Даниел Стийл
Веднъж в живота (1)

1.

Винаги когато в коледната нощ завали, странна дрезгава тишина обгръща Ню Йорк и безброй светлини пронизват падащия сняг. Гледан от високите прозорци, Сентрал парк е като забулен с плътно снежно наметало. Там, на високото, всичко изглежда толкова спокойно, толкова тихо… а улиците долу са изпълнени с глъч и врява, с типичната за Ню Йорк блъсканица и суматоха. Свирят клаксони, крещят хора, чуват се оживените стъпки на пешеходците и бръмченето на колите, само че звуците са някак полуприглушени и притъпени. А в последните забързани минути преди коледната нощ във въздуха се носи и още нещо — трескаво, неповторимо нетърпение, което скоро ще прерасне в смехове, веселие и раздаване на подаръци… Отрупани с пакети, хората бързат за вкъщи, разнасят се коледни песни, а безброй Дядо Коледи, леко пийнали и със зачервени лица, празнуват последната коледна нощ в непоносимия студ, жени здраво държат децата си, за да не се подхлъзнат по заледените улици и, весело и щастливо се усмихват. Всички са забързани, въодушевени, обхванати от опиянението на тази единствена нощ в годината. „Весела Коледа!“ — помахват портиерите доволни от коледните бакшиши. След един ден, след седмица, вълнението ще бъде забравено, подаръците разопаковани, напитките изпити, парите похарчени, но в коледната нощ все още всичко предстои, то едва е започнало. За децата празничната нощ е кулминацията на изпълнените с очакване месеци; за възрастните — краят на лудешките седмици, прекарани по партита, пазаруване и срещи с приятели… пропити със светли надежди, чисти като навалелия сняг, носталгични усмивки, далечни спомени от детството и отдавна забравени любовни приключения. Време за спомени, надежди и любов.

Снегът продължаваше да вали и уличното движение най-накрая оредя. Без да се плашат от щипещия студ, само няколко човека вървяха пеша по снега, който скърцаше под краката им. Сутрешната лапавица се беше превърнала в хлъзгав лед, покрит от прясно навалелия сняг. Придвижването бе трудно и опасно и към двадесет и три часа движението почти престана. Беше необичайно тихо за Ню Йорк. Само от време на време в далечината се чуваше клаксон или подвикванията на случайни минувачи, които чакаха такси.

Гласовете на няколко човека, които си тръгваха от партито в дом номер дванадесет на Източната 69-а улица, отекнаха като камбани в тихата нощ. Те се смееха, пееха, бяха прекарали прекрасна нощ. Шампанското се лееше в изобилие, имаше горещ ром и греяно вино, огромна коледна елха и безброй купи с пуканки. На тръгване всеки получи някакъв дребен подарък — шишенце парфюм, кутия шоколадови бонбони, красиво шалче или книга. Домакин беше бившият литературен критик на „Дъ Ню Йорк таймс“. Съпругата му беше изтъкната писателка, а приятелите им — интересна група от многообещаващи писатели, известни пианисти, големи красавици и забележителни учени. Всички те бяха сбрани в огромната всекидневна на градската им къща, а икономът и две прислужници разнасяха ордьоври и сервираха напитки. Както всяка година и този път ежегодният коктейл, който организираха в коледната нощ, щеше да продължи поне до три-четири часа. Гостите, които си тръгнаха точно преди полунощ, бяха малко на брой. Сред тях се открояваше дребна руса жена, облечена в дълго тъмно палто от норки и голяма шапка. Цялото й тяло бе обгърнато от разкошното палто с цвят на шоколад, а лицето й едва се подаваше над яката, когато помаха за последен път на приятелите си и тръгна за вкъщи. Не искаше да продължи празника с тях. С твърде много хора се бе видяла за една вечер и й се щеше да остане сама. Коледната вечер винаги бе голямо и много трудно изпитание за нея. В продължение на много години я бе прекарвала сама вкъщи. Но не и тази вечер. Не и тази година. Този път искаше да бъде с приятелите си, поне за известно време, и всички те бяха приятно изненадани и доволни, че я виждат отново.

— Радвам се да те видя, Дафни. Значи се върна. Работиш ли върху нова книга.

— Току-що започнах една. — Големите сини очи и нежната извивка на лицето й прикриваха истинската й възраст.

— Какво означава това? Че ще я свършиш следващата седмица?

Нейната работоспособност бе всеизвестна, но през изминалата година не бе издала нищо. Цялото й време бе погълнато от сценария на нов филм.

Тя отново се усмихна, този път по-весело. Бе свикнала със закачките им. Малко завист… любопитство… уважение — бе жена, която предизвикваше и трите. Дафни Фийлдз беше изключително упорита и решителна. Бе известна в литературните среди с уединения си начин на живот. Смятаха я за затворена и потайна. Когато се намираше сред тях, тя сякаш бе твърде далеч от всички. Винаги изглеждаше отдалечена, недосегаема, но когато погледнеше към някого, той чувстваше топлия й поглед с цялото си същество. Сякаш забелязваше всичко, а в същото време искаше да остане незабелязана. Преди десет години Дафни бе съвсем различна. На двадесет и три години тя беше общителна, забавна, дръзка, закриляна, спокойна, щастлива. Сега беше по-тъжна, и само понякога в очите й проблясваше някогашният смях, погребан дълбоко някъде в душата й.

— Дафни?

На ъгъла на Медисън авеню тя бързо се обърна като чу зад себе си приглушените от снега стъпки.

— Да, Джек?

Беше Джек Хоукинс, завеждащ редакционната колегия на издателството й „Харбър и Джоунс“. Настигна я със зачервено от студа лице и насълзени от вятъра светлосини очи.

— Не искаш ли да те закарам?

Тя поклати отрицателно глава, усмихна се и той с почуда забеляза колко крехка изглеждаше в голямото си кожено палто, стиснала с ръка яката си.

— Не, но благодаря все пак. Аз наистина искам да повървя. Живея надолу по тази улица.

— Късно е.

Както винаги когато я видеше, той изпитваше желание да я вземе в прегръдките си. Не че някога го е правил. Но би искал. И не само той. На тридесет и три години тя изглеждаше като на двадесет и пет, а понякога като на дванадесет… уязвима, нежна, деликатна, но и още нещо. Независимо колко топло и чаровно се усмихваше, в очите й се четеше самота, която изпълваше заобикалящите я с печал. Тя бе самотница. А не би трябвало. Ако животът бе поне малко справедлив, тя не трябваше да бъде така отчайващо самотна. Но беше…

— Полунощ е, Даф…

Той се поколеба, преди да се присъедини към другите, които бавно се отдалечаваха в западна посока.

— Коледа е, Джек. И е страшно студено. — Тя се засмя, в очите й проблесна весело пламъче. — Не мисля, че ще ме изнасилят в нощ като тази.

Той се усмихна.

— Не, но може да се подхлъзнеш и да паднеш на леда.

— А-а! Да си счупя ръката и да не мога да пиша с месеци, така ли? Не се безпокой! Крайният срок, който съм си определила за книгата, е чак през април.

— Хайде, за бога! Би могла да дойдеш с нас да пийнем по нещо.

Тя се повдигна на пръсти, целуна го по бузата и го побутна с ръка.

— Хайде, върви. Чувствам се чудесно. Благодаря за предложението.

Махна му с ръка, обърна се и бързо тръгна надолу по улицата, заровила лице в яката си. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно; не забелязваше нито витрините, нито лицата на малкото хора, с които се разминаваше. Вятърът щипеше лицето й. Тя приближаваше дома си и се чувстваше по-добре, отколкото се бе почувствала цялата вечер. Беше тежка и изнурителна нощ. Празненствата, дори и най-приятните, с най-близките й приятели, винаги я уморяваха. Но тази вечер тя бе пожелала да отиде на партито. Не искаше да бъде сама в апартамента си, не искаше тази вечер да се връща към спомените си… не искаше да… не можеше да издържа повече… Те я преследваха дори и в този момент и с почервеняло от студа лице тя вървеше все по-бързо, сякаш искаше да избяга от тях, като че ли някога бе успяла да го направи.

Почти инстинктивно тя се затича към ъгъла, огледа се за преминаващи коли, реши, че светофарът е зелен… Струваше й се, че ако бяга достатъчно бързо, ако прекоси улицата, спомените й ще останат далеч назад. Но тя винаги ги носеше в себе си навсякъде… особено в коледната нощ.

Докато тичаше все по-бързо по Медисън авеню, тя се подхлъзна, почти изгуби опора под краката ся, но бързо възстанови равновесието си, като махаше широко с ръце. Достигна ъгъла и без да се огледа, зави наляво, за да прекоси улицата. Не видя голямата червена кола пълна с хора, която бързаше да пресече преди светофарът да светне червено. Жената, седяща до шофьора, изпищя. Последва силен удар и още един писък от колата, а след това се чу странен стържещ звук, колата се плъзна по леда и най-накрая спря. Последвалата тишина сякаш продължи безкрайно. Изведнъж всички врати на колата се отвориха и половин дузина хора се изсипаха навън. Не се чуваха нито гласове, нито думи. Нямаше повече писъци. Шофьорът забърза пред другите и изведнъж спря, вторачен в жената, която лежеше с лице заровено в снега и приличаше на малка, разпокъсана парцалена кукла.

— О, боже… О, боже… — Известно време той постоя безпомощно, а след това обезумял се обърна към жената зад него. Ужасеният му поглед изразяваше ярост, сякаш някой друг бе виновен. Всеки друг, но не и той.

— За бога, извикай ченгетата. — Шофьорът коленичи до Дафни. Не смееше нито да я докосне, нито да я премести, но най-много се страхуваше, че може да е мъртва.

— Тя жива ли е? — Още един мъж коленичи в снега до шофьора. От него се разнасяше силна миризма на алкохол.

— Не зная. — Тя не помръдваше, не издаваше никакъв звук, не усещаше дишането й. Известно време мъжът, шито я бе блъснал, остана безмълвен и след това изведнъж започна да плаче тихичко.

— Аз я убих, Хари… Аз я убих… — Той протегна ръце към приятеля си и двамата мъже, коленичили в снега, се притиснаха един към друг в мълчалива агония.

Две таксита и един празен автобус спряха и шофьорите изхвърчаха навън.

— Какво се е случило?

Изведнъж всички се разтичаха, започнаха да говорят, да обясняват… тя притича пред колата… изобщо не се огледа… не я видях… твърде заледено… не можах да спра…

— Къде по дяволите са полицаите? — Шофьорът проклинаше ченгетата, снегът падаше около него, а той, незнайно защо, си мислеше за коледната песен, която бяха пели само преди един час „Тиха нощ, свята нощ“… А сега тази жена лежеше на снега пред него, мъртва или умираща, и проклетите ченгета никакви ги нямаше.

— Госпожо?… Госпожо, чувате ли ме? — Шофьорът на автобуса коленичи до нея, опрял лицето си до нейното, опитвайки се да долови слабото й дишане. — Жива е. — Той погледна към останалите. — Имате ли одеяло? — Никой не се помръдна. Почти сърдито той изкрещя: — Дай ми палтото си.

Шофьорът на колата беше като вцепенен.

— За бога, човече, тази жена може би умира. Съблечи си палтото!

Шофьорът бързо се подчини. Още двама се съблякоха и покриха Дафни с палтата си.

— Не се опитвайте да я местите.

Възрастният чернокож автобусен шофьор приличаше на човек, който знае какво върши. Той подпъхна тежките палта около нея и нежно покри лицето й с ръце, за да го предпази от измръзване. В миг се появи проблясващата червена светлина на линейката. За лекарите бе тежка нощ, като всяка друга коледна нощ. Зловещата сирена на полицейската кола, която ги следваше, раздра тишината.

Санитарите веднага забързаха към Дафни. Полицаите се движеха по-бавно, като се опитваха да оценят ситуацията. Шофьорът на колата, вече по-спокоен, но зъзнещ от студ без палтото си, тръгна към тях. Автобусният шофьор наблюдаваше санитарите, които внимателно преместиха Дафни върху носилката. Тя не издаде звук. Шофьорът забеляза, че лицето й е охлузено и порязано на няколко места, но не кървеше, защото бе лежала в замръзналия сняг.

Полицаите записаха показанията на шофьора, като му обясниха, че преди да го освободят, трябва да го подложат на тест за алкохолно съдържание в кръвта. Спътниците му шумно запротестираха, като се опитваха да убедят полицаите, че той е трезвен, че е пил най-малко от всички през цялата вечер, че Дафни е пресякла на червено и без дори да се огледа, е връхлетяла върху колата.

— Съжалявам, но такъв е редът. — Полицаят бе спокоен и невъзмутим. Не се трогна особено от ситуацията, в която бе изпаднал шофьорът, нито пък се разстрои от израненото и обезобразено лице на Дафни. За него това беше още една жена, поредната жертва, поредният случай. Почти всяка вечер виждаше много по-страшни неща. Нападения с нож, побоища, убийства, изнасилвания.

— Жива ли е?

— Да. — Шофьорът на линейката кимна. — На ръба.

Сложиха й кислородна маска и разкопчаха коженото й палто, за да чуят сърцето й.

— Ще я закараме в Ленокс хил. Това е най-близката болница. Не мисля, че ще може да издържи по-дълго.

— Без документи ли е?

Това би било още едно затруднение. Тази вечер вече бяха изпратили в моргата два неидентифицирани трупа — жертви на убийство.

— Не, има дамска чанта.

— Добре, ще ви следваме. Ще препиша данните й в болницата.

Шофьорът кимна и се отправи с линейката към Ленокс хил, а полицаят се обърна към собственика на червената кола, който навличаше палтото си.

— Ще ме арестувате ли? — Изглеждаше ужасен. Споменът за Дафни, просната по лице на улицата, не му даваше мира. Веселата коледна нощ се бе превърнала в жесток кошмар.

— Не. Освен ако не сте пиян. Може да ви подложим на алкохолен тест в болницата. Отстъпете на някой от приятелите ви да шофира и ни следвайте.

Мъжът кимна. Влезе в колата и погледна един от спътниците си, който бързо седна зад волана. Вече не разговаряха, не се веселяха и не се смееха. Потънали в тишина, те следваха протяжния вой на двете сирени по пътя за Ленокс хил.