Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (41)

Четирийсета глава

Докато шофираше из Вирджиния, Карим се обади на Абд ал Малик в моргата.

— Имам нужда от трима души в „Систейн Лабс“ веднага.

— Тогава тук ще останем с малко хора.

— Направи го — каза Карим кратко.

— Един момент, сър. — След кратка пауза: — Потеглиха.

— Тялото на директора готово ли е?

— След 40 минути, може би малко повече, сър. Това не е нормално балсамиране.

— Как изглежда той? Това е най-важното.

— Така е, сър. Бузите му са розови. — Абд ал Малик издаде доволен звук от задната част на гърлото си. — Повярвайте ми, охраната ще бъде убедена, че той все още е жив.

— Добре, веднага щом свършиш, го вкарай в лимузината. Графикът е ускорен. Фади иска сградата на ЦРУ да бъде унищожена възможно най-скоро. Обади ми се, като си на позиция.

— Ще бъде сторено — каза Абд ал Малик.

Карим знаеше, че ще бъде. При Абд ал Малик, най-подготвения член на неговата „спяща клетка“ във Вашингтон и неин лидер, никога нямаше провал.

* * *

Трафикът бе спокоен. Отне му 38 минути, за да пристигне на главния вход от западната страна на имота на „Систейн Лабс“. Беше неделя и нямаше хора. Той трябваше да овладее гнева си на два пъти — веднъж, когато едно хлапе в мощна кола го засече, и после, когато един шофьор на камион се бе доближил зад него, натискайки клаксона. И двата пъти той измъкна своя глок и беше готов да натисне спусъка, но се удържа.

Той искаше да убие Борн, а не тези нещастни глупаци. Гневът му — Пустинният вятър, който бе наследил от дядо си — ставаше все по-силен, правейки го свръхчувствителен към външни дразнения. Но това не бе пустинята, той не беше сред бедуините, които не биха го предизвиквали.

Проблемът беше Борн; винаги Борн. Борн бе убил невинната Сара, гордостта на семейството. Карим бе й простил неблагочестивите възгледи, необяснимите отсъствия, стремежа й към независимост, обяснявайки тези неща със същата английска кръв, която течеше и в неговите вени. Той бе преодолял западната си кръв и затова трябваше да я върне отново към обичаите на пустинята, на саудитските нрави, които бяха нейното истинско наследство.

Сега Борн бе убил Фади, водача, който бе лицето на организацията. Фади, който разчиташе толкова много на планирането и финансирането от по-малкия си брат, както Карим бе разчитал на по-големия си брат да го защити. Той бе простил на Фади горещата му кръв, крайностите му, защото тези черти бяха жизненоважни за един лидер, който привличаше правоверните както с огнените си слова, така и с вдъхновяващите си подвизи.

Сега и двамата бяха мъртви — невинната и командирът, едната — бастион на моралната сила, другият — бастион на физическата сила. Оставаше само той от всички деца на Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Жив, но сам. От всичко бяха останали само спомените, които пазеше за Фади и Сара ибн Ашеф. Същите спомени като на баща му, осакатен, парализиран, безпомощен, прикован към леглото, нуждаещ се от специални колани, за да се качи на инвалидната количка, която презираше.

Това ще е краят на Борн, обеща си той. Това ще е краят на всички неверници.

Той премина по дългия лъкатушещ път, покрай ниските, лъскави лаборатории от зелено стъкло и черни тухли. Последният завой му разкри летището. Зад спрелия соврин се простираше широкият сиво-зелен полумесец на водата край Ококуан Бей.

Приближавайки се до пистата, той намали и огледа внимателно района. Совринът стоеше самотен в далечния край на пистата. Нямаше нито коли, нито някоя лодка да пори студените води на Белмънт Бей, нито хеликоптер да кръжи над околността. Фади беше мъртъв, а Борн седеше в соврина на негово място. За разлика от него обаче, Борн не можеше да разчита на подкрепление. Той отби колата, далеч от самолета, запали цигара и зачака. Скоро черният форд с неговите хора спря до него.

Той излезе и им даде инструкции. После се облегна на предната решетка на колата и продължи да пуши, докато фордът потегли по пистата.

Когато той стигна до самолета, вратата се отвори отвътре и стълбата се спусна. Двама от тримата мъже излязоха от колата и се качиха по стълбата.

Карим изплю угарката и я смачка с тока на обувката си. След това се качи на колата и пое по пътя към сградата на лабораторията, отделена от останалите в северния край на имота, точно срещу мястото, където се изхвърляше шлаката.

* * *

— Мога да ти помогна, Сорая — каза Питър Маркс, притиснал телефона си до ухото, — но мисля, че трябва да се срещнем.

— Защо? Ти трябва да бъдеш моите очи и уши в централата. Имам нужда да следиш измамника.

— Не знам къде е Линдрос — каза Питър. — Не е в кабинета си. Всъщност той не е в сградата. Не е уведомил и асистента си. Това да не е някаква епидемия?

Той чу как Сорая рязко си поема дъх.

— Добре — каза Сорая, — ще се срещнем, но аз избирам мястото.

— Както искаш.

Тя му даде адреса на моргата в североизточния край на Рок Крийк Парк.

— Бъди там — каза тя — колкото може най-скоро.

* * *

Маркс взе кола на ЦРУ и пристигна за рекордно кратко време. Спря откъм задната страна на моргата и остана в колата, както му беше заръчала Сорая. Преди да напусне централата, той си помисли да се свърже с Роб Бат, за да получи разрешение да вземе няколко агенти със себе си, но поради спешността на срещата се отказа да губи време да убеждава Бат.

Сорая почука по стъклото и това го накара да подскочи. Толкова беше потънал в мислите си, че не я видя да се приближава. Това още повече го изнерви, тъй като тя имаше огромно предимство пред него. Той през цялата си кариера е бил просто един чиновник, което сигурно бе истинската причина да не поиска да вземе никого със себе си. Той трябваше да продължава да се доказва пред своя гуру.

Маркс отключи вратите и Сорая се вмъкна на задната седалка. Определено не приличаше на умопобъркана.

— Исках да дойдеш тук — каза тя леко задъхано, — тъй като това е моргата, където е Стария.

Маркс я изслуша, сякаш му разказваше някакъв сън. Той стискаше пистолета си, докато тя отваряше вратата, но сега имаше чувството, сякаш самият той сънува, докато насочваше пистолета към главата й с думите:

— Съжалявам, Сорая, но идваш с мен в централата.

* * *

Двамата терористи, които се качиха на соврина, примижаха в полумрака. Те изглеждаха шокирани, когато го разпознаха.

— Фади! — каза по-високият. — Къде е Джейсън Борн?

— Борн е мъртъв — каза Борн. — Убих го в Мирам Шах.

— Но Карим ал Джамил каза, че той ще бъде на борда.

Борн вдигна куфарчето с ядреното устройство.

— Какво виждате, той е сгрешил. Има промяна в плана. Трябва да видя брат си.

— Веднага, Фади.

Те не претърсиха самолета и не видяха пилота, когото Борн беше завързал.

Когато поведоха Борн към черния форд, високият каза:

— Брат ти е наблизо.

Всички те влязоха във форда, заедно с един от мъжете Борн седна на задната седалка. Той държеше лицето си извърнато настрани от лампите на пистата, единственият източник на светлина. Докато държеше лицето си в полусянка, всичко щеше да бъде наред. Тези мъже реагираха на познат глас, познат език на тялото. Това бяха най-силните оръжия на имитацията. Трябва да убедиш ума, а не очите.

Колата напусна летището, зави на север, спря край една сграда от черни тухли, отделена на известно разстояние от останалите. Отвори се огромна врата от вълнообразна ламарина и пуснаха Борн вътре.

Помещението бе огромно и празно. Нямаше вътрешни стени. От мазните петна по бетонния под личеше, че това всъщност е хангар за самолети. Светлина идваше през вратата, както и през високи квадратни прозорци, но скоро изчезна в огромното пространство, погълната от огромни ивици сянка.

— Карим ал Джамил — извика високият. — В самолета намерихме брат ти, не Джейсън Борн. Той е с нас и носи устройството.

Една фигура се появи от сенките.

— Брат ми е мъртъв — каза Карим.

* * *

— Няма да ходя никъде с теб — каза Сорая.

Маркс понечи да отговори, когато стената в задната част на товарното отделение на моргата се спусна надолу.

— Какво, по дяволите, става? — каза той.

Сорая се възползва от изненадата му и изскочи от колата. Маркс беше готов да се втурне след нея, когато се появи лимузината на директора, пое по улицата и се отдалечи. Той забрави за Сорая. Запали двигателя и потегли след лимузината. Сигурно Стария е някъде по лична работа. Какво правеше тук?

Докато подкарваше след лимузината, чу смътно Сорая да му крещи да се върне. Той не й обърна внимание. Какво друго можеше да каже. Тя беше сигурна, че Стария е мъртъв.

Пред него лимузината спря на червен светофар. Той също спря до нея и свали прозореца.

— Ей! — извика той. Питър Маркс, ЦРУ! Отворете!

Прозорецът на шофьора остана затворен. Маркс изгаси двигателя, излезе и почука силно на прозореца, като показваше и картата си.

— Отворете, по дяволите! Отворете!

Прозорецът се плъзна надолу. Той зърна за миг Стария, седнал изпънат на задната седалка. След това шофьорът насочи един лугер към лицето му и дръпна спусъка.

Взривът спука тъпанчетата му. Той политна назад с разперени ръце, мъртъв още преди да е паднал на паважа.

Прозорецът на лимузината се вдигна и когато светофарът даде зелена светлина, колата продължи бързо надолу по улицата.

* * *

Карим стоеше, взирайки се в Борн.

— Не може да бъде. Братко, казаха ми, че си мъртъв.

Борн вдигна куфарчето.

— И все пак… — каза той с гласа на Фади — съм тук и нося със себе си унищожението.

— Тежко и горко на неверниците!

— Наистина. — Макар Борн да знаеше, че гледа Карим, беше непоносимо да стои пред този мъж, който бе същински двойник на мъртвия му приятел. — Ние отново сме заедно, братко!

Мартин го бе предупредил, че Карим е опасният. Той е шахматистът — бе казал Мартин, — паякът в центъра на мрежата. Борн не хранеше илюзии. Щом Карим му зададе личен въпрос, на който само брат му може да отговори, маскарадът ще свърши. Това едва ли щеше да трае дълго.

Карим кимна.

— Ела на светло, братко, така че да мога отново да те погледна след толкова много месеци.

Борн направи стъпка напред. Светлина заля лицето му.

Карим стоеше неподвижен като истукан. Главата му се тресеше като при парализа.

— Ти си толкова добър хамелеон, колкото Фади беше.

— Братко, донесох ти устройството. Как би могъл да не ме познаеш?

— Подслушах това, което един агент каза…

— Само да не е Питър Маркс. — Борн стреля напосоки, защото това бе единственото, което му оставаше. Маркс бе единственият в ЦРУ, с когото Сорая се беше свързала.

Отново объркан, Карим се намръщи.

— Какво за него?

— Маркс е човек на Сорая. Той повтаря дезинформацията, която й дадохме.

Карим се озъби като вълк, съмнението изчезна от очите му.

— Грешен отговор. ЦРУ вярва, че брат ми е убит при операцията срещу фалшивата база на „Дуджа“ в Южен Йемен. Но ти не знаеше това, нали, Борн?

Той даде знак и тримата мъже зад Борн го сграбчиха и притиснаха ръцете му към тялото. Без да отмества поглед от Борн, Карим пристъпи напред и дръпна куфарчето от ръката му.

* * *

Сорая тичаше към мястото, където Питър Маркс лежеше мъртъв с разперени ръце и крака, когато чу дълбокото гърлено ръмжене на мотоциклет, приближаващ се към нея отзад. Измъквайки пистолета си, тя се обърна и видя Тайрон на неговата „Нинджа“, който току-що бе оставил тялото на Линдрос в погребалния дом.

Той намали и й даде възможност да се качи, след това потегли.

— Ти видя какво стана. Те убиха Питър.

— Трябва да ги спрем.

Тайрон мина на червено.

— Ако подредим всичките късчета — експлозивите С4, дубликатът на лимузината на шефа ти, самият ти шеф, лежащ на масата за балсамиране, какво ще се получи?

— Ето как ще влязат вътре! — каза Сорая. — Охраната ще види Стария на задната седалка и ще махне на лимузината да влезе в подземния паркинг.

— Където са основите на сградата.

Тайрон се наведе ниско върху дръжките на „Нинджата“ и даде рязко газ.

— Не можем да стреляме по лимузината — каза Сорая, — без да рискуваме да взривим експлозивите С4 и да убием кой знае колко минувачи.

— Но не можем също да им позволим да влязат в централата на ЦРУ — каза Тайрон. — Така че какво ще правим?

Те получиха отговор, когато един от задните прозорци на лимузината се плъзна надолу и някой започна да стреля по тях.

* * *

Борн стоеше, без да помръдва. Той се опитваше да изчисти съзнанието си от образа на съсипаното лице на Линдрос, но всъщност откри, че не го иска. Мартин бе с него, говореше му, настояваше за възмездие за това, което му бе сторено. Борн го чувстваше; Борн го чуваше.

Търпение — промълви той безгласно.

Концентрирайки се, той си представи разположението на всеки от тримата мъже спрямо него. После каза:

— Съжалявам само, че не довърших това, което започнах в Одеса. Баща ти все още е жив.

— Само ти би нарекъл такова съществуване живот — излая Карим. — Всеки път, когато го видя, си обещавам отново, че ще те накарам да си платиш за това, което му причини.

— Много жалко, че той не може да те види сега — каза Борн. — Щеше да вземе пистолет и да те застреля със собствените си ръце.

— Аз те разбирам, Борн, по-добре, отколкото си мислиш. — Карим стоеше само на една крачка от Борн. — Погледни се. За всеки, освен за нас, ти си Фади, а аз съм Линдрос. Ние живеем в нашите два отделни свята, заключени в кръга на нашето отмъщение. Не е ли това, за което мислиш? Не го ли планира по този начин? Не се ли направи да изглеждаш като брат ми заради това?

Той прехвърли куфарчето от едната ръка в другата.

— Затова се опитваш да ме хванеш на въдицата. Защото е по-лесно да бъде победен един гневен човек, не е ли това философията на Борн? Но всъщност с тази последна хамелеонска проява ти ми направи неоценима услуга — засмя се той. — Мислиш, че ще те застрелям тук и сега. Колко грешиш! След като взривя ядреното устройство, след като унищожа централата, ще те заведа да видиш каквото е останало от ЦРУ. Ще те застрелям там. И така, убивайки Фади, най-известния терорист в света, Мартин Линдрос ще стане национален герой. Сега, когато убих директора, кого мислиш благодарният президент ще издигне за директор на ЦРУ?

Той се засмя отново.

— Аз ще управлявам агенцията, Борн. Аз ще съм в състояние да я променя според собствените си разбирания. Не е ли ирония на съдбата това?

При споменаването на централата на ЦРУ Борн почувства гласът на Мартин да се надига в него.

Още не — помисли си той. — Още не.

— Намирам за иронично — каза той — това, което стана със Сара ибн Ашеф.

Огън пламна в очите на Карим. Той удари Борн по лицето с опакото на ръката си.

— Ти, който уби сестра ми, не си достоен да изговаряш името й!

— Не съм я убил — каза Борн бавно и отчетливо.

Карим се изплю в лицето му.

— Не бих могъл да я убия. Аз и Сорая бяхме твърде далеч. И двамата стреляхме с пистолети Глок. Сара бе от другата страна на площада, когато я застреляха. Както добре знаеш, глокът е точен до двадесет и пет ярда. Сестра ти беше поне на петдесет ярда от нас. Аз не осъзнах това тогава, всичко стана твърде бързо.

С лице като напрегната маска Карим отново се опита да удари Борн. Но той очакваше удара и успя да го избегне.

— Мута ибн Азиз опресни обаче паметта ми. Той и брат му бяха на подходящата позиция онази нощ. Те бяха на подходящото разстояние.

Карим хвана Борн за гърлото.

— Осмеляваш се да се подиграваш със смъртта на сестра ми. — Той се тресеше от гняв. — Братята бяха като част от семейството. Дори намек…

— Точно защото бяха част от семейството, Абуд бин Азиз застреля сестра ти.

— Ще те убия заради това — изкрещя Карим и се хвърли да души Борн. — Ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!

* * *

Тайрон караше на зигзаг мотоциклета по улиците, следвайки лимузината. Чуваше куршумите, които свистяха покрай тях. Знаеше какво означава да стрелят по теб. Познаваше чувството твой любим човек да е прострелян от минаващ автомобил. Единствената му защита бе знанието. Той познаваше куршумите по начина, по който неговите хора познаваха „гангста“ — рапърите или порнозвездите. Познаваше характеристиките на всеки калибър, всеки пистолет, всеки куршум. Собственият му валтер бе зареден с експанзивни куршуми с челна кухина. При сблъсък с мека мишена — човешка плът например, те се разширяваха до точката на разпад, като изстрел с автомат. Излишно е да се казва, че вътрешните поражения бяха огромни.

Мъжът стреляше с 45-и калибър по тях, но обхватът му беше ограничен, а точността ниска. Въпреки това Тайрон знаеше, че трябва да намери начин да прекрати стрелбата.

— Погледни напред — каза Сорая напрегнато в ухото му. — Виждаш ли сградата от черно стъкло на шест пресечки? Това е централата на ЦРУ.

Увеличавайки скоростта, той премина с „Нинджата“ много бързо покрай лявата страна на лимузината. Това ги вкара в обхвата на лугера, но и те можеха да извлекат полза от съкратената дистанция.

Сорая изтегли своя „Валтер“, прицели се и стреля с едно движение. Кухото ядро улучи терориста в лицето. Кръв и кости се взривиха през отворения прозорец.

* * *

— Те убиха Сара ибн Ашеф и прикриха своето съучастие — успя да процеди Борн. — Те го сториха, за да защитят теб и Фади. Защото сладката, невинна Сара бин Ашеф имаше гореща любовна афера.

— Лъжец!

Борн едва дишаше, но трябваше да продължи да говори. Той знаеше, че психологията бе най-доброто му оръжие срещу човек като Карим, единственото, които можеше да му осигури победа.

— Тя мразеше това, в което се бяхте превърнали ти и Фади. Тя взе решение и обърна гръб на своето бедуинско наследство.

Някакво ново чувство се плъзна по лицето на Карим.

— Млъкни! — изкрещя той. — Това бе най-отвратителната от лъжите ти! Това, разбира се, са лъжи!

Но Борн усещаше, че той се опитва безуспешно да убеди самия себе си. Най-после беше подредил всички парченца за смъртта на Сара и това го съсипваше.

— Сестра ми бе моралното ядро на семейството ни! Ядро, което ти унищожи! Убийството й тласна мен и брат ми по този път. Ти си виновен за нейната и за собствената си смърт!

Борн се впусна в действие. Той отстъпи назад и заби силно петата си в стъпалото на мъжа, който стоеше точно зад него. В същото време изви тялото си и се изтръгна от хватката на мъжа вдясно. Заби лакът в слънчевия сплит на мъжа отляво и зашлеви третия по врата.

Чу се как изпука гръбначният стълб на мъжа и той падна. Другият зад Борн бе увил ръцете си около него и го притискаше здраво. Борн се преви в кръста и го запрати през глава срещу Карим.

Мъжът отляво все още стоеше приведен, опитвайки се да си поеме дъх. Борн грабна един лугер, който беше паднал на пода, и го блъсна с приклада в темето. Мъжът, когото беше преметнал върху Карим, извади пистолета си. Борн го простреля и той се срина в краката им.

Остана Карим. Той стоеше на колене, хванал дипломатическото куфарче. Очите му бяха зачервени от някаква лудост, която накара Борн да потръпне. Един или два пъти по-рано Борн бе виждал човек на ръба на безумието и знаеше, че Карим е способен на всичко.

Докато мислеше за това, Карим измъкна малък четириъгълник от неръждаема стомана. Борн го разпозна веднага, това беше дистанционен детонатор.

Карим държеше устройството вдигнато нагоре, пръстът му беше поставен върху един черен бутон.

— Познавам те, Борн. И познавайки те, аз имам власт над теб. Ти няма да ме застреляш, докато мога да взривя 20 килограма С4 в паркинга на централата на ЦРУ.

Нямаше време за мислене, време за колебания. Борн чу призрачния шепот на Мартин в главата си. Той насочи лугера. И простреля Карим в гърлото. Куршумът премина през меката тъкан, след това улучи гръбначния стълб. Парализираща болка стовари Карим на земята. Той се взираше в Борн, без да може да повярва. Опита се да накара пръстите си да проработят, но те не реагираха.

Очите му, в които светлината угасваше, се спряха върху кокалчетата на един от неговите мъртви хора. Борн разбра какво ще стане и се втурна към него, но с едно последно движение Карим се прекатури.

Детонаторът се блъсна в оголените кокалчета.

* * *

Най-сетне Борн се беше отървал от Карим. Най-сетне гласът на Мартин в главата му бе замлъкнал. Борн гледаше надолу в дясното око на Карим — окото на Мартин — и си мислеше за мъртвия си приятел. Съвсем скоро той ще изпрати дузина червени рози на Мойра, ще отнесе праха на Мартин в „Дъ Клайстърс“ в Ню Йорк.

Само една мисъл дълбаеше като свредел съзнанието му. Защо Карим не се опита да взриви ядреното устройство, когато имаше възможност? Защо беше нужна лимузината, която щеше да има далеч по-ограничен ефект?

Той се обърна и видя дипломатическото куфарче на бетонния под. Закопчалките бяха отворени. Дали Карим го беше отворил с напразната надежда да включи таймера? Той коленичи и почти беше готов да затвори закопчалките, когато го прониза студена тръпка, от която зъбите му затракаха.

Борн отвори куфарчето. Надникна вътре, потърси таймера, който наистина не беше активен. Дисплеят бе тъмен, жиците бяха разкачени. Какво тогава…?

Провери още веднъж под снопа от жици, погледна по-отблизо и видя нещо, което го смрази до кости. Втори таймер, който Вейнтроп бе инсталирал, но умишлено беше премълчал.

Борн клекна, вадички пот се стичаха по гърба му. Изглежда, че „Дуджа“ — и докторът най-накрая щяха да си отмъстят.