Даниел Стийл
Веднъж в живота (6)

6.

За две седмици Андрю напълно се приспособи към новия си живот в училището, а на Дафни й се струваше, че винаги е живяла в това уютно градче в Нова Англия. Дървената къщичка, която госпожа Къртис бе наела за нея, бе топла и удобна. Дафни разполагаше с кухничка, в която имаше тухлена пещ за хляб. В малката всекидневна с поизносен диван и дълбоки кресла имаше камина, а из цялата стая бяха поставени излъскани до блясък медни саксии с красиви цветя. Голямото легло, застлано с пъстър юрган, запълваше почти цялата спалня. По-голямата част от времето си Дафни прекарваше в спалнята си. Четеше книги или пък пишеше в дневника си. Беше започнала да си води дневник по времето, когато бе бременна с Андрю. Страниците му бяха запълнени с разсъждения за живота й — такъв, какъвто беше и какъвто й се искаше да бъде, с кратки есета за смисъла и несправедливостта на съдбата. Винаги бе смятала, че когато един ден Андрю порасне, тя ще му даде да прочете записаното. А междувременно изливаше душата си в този дневник, опитваше се да запълни безкрайните и самотни нощи в Ню Хемпшир. Дните бяха слънчеви и приятни и тя с часове се разхождаше по горските пътеки, заобикаляше пенливи поточета, любуваше се на покритите със сняг планински върхове и не преставаше да мисли за Андрю. Този свят бе съвсем различен от онзи, с който бе свикнала в Ню Йорк. В оборите имаше коне, крави пасяха по ливадите и тя с дни наред не срещаше жива душа, докато се разхождаше из околността. Единственото, за което мечтаеше, бе да може някак си да сподели тази красота с Андрю. В продължение на много години той бе единственият й другар, а сега тя го посещаваше през няколко дни в училището. Все още мъчително трудно свикваше с промените, които си бе наложила. Изминалите четири години от живота й бяха съсредоточени около Андрю и сега, когато го нямаше около нея, тя усещаше огромна пустота в гърдите си; имаше моменти, в които се чувстваше смазана, съкрушена от мъка и самота. Все по-често се улавяше, че мисли за Джеф и Ейми. Ако Ейми беше жива, сега щеше да е на осем години. Всеки път, когато срещнеше момиченце на нейната възраст, Дафни извръщаше глава, очите й се пълнеха със сълзи и тя отчаяно копнееше да прегърне дъщеря си. Непрекъснато си повтаряше, че с Андрю е по-различно, че не го е изгубила завинаги. Той беше много зает, много щастлив и тя знаеше, че е постъпила както трябва. Ден след ден ходеше в училището, сядаше на една пейка с госпожа Къртис и наблюдаваше детето си, което весело играеше или учеше езика на знаците. Дафни също започна да изучава знаците, за да може по-лесно да общува с него.

— Зная колко ви е трудно, госпожо Фийлдз. Децата се приспособяват много по-лесно от родителите си. За малките това училище е нещо като освобождение — тук за пръв път те се чувстват освободени от света, който не ги приема.

— А ще ги приеме ли някога?

— Да. — Гласът на директорката прозвуча с пълна увереност. — Ще ги приеме. За тях той ще си остане различен, но с уменията, които получават при нас, те ще могат да се справят с почти всичко. — Тя топло се усмихна на Дафни. — Един ден синът ви ще ви бъде благодарен.

Ами аз? Внезапно й се прииска да попита. Какво ще стане с мен сега? Какво ще правя без него? По-възрастната жена сякаш разбираше какво става в душата й.

— Замисляла ли сте се с какво ще се занимавате като се върнете в Ню Йорк? — За сама жена като Дафни отсъствието на Андрю щеше да бъде голям удар, а директорката знаеше, че тя вече почти пет години не е работила нищо. Повечето от останалите родители имаха и други деца, ходеха на работа, имаха си своите занимания и задължения и не усещаха така болезнено отсъствието на „специалните“ си деца. Но Дафни нямаше никого. — Ще се върнете ли отново на работа?

— Не зная… — Дафни се загледа към хълмовете. Колко празен щеше да бъде животът й без него. Сега я болеше дори повече, отколкото, когато го остави първия ден. С безпощадна яснота разбираше, че животът й никога вече няма да бъде същия… никога… — Не зная. — Отмести поглед от далечните хълмове и погледна госпожа Къртис. — Беше толкова отдавна. Съмнявам се, че все още ще ме искат. — Усмихна се горчиво и мъката от изминалите години се върна в очите й. Уроците, които бе научила през това време, бяха твърде много и изключително болезнени.

— Минавало ли ви е през ум да споделите с другите всичко, което научихте покрай Андрю?

— Как? — Дафни изглеждаше изненадана. Изобщо не й бе хрумвала подобна мисъл.

— Няма достатъчно добри книги, в които да са описани случаи като вашия. Споменахте, че сте специализирала журналистика в колежа, а освен това сте работила в „Колинс“. Защо не напишете книга, или пък поредица от статии? Помислете си колко много щеше да ви помогне подобно четиво, когато разбрахте, че Андрю е глух. — Дафни си припомни ужасната си безпомощност по онова време, чувството, че е сам-сама в целия свят, че няма никой, с когото да сподели проблемите и мъката си.

— Това е идея. — Тя бавно кимна, докато наблюдаваше Андрю. Детето доверчиво прегръщаше едно малко момиченце, а след това се втурна по площадката да гони една червена топка.

— Може би вие сте човекът, който може да свърши това.

Единственото нещо обаче, което Дафни нощ след нощ пишеше, бе дневникът й. Разполагаше с много време, нощем не бе смазана от умора, както бе през годините, в които се грижеше за Андрю сама. Той беше само още едно малко дете, постоянно заето с нещо, но се нуждаеше от повече внимание. Дафни постоянно бе нащрек, притеснена да не му се случи нещо, постоянно се опитваше да го предпази от злополуки и да облекчи живота и безсилието му да общува с другите деца.

Когато късно през нощта завърши дневника си, Дафни остана да лежи в тъмнината, замислена върху думите на госпожа Къртис. Идеята беше добра, но Дафни не искаше да пише за Андрю. Струваше й се, че по някакъв начин ще го нарани като личност, а все още не бе и готова да сподели със света собствените си страхове и страдания. Преживяванията й бяха още твърде пресни, твърде болезнени. Дафни знаеше, че всичко изстрадано стои натрупано в душата й и рано или късно ще трябва да го сподели с някого. Ще трябва отново да си припомни, че е жена и че все още е много млада. След пожара в живота й не бе имало мъже, нито пък приятели. Не бе имала време за тях. Не бе изпитвала нужда от състрадание. Струвало й се бе, че ако започне да се среща с друг мъж, това ще бъде предателство спрямо Джефри и спрямо всичко, което бяха преживели заедно. Затова бе потиснала всичките си чувства, изолирала се бе от всички и се бе опитала да съсредоточи целия си живот около Андрю и грижите за него. Но сега Андрю вече не беше при нея. Той щеше да живее в училището, а тя щеше да е сам-сама в апартамента. При тази мисъл й се прииска никога вече да не се връща в Ню Йорк, а да си остане в дървената къщичка в Ню Хемпшир завинаги.

Всяка сутрин правеше дълги разходки и от време на време се отбиваше да закуси в малката странноприемница, собственост на едно австрийско семейство. Двамата съпрузи много си приличаха — и двамата бяха пълнички и безкрайно любезни. Жената често питаше за Андрю. Беше разбрала от госпожа Къртис какво прави Дафни в техния град. Както във всеки малък провинциален град, и тук хората знаеха всичко за гостите си — защо са тук, кога са пристигнали, кога ще си заминават. Хора като Дафни се срещаха често в градчето им; имаше и други родители, които идваха да посетят децата си. Повечето отсядаха в странноприемницата, а други, като Дафни, наемаха малки къщички. Някои от тях идваха през лятото, водеха и другите си деца и превръщаха престоя си в градчето във весел празник. Но госпожа Обермайер усещаше, че Дафни е по-различна. Тази дребна, изящна, приличаща на дете жена бе твърде тиха, сдържана и затворена в себе си. По очите й личеше, че е събрала твърде много мъдрост за нейните двадесет и осем години, че животът й невинаги е бил лесен.

— Как мислиш, защо винаги е съвсем сама? — обърна се към съпруга си госпожа Обермайер един ден, докато подреждаше сладките кифлички в един панер и чакаше да се опекат курабийките. Сладкишите, които приготвяше, бяха изключително вкусни и всички гости и клиенти си хапваха с охота.

— Може би е разведена. Нали знаеш, че жени като нея лесно съсипват брака си. Може би е обръщала твърде много внимание на момчето, а мъжът й не е могъл да го понесе.

— Изглежда толкова самотна. — Мъжът й се усмихна. Жена му постоянно се тревожеше за някого.

— Може би просто синът й много й липсва. Госпожа Къртис май спомена, че момчето е много малко и е единственото й дете. Ти изглеждаше също толкова самотна, когато Гретхен отиде в колежа.

— Не е същото. — Хилда Обермайер го погледна. Явно мъжът й не разбираше. — Вглеждал ли си се в очите й?

— Да — призна си той с усмивка и се изчерви, — много са красиви. — Той потупа жена си по гърба и излезе да донесе още малко дърва. Странноприемницата беше пълна с гости този уикенд. През зимата градчето се пълнеше с хора, които идваха да карат ски. През есента пристигаха посетителите от Бостън и Ню Йорк, за да се полюбуват на горите и ливадите, обагрени в неповторими цветове. По това време на годината, обаче, красивите оранжеви и пурпурни листа бяха почти окапали. Беше ноември.

В Деня на благодарността Дафни отиде в училището и занесе на Андрю и другите деца пълнена пуйка. След пристигането й играха различни игри и Дафни остана зашеметена, когато Андрю изведнъж се ядоса и й каза чрез знаците, които вече владееше добре: „Ти нищо не разбираш, мамо“. Яростта в очите му я нарани дълбоко. Почувства се изолирана от сина си както никога преди. Внезапно намрази училището, което й отнемаше детето. Той вече не беше неин, той беше техен и тя ги мразеше. Но вместо на тях, Дафни си го изкара на Андрю, като използва знаците, които бе усвоила, за да му се накара. Госпожа Къртис забеляза инцидента и по-късно заговори на Дафни по този въпрос. Обясни й, че това, което и двамата чувстваха, е съвсем нормално. Нещата около тях се променяха твърде бързо, но Дафни изоставаше от Андрю — не можеше да използва знаците достатъчно бързо, допускаше грешки, чувстваше се глупава и непохватна. Госпожа Къртис я увери, че с течение на времето между тях ще се установят по-близки взаимоотношения, ще се разбират много по-добре от преди и заради това си струваше да положат всички усилия. Когато дойде време за обяд, Дафни и Андрю вече се бяха одобрили. Отидоха на масата хванати за ръце и когато Андрю каза молитвата, тя се почувства безкрайно щастлива. Струваше й се, че ще се пръсне от гордост. След вечеря Андрю отново поигра с децата, но скоро се умори. Седна в скута й, сгуши се в нея както правеше преди и тя щастливо се усмихна, когато той заспа в ръцете й. Отнесе го в стаята му, съблече го и нежно го сложи в леглото му. На вратата се обърна, погледна за последен път спящото русо детенце, излезе от стаята и отиде при останалите родители. Но не й се стоеше с тях тази вечер. След като Андрю си легна, тя изгаряше от желание да се върне в къщичката си. Беше привикнала с усамотението си, с компанията на собствените си мисли и копнееше да излее душата си в дневника.

Караше по познатия й черен път, когато изведнъж нещо прищрака, предницата на колата хлътна и спря. Беше счупила ос. Дафни бе изплашена, но не бе ранена. Разбра, че е извадила голям късмет. Ако оста се бе счупила по оживената магистрала, кой знае какво щеше да се случи, макар че и в този момент положението й не беше много розово. Намираше се на един безлюден черен път, на седем мили от къщата. Имаше ярка луна и пътят се виждаше ясно, но беше много студено и духаше остър, пронизващ вятър. Вдигна яката на палтото си и си помисли, че би било добре, ако си бе взела шапка и ръкавици и някакви по-подходящи обувки — по случай празника на благодарността бе обула обувки с високи токчета. Очите й се насълзиха от ледения вятър, бузите й премръзнаха, не усещаше ръцете си от студ, но заровила брадичка в яката си, продължаваше да върви.

Около един час по-късно забеляза фаровете на кола, която идваше срещу нея и внезапно бе обхваната от паника. Дори и в този заспал град можеше да й се случи нещо неприятно. Беше съвсем сама на един селски път и ако я нападнеха, никой нямаше да чуе писъците й и да се притече на помощ. Спря се на пътя и като изплашен заек се втренчи в приближаващите светлини. В този момент, движена от инстинкта си, Дафни изтича и се скри зад едно дърво. Сърцето й биеше така силно, че й се струваше, че чува ударите му, докато стоеше притисната зад дървото. Чудеше се дали шофьорът я бе забелязал. Той беше на доста голямо разстояние от нея, когато тя побягна. Светлините се приближиха съвсем и Дафни разбра, че по пътя се движеше камион. В един момент й се стори, че ще отмине, но той внезапно спря и тя едва успя да сдържи дъха си, паникьосана и уплашена до смърт. Вратата на камиона се отвори и се показа един мъж.

— Хей, има ли някой там? — Той постоя няколко минути като се оглеждаше наоколо. Дафни успя да види само, че е много висок и изведнъж се почувства пълна глупачка. Краката й се бяха вкочанили от студ. Искаше й се да се покаже иззад дървото и да се помоли да я откара, но как щеше да му обясни защо се крие. Беше постъпила глупаво и трябваше да си понесе последствията. Мъжът бавно обиколи камиона, вдигна рамене, поогледа се и продължи пътя си. След като се скри от погледа й, Дафни бавно излезе от скривалището си, захили се глупаво и занарежда:

— Глупачка такава. Сега цялата ще замръзнеш, докато се прибереш. Така ти се пада. — Започна да си тананика, развеселена от собствената си глупост. Беше й ясно, че прекалено дълго бе живяла в големите градове. Нямаше никаква причина да се чувства толкова уплашена, но бе забелязала, че в последните години й се случваше все по-често. Сякаш прекъсвайки връзките си с хората, бе станала по-страхлива. През всичките тези години се бе чувствала напълно отговорна за Андрю и в един момент ужасно се изплаши, че нещо може да й се случи.

Измина още една миля от пътя и чу зад себе си шума от приближаваща се кола. Отново понечи да избяга от пътя, но този път тръсна глава и тихо си заповтаря: „Няма от какво да се страхуваш“. Докато изричаше тези думи, се почувства още по-глупаво, но не се поддаде на паниката си, а застана край пътя и изчака камиона, който бе видяла малко преди това, да я доближи. Камионът спря и този път Дафни успя да разгледа мъжа, който отвори вратата. Лицето му беше грубо, със силно врязани черти, имаше посивяла коса и широки рамене. Облечен бе в голям овчи кожух, който загръщаше около себе си.

— Ваша ли е онази кола ей там? — Тя кимна и притеснено се усмихна като забеляза големите му, груби ръце. Прониза я познатото чувство на страх, но тя си наложи да не бяга този път. Ако човекът беше свестен, сигурно щеше да я помисли за луда. А ако пък беше подлец, вече бе твърде късно да се скрие. Ще трябва да се справи със ситуацията, каквото и да се случеше. Усмихваше се, но очите й останаха бдителни.

— Да, моя е.

— Не минах ли покрай вас преди малко? — Изглеждаше смутен и объркан. — Стори ми се, че на пътя стои някой, но когато спрях, нямаше жива душа. По-нататък видях колата ви и разбрах, че съм отминал, без да ви забележа. — Той сякаш разбираше всичко, което тя не искаше да му каже… Гласът му беше плътен и дрезгав, но говореше спокойно и тихо. — Виждам, че сте счупила оста. Мога да ви откарам. Нощта е прекалено студена за разходки.

Тя се вгледа с тревога в очите му, остана неподвижна за момент, а след това бавно кимна.

— Много съм ви задължена. Благодаря.

Надяваше се човекът да си помисли, че гласът й трепери от непоносимия студ. Беше премръзнала до кости и не можа да отвори вратата с вкочанените си пръсти. Шофьорът й отвори и тя бързо се вмъкна в камиона. В следващия момент той мина откъм неговата страна, седна зад волана и потегли без дори да я погледне.

— Имала сте късмет, че не се е случило на главния път, където сигурно сте карала с петдесет мили в час. Имаше ли някакви признаци, че ще се повреди?

— Не, просто нещо щракна, предницата хлътна и това беше всичко. — Вътре камионът бе приятно затоплен и Дафни се почувства много по-добре. Пръстите на ръцете й я боляха от студа и тя се опитваше да ги стопли с дъха си. Шофьорът й подаде чифт големи ръкавици от овча кожа и без да каже нито дума, тя ги нахлузи на ръцете си.

След около пет минути той се обърна към нея и заговори със същия дрезгав и благ глас. Цялото му същество излъчваше грубата и сурова сила на човек роден и израсъл в планината.

— Наранихте ли се?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, само премръзнах. Щяха да са ми необходими още няколко часа, за да се прибера. — В този момент се сети да му каже къде точно живее.

— Това е къщата на старата Ланкастър, нали? — Изглеждаше изненадан.

— Така мисля, но не съм съвсем сигурна. Наех я от една жена на име Дорси, но не се срещнах с нея. Всички формалности уредих с писмо. — Той кимна.

— Това е дъщеря й. Старата госпожа Ланкастър почина миналата година. Мисля, че дъщеря й не се е връщала тук от двадесет години. Живее в Бостън. Женена е за някакъв адвокат. — Градчето беше толкова малко, че всички се познаваха добре. Дафни се усмихна като си припомни страховете си, че може да бъде нападната.

Всичко, което този мъж искаше, бе да й разкаже местните клюки.

— Вие също ли сте от Бостън?

— Не, от Ню Йорк.

— На почивка ли сте тук? — Задаваше й въпроси, колкото да минава времето, но Дафни леко въздъхна. Не беше сигурна, че иска да му разкаже за себе си и той веднага схвана това. Вдигна ръка, усмихна се сякаш, за да й се извини и обърна поглед към пътя. — Няма значение. Не е необходимо да ми отговаряте. От толкова време съм тук, че забравих добрите си обноски. Всички в града задават подобни въпроси, но на мен наистина не ми влиза в работата да питам какво правите тук. Съжалявам, че попитах. — Беше толкова внимателен, че тя му се усмихна в отговор.

— Няма нищо. Дойдох тук, за да съм близо до сина си. Съвсем наскоро го настаних в… училище Хауърт. — Беше готова да каже училището за глухи, но думите заседнаха в гърлото й. Но все едно, че го бе казала — човекът знаеше какво училище беше Хауърт. Всички в града знаеха. Не го смятаха за тайна или пък позор.

— На колко години е момчето ви? — Погледна я загрижено. — Или пак си пъхам носа в чуждите работи?

— Не, всичко е наред. На четири годинки е. — Той се намръщи и я погледна с разбиране.

— Трябва да ви е много трудно да го оставите. Той е съвсем малък.

Странно, но в същия момент й се прииска да разбере нещо повече за него. Как се казваше? Имаше ли деца? Изведнъж го почувства като приятел, с когото пътуваше по тъмния селски път, но само след миг спряха пред къщичката й. Той слезе, за да й помогне. Тя едва не забрави да му върне ръкавиците и му се усмихна признателно.

— Много ви благодаря. Ако не бяхте вие, сигурно още щях да съм сама на пътя. — Той се усмихна и тя за пръв път забеляза закачливите светлинки в очите му.

— Можехте да си спестите поне една миля, ако ми се бяхте доверила първия път. — Дафни се изчерви и се разсмя.

— Съжалявам. Почти бях решила да се покажа — мрънкаше тя и се чувстваше като малко момиченце край тоя огромен мъж. — Бях се скрила зад едно дърво и вече бях решила да изляза на пътя, когато се почувствах крайно глупаво и се засрамих от себе си. — Той се захили на това признание и я изпрати до вратата.

— Може би сте права. Човек никога не знае кого ще срещне, а и в този град има няколко гаменчета. В наши дни ги има навсякъде, не само в Ню Йорк. Както и да е. Радвам се, че ви намерих и ви спестих ходенето в студа.

— Аз също. — За момент се поколеба дали да не го покани на чашка кафе, но й се стори, че не е съвсем редно. Беше девет часа вечерта, тя беше съвсем сама, пък и не го познаваше толкова добре.

— Ще се радвам, ако мога да направя нещо за вас, докато сте тук. — Той й подаде ръка и тя усети силата му, докато се ръкуваха. — Казвам се Джон Фаулър.

— Аз съм Дафни Фийлдз.

— Радвам се, че се запознахме.

Тя отключи входната врата, а той й помаха с ръка и се отправи към камиона си. След минута си бе заминал, а Дафни стоеше в празната къща и й се искаше да го бе поканила. Щеше да има поне с кого да разговаря.

Дори дневникът й се стори безинтересен тази вечер. Не преставаше да мисли за грубо изсеченото му лице, за посивялата коса, за силните му ръце и откри, че изпитва странно любопитство по отношение на този човек.