Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (8)

Седма глава

Ан Хелд успя да хване Сорая в момента, в който тя се появи обратно в централата на ЦРУ.

— В дамската тоалетна — каза тя шепнешком. — Сега.

Веднъж влезли в дамската тоалетна във фоайето, Ан провери кабинките една по една, за да се увери, че са сами.

— Ето моята част от сделката — започна Сорая. — НСУ, наноелектронното следящо устройство, влезе в контакт с огън и това унищожи половина от електрическите вериги.

— Е, това е информация, която ще заинтригува Стария — каза Ан. — Вдигнал е мерника на Борн — не само той, ами и Лърнър.

— Заради случилото се с Чевик. — Сорая се намръщи. — Но каква е ролята на Лърнър?

— Затова те повиках — каза Ан рязко. — Докато ти беше с Борн, Лърнър направи удар.

— Моля?

— Успя да убеди Стария да го назначи за директор на „Тифон“.

— Боже мили! — възкликна Сорая. — Сякаш нещата не са достатъчно зле и без това.

— Имам чувството, че все още не си видяла всичко. Той е твърдо решен да реорганизира изцяло ЦРУ и сега, когато се докопа до „Тифон“, ще промени драстично нещата и там.

Някой понечи да влезе, но Ан парира опита.

— Има наводнение — каза тя авторитетно. — Пробвайте на горния етаж.

Когато отново останаха сами, тя продължи:

— Лърнър ще преследва всеки, на когото няма доверие. И заради връзката ти с Борн мога да се обзаложа, че ти ще си начело в списъка. — Тя отиде към вратата. — Горе главата, сладур.

* * *

Борн седна, хванал главата си с ръце, опитвайки се да измисли начин да се измъкне от този все по-страшен кошмар. Проблемът беше, че нямаше достатъчно информация. Не му оставаше друго, освен да продължи, да се опита да открие Линдрос или — ако приятелят му бе вече мъртъв — да продължи мисията му, да разкрие Фади и „Дуджа“ и да осуети плановете им, преди да са изпълнили заплахата си.

Най-накрая се изправи. След като разгледа отвън хеликоптерите, подмина този, който бе по-близко до пещерата, и се качи в хеликоптера, който бе докарал Линдрос.

Вътре гледката беше сюрреалистична, като от картина на Дали: пластмаса, разтопена на локви, метал, споен с метал. Обгорено до неузнаваемост. Интересно. На тази височина нямаше достатъчно кислород, за да се поддържа дълго време буен огън — определено не толкова дълго, че да причини подобни щети. Огънят трябва да е дошъл от друг източник — огнехвъргачка.

Борн си представи лицето на Хирам Чевик. Зад това нападение стоеше Фади. Модерните оръжия, прецизната координация на атаките, отличната тактика, за да бъдат ликвидирани два опитни полеви екипа на ЦРУ: всички улики сочеха към него.

Но друг въпрос го гризеше — защо Фади позволи да бъде заловен от ЦРУ? Дойдоха му наум няколко отговора. Най-вероятният беше, че изпраща послание на управлението: мислите, че ме държите на мушка, но не знаете с кого си имате работа. До известна степен Борн бе наясно, че Фади е прав: наистина не знаеха почти нищо за него. Но точно тази проява на самохвалство от страна на терориста евентуално би осигурила на Борн подходяща възможност за действие. Успехът му като агент винаги се бе дължал на способността му да разгадава намеренията на хората. Опитът го беше научил, че това е невъзможно с човек, който остава в сенките. Сега обаче Фади бе излязъл на светло пред погледа на Борн. Беше показал лицето си. За пръв път Борн разполагаше със следа — макар и груба и неточна, — от която да започне преследването.

Пак се съсредоточи върху вътрешността на хеликоптера. Преброи четири скелета. Това беше важно — значи двама мъже липсваха. Възможно ли е да са живи? Дали Мартин не бе сред тях?

Екипите „Скорпиън“ на ЦРУ се ръководеха по военен образец. Всички в тях носеха лични знаци, които ги идентифицираха като членове на специална военна част, която всъщност не съществуваше. Възможно най-бързо той събра четирите метални табелки. Почисти снега, пепелта и саждите, за да прочете имената, които бе запомнил от разузнавателната информация, получена от „Тифон“. Мартин не беше сред тях! Пилотът Джейми Коуел също липсваше.

При огледа на лобното място на „Скорпиън-2“ откри шест скелета: на петчленния специален екип и пилота. Съдейки по пръснатите навсякъде кости, беше логично да предположи, че нито един от тях не е бил в оперативна готовност, когато хеликоптерът се е разбил. Били са лесни мишени. Борн порови да намери личните им знаци.

Изведнъж в сенките на вътрешността долови неясно движение, последвано от проблясване на очи, една глава се извъртя. Борн бръкна в дупката под пулта за управление. Преряза го остра болка в ръката, нещо се втурна към него и го блъсна назад.

Стъпил на крака, Борн последва фигурата извън останките от хеликоптера и я подгони, като през цялото време махаше към Дейвис да не стреля. Зърна кървавия полукръг от отпечатъци от зъби на опаката страна на ръката си едва когато фигурата се шмугна зад ниската каменна стена на североизточната страна на склона.

Борн скочи във въздуха, покатери се върху стената, огледа се за миг и се метна на гърба на фигурата.

Двамата се изтъркаляха, но Борн го стискаше здраво за косата и го дръпна рязко, за да види лицето му. Оказа се момче на не повече от единайсет години.

— Кой си ти? — попита Борн на местния амхарски диалект. — Какво правиш тук?

Момчето се изплю в лицето му, одра го, опитвайки се да избяга. Борн държеше здраво кръстосаните му китки зад гърба и го принуди да седне на завет край стената, далеч от виещия вятър. Момчето беше слабо като щека, костите му прозираха през бузите, рамената и бедрата.

— Кога яде за последен път?

Нямаше отговор. Поне хлапакът не го заплю отново, но може би защото устата му бе толкова суха, колкото снега, хрущящ под краката им. Със свободната си ръка Борн откачи манерка, отвори я със зъбите си.

— Искам да те пусна. Не искам да те нараня. Искаш ли малко вода?

Момчето отвори уста широко като пиленце в гнездо.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че ще отговориш на въпросите ми. Така честно ли е?

Момчето погледна към него за момент с черните си очи, след това кимна.

Борн пусна китките му и онзи посегна към манерката, отвори я и отпи от водата на големи, конвулсивни глътки.

През това време Борн се погрижи да натрупа сняг от двете им страни, за да не губят топлина. Взе манерката.

— Първи въпрос: знаеш ли какво е станало тук?

Момчето поклати глава.

— Трябва да си видял да проблясват оръжия, облаци дим да се носят над планината.

Кратко колебание.

— Видях ги, да. — Имаше тънък глас като на момиче.

— И, естествено, ти стана любопитно и дойде да видиш, нали?

Момчето погледна настрани, прехапа устни.

Така не ставаше. Борн знаеше, че трябва да намери друг начин да го накара да му се довери.

— Името ми е Джейсън. Ти как се казваш?

Отново това колебание.

— Алем.

— Алем, знаеш ли какво е да загубиш близък? Човек, на когото много държиш?

— Защо питаш? — изгледа го подозрително Алем.

— Защото аз загубих някого. Най-добрия ми приятел. Затова съм тук. Той беше в един от изгорелите хеликоптери. Трябва да знам дали си го виждал или дали знаеш какво е станало с него.

Алем вече клатеше глава.

— Името му е Мартин Линдрос. Чувал ли си някой да говори за него?

Алем прехапа отново устната си, която започна да трепери леко, но не от студ, помисли си Борн. Той поклати глава.

Борн се протегна надолу, загреба сняг и наложи ухапаната си ръка. Забеляза, че очите на момчето следят всяко негово движение.

— По-големият ми брат умря преди шест месеца — каза Алем след известно време.

Борн продължи да рови снега. Най-добре беше да се държи непринудено.

— Какво стана с него?

Алем придърпа коленете си към гърдите, кръстоса ръце върху тях.

— Беше затрупан от свлачище, което осакати баща ми.

— Съжалявам — каза Борн и наистина беше така. — Слушай, за моя приятел. Ами ако е жив? Искаш ли той да умре?

Алем прокарваше пръстите си между парчетата лед в основата на стената.

— Ти ще ме биеш — промърмори.

— Защо да го правя?

— Аз взех нещо. — Той посочи с глава мястото на катастрофата. — От там.

— Алем, всичко, което искам, е да намеря приятеля си.

Без да вдига очи, Алем извади пръстен. Борн го взе и го вдигна на слънчевата светлина. Разпозна щита с отворена книга — герба на университета „Браун“.

— Това е пръстенът на моя приятел. — Внимателно той го върна на Алем. — Ще ми покажеш ли къде го намери?

Алем го отведе зад стената, изгазиха в снега до едно място на няколкостотин метра от катастрофата. Той коленичи, Борн коленичи с него.

— Тук ли?

— Беше в снега, полузаровен — кимна Алем.

— Сякаш е бил хвърлен на земята нарочно — довърши Борн изречението му. — И ти си го намерил.

— Аз бях тук с баща ми. — Китките на Алем почиваха върху кокалестите му коленца. — Търсехме останки, които да използваме.

— Какво намери баща ти? — попита Борн, но Алем само сви рамене. — Ще ме заведеш ли при него?

Детето гледаше пръстена в мръсната си длан. Обви го с пръсти и го върна в джоба си. После вдигна очи към Борн.

— Няма да му казвам — каза Борн спокойно. — Обещавам.

Алем кимна и двамата се изправиха. Дейвис имаше аптечка и Борн проми и превърза раната на ръката си. След това момчето го поведе надолу по малката, гола алпийска поляна, по стръмна пътека, която се виеше покрай заледения каменист склон на Рас Дежен.

* * *

Ан не се шегуваше, че Лърнър се е настървил. Сорая излезе от асансьора на етажа, където се намираха офисите на „Тифон“, и видя насреща си двама намръщени агенти, които я чакаха. Знаеше, че за да бъдат изобщо тук, трябва да имат пропуск, издаден от „Тифон“. Лоши новини, които ставаха все по-лоши с всяка секунда.

— Директорът иска да говори с вас — каза този вляво.

— Трябва да дойдете с нас — додаде другият вдясно.

Тя използва най-обаятелния си глас, в който трептяха нотки на лек флирт.

— Нека първо се поосвежа, момчета?

— Заповедта на директора не търпи отлагане — каза този отляво, по-високият.

Стоици, евнуси или и двете. Сорая сви рамене и тръгна с тях. Всъщност нямаше какво друго да прави. Докато вървеше по коридорите между двете живи колони, се опита да не се тревожи. Най-доброто, което можеше да направи, бе да остане спокойна, докато другите наоколо изтърват нервите си. Лърнър без съмнение щеше да се опита да я предизвика, щеше да направи всичко възможно, за да я притисне до стената. Вече бе чувала истории за него, а той беше в ЦРУ от колко… от шест месеца. Навярно го бяха информирали, че тя негодува срещу него, и сега сигурно щеше да се опита да й въздейства.

В края на коридора тя се изправи пред ъгловия кабинет. По-високият агент почука отривисто върху вратата с мазолестите си кокалчета. След това отвори и й направи път да мине. Но двамата с двойника му не си тръгваха. Последваха я в кабинета, затвориха вратата и отстъпиха до стената, сякаш да я подпрат с мускулестите си рамене.

Сърцето на Сорая подскочи. За отрицателно време Лърнър бе окупирал кабинета на Линдрос, пращайки всичките му лични спомени кой знае къде. Снимките бяха свалени на земята и обърнати към стената, сякаш вече бяха в изгнание.

Временно назначеният директор седеше зад бюрото на Линдрос и прелистваше бледозелена папка с доклад за текущата работа, като същевременно отговаряше на обажданията за Линдрос, сякаш бяха за него. Те наистина са за него, припомни си Сорая и това я потисна. Тя искаше Линдрос да се върне, молеше се Борн да го открие и да го върне обратно жив. Каква друга надежда й оставаше?

— А, госпожа Мур. — Лърнър остави телефона. — Радвам се, че се върнахте при нас. — Той се усмихна, но не й предложи да седне. Беше от тези хора, забеляза тя, за които светът е просто купчина кутии — всичките един и същи размер, — в които можеш да напъхаш всичко и всеки, да намериш спретнато местенце на всяко нещо. Така се заблуждаваше, че би могъл да контролира хаоса на действителността.

— Утешавах майката и сестрата на Тим Хитнър в Мериленд.

— Има определени процедури — каза Лърнър твърдо. — Те съществуват с основание. Или това не се отнася за вас?

— Тим беше мой приятел.

— Вероятно вие предполагате, че ЦРУ не е в състояние да свърши това.

— Аз познавам семейството му. Беше по-добре аз да им го съобщя. За тях така бе по-лесно.

— Като ги излъжете, че Хитнър е бил герой, вместо да признаете, че се прояви като пълен некадърник и позволи да бъде използван от врага?

Сорая отчаяно се опитваше да запази самообладание. Мразеше се, задето изпитваше страх от този човек.

— Тим не бе оперативен агент. — Веднага осъзна тактическата си грешка.

Лърнър взе доклада.

— И все пак вашият писмен доклад твърди, че Хитнър е бил въвлечен в мисия директно от Джейсън Борн.

— Тим работеше върху декодирането на шифъра, намерен у Чевик — човекът, който сега е известен като Фади. Борн искаше да използва този факт, за да го накара да говори.

Лицето на Лърнър се изопна като кожа на барабан. Очите му й заприличаха на дупки от куршуми — черни, смъртоносни, готови да изригнат. Иначе той й изглеждаше съвсем обикновен. Можеше да бъде продавач на обувки, чиновник на средна възраст. Което, предположи тя, всъщност бе идеята. Един добър полеви агент трябва да бъде забравен почти веднага, след като бъде видян.

— Нека да говорим направо, госпожо Мур — вие защитавате ли Джейсън Борн?

— Борн разкри самоличността на Фади. Той ни даде отправна точка за…

— Любопитното е, че е разкрил тази така наречена самоличност, след като Хитнър бе убит… след като позволи на Чевик да избяга.

Сорая не можа да повярва на ушите си.

— Твърдите, че Чевик не е Фади?

— Твърдя, че всичко, с което разполагате, са уверенията на агент, който не подлежи на контрол и на чиято дума съвсем не може да се разчита. Дяволски опасно е да позволите на личните ви чувства да повлияят на професионалната ви оценка.

— Сигурна съм, че това не…

— От кого получихте разрешение за тази малка разходка до семейството на Хитнър?

Сорая се опита да запази самообладание въпреки внезапната смяна на темата.

— Нямаше от кого да получа разрешение.

— Сега вече има. — С рязък жест той затвори папката с доклада. — Нека ви посъветвам нещо, госпожо Мур. Не се отклонявайте от правилата отново. Ясно ли е?

— Напълно — отговори тя кратко.

— Съмнявам се. Виждате ли, вие не бяхте тук през последните няколко дни, затова пропуснахте важна среща на служителите. Искате ли да чуете най-важното от нея?

— Нямам търпение — каза тя през зъби.

— Казано съвсем накратко — продължи Лърнър мило, — аз променям мисията на „Тифон“.

— Моля?

— Виждате ли, госпожо Мур, това, от което агенцията се нуждае, са повече действия. Няма ни най-малко значение какво мислят или чувстват ислямските екстремисти. Те искат смъртта ни. Така че излизаме и им сритваме задниците в Червено море. Толкова е просто.

— Сър, ако разрешите да отбележа, в тази война няма нищо просто. Тя не е като други…

— Сега сте наясно с нещата, госпожо Мур — прекъсна я Лърнър остро.

Стомахът на Сорая се сви. Това сякаш не беше истина. Цялото планиране на Линдрос, цялата им съвместна упорита работа бе на път да отиде по дяволите. Къде е Линдрос, когато се нуждаят най-много от него? Дали поне е жив? Трябваше да вярва, че е жив. Но за момента това чудовище определяше правилата. Добре поне, че разпитът приключи.

Опрян на бюрото, Лърнър сключи пръстите си.

— Чудя се — подхвана той, като за пореден път рязко смени посоката на разговора — дали бихте могла да ми разясните един въпрос. — Клатеше папката с доклада нагоре-надолу. — Как, по дяволите, успяхте да прецакате нещата така мащабно?

Тя стоеше, изопната като струна, въпреки гнева, който бушуваше в нея. Значи Лърнър я накара да повярва, че разпитът е приключил. А всъщност чак сега започваше. Тя разбра, че той тепърва ще стигне до истинската причина, поради която я беше извикал.

— Позволихте на Борн да изведе Хирам Чевик от килията. Бяхте там, когато Чевик избяга. Вие наредихте на хеликоптерите да се включат в мисията. — Той пусна папката върху плота. — Има ли нещо, което да съм схванал погрешно дотук?

Сорая си помисли за момент да запази мълчание, но не искаше да му достави такова удоволствие.

— Не.

— Вие бяхте агентът, който отговаряше за Чевик.

— Да, аз бях — изправи рамене тя.

— Това са основания за уволнение, госпожо Мур, не е ли така?

— Не бих могла да знам.

— Точно това е проблемът. Вие би трябвало да знаете. Точно както би трябвало да сте знаела, че не биваше да пускате Чевик от килията му.

Без значение какво казваше тя, той намираше начин да го обърне срещу нея.

— Прощавайте, но аз получих недвусмислена заповед да помогна на Борн по всякакъв начин.

Лърнър се вгледа в нея за един дълъг момент. След това направи почти доброжелателен жест.

— Защо, по дяволите, стоите права?

Сорая седна срещу него.

— Бих казал, че по въпросите за Борн — очите му се впиха в нейните — явно сте нещо като експерт.

— Не бих казала.

— Според досието ви сте работила с него в Одеса.

— Предполагам, че това ви дава основания да мислите, че познавам Джейсън Борн по-добре от повечето агенти.

Лърнър се облегна назад.

— Вие, госпожо Мур, сигурно сте далеч от мисълта, че сте научила всичко, което трябва да се знае в този занаят.

— Така е, сър, далеч съм от тази мисъл.

— Тогава разчитам, че ще се сработим, че ще бъдете толкова лоялна към мен, колкото бяхте към Мартин Линдрос.

— Защо говорите, сякаш Линдрос е мъртъв?

Лърнър не й обърна внимание.

— В този случай обаче съм длъжен да реагирам. Вие сте била главният агент, отговарял за Чевик, така че провалът е ваша отговорност. Следователно нямам избор, освен да поискам оставката ви.

Сърцето на Сорая подскочи в гърлото й.

— Оставка ли? — едва успя да изрече тя.

Лърнър, чиито очи бяха като свредели, каза:

— Една оставка би изглеждала по-добре в досието ви. Дори вие би трябвало да сте в състояние да разберете това.

Сорая стана рязко. Той си бе играл с нея жестоко и умело, което я разгневи повече от всичко друго. Тя мразеше този човек и искаше той да го знае. В противен случай нямаше да остане нищо от самоуважението й.

— Кой, по дяволите, сте вие, та да идвате тук и да важничите?

— Това е, приключихме, госпожо Мур. Разчистете си нещата. Уволнена сте.