Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (20)

Деветнайсета глава

Абуд ибн Азиз, сам с вълните и с все по-мрачните си мисли, бе първият, който видя Фади да се появява от дупката, където беше стояла решетката. Бяха минали повече от три часа, откакто той и групата милиционери бяха влезли вътре. Съдейки по изражението на лицето и езика на тялото на лидера си, той разбра веднага, че не са открили Борн. Това беше много лошо за него, защото беше много лошо за Фади. После милиционерите се измъкнаха със залитане, опитвайки се да си поемат дъх.

Абуд ибн Азиз чу жаловития глас на лейтенант Кове.

— Загубих един човек при тази операция.

— Аз загубих много повече, лейтенант — озъби се Фади.

— Вашият човек не успя да задържи моя обект. Той бе убит заради своята некомпетентност — справедливо наказание, бих казал. Вместо да ми хленчите, би трябвало да се поучите от този инцидент. Вашите хора не са достатъчно твърди, съвсем не.

Преди Кове да може да отговори, Фади се завъртя на пети, закрачи по плажа към кея, на който бе привързана платноходката.

— Да тръгваме — отсече той, когато се качи на борда.

Той бе в такова лошо настроение, че около него сякаш прехвърчаха искри. В този момент беше най-опасен, както Абуд ибн Азиз знаеше по-добре от всеки, с изключение може би на Карим ал Джамил. Точно за Карим ал Джамил той трябваше да поговори сега с водача си.

Изчака, докато отплуваха, платната се опънаха. Постепенно оставиха милиционерите зад гърба си, докато платноходката се носеше през черноморската нощ на път към едно пристанище, където Абуд ибн Азиз бе уредил кола да ги закара на летището. Той седеше с Фади в предната част на лодката, далеч от двучленния екипаж. Фади му предложи храна и вода. Известно време ядяха заедно. Чуваше се само шумът на водата, която носът на лодката пореше, и случайният писък на корабна сирена, печален като плач на изгубено дете.

— Докато те нямаше, получих обезпокоително обаждане от доктор Сенарз — каза Абуд ибн Азиз. — По негово мнение доктор Вейнтроп вече е готов за финалните процедури за довършване на ядреното устройство, макар Вейнтроп да го отрича.

— Доктор Вейнтроп се бави умишлено — каза Фади.

Абуд ибн Азиз кимна.

— Така твърди доктор Сенарз и аз съм склонен да му вярвам. Той е ядрен физик, в края на краищата. Така или иначе, това няма да е първият път, когато сме си имали проблем с Вейнтроп.

Фади помисли за момент.

— Добре. Обади се на брат ти. Нека да вземе Катя Вейнтроп и да я доведе в Мирам Шах, където ще се срещнем с него. Мисля, че щом доктор Вейнтроп види какво можем да сторим на жена му, ще стане отново сговорчив.

Абуд ибн Азиз погледна многозначително часовника си.

— Последният полет е излетял преди часове. Следващият няма да е по-рано от тази вечер.

Фади седеше сковано, взорът му бе неподвижен. Отново съзнанието му се бе върнало назад във времето, когато баща му бе прострелян — Абуд ибн Азиз беше сигурен. Той чувстваше огромна вина за инцидента. Много пъти Абуд ибн Азиз се бе опитвал да посъветва своя водач и приятел да пази ума и енергията си за настоящето. Но ситуацията бе усложнена от дълбоката болка заради едно предателство, едно убийство. Майката на Фади никога не му прости смъртта на единствената си дъщеря. Майката на Абуд ибн Азиз никога не би поставила такъв ужасен товар върху него — но тя беше мюсюлманка, докато майката на Фади бе християнка. В това беше разликата. Самият той се беше срещал със Сара ибн Ашеф безброй пъти, но никога не се беше замислял за нея до онази нощ в Одеса. Фади, от друга страна, бе наполовина англичанин. Кой би могъл да проумее какво мислеше или чувстваше към сестра си, или защо?

Абуд ибн Азиз почувства мускулите на корема му да се стягат. Той облиза устните си и започна речта, която бе упражнявал.

— Фади, този план на Карим ал Джамил започна да ме тревожи.

Фади все още не казваше нищо, погледът му бе неподвижен. Дали въобще бе чул думите на Абуд ибн Азиз? Абуд ибн Азиз трябваше да приеме, че ги е чул.

— Първо, секретността — продължи той. — Задавам ти въпроси, ти отказваш да отговориш. Опитвам се да проверя мерките за сигурност, но ти и брат ми ми пречите. Второ, планът е изключително опасен. Ако ни попречат, цялата мрежа на „Дуджа“ ще бъде заплашена, основният ни източник на финансиране — разкрит.

— Защо ми казваш това сега? — Фади не беше помръднал, не бе свалил взора си от миналото. Говореше като призрак и Абуд ибн Азиз потрепери.

— Мисля си го от самото начало. Но сега разкрих самоличността на жената, с която Карим ал Джамил се вижда.

— Любовницата му — каза Фади. — Какво за нея?

— Баща ти си взе неверница за любовница, Фади. Тя му стана жена.

Главата на Фади се завъртя. Тъмните му очи бяха като на мангуста, втренчена в кобра.

— Отиваш твърде далеч, Абуд ибн Азиз. Сега говориш за майка ми.

Абуд ибн Азиз не можа да се сдържи и потрепери пак.

— Говоря за исляма и за християнството. Фади, приятелю, ние живеем с християнската окупация на нашите страни, която е заплаха за начина ни на живот. Това е битка, която сме обещали да водим и да спечелим. На карта е заложена нашата културна идентичност, самата ни същност. Сега Карим ал Джамил спи с неверница, хвърля семето си в нея, доверява й се, кой знае какво още. Ако това се разбере от нашите хора, би могло да събуди гняв, те биха могли да поискат смъртта й.

Лицето на Фади помръкна.

— Това, което чувам от устата ти, заплаха ли е?

— Как можа да си помислиш такова нещо? Никога не бих го направил.

Фади се изправи и застана разкрачен, коляното му опираше отстрани в парапета, погледна надолу към заместника си.

— Значи ти душиш наоколо, шпионираш брат ми. А сега ми го казваш и ме заплашваш.

— Приятелю, искам само да те защитя от влиянието на безбожницата. Аз съм наясно, макар че другите не го знаят, че този план бе измислен от Карим ал Джамил. Брат ти общува с врага. Знам, защото самият ти ме изпрати в крепостта на врага. Знам колко много изкушения и поквара предлага западната култура. От миризмата им ми се повдига. Но има други, за които това може би не е така.

— Брат ми?

— Може би, Фади. Аз самият не мога да кажа, тъй като между него и мен има непреодолима стена.

Фади вдигна заплашително юмруци.

— А, ето че истината излиза наяве. Ти недоволстваш, че си държан в неведение, макар това да е желанието на брат ми. — Накланяйки се напред, той нанесе силен удар в лицето на заместника си. — Знам за какво е всичко това. Искаш да се издигнеш над другите. Ти копнееш за знание, защото знанието е сила, а повече сила е това, към което се стремиш.

Абуд ибн Азиз, треперейки отвътре, не помръдна, не се осмели да вдигне ръка към пламналото си лице. Той знаеше твърде добре, че Фади е напълно в състояние да го изрита през борда, да го остави да се удави без ни най-малко съжаление. Той обаче бе поел по определен път. Ако не стигнеше до края, никога нямаше да си прости.

— Фади, ако ти покажа шепа пясък, какво ще видиш?

— Сега ми задаваш гатанки?

— Аз виждам света. Виждам ръката на Аллах. — Абуд ибн Азиз продължи по-бързо: — Това е арабинът в мен. Аз съм роден и израсъл в пустинята. В чистата и великолепна пустиня. Двамата с Карим ал Джамил сте родени и израсли в западен метрополис. Да, трябва да познаваш врага си, за да го разгромиш, както правилно си ми казвал. Но, Фади, отговори ми на този въпрос: какво става, когато започваш да се идентифицираш с врага си? Не е ли възможно ти да станеш врагът?

Фади се люлееше на пети и стъпала. Той бе на път да избухне окончателно.

— Осмеляваш се да намекваш…

— Нищо не намеквам, Фади. Повярвай ми. Това е въпрос на доверие, на вяра. Ако не ми се доверяваш, ако нямаш вяра в мен, отпрати ме още сега. Ще си тръгна, без да кажа нито дума повече. Но ние сме се познавали през целия ни живот. Аз дължа всичко на теб. Както ти се стремиш да защитиш Карим ал Джамил, така и моето желание е да те защитя от всички опасности, вътре и извън „Дуджа“.

— Тогава тази твоя мания те е побъркала.

— Не е изключено. — Абуд ибн Азиз седна, както бе седял преди, без да се навежда или да трепери, което сигурно би накарало Фади да го ритне във водата. — Казвам само, че самоналожената изолация на Карим ал Джамил го превърна в сила сама за себе си. Не можеш да спориш по този въпрос. Може би това е единствено в твоя полза, както и двамата смятате. Но аз мисля, че връзката ви има един сериозен недостатък. Вие се храните един от друг. Няма посредник, няма трета страна, която да осигурява баланс. — Абуд ибн Азиз рискува да се изправи на краката си, бавно и внимателно. — Нека ти дам един пример. Моля те да се запиташ дали твоите мотиви и мотивите на Карим ал Джамил са чисти? Ти знаеш отговора: не са. Те са помрачени, изопачени от натрапчивото ви желание за мъст. Казвам ти, че ти и Карим ал Джамил трябва да забравите Джейсън Борн, трябва да забравите какво е станало с баща ви. Той бе велик човек, няма съмнение. Но неговите дни са отминали. Вашите са изгрели. Такъв е животът. Да се застане на пътя му е чиста арогантност. Рискуваш да бъдеш отнесен. Бъдещето трябва да е във фокуса, не миналото. Трябва да мислиш за твоите хора сега. Ти си нашият баща, нашият защитник, нашият спасител. Без теб ние сме прах във вятъра, ние сме нищо. Ти си нашата звезда. Но само ако мотивите ти отново станат чисти.

Дълго време след това нито един от двамата не издаде никакъв звук. За себе си Абуд ибн Азиз чувстваше, че огромна тежест се бе смъкнала от раменете му. Вярваше в аргументите си, във всяка дума от тях. Ако това трябваше да бъде краят му — така да бъде. Той щеше да умре, знаейки, че е изпълнил дълга си към своя водач и приятел.

Фади обаче вече не гледаше към него, не виждаше морето или светлините на Одеса, блещукащи в мрака. Взорът му отново бе обърнат навътре, същността му се бе насочила към дълбините, където, Абуд ибн Азиз подозираше — не, надяваше се с целия си ум, дори и на Карим ал Джамил не бе позволено да проникне.

* * *

С блокирането на всички компютри в ЦРУ адът се бе отприщил в централата. Всеки наличен служител на отдел „Сигнали и кодове“ получи заповед да работи върху проблема с компютърния вирус. Една трета от тях бяха изключили „Сентинел“ — защитната програма на ЦРУ — от мрежата, за да проведат серия от тестове: Останалите агенти използваха софтуер за откриване и унищожаване на вируси, за да минат по всяка вена и артерия от вътрешната мрежа на ЦРУ. Този софтуер, създаден от ДАРПА специално за управлението, използваше сложен евристичен алгоритъм, тоест се нагаждаше към решаването на отделните проблеми. Той се променяше, постепенно се адаптираше в зависимост от това с какъв вид вирус се сблъсква.

Сградите бяха напълно блокирани — никой не можеше да влиза или да излиза. Около полирана дървена маса в звукоизолираната овална заседателна зала срещу кабинета на Стария седяха девет мъже. Срещу всяко място имаше компютър и бутилки студена вода. Мъжът отляво на директора, шефът на отдел „Сигнали и кодове“, бе непрекъснато осведомяван за напредъка на своите трескаво работещи легиони.

Актуализираните сведения, които се появяваха на неговия монитор, биваха прочиствани, тоест направени разбираеми за неспециалистите в залата. Едва тогава излизаха на един от шестте плоски екрани, прикрепени към матовочерните, покрити с филц стени.

— Нищо не бива да излиза извън тази стая — каза директорът. Днес той чувстваше цялата тежест на своите шейсет и осем години. — Каквото става днес тук, си остава тук. — Годините го притискаха, сякаш носеше товара на Атлас на раменете си. Един ден, той знаеше, те щяха да пречупят гръбнака му. Но не и днес! Не и днес, по дяволите!

— Защитите на системата не са разбити — каза директорът на „Сигнали и кодове“. — Той продължаваше да проучва суровите данни, които минаваха на монитора пред него. — Този вирус, изглежда, не е дошъл отвън. Тестовете на „Сентинел“ са завършени. Защитата си върши работата, точно както е програмирана. Тя не е разбита. Повтарям, не е разбита.

— Тогава какво, по дяволите, стана? — излая директорът. Той вече благодареше на късмета си за това, че министърът на отбраната никога нямаше да научи нищо за тази пълна катастрофа.

Директорът на „Сигнали и кодове“ вдигна лъскавата си плешива глава.

— Доколкото можем да преценим на този етап, сме били атакувани отвътре.

— Отвътре? — възкликна недоверчиво Карим ал Джамил. Той седеше от дясната страна на Стария. — Нима твърдите, че имаме предател вътре в ЦРУ?

— Така изглежда — каза Роб Бат, шефът на отдел „Операции“ — най-влиятелният от седмината шефове на отдели.

— Роб, искам да проучиш това възможно най-скоро — каза Стария. — Потвърди го или ни увери, че сме чисти.

— Аз мога да се заема — каза Карим и веднага съжали.

Змийският поглед на Роб Бат се беше обърнал в негова посока.

— Нямаш ли си достатъчно работа, Мартин? — каза той меко.

Директорът прочисти гърлото си.

— Мартин, имам нужда ти да концентрираш всичките си усилия върху това да спрем „Дуджа“. — Последното нещо, от което се нуждаем сега, помисли си той кисело, бе вътрешна война. Обърна се към директора на „Сигнали и кодове“. — Трябва да знам ориентировъчно кога компютрите ще бъдат възстановени.

— Може да отнеме един ден или повече.

— Не става — каза рязко Стария. — Нужно ми е някакво решение, така че отново да заработим до два часа.

Директорът на „Сигнали и кодове“ почеса плешивата си глава.

— Можем да превключим на поддържащата мрежа. Но това ще изисква да раздадем нови кодове за достъп на всички в сгра…

— Направи го! — каза директорът остро. Той удари по масата с длан. — Добре, господа. Всички знаем какво трябва да правим. Нека да се измъкнем от тази кофти ситуация, преди да се е размирисала!

* * *

Борн, периодично губейки съзнание, отново бе посетен от събития от миналото му, които го преследваха от смъртта на Мари насам.

Той е в Одеса, тича. Нощ е, студеният солен вятър, който нахлува откъм Черно море, забавя движението му по калдъръмената улица. Тя е в ръцете му — младата жена, чиято кръв изтичаше светкавично. Той вижда раната, пробита от куршум, знае, че тя умира. В момента, в който той си го мисли, очите й се отварят. Те са избледнели, зениците са разширени от болка. Тя се опитва да го види в тъмнината, докато животът й си отива.

Той не може да стори нищо, нищо, освен да я отнесе от площада, където е простреляна. Устата й помръдва. Тя не може да издаде звук. Притиска ухо до отворената й уста, но само се изцапва с кръв.

Гласът й, крехък като стъкло, отеква в тъпанчетата му, но това, което чува, е звукът на морето, което приижда и се отдръпва. Дъхът й секва. Всичко, което остава, е неравномерният ритъм на ботушите му върху калдъръма…

Той залита, пада. Пълзи, докато гърбът му не опира в мръсна тухлена стена. Не може да я пусне. Коя е тя? Гледа надолу към нея, опитва се да се концентрира. Ако можеше да я върне към живота, ако можеше да я попита коя е. Можех да я спася, мисли си той отчаяно.

И сега, за миг, той държи Мари в ръцете си. Кръвта я няма, но животът не се е върнал. Мари е мъртва. Можех да я спася, мисли си той отчаяно.

Той се събужда, облян в сълзи за изгубената си любов, за изгубения си живот.

— Трябваше да те спася!

Изведнъж разбира защо фрагментът от спомена му го е върнал към момента на смъртта на Мари.

Това, което го парализира, е вина. Вина, че не е бил там, за да спаси Мари. Следователно е имал шанс да спаси окървавената жена, но не го е сторил.

* * *

— Мартин, само една дума.

Карим ал Джамил се обърна и видя, че Роб Бат го гледа. Директорът на отдел „Операции“ не бе напуснал като всички останали заседателната зала. Сега в затъмненото помещение останаха само той и Карим.

Карим го гледаше с умишлено неутрално изражение.

— Както ти самият каза, Роб, имам много работа за вършене.

Бат имаше ръце като сатъри. Дланите бяха неестествено тъмни, сякаш бяха постоянно изцапани с кръв. Сега той ги разпери. Това обичайно бе помирителен жест, но в тази демонстрация на сурова животинска сила имаше нещо неясно заплашително, сякаш той бе доминиращият мъжки в стадото и се подготвяше за атака.

— Направи ми това удоволствие. Ще отнеме само минута.

Карим се върна, седна на масата срещу него. Бат бе от хората, които с мъка понасят да са затворени в офис. Носеше костюма си, сякаш платът отвътре беше осеян с иглички. Неговото сурово, дълбоко набраздено, загоряло от слънцето лице можеше да е резултат както от каране на ски в Гщад, така и от убийства в афганистанските планини. Карим намираше всичко това за любопитно. Самият той прекара толкова време в изискани шивашки ателиета, докато го нагласят в елегантни западни дрехи, че костюмът му от „Севил Роу“ му прилягаше като бурнус.

Сключи пръсти и извика на лицето си нещо като усмивка.

— Какво мога да направя за теб, Роб?

— Честно казано, малко съм разтревожен. — Бат очевидно не се притесняваше да кара направо, но може би приказките не бяха силната му страна.

Карим, чийто пулс се бе ускорил, запази учтивия си тон.

— В какъв смисъл?

— Е, ти преживя доста труден период. Честно казано, мнението ми беше, че няма да е зле да си вземеш няколко седмици отпуска — да си отпочинеш, да те прегледат и други лекари.

— Психиатри, имаш предвид.

Бат продължи, сякаш не го бе чул.

— Но директорът беше на друго мнение. Според него работата ти била твърде ценна — особено в тази криза. — Устните му се разтеглиха в нещо, което при друг би могло да мине за усмивка. — Но ти току-що изяви желание да се включиш в моето разследване за това кой, по дяволите, е качил вируса. — Тези змийски очи, черни като вулканична лава, пронизаха Карим. — Никога досега не си навлизал в моя територия. Всъщност имахме споразумение да не се пречкаме един на друг.

Карим не каза нищо. Ами ако това изявление бе клопка? Ако Линдрос и Бат никога не са сключвали такова споразумение?

— Бих искал да знам защо наруши уговорката ни — каза Бат. — Бих искал да знам защо, в сегашното ти положение, би искал да поемеш дори още повече работа. — Гласът му се сниши и същевременно потече по-бавен, като изстуден мед. Ако беше животно, сега щеше да е тръгнал да обикаля около Карим в изчакване на сгоден момент.

— Извини ме. Просто исках да помогна, затова предложих. Нямаше…

Главата на Бат се наклони напред толкова рязко, че Карим едва потисна порива си да се отдръпне.

— Виждаш ли, Мартин, загрижен съм за теб. — Устните на Бат, и без това тънки, бяха стиснати в безкръвни линии. — Но за разлика от нашия несравним ръководител, който те обича като син, който ти прощава всичко, моята загриженост е по-скоро като на по-възрастен брат към по-млад.

Бат отпусна на масата между тях огромните си като сопи ръце, раздалечени една от друга.

— Ти живя с врага, Мартин. Врагът се опитваше да те прецака. Аз го знам и ти го знаеш. Знаеш ли откъде го знам? Знаеш ли?

— Сигурен съм, че резултатите от тестовете ми…

— Майната им на резултатите — прекъсна го Бат. — Резултатите от тестовете са за учени, каквито ти и аз със сигурност не сме. Тези момчета продължават да обсъждат и анализират резултатите и няма да се разберат до второ пришествие. Ние бяхме принудени да приемем мнението на Джейсън Борн — човек, меко казано, нестабилен и по-точно — заплаха за правилата и дисциплината на ЦРУ. Но единствен той те познава толкова добре. Каква ирония, не мислиш ли? — Той наклони глава. — Защо, по дяволите, поддържаш връзка с него?

— Хвърли един поглед върху досието му — каза Карим. — Борн е по-ценен за мен — за нас, — отколкото цял куп от вашите агенти.

Аз да пея оди за възхвала на Джейсън Борн — ето това се казва ирония, помисли си той.

Бат продължи, все едно не го е чул.

— Разбери, Мартин, това, което ме тревожи, е поведението ти. В някои отношения всичко е наред — държиш се така, както си се държал винаги. Но в някои по-скрити и неуловими аспекти… — Той поклати глава. — Добре, нека просто кажем, че нещо не ми се връзва. На всички е ясно, че винаги си бил доста саможив. „Това е супер за нас“, казват шефовете на другите отдели. Не и аз. Аз те познавам. Ти си резервоар за идеи. Ти нямаш нужда от празните приказки и клюките, които се разменят в тези коридори и минават за приятелство.

Карим се запита дали не е дошъл моментът — възможност, която той, разбира се, бе предвидил в своя план, — когато някой от колегите на Линдрос ще стане подозрителен. Все пак бе преценил подобна вероятност като малка, тъй като престоят му в ЦРУ беше въпрос на броени дни. Пък и както спомена и самият Бат, Линдрос винаги е бил особняк и самотник. Въпреки минималния шанс обаче ето че дойде моментът, когато бе изправен пред решението как да неутрализира един шеф на отдел.

— Ако си забелязал нещо нестабилно в поведението ми, съм сигурен, че то се дължи на стреса от сегашната ситуация. Ако наистина ме бива в нещо, то е да отделям различните етапи на живота си. Уверявам те, че миналото не е проблем.

За момент настъпи мълчание. Карим имаше усещането, че към него се приближава свиреп звяр; вече бе толкова близо, че можеше да усети миризмата на мускус.

— Тогава приключихме, Мартин — кимна Бат. Изправи се, протегна ръка. — Доволен съм, че си поговорихме от сърце.

Когато Карим излезе, бе благодарен, че е оставил убедително доказателство за самоличността на „предателя“, иначе зъбите на Бат сигурно щяха да се впият в неговия врат…

* * *

— Здравей, Олександър. Добро момче.

Сорая, с тежка чанта, прехвърлена през рамо, се върна в скривалището, където бе оставила Борн с ужасяващото убеждение, че ще го открие мъртъв. В светлината на бензиновата лампа тя намери Борн жив, но в безсъзнание от загубата на кръв. Боксерът седеше неподвижно до него. Неговите влажни кафяви очи я потърсиха, сякаш молеше за помощ.

— Не се тревожи — каза тя едновременно и на Борн, и на кучето. — Сега съм тук.

Тя извади от чантата купчината дреболии, които бе получила от доктор Павлина: пластмасови банки, пълни с различни течности. Докосна челото на Борн, за да се увери, че няма температура, повтори си наум указанията, дадени от доктор Павлина.

Разкъса найлонова опаковка, извади игла и я вкара във вена на лявата му ръка. Постави абокат и нагласи в отвора му края на тръбичката, водеща до първата банка с течност, в която имаше разтвор с два широкоспектърни антибиотика. После махна прогизналата от кръв импровизирана превръзка, проми раната обилно със стерилен физиологичен разтвор. Лекарката я бе предупредила, че антисептичното вещество само ще забави оздравяването.

След това, като приближи лампата, огледа мястото за чужди тела — конци, парченца плат и подобни. Не откри нищо, за нейно голямо облекчение. Но имаше малко мъртва тъкан по ръбовете, която трябваше да изреже с хирургически ножици.

Стиснала тънката, извита игла за дръжката, тя проби кожата и изтегли найлоновия конец през нея. Много внимателно събра двата края на раната и пристегна по начина, показан й от доктор Павлина. Увери се, че не е притиснала прекалено плътно краищата, понеже това би увеличило риска от инфекции. Когато свърши, върза последния шев и отряза остатъка от найлоновия конец. Най-накрая постави стерилен тампон върху произведението си и го уви с бинт няколко пъти, за да фиксира тампона на място.

Дотогава банката с антибиотиците вече бе изтекла; тя я откачи и включи абоката към банка с хидратиращи и хранителни течности.

След по-малко от час Борн вече спеше нормално. Още час по-късно започна да се съвзема.

Отвори очи. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли къде си?

— Ти се върна — прошепна той.

— Обещах ти, нали?

— Фади?

— Не знам. Убих един милиционер, но не видях други хора. Мисля, че всички са се отказали.

Очите му се затвориха за момент.

— Аз си спомних, Сорая. Спомних си.

— Почивай сега, ще говорим по-късно — поклати глава тя.

— Не. — На лицето му бе изписано изражение на мрачна концентрация. — Трябва да говорим. Сега.

Какво ставаше с него? Още със събуждането се чувстваше различно, сякаш умът му бе освободен от някакъв недъг. Сякаш се бе измъкнал от бездънна пропаст, в която е съжителствал с неясни гласове и натрапчиви импулси. Пулсиращата болка си бе отишла, както и повтарящите се фрази. Съвършено ясно помнеше какво му беше казал доктор Съндърланд за това как възникват спомените, как някаква неестествена мозъчна активност, предизвикана от травма или извънредни обстоятелства, би могла да засегне тяхното създаване и възкресяване.

— За пръв път осъзнавам каква глупост съм сторил, помисляйки си изобщо да изведа Чевик от килиите на „Тифон“ — каза той. — Имаше и други странни неща. За момент ослепяваща болка ме парализира, докато Фади бягаше.

— Когато Тим бе застрелян.

— Да. — Той се опита да седне, трепна от болка.

Сорая се приближи към него.

— Недей.

Вече беше невъзможно да го спре.

— Помогни ми да се изправя.

— Джейсън…

— Просто го направи.

Тя го обгърна с ръце и го издърпа нагоре, докато гърбът му опря в стената.

— Тази странни импулси ме вкараха в опасни ситуации — продължи той. — И при всички положения водеха до поведение, което бе в полза на Фади.

— Вероятно е съвпадение — каза тя.

Усмивката му бе почти болезнена.

— Сорая, ако животът ме е научил на нещо, това е, че съвпадението често е признак за заговор.

— Говориш като истински параноик — засмя се меко тя.

— Мога да те уверя, че именно параноята ме е запазила жив. — Борн се размърда. — Ами ако наистина съм попаднал на нещо?

— На какво например? — попита тя, кръстосала ръце пред гърдите си.

— Да започнем от там — че причините за тези съвпадения, както ги наричаш, се коренят в заговор. Както казах, всичките ми действия носеха значителна изгода на Фади.

— Продължавай.

— Тези главоболия, повтарящите се фрази… всичко това започна след прегледа ми при онзи доктор Съндърланд, експерта по паметта, който Мартин ми препоръча.

Сорая се намръщи. Изведнъж установи, че в думите на Борн няма нищо смешно.

— Защо отиде при него?

— Тези откъслечни спомени за първото ми идване в Одеса направо ме побъркваха. Всъщност тогава дори не знаех, че това е Одеса, да не говорим, че съм бил там.

— Но как би могъл един спомен да е част от конспирацията, която описваш?

— Не знам.

— Струва ми се абсурдно. — Сорая осъзна, че се опитва да намери контрааргументи.

Борн махна с ръка.

— Да оставим това настрана. Когато връщах Мартин у дома, той ми каза, че трябва да дойда тук — на всяка цена — и да открия мъж на име Лермонтов. Представи ми го като банкер на „Дуджа“. Аргументите му бяха, че ако се справя с Лермонтов, парите на „Дуджа“ ще секнат.

— Добра логика — кимна Сорая.

— Сигурно би било така, ако Лермонтов съществуваше. Но той не съществува. — Изражението на Борн бе непроницаемо. — Не само това, но Фади знаеше за Лермонтов. Той знаеше, че Лермонтов е измислица!

— Така ли?

Борн се оттласна от стената, изправи се точно пред Сорая.

— Е, как е възможно Фади да е знаел за Лермонтов?

— Забравяш, че Линдрос е бил разпитван от „Дуджа“. Може би са го захранили с дезинформация.

— Това би било вариант, ако са знаели, че ще бъде спасен.

Сорая помисли за момент.

— Това за Лермонтов ме интересува. Линдрос ми спомена и на мен за него. Той е причината аз да съм тук. Но защо? Защо ни прати и двамата тук?

— За да гоним един призрак — каза Борн. — Преследването на Лермонтов бе просто уловка. Фади ни очакваше. Той знаеше, че идваме. Беше подготвен да ме убие — всъщност, доколкото мога да преценя, изпитваше необходимост да ме убие. Видях го в очите му, чух го в гласа му. Явно е чакал от дълго време да ме хване.

Сорая изглеждаше потресена.

— И още нещо — продължи Борн. — В самолета на връщане Мартин каза, че тези, които са го разпитвали, са питали много пъти за една мисия, чиято мишена е бил Хамид ибн Ашеф. Моя мисия. Той попита дали си я спомням.

— Джейсън, защо Линдрос е искал да научи за мисия, организирана от Алекс Конклин?

— Ти знаеш защо — каза Борн. — Фади и Мартин са свързани по някакъв начин.

— Моля?

— Както и доктор Съндърланд. — Имаше необорима логика в неговата теория. — Лечението на Съндърланд ми стори нещо, нещо, което ме накара да допускам грешки във важни моменти.

— Как е възможно това?

— Една от техниките за промиване на мозъка е да се използва цвят, звук, ключова дума или фраза, за да се предизвика определена реакция в субекта в по-късен момент.

Нищо за горене в тази дупка — тази фраза се беше въртяла в главата на Борн до побъркване.

Борн я каза на Сорая.

— Фади я използва. Тези думи отключваха главоболието. Фади знаеше задействащата фраза, която доктор Съндърланд бе поставил в моя мозък.

Мисията в Одеса за убийството на Хамид ибн Ашеф е ключът, Сорая. Всичко сочи към нея. — Кожата му бе сива, внезапно й се стори изтощен. — Заговорът е налице. Но каква е целта му?

— Няма начин да разберем как те са принудили Линдрос да им помогне.

— Не са. Познавам Мартин по-добре от всеки друг. Той не би могъл да бъде заставен да стане предател.

— Какво друго обяснение има?

— Ако човекът, когото спасих от „Дуджа“ и върнах в ЦРУ, ако човекът, за когото гарантирах, всъщност не е Мартин Линдрос?

— Окей, стига. — Вдигна ръце с дланите навън. — Току-що прекоси границата, която дели параноята от тежката психоза.

Той не й обърна внимание.

— Ако човекът, когото върнах у дома и който понастоящем ръководи „Тифон“, е измамник?

— Джейсън, това е невъзможно. Той изглежда като Линдрос, говори като Линдрос. За Бога, той премина през сканирането на ретината.

— Скенерът на ретината може да бъде измамен. Вярно, не е лесно да се направи — изисква имплантиране на ретина или на цяло око. Но ако този измамник си е направил труда да промени лицето си, имплантиране на ретина би било лесна работа.

Сорая поклати глава.

— Имаш ли представа какви последици би имало това, за което говориш? Един измамник в централата на ЦРУ, който контролира над хиляда агенти по цял свят. Казвам ти го пак — невъзможно е, чиста лудост.

— Точно затова е проработило. Ти, аз, всеки в „Тифон“ и в ЦРУ — всички ние сме били манипулирани, подведени. Това, в края на краищата, е бил планът. Докато ние сме търчали насам-натам по света, Фади е бил свободен да прехвърля нелегално свои хора в САЩ, да транспортира ядреното съоръжение — на части, без съмнение — до мястото, където смятат да го взривят.

— Това, което казваш, е чудовищно. — Сорая бе зашеметена, шокирана. — Никой няма да ти повярва. Главата ми дори не може да го побере. — Тя седна на ръба на нара. — Виж, ти загуби много кръв. Изтощен си, не разсъждаваш ясно. Трябва да поспиш и после…

— Има един сигурен начин да се уверим дали този Мартин Линдрос, когото върнах обратно, е истински или е измамник — продължи Борн, без да обръща внимание на думите й. — Трябва да намеря истинския Мартин Линдрос. Ако съм прав, значи той е все още жив. Измамникът има нужда от него жив. — Той започна: да се измъква от леглото. — Ние трябва да…

Внезапно зашеметен, той бе принуден да спре; нещо сякаш го блъсна назад към стената. Сорая го сложи да легне. Клепачите му натежаха от умора.

— Каквото и да решим да предприемем, точно сега имаш нужда от почивка. И двамата сме изтощени, а ти трябва да се лекуваш.

Секунда по-късно сънят го завладя. Сорая се просна на пода край нара. Тя разпери ръце, Олександър се сгуши до гърдите й. Беше изпълнена с тревога и лошо предчувствие. Ами ако Борн беше прав? Последствията от една такава схема биха били ужасяващи, немислими. Тази мисъл завладя съзнанието й изцяло.

— О, Олександър — прошепна. — Какво да правим?

Боксерът вдигна муцуната си към нея, облиза лицето й.

Тя затвори очи, започна да диша по-дълбоко. Постепенно, усещайки успокояващото равномерно туптене на сърцето на Олександър, тя се предаде на съня.