Даниел Стийл
Веднъж в живота (12)

12.

Вечерята с Андрю по случай Деня на благодарността си имаше своето собствено очарование, но Дафни прекара цялата нощ будна в странноприемницата на австрийците, а съзнанието й неспокойно се връщаше към едни или други събития. Беше й трудно да забрави, че преди една година Джон я бе намерил на един тъмен селски път и животът бе започнал отново, а сега, само една година по-късно, всичко бе свършило. Имаше вече два празника, които да мрази. Деня на благодарността и Коледа. И тя знаеше, че тази година и Андрю се бе почувствал по същия начин. Изглеждаше замислен през цялото време, на няколко пъти заговори за Джон, а очите му бяха тъжни, изпълнени с копнеж. И двамата имаха много и твърде болезнени спомени. Прекалено много, помисли си тя, като се опитваше да насочи мислите си в друга посока. В този момент Дафни не можеше да си позволи да се отдаде на тъга и скръб по загубата на Джон. Трябваше да се грижи за Андрю и за неговото развитие в училището.

Този път раздялата с Андрю не беше толкова тежка, защото и двамата знаеха, че през коледната ваканция ще се видят отново.

Съвсем сама Дафни се разходи по хълмовете, по които бе разпръснала праха на Джон, преди да замине за Ню Йорк. И макар да знаеше, че никой няма да я чуе, тя започна да му говори — разказа му за книгата и за Андрю, а после, с поглед зареян в горите и в ясното зимно небе, прошепна „много ми липсваш“. Сякаш чуваше ехото на мислите му и знаеше, че и тя му липсва. Може би, в известен смисъл, бе щастлива, защото го бе обичала. Може би това бе най-важното, което остана след като всичко друго свърши.

Качи се в колата си и се върна в Ню Йорк. Смазана от умора си легна и веднага заспа. На следващия ден стана, облече бяла вълнена рокля, сложи си тежко черно палто и ботуши. Навън бе невероятно студено, а на Дафни й се струваше, че от векове не е стъпвала на делови обяд. Струваше й се много странно, че й предстои да се срещне с една непозната жена, за да обсъди с нея книгата си. Спомняше си обедите с различни писатели по времето, когато работеше в Колинс, но особеното този път бе, че самата тя бе авторката.

— Дафни? Аз съм Айрис Маккарти. — Жената беше червенокоса и елегантна. По добре поддържаните й ръце блестяха няколко скъпи и изящни пръстена. През целия обяд обсъждаха книгата, а по време на кафето и шоколадовия сладкиш, Дафни сподели идеята си за нова книга. Беше я обсъждала с Джон и той бе останал очарован. Айрис също много я хареса и Дафни се усмихна с удоволствие. Струваше й се, че чува гласа на Джон да шепне в ухото й — „това е то, мъничката ми… можеш да го направиш“. Към края на обяда уточниха заглавията и на двете книги и Дафни се почувства щастлива и горда от успеха. Първата книга, тази, която бе написала в Ню Хемпшир, щеше да се казва „В залеза на живота“. Главна героиня в нея бе една жена, която на 45 години загубва съпруга си, но продължава да живее и да се бори за щастието си. Беше тема, която Дафни познаваше добре и Айрис я увери, че книгата ще има голям успех. Втората книга щеше да се казва просто „Агата“ и централна тема в нея щеше да бъде животът на една жена в Париж след войната. Първоначално това бе един от късите разкази на Дафни, но тя още тогава знаеше, че той може да прерасне в книга и сега смяташе да се заеме с това. Обеща да се залови за работа веднага, да нахвърли в общи линии сюжета, а след това да го обсъди с Айрис. След обяда вече стоеше зад бюрото си и се взираше в празния лист хартия пред себе си. И когато идеите й се поизбистриха, започна да пише. До полунощ работи без да спира и нахвърли началото, а когато се върна от коледната ваканция, която бе прекарала с Андрю, скелетът на книгата бе готов. Изпрати го на Айрис и веднага получи одобрението й. През следващите три месеца Дафни се скри в апартамента си и работи ден и нощ. Не беше лесна книга, но й доставяше огромно удоволствие. Често бе така погълната от работата си, че не си правеше труда да отговаря на телефонните позвънявания. Когато, обаче, телефонът звънна в един априлски ден, тя стана, протегна се и отиде в кухнята да се обади.

— Дафни?

— Да. — Винаги се изкушаваше да отговори „Не, Дракула“. Кой друг можеше да се обади от нейния телефон? Може би домашната помощница от горния етаж? Обаждаше се Айрис.

— Имам новини за теб. — Но Дафни бе прекалено уморена, за да слуша внимателно. Предната нощ бе работила до четири часа сутринта и бе напълно изтощена. — Току-що ни се обадиха от „Харбър и Джоунз“.

— И? — Внезапно сърцето й се разтупа. През изминалите четири месеца нещата бяха придобили нов смисъл. Работата й имаше огромно значение за нея. Искаше да успее заради себе си, заради Джон, заради Андрю. Отдавна чакаше това обаждане и й се струваше, че нещата се движат много бавно, но Айрис я успокояваше, че четири месеца не са голям срок. — Харесали са я?

— Би могло и така да се каже. — Айрис се усмихваше. — Бих казала, че щом предлагат двадесет и пет хиляди долара, сигурно я харесват. — Дафни замръзна с отворена уста и вперен в телефона невярващ поглед.

— Не се шегуваш, нали?

— Разбира се, че не се шегувам.

— О, боже… о, боже! Айрис! — На лицето й разцъфна тържествуваща усмивка и тя с изненада забеляза яркото пролетно слънце, което надничаше през кухненския прозорец. — Айрис! Айрис! Айрис! — Беше се случило в края на краищата. Джон беше прав. Тя можеше да се справи. — Какво трябва да направя сега?

— Във вторник ще обядваш с твоя редактор в „Четири сезона“. Издигате се в обществото, госпожо Фийлдз.

— Издигам се и още как. — Беше почти на тридесет и една. Предстоеше й да издаде първата си книга и да обядва с редактора си в „Четири сезона“. Това вече бе обяд, който не би изпуснала за нищо на света. Във вторник пристигна точно навреме, облечена в нов розов костюм на Шанел, който бе купила за случая. Редакторката се оказа една твърде свирепа на вид жена с кръвожадна усмивка, но в края на обяда Дафни бе сигурна, че ще работят добре заедно и че ще може да научи много неща от нея. Постепенно разговорът се насочи към новата й книга. Бяха настанени на една маса непосредствено до езерцето, в центъра на голямата мраморна зала, а сервитьорите непрекъснато се суетяха около тях. Редакторката от „Харбър и Джоунз“ пожела да прочете готовата част от втората книга. Един месец по-късно последва второ предложение от издателството. В края на юли Дафни завърши книгата и замина за Ню Хемпшир, за да прекара един месец с Андрю.

Първата й книга, посветена на Джон, излезе около Коледа и бе посрещната с умерен интерес, но втората книга я направи известна за една нощ. Излезе през пролетта и веднага оглави класацията на „Ню Йорк Таймс“. Авторските права за изданията с меки корици възлизаха на сто хиляди долара.

— Как се чувстваш като знаменитост, Даф? — Ели майчински се гордееше с успеха й и я покани на обяд по случай тридесет и втория й рожден ден. — По дяволите, би трябвало да те накарам ти да платиш обяда. — Бе ясно обаче, че Ели не й завижда. Работата бе върнала Дафни в света на живите и всички, които знаеха какво бе изтърпяла през живота си, бяха истински развълнувани от успеха й.

— Върху какво работиш сега?

Третата й книга беше почти готова. „Харбър и Джоунз“ бяха откупили правата върху нея още преди да бъде завършена и се очакваше да излезе през следващото лято.

— Върху нещо, което се нарича „Сърдечен трепет“.

— Заглавието ми харесва.

— Надявам се, че ще харесаш и книгата.

— Ще я харесам, а и читателите също. — Ели нито за момент не се съмняваше в успеха на книгите й.

— Малко съм притеснена този път. Издателите искат да се включа в рекламата и разпространението на книгата.

— Крайно време беше.

— Радвам се, че и ти мислиш така. Но за какво, по дяволите, бих могла да говоря на авторското представяне на книгата в Кливлънд? — Дафни все още изглеждаше ужасно млада и малко срамежлива и мисълта за телевизионните журналисти и техните въпроси я плашеше.

— Разкажи им за себе си. Хората се интересуват от тези неща. Мен винаги ме разпитват за живота ми.

— И какво им отговаряш?

Елисън го усуква доста дълго и Дафни най-сетне разбра.

— Да им кажа колко тежък и трагичен е бил животът ми? Точно това не желая да направя.

— Тогава им разкажи за книгите си — как се раждат идеите, как работиш върху тях. — Ели се захили. — Кажи им с кого се срещаш.

През последните две години Дафни изглеждаше толкова добре, че Ели реши, че около нея се въртят тълпи от обожатели. Изобщо не предполагаше, че след смъртта на Джон в живота й не бе имало друг мъж и че у Дафни все повече се затвърждаваше убеждението, че така ще бъде до края на живота й. Не би могла да понесе още една загуба и не възнамеряваше да се обвързва с никого.

— Между другото, кой е мъжът в живота ти?

Дафни се усмихна:

— Андрю.

— Как е той? — Но в интерес на истината Ели никога не бе проявявала искрен интерес към него. Тя обичаше знаменитите и преуспяващи хора. Никога не се бе женила и не обичаше децата.

— Добре е. Едър и красив и много, много зает.

— Още ли е в онова училище?

— Ще остане там още известно време. — Очите й се натъжиха и Елисън съжали, че е повдигнала въпроса. — Надявам се, че след няколко години ще мога да си го взема вкъщи.

— Това разумно ли е? — Елисън изглеждаше шокирана. Тя продължаваше да смята, че Андрю е умствено недоразвит. Дафни знаеше за предубежденията на приятелката си и не искаше да спори с нея.

— Ще видим. Има твърде различни и противоречиви мнения по въпроса. Бих искала да го запиша в редовно училище, тук при мен, щом се почувства готов за това.

— Няма ли да пречи на работата ти? — Елисън никога нямаше да я разбере и Дафни го знаеше. Та как би могло едно дете, което толкова обича, да попречи на работата й? Дафни бе сигурна, че присъствието му може само да я вдъхновява. Биха могли, разбира се, да се получат някои усложнения, но тя копнееше за детето си и знаеше, че нищо друго няма значение.

— Добре, кажи ми за обиколката из страната. Кои градове ще посетите?

— Не зная още. Средния запад, Калифорния, Бостън, Вашингтон, окръг Колумбия. Нали знаеш, обичайната лудница. Двадесет града за двадесет дни. Никакъв сън, никаква свястна храна и постоянния ужас, че някоя сутрин просто няма да мога да си спомня в кой град се намирам.

— Звучи ми прекрасно.

— Може би. Но на мен ми изглежда кошмарно. — Дафни продължаваше да копнее за живота, който бе водила в къщичката в Ню Хемпшир, но това бе толкова отдавна и никога вече нямаше да се повтори. Вече бе решила да си купи апартамент в източната част на града.

След обяда Дафни се прибра вкъщи да поработи върху новата книга. В работа минаваше всеки неин ден, всяка нощ, всеки час, който не прекарваше с Андрю. Беше намерила с какво да запълни огромната празнота в живота си — един измислен свят, сътворен върху хартия и изпълнен с хора, които се раждаха и умираха във въображението й и вълнуваха милиони читатели. В живота нямаше нищо друго, освен работа, но си струваше. Точно преди тридесет и третия й рожден ден, новата й книга Апах стана бестселър номер едно в класацията на Ню Йорк Таймс. Бе успяла.