Даниел Стийл
Веднъж в живота (9)

9.

Когато Дафни и Джон пристигнаха в училището, Андрю ги чакаше отвън с двама възпитатели. Дафни веднага забеляза подозрителния поглед в очите на сина си. Не беше сигурен кой е мъжът с нея, а може би ръстът на Джон го поизплаши. Дафни, обаче, имаше усещането, че Андрю не е съвсем сигурен дали му харесва това, че вижда някой друг с майка си. Съвсем инстинктивно той бе придобил чувството, че майка му изцяло му принадлежи, а и Дафни не предприемаше нищо, за да промени нещата.

Тя бързо го прегърна и го целуна по бузата и по вратлето. Притисна личицето му до своето, усети познатата топлина на дете, което бе неразделна част от нея самата. След това се отдръпна и му каза със знаци, че мъжът с нея бе неин приятел и се казва Джон. Джон клекна на земята до него. Не знаеше нито един от знаците, които Дафни вече беше научила, но сякаш общуваше с детето с топлите си очи и огромните си, но нежни ръце. Само след няколко минути, колеблив и несигурен като малко кученце, Андрю се приближи към него. Без да каже нито дума, Джон протегна ръка и хвана малката детска ръчичка. След това започна да му говори с дълбокия си, благ глас, а Андрю внимателно го наблюдаваше. Очичките му бяха приковани в очите на Джон и на няколко пъти дори кимна с глава, сякаш разбираше всяка изречена дума. Дафни ги гледаше омагьосана. А след това, без дори да погледне майка си, Андрю заведе Джон под едно дърво да си „поговорят“. Детето правеше знаци, а големият мъж до него му отговаряше с думи и те чудесно се разбираха, сякаш винаги са били приятели. Дафни стоеше очарована на известно разстояние и не сваляше очи от тях и докато ги наблюдаваше, усети у нея да се надига ново, непознато чувство. Изпитваше мъка като гледаше как губи още една частичка от Андрю, а в същото време сърцето й преливаше от радост, че Джон така лесно се сближи с детето, което тя обичаше от цялата си душа. А някъде дълбоко в себе си негодуваше, като виждаше колко лесно Джон проникна в лишения от звуци свят на Андрю, особено като си спомни колко време и мъки й трябваха на нея самата. Но по-силна от всичко това бе огромната нежност, която изпитваше към Джон и Андрю, които, хванати за ръце, най-сетне се върнаха при нея. Започнаха да си играят и само след няколко минути и тримата се смееха от сърце. Часовете изтекоха неусетно. Дафни разведе Джон из училището, горда, че е постъпила правилно и е осигурила на Андрю точно това, от което се нуждае. Разгледаха стаята му и докато слизаха по стълбите, Джон я погледна с такава топлота, че тя се почувства като стоплена от лъчите на лятното слънце.

— Казвал ли ти е някой някога каква страхотна жена си? — Тя се изчерви, а той я прегърна и притисна до себе си. За пръв път го усещаше толкова близо до себе си; чувството, което изпита, бе зашеметяващо и тя затвори очи в прегръдката му. — Ти си смела и забележителна жена. Това, което си направила за Андрю, е чудесно — а след това леко добави и я свари съвсем неподготвена, — и аз те обичам за това. — Тя се взря в него за момент, без да е сигурна какво да каже, а той се усмихна и я целуна по челото. — Всичко е наред, Дафни. Не искам да те нараня.

— Благодаря. — Не беше сигурна защо го каза, но внезапно го прегърна през кръста и се притисна към него. Тя така отдавна и толкова отчаяно се нуждаеше да чуе тези думи, да се увери, че не е изоставила Андрю, че е направила правилната стъпка. — Много ти благодаря. — Той леко я притисна към себе си, а след това слязоха долу при Андрю и другите деца, които се приготвяха за вечеря. Време беше да си вървят. Този път Андрю се разплака, когато ги изпращаше. Дафни го прегърна и с насълзени очи тихичко му заповтаря „обичам те“. Отдръпна го от себе си, за да може детето да види устните й, повтарящи думите, но той отново диво се хвърли в прегръдката й, издавайки странен звук, който беше неговото „обичам те“. Госпожа Къртис се приближи към тях, погали го с топлата си усмивка и го „попита“ дали е готов за вечеря. Той се поколеба за момент, а след това кимна и се усмихна. Каза „да“, махна с ръка на майка си и бързо я целуна, приятелски погледна към Джон и се присъедини към другите деца.

— Готова ли си да вървим, или искаш да поизчакаме малко? — Джон не искаше да я препира. Почти физически усещаше болката, която я пронизваше. Но тя бавно кимна с приковани към детето очи. След това се обърна и погледна към Джон, изпитвайки безкрайна признателност за присъствието му. — Добре ли си?

— Да. Хайде да тръгваме.

Той я последва навън, а тя си мислеше, че е много хубаво да има кой да се погрижи за нея след всичките тези години. Навън ги посрещна студеният нощен въздух и на Дафни й се прииска да потича и да полудува. Болката от раздялата с Андрю бе попреминала и тя се чувстваше жизнена, както никога преди. Разсмя се и заподскача към камиона като малко момиченце.

— Той е страхотно хлапе. — Докато палеше двигателя, Джон я погледна с гордост. — Свършила си голяма работа с него.

— Той просто си е такъв. Не съм сигурна дали изобщо имам някаква заслуга за това.

— Имаш, разбира се. И никога не го забравяй — каза го почти строго и с удоволствие забеляза, че тя все още изглеждаше много щастлива. — Искаш ли да отидем до странноприемницата за вечеря? Иска ми се да празнувам, макар че не знам какво точно. — Той я погледна, очите им се срещнаха и те останаха загледани един в друг. Между тях се зараждаше здрава връзка и тя току-що бе споделила важна част от живота си с него. Беше развълнувана и щастлива, че му бе позволила да се запознае с Андрю.

— А какво ще кажеш аз да приготвя вечерята?

— Можеш ли да готвиш? — дразнеше я и двамата се разсмяха. — Аз ям по много.

— Какво ще кажеш за спагети?

— Само това ли знаеш? — Изглеждаше шокиран и тя отново се разсмя; чувстваше се като дете и кой знае защо в този момент си спомни първата вечеря, която бе приготвила за Джеф в апартамента си. Струваше й се, че оттогава е изминала цяла вечност и тя със срам си призна, че спомените й вече бяха твърде мъгляви и не съвсем истински. Имаше моменти, в които й се струваше, че споменът за Джефри избледняваше все повече и повече.

— Само спагети? — Гласът на Джон я върна към действителността.

— Добре де. Ами една пържола? И салата?

— Приемам. С удоволствие — добави и тя се разсмя.

— Сигурно е дяволски скъпо да те изхрани човек, Джон Фаулър? — Той изглеждаше развеселен.

— Не се безпокой. Изкарвам добри пари на сечището.

— Но не е ли опасно? — Загрижено повдигна вежди, а Джон изпита огромна радост, че тя се безпокои за него.

— Понякога. Не много често. Повечето от нас си разбираме от работата, но се налага да се пазим от младоците — тези, които се хващат на работа през лятото. Виж, те могат да те убият като едното нищо.

Тя кимна мълчаливо. Спряха пред къщата и влязоха вътре. Следващия половин час Дафни бе заета с вечерята. Той подреди масата и приготви пържолите, а тя спагетите и салатата. Джон с копнеж се загледа в камината и тя мигновено разбра за какво мисли.

— Няма нищо Джон, ако искаш да я запалиш, направи го. Стаята ще стане много приятна с горящия пън.

— Няма нужда. И така си е хубава. — Но внезапно Дафни поиска да я запалят. Искаше да остави миналото зад гърба си. Беше се уморила от ужасите и страховете на отминалите години.

— Хайде, запали огъня. — Нещо в него я караше да се чувства смела.

— Не искам да те разстройвам, Дафни.

— Няма. Мисля, че е крайно време да се отърва от кошмарите на миналото. — Странно беше, че го каза, но не мислеше, че извършва предателство.

Той стана от масата, сложи в камината един пън и малко подпалки. Огънят бързо се разгоря. Дафни втренчено го гледаше и си мислеше не толкова за онази фатална коледна нощ, колкото за многобройните неделни вечери, когато с вестник в ръка и двамата с Джеф седяха пред камината и се любуваха на огъня. Без да каже нито дума, Джон протегна ръка през масата и я погали, а Дафни си спомни как я бе прегърнал в училището и колко й беше хубаво да го чувства до себе си.

— За какво си мислиш в този момент? Изглеждаш толкова щастлива. — Очите й блестяха от огъня и Джон си мислеше, че тя си спомня за Джеф.

— Мислех си за теб. Много се радвам, че ме намери на пътя онази нощ.

Той се усмихна.

— Щях да те намеря много по-рано, ако не беше се скрила. — И двамата се разсмяха и Дафни донесе две чаши димящо кафе. — Добра готвачка си.

— Благодаря. Ти също. Пържолите бяха великолепни.

Усмихна й се тъжно.

— Имам много практика. Вече петнадесет години сам приготвям храната си.

— Защо не си се оженил отново?

— Не исках. Никога повече не срещнах жена, в която да се влюбя. — Искаше му се да добави „Никога до този момент“, но не искаше да я плаши. — Сигурно не ми се е искало да започна всичко отначало. Но ти си твърде малка, мъничката ми. Някой ден ще трябва да го направиш.

Тя замислено поклати глава и го погледна.

— Не мисля така. Нещата в живота не се повтарят. Човек не може да съживи това, което вече е било. Всичко се случва само веднъж в живота.

— Да, така е. Но на човек му се случват много други неща, които са също толкова важни, само че са по-различни.

— Виж кой ми го казва. Та ти не си по-различен от мен.

— По-различен съм. Ти си имала по-голям късмет.

— Така ли? Защо?

— Защото имаш Андрю. — Двамата се засмяха. — От време на време срещам по някое дете, което ме кара да съжалявам, че нямам свои собствени.

— Още не е късно.

Но той само се засмя.

— Аз съм стар човек, Дафни Фийлдз. Аз съм на петдесет и две години. По дяволите, та аз съм достатъчно стар, за да ти бъда баща.

Дафни леко се усмихна. Не го чувстваше по този начин, а и той не се отнасяше към нея като към дъщеря. Бяха приятели. Преди Дафни никога не бе имала приятели като него. Може би защото сега бе съвсем различна жена. Изминалите години я бяха направили силна — много по-силна, отколкото някога си е представяла, че може да бъде. Можеше да бъде равностоен партньор на всеки мъж. Дори и на мъж като Джон.

Поседяха известно време на дивана, загледани в огъня. Дафни се чувстваше спокойна и отпусната. Джон излъчваше непринуденост и спокойствие, не бързаше за никъде сякаш целият му живот бе пред него и разполагаше с всичкото си време на света, за да се порадва на скъпоценни мигове като този. На светлината на огъня изсеченият профил на лицето му бе необикновено привлекателен.

— Джон… — Не знаеше как да изрази с думи това, което чувстваше. Може би по-късно ще съумее да намери думите, които търсеше и да опише този миг в дневника си.

— Да, малката ми?

Но тя все още не можеше да намери точните думи. Най-накрая промълви дрезгаво:

— Радвам се, че те срещнах.

Той бавно кимна. Разбираше чувствата й, усещаше разбирателството, което цари между тях. Постави ръце около раменете й и тя отново бе завладяна от тихата сила, която се излъчваше от този мъж. Харесваше й да усеща допира на силната му ръка, да долавя миризмата, която се носеше около него — неповторима смес от афтършейв, вълна, свеж въздух и тютюн. Миризмата, която излъчваше, приличаше на него самия — миризма на силен, привлекателен мъж, който е прекарал целия си живот сред дърветата и планините. В този момент той погледна към нея и видя една сълза да се търкаля по бузата й.

— Тъжна ли си, мила? — Гласът му беше толкова дълбок и толкова нежен, че тя поклати глава.

— Не… Толкова съм щастлива… просто да си седя тук… — Тя го погледна. — Сигурно мислиш, че съм луда. Но аз съм жива отново. Имам чувството, че съм била мъртва много дълго време. Мислех си… — Беше й трудно да произнесе думите. — Мислех си, че и аз трябва да умра като тях. Живеех само заради Андрю. Съществувах само заради него. — А сега най-сетне живееше и заради себе си.

Лицето му бе много близо до нейното. Известно време я наблюдава, без да промълви дума.

— Сега имаш право на собствен живот, Дафни. Изплатила си дълговете с лихвите. — Нежно я целуна по устните и тя усети силно присвиване в стомаха. Докосването му я разтърси до дъното на душата й, дъхът й спря, усетила устните му върху своите. Джон нежно взе лицето й в ръцете си и се взря в очите й. — Къде беше през целия ми живот, Дафни Фийлдз? — Целуна я отново и този път тя го прегърна и силно го притисна към себе си. Искаше й се да го задържи така завинаги, а и той сякаш нямаше нищо против. Бавно започна да гали раменете й, след малко ръцете му се спряха върху гърдите й и накрая ги пъхна под пуловера й. Дафни издаде лек стон, Джон я притисна към себе си и почувства надигащата се у нея страст. След секунда леко я отдръпна от себе си и я погледна в очите.

— Не искам да направя нищо, което ти не харесваш, малката ми. Аз съм стар човек. Не искам да се възползвам от слабостта ти. — Дафни само поклати глава и го целуна, а той свали шнолите от косата й и тя се разпиля като златен водопад по раменете и гърба й. Зарови пръсти в косата й, погали лицето и гърдите й, а след това огромните му ръце нежно докоснаха краката й и тя се заизвива от удоволствието от ласките му.

— Дафни… Дафни… — мълвеше името й, легнал на дивана до нея, целият изгарящ от желание. Дафни се изправи, хвана го за ръка и го поведе към спалнята. — Сигурна ли си, че го искаш? — Джон знаеше от колко много време тя не бе имала мъж в леглото си, пък и едва го познаваше, всичко между тях се бе случило толкова бързо и той не искаше тя да направи нещо, за което да съжалява на следващата сутрин.

— Да, всичко, е наред. — Дафни едва шепнеше, докато той я събличаше. Тя стоеше пред него мъничка, изящна и безкрайно привлекателна; тялото и блестеше на лунната светлина, а русата й коса светеше като сребро. Джон я взе на ръце внимателно я постави в леглото. Съблече дрехите си, хвърли ги на земята и се пъхна до нея. Допирът на гладката й кожа го подлудяваше и едва успяваше да контролира страстта, която го изгаряше. Дафни взе лицето му в ръцете си, притисна го към себе си, изви тялото си срещу него и бавно, като отдавна забравен спомен, го усети да прониква в нея. Изпита удоволствие, каквото не бе познала дори и с Джефри. Джон беше изкусен, изключителен любовник.

Тя лежеше изтощена до него, малкото й телце преплетено с неговото и не преставаше да повтаря в ухото му колко много го обича.

— И аз те обичам, мъничката ми. О, боже, как те обичам. — Докато Джон изричаше тези думи, тя го погледна със сънена усмивка, притисна се по-силно към него, затвори очи и спокойно заспа в ръцете му. Отново бе жена… неговата жена. Джон бе прав, годините я бяха направили силна, много по-силна, отколкото тя предполагаше.