Даниел Стийл
Веднъж в живота (32)

32.

Самолетът се приземи в Лос Анжелис в един и тридесет през нощта и Дафни стреснато се събуди. За нея все още беше четири и тридесет сутринта. Събуди се тъжна и самотна. Сънувала бе, че играят с Мат и Андрю в градината на Хауърт и сега с тъга осъзна колко далече бе от тях. За момент я разтърси непоносимата болка, която бе изпитала, когато за пръв път остави Андрю в Хауърт. След като се приземиха, Дафни се опита да насочи мислите си към Джъстийн. Трябваше да си наложи да мисли за настоящето и затова, което й предстоеше. В противен случай просто нямаше да може да продължи. Но спомените за Матю и Андрю не я напускаха. Бяха твърде скорошни, твърде реални и истински и тя сякаш не искаше да се раздели с тях. Все още не й се искаше да се завърне към другия си живот. Непрекъснато си напомняше, че се връща при Джъстийн, опитваше си да си спомни опиянението и страстта, които изпитваше в прегръдките му. Странно бе, но й се струваше, че е отсъствала три месеца, а не три дни. Двата й живота бяха така напълно отделени един от друг, че й бе трудно да си представи, че всичко може така да се промени в рамките само на една седмица. И внезапно разбра, че не изпитва никакво вълнение при мисълта за Джъстийн — струваше й се, че се връща при напълно непознат човек.

Не бе предупредила шофьора на лимузината да я чака на летището; на Барбара бе казала да не се безпокои — щеше да намери начин да се прибере сама. Не можа да се свърже с Джъстийн през изминалите три дни, защото не знаеше при кого е отседнал в Сан Франциско. Но докато пътуваше с таксито към къщи, знаеше, че след няколко часа щяха да са заедно. Беше вече два часа сутринта, а всички трябваше да са в студиото в пет и тридесет. Докато влизаше през входната врата, си помисли, че не си струва да си ляга само за два часа. Щеше да й се наложи да се задоволи с неспокойния сън в самолета.

Къщата беше тъмна, с изключение на светлините, които се запалваха автоматично всяка нощ, за да изглежда обитаема, дори и когато в нея нямаше никой. Домът й изглеждаше странен и непознат, сякаш принадлежеше на някой друг и тя за кой ли път разбра колко далеч от корените си се бе озовала. Влезе във всекидневната и се вгледа в осветения басейн. Чудеше се кога ли щя се появи Джъстийн. Излезе бавно навън с мисълта да поплува малко. Погледна надолу и видя синьо-бяло горнище на бански костюм, две празни чаши и бутилка шампанско. Почуди се кой ли може да ги е оставил. Хрумна й, че Барбара и Том са използвали басейна, докато я нямаше, но се сети, че Том има собствен басейн, пък и банският беше прекалено голям за Барбара. Наведе се и го взе, подържа го за момент и усети, че сърцето й се свива, след това поклати глава. Не можеше да бъде. Той не би направил подобно нещо точно тук. Остави банския на един стол, като се опитваше да не мисли за това, занесе чашите и празната бутилка в кухнята и там върху един стол намери бяла дантелена блуза. Усмихна се иронично на себе си и се почувства като едно от трите мечета. Кой е използвал плувния ми басейн?… Кой е спал в леглото ми?… Влезе замислена в спалнята и го завари там. Златокосият бог спеше в леглото й чисто гол и зашеметяващо красив. Изглеждаше на двадесет години и отново се възхити от безупречната му красота. Може би бе имал гости преди тя да се върне и е бил прекалено уморен, за да почисти всичко докрай. Внезапно изпита вина за подозренията си. Чудеше се дали обърканите й и неизяснени чувства към Матю я караха да си мисли всичко най-лошо за Джъстийн. Но не бе права. Влюбена бе в Джъстийн, златокосия бог. С въздишка съблече дрехите, с които бе пътувала, и изпита непреодолим копнеж към него. Легна до него, но не можа да заспи, а не искаше да го събуди с въртенето си. Накрая стана, свари си кафе, а половин час по-късно се появи Барбара.

— Добре дошла вкъщи. — Прегърна Дафни с широка усмивка. — Как е нашето момче?

— Прекрасно. Трябваше да го видиш как кара велосипеда си. Пораснал е много и ти изпраща хиляди поздрави и целувки. — Изглеждаше тъжна и нещастна. Седна на стола, на който все още висеше преметнатата дантелена блуза. — Беше ми много трудно да го оставя пак сам, Барб. Ще ми се да не работехме така дяволски упорито и да можех да го взема тук за няколко дни. И в същото време зная, че ако се напрегна, ако се съдера от работа, ще се върна по-скоро в Ню Йорк. Звучи като параграф двадесет и две, нали.

Барбара кимна. Чувстваше мъката и терзанията на Дафни.

— Може би преди или след Уайоминг, Даф?

— Точно това казах на Мат.

— Как е той? — Барбара внимателно се вгледа в очите й, но там прочете само топлина, привързаност, благодарност и нищо повече. Дафни все още бе влюбена в гръцкия си бог, за голямо огорчение на Барбара.

— Добре е. Чудесен, както винаги. — Не каза нищо повече. Барбара й наля кафе и когато Дафни се изправи, тя забеляза блузата на стола.

— Твоя ли е? — Очите й внезапно станаха мрачни и зли.

— Не. Джъстийн сигурно е имал гости. — Възцари се напрегната тишина.

— Идвали ли сте с Том насам?

Барбара поклати глава.

— Аз идвах всеки ден да прибирам пощата. Вчера се получиха два чека от Айрис, всичко останало бяха сметки и писма.

— Новият договор още ли не е пристигнал? — Очакваше да подпише договор с Харбърт за още една книга.

— Не. Казаха, че ще го получим най-рано другата седмица.

— Не бързам. И без друго няма да мога да напиша нито ред, докато не завършим филма. — Барбара отново кимна и за стотен път се опита да се пребори със себе си. Том й бе казал да си държи устата затворена, когато Дафни се върне, но всеки път, когато си помислеше за Джъстийн, стомахът й се преобръщаше от отвращение. Бе казала на Том, че не дължи абсолютно нищо на този кучи син.

— Защо попита дали сме идвали с Том? — Барбара я погледна и отново напълни чашата й.

— Просто от любопитство. Някой е използвал басейна. Намерих няколко чаши и празна бутилка от шампанско. — Не каза нищо за сутиена.

— Може би трябва да попиташ Джъстийн за това. — Гласът й бе необичайно равен и Дафни я погледна с изненада. Бе твърде уморена, за да си играят игрички.

— Има ли нещо, което трябва да зная? — Сърцето й отново се разтуптя. Барбара не сваляше очи от нея, но нищо не каза.

— Не зная.

— Той тук ли беше? Смятах, че е заминал.

— Мисля, че остана тук. — Думите й бяха твърде неясни и мъгляви. Барбара трябваше със сигурност да знае дали той е останал в Лос Анжелис, особено щом е идвала за пощата всеки ден.

— Барб…

Барбара вдигна ръка, като се опита отново да заглуши надигащия се в нея гняв.

— Не питай мен, Даф. — И продължи през стиснати зъби: — Попитай него.

— Какво точно да го попитам?

Барбара не можа да издържи повече. Вдигна блузата от стола.

— За това… и за банския край басейна — значи Барбара също го е видяла, — и за бикините в антрето… — Приготви се да излезе, но Дафни се изправи. Усети как коленете й омекват.

— Това е достатъчно.

— Така ли? И колко още смяташ да изтърпиш, Даф? Мислех да не ти казвам нищо. Том ми каза, че това не е моя работа, но то е. — Очите й се напълниха със сълзи. — Защото те обичам, по дяволите. Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала. — Обърна се с гръб към Дафни, а когато я погледна отново, очите й бяха мрачни и сурови. — Дафни, тук с него имаше жена. — Отново настъпи тишина и Дафни се заслуша в ударите на сърцето си и в тиктакането на часовника. Когато очите им се срещнаха, в погледа й имаше нещо, което Барбара не бе виждала никога преди.

— Аз ще се погрижа за това, но искам веднага да изясним нещо. Ти беше права, че ми каза, Барб. И аз дълбоко ценя чувствата ти, но това е само между Джъстийн и мен. Ще се справя сама. И каквото и да се случи, не желая никога повече да го обсъждаме. Разбираш ли?

— Да. Съжалявам, Даф… — Сълзите се стичаха по лицето й, а Дафни се приближи до нея и я прегърна.

— Всичко е наред, Барб. Защо не отидеш в студиото с твоята кола? — Беше вече почти пет часа, а Том й бе предоставил една от своите коли. — Ще се видим там след малко. И ако закъснея, кажи им, че току-що съм долетяла от източното крайбрежие.

— Ще се оправиш ли? — Барбара избърса очите си, внезапно изплашена от спокойствието и самообладанието на Дафни.

— Добре съм. — Погледна Барбара многозначително, а след това излезе от кухнята и затвори вратата на спалнята след себе си. Приближи се до Джъстийн и го побутна по рамото с трепереща ръка. Той се размърда сънливо, отвори очи, погледна часовника и внезапно осъзна, че тя е в стаята.

— Здрасти, скъпа. Върна се.

— Да. — Погледна надолу към него. Гласът и лицето й бяха напрегнати и недружелюбни. Седна на един стол от другата страна на леглото. — Какво точно се е случило тук, докато ме нямаше? — Пристъпи направо към въпроса и той седна в леглото, разрошен след нощния сън. В очите му се четеше невинност и любопитство.

— Какво имаш предвид, всъщност? Как е детето ти?

— Той е добре. Но точно в този момент ти ме интересуваш повече. Какво е ставало тук?

— Нищо. Защо? — Усмихна се и се прозина, след това пак се усмихна подканящо, присегна се и докосна босия й крак. — Липсваше ми, скъпа.

— Така ли? Ами жената, с която си бил тук, докато ме нямаше? Ще ти кажа нещо, има много големи цици. Сутиенът й ще ми стане на главата. — И макар думите й да прозвучаха смешно, на Дафни не й беше до смях. Очите й бяха твърди и студени като късчета лед и тя бързо махна ръката му от крака си.

— Бях поканил няколко приятели, това е всичко. Какво толкова е станало?

Внезапно си помисли, че Барбара може би греши. Щеше да се почувства пълна глупачка, ако той говореше истината и обвиненията й бяха безпочвени и измислени. Очите й се поколебаха за момент и тогава изведнъж забеляза под леглото един захвърлен презерватив. Протегна ръка, взе го и го вдигна високо като някакъв трофей.

— Какво е това?

— Убий ме, не знам. Може би някой е спал тук.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не е твой? — Не сваляше поглед от лицето му.

— О, за бога! — Изправи се в целия си блясък и прокара пръсти през златнорусата си коса. — Какво ти става? Бях тук съвсем сам четири дни и поканих няколко приятели. Какво има, Даф? — Очите му станаха зли. — Нямам ли право да използвам басейна ти, когато те няма?

Нямаше друг начин да открие истината.

— Барбара ми каза, че тук с теб е живяла някаква жена.

Беше видимо изненадан от думите й, даже не знаеше, че Барбара е била наблизо.

— Кучка. Откъде, по дяволите, би могла да знае? Тя не беше тук.

— Идвала е всеки ден да прибира пощата ми.

— Нима? — Лицето му пребледня. — О, боже! — Седна на леглото и зарови лице в ръцете си. За момент не каза нищо, а след това погледна Дафни в очите. — Добре, добре. Малко поизперках. Случва ми се понякога след дълга и уморителна работа. За мен това не означава нищо, Даф… за бога… имаш още много да учиш за нашата работа… След време човек просто изкрейзва. — Думите му бяха кухи и неубедителни и той го знаеше, но не можеше да й каже нищо друго.

— Наистина? До такава степен полудяваш, че решаваш да спиш с някоя друга в къщата ми, в леглото ми. — Очите й се напълниха със сълзи. — Това нормално ли ти се струва? — Почувства се предадена и наранена. Бе претърпяла много през живота си, но никога не бе така унижавана. — Сутиен край басейна… петна по канапето… презервативи под леглото… и всичко това само за три отвратителни дни. — Какво, по дяволите, става с теб? — Дафни се изправи и започна да кръстосва стаята. — Не можеш ли да си държиш панталона закопчан три дни? Само толкова ли означавам за теб? Жена, която можеш да чукаш по всяко време, а когато ме няма, си намираш някоя друга. — Изправи се пред него с гневно блеснали очи. Джъстийн изглеждаше тъжен и нещастен.

— Съжалявам, Даф… не исках…

— Как можа? — Започна да плаче. — Как можа…

Не й стигаха думи, за да изрази болката и огорчението си. Захлупи се по лице върху леглото и се разрида, а той седна до нея и започна да гали косата и гърба й. Искаше й се да му изкрещи да върви по дяволите, но нямаше сили за това. Не можеше да повярва, че бе постъпил така. Не можеше да понесе мисълта, че бе имал безсърдечието да го извърши в собствената й къща, а след това да я остави да разбере всичко. Не ставаше дума за момиче, което бе забърсал в някой бар. Той съвсем съзнателно бе поканил в къщата й, в леглото й друга жена. Всичко това й се струваше по-унизително, отколкото можеше да понесе. Разкриваше й черти от характера му, за които не бе подозирала и които й причиняваха неописуема болка.

— О, Дафни, скъпа… моля те… Напих се, забърсах някаква уличница. Просто превъртях. Казах ти, че не искам да заминаваш. Исках да отидем в Мексико заедно, но ти настоя да отидеш при сина си. Просто не можах да го понеса. А… — Той също се разплака и я обърна нежно с лице към себе си. Стори й се, че тялото й омекна в ръцете му. Нямаше сили да се бори. Почти й се прииска да е умряла в този момент. — Толкова много те обичам. Това не значи нищо за мен. — Избърса сълзите от очите си. — Бях полудял. Никога повече няма да се повтори. Заклевам се. — Но по очите й разбираше, че не вярва на нито една негова дума. От очите й се стичаха сълзи и тя не издаде звук дори. — Дафни… — Положи глава в скута й. — О, боже, мила… моля те… не искам да те загубя…

— Трябваше да помислиш за това преди приятелката ти да забрави сутиена си край басейна ми. — Гласът й звучеше глухо, беше съкрушена. Бавно седна в леглото. Чувстваше се на хиляда години, но все още не го мразеше. Беше толкова обидена и наранена, че не изпитваше дори гняв. Разкъсваше я само страшна и непоносима болка. — Винаги ли така се държиш по време на снимки? — А може би така се държеше и в живота? Започваше да се чуди и тези мисли я влудяваха.

— Това бяха трудни снимки. Не знаеш колко много от себе си вложих в тях, Даф… колко отчаяно се опитвах да направя всичко добре… исках този твой филм да бъде нечуван успех… О, Даф… — Очите му бяха съвсем по детски тъжни, изглеждаше така сякаш най-близкият му приятел бе умрял. Но като че ли и през ум не му минаваше, че е убил у нея нещо много скъпо и съкровено. — Не можем ли да започнем всичко отначало, скъпа?

— Не зная. — Очите й се спряха на презерватива, който беше захвърлен под леглото. Той го взе и отиде да го изхвърли. Когато се върна, внимателно я погледна.

— Може би никога няма да ми простиш, но аз се заклевам, че това повече никога няма да се повтори.

— Как може да съм сигурна. Не мога да стоя около теб и да те пазя през останалата част от живота си. — Беше много уморена и много тъжна и той за пръв път откакто се срещнаха тази сутрин се усмихна.

— Бих искал да можеше.

— След време пак ще отида да видя сина си. И какво ще стане тогава? Ще се побъркам от притеснения, че докато ме няма, ти пак чукаш някоя уличница в леглото ми.

Внезапно я обхвана неописуема и бездънна самота. Кой по дяволите бе той? И какво означаваше тя за него? Беше ли го изобщо грижа за нея? В този момент й бе трудно да повярва в това.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

Но тя вече не бе сигурна какво точно иска. Искаше той да се срещне с Андрю, но в Ню Хемпшир бе не само синът й. Там беше и Мат. И разбра, че не желае Джъстийн да стане част от живота й в Ню Хемпшир, особено в този момент. Не му вярваше. Не можеше да му повери Андрю.

— Не зная. Не зная какво искам в този момент, но ми се струва, че май трябва да се изнесеш оттук. — Знаеше, че ако той се махне, те никога повече няма да са заедно. Той бавно поклати глава и взе ръцете й в своите.

— Нека не правим това, Даф. Моля те. Дай ми някаква възможност. — Приличаше на дете, което се мъчи да получи обратно отнетите му привилегии, само че този път ставаше дума за нещо много по-сериозно. — Имам нужда от теб.

— Защо? — Думите му й се сториха странни. Мислеше си, че тя бе човекът, който се нуждаеше от него. — Защо точно от мен, а не от някоя друга? Например приятелката ти с големите цици.

— Знаеш ли коя е тя? Двадесет и две годишна сервитьорка от Охайо, Даф. Нищо повече. Не е като теб. Никоя не е като теб. — Дафни присви очи. Нещо в думите му й направи впечатление.

— Това не е ли момичето, с което си живял преди това?

Той се поколеба, а след това кимна и отново скри глава в ръцете си.

— Да. Разбрала отнякъде, че имаме кратка ваканция и се обади.

— Тук? Как е разбрала къде да те търси? — Въпросът й го стресна, беше разкрит. Или се бе срещал с нея още преди Дафни да замине и й бе казал къде живее, или пък сам й бе позвънил.

— Добре, по дяволите! Щом си толкова дяволски умна, аз й се обадих.

— Кога? След като заминах или преди това? — Стана от леглото и се изправи пред него. — Какво точно има между вас двамата?

— Нищо, по дяволите! През последните три месеца бях денонощно край теб. Знаеш, че не съм се срещал с никоя друга. Как бих могъл? Кога? — Беше прав.

— Беше ми казал, че тя е актриса. — Не беше толкова важно за нея, но в този момент всичко имаше значение.

— Актриса е. Само че сега е без работа и работи като сервитьорка. Дафни, по дяволите, тя е нищо, просто едно дете. Ти струваш колкото петдесет хиляди жени като нея. Зная това. Но и аз съм човек. Понякога върша идиотски неща. Добре, направих го, признавам. Ужасно съжалявам. Никога повече няма да се случи. Какво повече да ти кажа? Какво искаш да направя, за да изкупя греховете си? Да си отрежа топките?

— Това е идея. — Седна отново на стола и се огледа. Внезапно намрази тази стая, намрази цялата къща. Беше успял да отрови атмосферата наоколо, докато я нямаше. Погледна го отново. — Не зная дали някога ще ти повярвам отново.

Той седна на леглото срещу нея и се опита да говори спокойно.

— Дафни, всяка двойка преминава през подобни неприятности. Всеки кръшва от време на време. Може би някой ден и ти ще го направиш. Всички сме хора и всички понякога се чувстваме слаби и глупави. Може би е по-добре да си изясним всичко това сега, да се опитаме да излекуваме раните си, да направим сърцата си по-силни и неуязвими. За нас ще е много по-добре, ако успеем да се преборим с всичко това и ще успеем, ако ти ни позволиш. Дай ми някакъв шанс. Казвам ти, че това никога повече няма да се повтори.

— Как да ти повярвам?

— Ще ти го докажа. И след време ти отново ще започнеш да ми вярваш. Зная как се чувстваш. Но това не трябва да е краят.

Протегна ръка и нежно погали лицето й. Тя се поколеба само за част от секундата и той инстинктивно почувства слабостта й, приближи се и я взе в прегръдката си.

— Обичам те, Даф. Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш. И искам някой ден да се омъжиш за мен. — За него това бе последният коз, най-сериозното нещо, което можеше да каже, но Дафни продължаваше да бъде тъжна.

— Дяволски подходящ начин за започване на семеен живот. — Не й се бе случвало подобно нещо нито с Джеф, нито с Джон. Може би в крайна сметка е била права да се крие зад високите стени на собствената си самота и уединеност. Джъстийн сякаш разбра мислите й.

— Не можеш да си наполовина жива, Дафни. Трябва да бъдеш сред хората, сред всички нас; да бъдеш наранявана, да правиш грешки, да се съвземаш след ударите и да започваш всичко отначало. В противен случай ще си само наполовина човешко същество и няма да бъдеш това, което си. Съжалявам. Съжалявам много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Аз също. — Яростта й сякаш бе поутихнала.

— Остави нещата да поулегнат за известно време. Заклевам ти се, че няма да съжаляваш. — Тя не отговори. — Обичам те. Какво повече да ти кажа?

Нямаше нищо друго за казване. През изминалия час и половина вече й бе казал, че я обича, че се е държал като глупак и че би искал един ден да се ожени за нея. За пръв път го чу да говори за женитба и внимателно го погледна. Очите й бяха пълни с безброй незададени въпроси.

— Наистина ли искаш да се оженим?

— Да. Не съм го предлагал на никоя друга преди. Никога не съм срещал жена като теб. — Очите му бяха безкрайно нежни, но тя продължаваше да се чувства съсипана, с разбито и наполовина изпепелено сърце.

— Никога не си виждал сина ми. — Сякаш това нямаше нищо общо с казаното дотук, но не съвсем.

— Ще го видя. Може би следващия път ще дойда с теб.

Тя не отговори и той внимателно я погледна. Не искаше да й припомня, че закъсняват с повече от половин час за работа. Знаеше, че е постъпил като истински негодник и държеше да изясни отношенията си с нея преди всичко останало. Но не искаше да й остави повече време за размисъл.

— Имаме цял един живот пред себе си, моя любов. — Думите му бяха силни и вълнуващи. — Ще ми дадеш ли още един шанс?

Очите й потърсиха неговите, но той не промълви нито дума, наведе се и нежно я целуна, както правеше някога в самото начало.

— Обичам те, Даф. С цялата си душа.

И тогава сълзите й отново потекоха, тя се притисна към него, разкъсвана от болка и обида от измяната му. Джъстийн здраво я прегърна, галеше я, говореше й нежно, опитваше се да я утеши и успокои. Когато най-накрая риданията й престанаха, той знаеше, че я е спечелил отново. Дафни не можеше да каже как се чувства в този момент, но той знаеше, че с времето ще му прости. Въздъхна с облекчение, изправи се и нежно я повдигна от леглото.

— Не ми се ще да го казвам, но трябва да ходим на работа.

Дафни простена само при мисълта за това; снимките бяха последното нещо, което я занимаваше в този момент, но разбираше, че е прав.

— Колко е часът?

— Шест и петнадесет.

Тя премигна.

— Хауърд ще полудее от гняв.

— Да. — Джъстийн най-накрая се усмихна. — Но тъй като така и така ще го отнесем, нека поне знаем защо. — Без да каже нищо повече, той я положи на леглото и започна нежно и страстно да я люби.

Дафни искаше да възрази, не това имаше предвид, не и след всичко, което беше направил… не толкова скоро… не сега… но той бе изкусен, нежен, ласкав и само след миг го усети да прониква в нея, нададе вик, изпълнен с мъка и радост, и разбра, че отново е негова. Може би той е прав, може би всеки минава през подобни страдания и разочарования и може би наистина стават по-силни и по-неуязвими след преживените болки и унижения.