и изведнъж каза нещо, което изненада и двама им. Не беше възнамерявал да говори за това, но думите сякаш сами се изплъзнаха от устата му.

— Андрю няма да е единственият, на когото много ще липсваш през следващата година.

Ако светлината във фоайето бе по-силна, той сигурно щеше да забележи гъстата червенина покрила лицето й, но то бе полутъмно и Дафни смело му подаде малката си крехка ръка. Той я взе в своята и я задържа за момент.

— Благодаря ти, Мат. За мен е голямо успокоение да зная, че ти ще бъдеш тук, с Андрю. Често ще ти се обаждам и ще се интересувам за него.

Той кимна. Чувстваше се леко разочарован, но знаеше, че няма право да очаква нещо по-различно. Беше само директор на училището, в което живееше синът й. Нищо повече. Вече знаеше колко уединено и изолирано живее Дафни и нещо му подсказваше, че тя няма да промени начина си на живот. Беше жена със силна воля и предпочиташе да живее скрита зад стените, които сама бе издигнала около себе си.

Докато пътуваше към странноприемницата, Дафни се улови, че мисли само за него. Беше чудесен човек и всички в Хауърт извадиха голям късмет с неговото назначаване за директор. Трябваше, обаче, да си признае, макар и само пред себе си, че изпитваше нещо повече от уважение към него. Измъчваше я някакво странно и необяснимо любопитство, искаше й се да разбере всичко за него, да прекарат още много часове в спокоен разговор. Не бе изпитвала подобни чувства от времето, когато за пръв път срещна Джон, но твърдо бе решена никога повече да не допусне друг мъж до себе си. Двете загуби й бяха повече от достатъчни. Матю Дейн щеше да бъде важен човек в живота й, но най-вече заради Андрю, заради всичко, на което можеше да я научи, заради помощта, която щеше да й окаже, за да върнат Андрю в света на чуващите. И това щеше да бъде единственото му участие в живота й. Дафни бе сигурна в това, независимо че много го харесваше. Любовта вече нямаше значение за нея. Тя просто нямаше да позволи на чувствата си да объркат живота й отново. Беше обичала безумно двама мъже и ги беше загубила и двамата. Нямаше никакво желание да обича някого отново. Никога. А знаеше, че е много лесно да се влюби в Матю Дейн. Той беше мил, привлекателен и интелигентен и точно поради това Дафни трябваше постоянно да бъде нащрек, за да е сигурна, че ще бъде в безопасност. Цялата й любов сега бе предназначена за Андрю, всеки ден, всеки миг от живота й бе запълнен с мисълта за него. Живееше изключително заради сина си. И може би съвсем малко и заради себе си. Пътуването до Калифорния бе първия признак за това.