Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (18)

Седемнайсета глава

Карим ал Джамил, с дебела гумена престилка и тежки работни ръкавици, дръпна връвта и моторната резачка заработи.

— Цели десет години обмисляхме и планирахме нашата цел — да взривим ядрено устройство в голям американски град. — Използваше чудовищния шум за заглушаване. Не че се притесняваше да не го подслушват, но подготовката не му позволяваше да се отклони от строгите мерки за сигурност.

Приближи се до трупа на детектив Овъртън, проснат на поцинкована маса в мрачната, пуста вътрешност на автосервиза. Три червеникави флуоресцентни лампи пращяха над главите им.

— Но за да си гарантираме максимални шансове за успех — каза Ан Хелд, — трябваше Джейсън Борн да потвърди версията ни, когато ти се превърна в Мартин Линдрос. Разбира се, той никога нямаше да се съгласи да го направи доброволно, така че трябваше да намерим начин да го манипулираме и използваме. Откакто получих достъп до досието на Борн, успяхме да проучим единствената му слабост — спомените му, — както и многото му силни страни — лоялност, упоритост, изключителна интелигентност, параноичен ум.

Ан също носеше престилка и ръкавици. В едната си ръка стисна чук, в другата — длето с широко острие. Докато Карим ал Джамил се захвана със стъпалата и краката на детектив Овъртън, тя постави длетото в гънката от вътрешната страна на левия лакът, нанесе бърз, точен удар с чука върху длетото. В сервиза отново кипеше дейност, както в щастливите дни на разцвета му.

— Но какво отключи достъпа ви до слабото място на Борн? — попита тя.

Той й се усмихна накриво, без да откъсва поглед от зловещото си занимание.

— Проучването ми върху хора, страдащи от амнезия, ми даде отговора: те реагират най-силно на емоционални ситуации. Трябваше да осигурим на Борн ударно преживяване — нещо, което да разтърси паметта му.

— Това ли направи, когато ти казах, че жена му е починала внезапно?

Карим ал Джамил вдигна ръка, за да избърше кръвта, пръснала по лицето му.

— Както казваме ние, бедуините, животът е по волята на Аллаха. Борн бе обладан от такава мъка, че проблемите с паметта му заплашваха да го унищожат. Така че ти заповядах да му намериш лекарство.

— Сега разбирам. — От тялото изригна струйка газ и тя извърна глава за момент. — Естествено, човекът, който трябваше да му го даде, беше приятелят му Мартин Линдрос. И аз дадох на Линдрос името и адреса на доктор Алън Съндърланд.

— Но на практика той се обади на нас — продължи Карим. — Ние записахме на Борн час в четвъртък, когато Съндърланд и екипът му отсъстваха. И изпратихме нашия доктор Костин Вейнтроп, който се представи за Съндърланд.

— Брилянтно, скъпи! — Очите на Ан блестяха от възхищение.

Хвърляха разфасованите части в голяма овална вана от галванизирана стомана. Карим ал Джамил наглеждаше Ан, но тя нито потрепна, нито пребледня от това, което правеше. Вършеше си работата прагматично и това едновременно го зарадва и изненада. За едно беше права: беше я подценил. Наистина не бе очаквал, че една жена може да демонстрира мъжки качества. Имаше наблюдения върху сестра си, която бе кротка и покорна. Сара беше добро момиче, гордостта на всички вкъщи. Семейната чест се крепеше на крехкото й тяло. Не заслужаваше да умре млада. Заедно с нея в гроба потъна и семейната чест и сега единственият път към реабилитация бе отмъщението.

В културата на баща му жените бяха държани настрани от всички мъжки дела. Разбира се, майката на Карим ал Джамил бе изключение. Но тя не бе приела исляма. За учудване на Карим ал Джамил, баща му така и не се погрижи за това, нито я принуди да го направи. Изглежда, неговата светска съпруга му носеше огромна радост, макар да му бе спечелила ужасно много врагове сред имамите и правоверните. Още по-учудващото за Карим беше, че това явно също не интересуваше баща му. Майка му скърбеше по изгубената им дъщеря, а той, изнемощелият старец, обгърнат ден след ден от нейната мъка, също бе принуден да скърби.

— Какво точно направи Вейнтроп на Борн? — попита Ан.

Докато разкъсваше успешно една колянна връзка, Карим отговори:

— Вейнтроп е непризнат гений в областта на загубата на паметта. Точно с него се консултирах по отношение на амнезията на Борн. Той използва инжектирането на определени химически обработени протеини, които създаде, за да стимулира определени синапси в части от мозъка на Борн, фино променяйки тяхната структура и функция. Стимулирането действа като травма, която, както разкриха изследванията на Вейнтроп, може да променя спомените. Протеиновата инжекция на Вейнтроп може да засегне определени синапси, тоест да създаде нови спомени. Всеки отделен спомен може да бъде задействан в главата на Борн от определени външни стимули.

— Бих нарекла това промиване на мозъка — каза Ан.

— По същество да — кимна Карим. — Но в една изцяло нова сфера, която не включва физическо насилие, седмици на лишаване от усещания и непрекъснати мъчения.

Овалната вана бе почти пълна. Карим даде знак на Ан. Двамата оставиха инструментите си върху гърдите на детектив Овъртън — от него не бе останало почти нищо друго, освен гърдите и главата.

— Дай ми някакъв пример — каза тя.

Вдигнаха ваната за големите дръжки и я преместиха върху големия канал, който някога е бил използван за нелегално изхвърляне на използваното моторно масло.

— Видът на Хирам Чевик предизвика „допълнителен“ спомен в Борн — тактиката да се покаже на затворник свободата, която е загубил, с цел да бъде подтикнат да проговори. В противен случай никога не би извел Фади навън от килиите. Стореното от него постигна едновременно две неща: позволи на Фади да избяга и спечели на Борн подозрението на собствената му организация.

Те наклониха ваната и обърнаха съдържанието й, което изчезна в канала.

— Имах чувството, че един-единствен „допълнителен“ спомен няма да е достатъчен, за да въздейства на Борн — каза Карим, — така че накарах Вейнтроп да прибави и елемент на физически дискомфорт — омаломощаващо главоболие всеки път, когато бъде задействан такъв „допълнителен“ спомен.

— Дотук е ясно — каза Ан, докато носеха ваната обратно към масата. — Но не беше ли прекалено опасно Фади да позволи да бъде заловен в Кейптаун?

— Всичко, което планирам и правя, е по дефиниция опасно. Ние сме във война за сърцата, умовете и бъдещето на нашия народ. Рискът никога не е твърде голям. Що се отнася до Фади, първо, той се представяше за търговец на оръжие на име Хирам Чевик. Второ, знаеше, че сме уредили Борн да го измъкне, без да го осъзнава.

— Ами ако процедурата на доктор Вейнтроп не беше проработила или имаше някакви проблеми?

— Е, тогава имаме теб, скъпа. Щях да ти дам инструкции и брат ми пак щеше да бъде спасен. — Той включи моторната резачка и довърши остатъците, които също отидоха в канала. — За щастие никога не ни се наложи да прибегнем до тази част от плана.

— Предполагахме, че Сорая Мур ще се обади на директора, за да изясни искането на Борн да освободи Фади — каза Ан. — Вместо това тя позвъни на Тим Хитнър и му определи среща отвън на поляната. Каза къде точно ще бъде Фади. Тъй като следях всичките й разговори, ти успя да задействаш останалата част от плана за бягство.

Карим взе туба бензин, отви капачката, изля една трета от съдържанието й в канала.

— Аллах дори ни даде перфектната изкупителна жертва: Хитнър.

Развъртя резервоара на колата и сипа вътре още малко от бензина. Никой криминолог нямаше да може да открие каквито и да е следи. Карим заотстъпва към задния вход, като оставяше след себе си струя от запалителната течност.

Двамата застанаха до мивката, свалиха си ръкавиците и измиха кръвта от ръцете и лицата си. След това развързаха престилките си и ги хвърлиха на пода.

— Но въпросът с Лърнър чака да бъде разрешен — рече Ан, вече на вратата.

Карим ал Джамил кимна.

— Ще трябва да си пазиш гърба, докато реша как да се справя с него. Няма да стане като при Овъртън.

Той запали клечка кибрит и я пусна в краката си. Синият пламък изригна със свистене и се втурна стремително към колата.

Ан отвори вратата и те излязоха в тъмното гето.

* * *

Малко преди автосервизът да избухне в пламъци, Тайрон забеляза мъжа и жената. Сви се до една каменна стена, скрита под сенките на стар дъб, който простираше чворестите си клони като куполообразно гнездо на горгона Медуза. Носеше черен суичър с качулка, вдигната на главата. Висеше наоколо и чакаше Ди Джей Танк да му донесе ръкавици, защото, проклятие, си беше студено.

Тъкмо си духаше на ръцете, когато колата спря пред порутената сграда на сервиза. Той наблюдаваше мястото от месеци, защото се надяваше, че е изоставено, и искаше да го използва като база за хората си. Но преди шест седмици му бяха казали, че вътре кипи някаква дейност — късно през нощта, когато всеки законен бизнес е затворен, — та той бе взел със себе си Ди Джей Танк, за да огледат.

Вътре наистина имаше хора. Двама брадати мъже. Още по-интересното беше, че трети брадат мъж бе поставен на пост отвън. Когато онзи се извърна, Тайрон видя съвсем ясно проблясването на пистолет на кръста му. Знаеше кои ходят с такива бради: бяха или ортодоксални евреи, или арабски екстремисти.

Когато двамата с Ди Джей Танк се промъкнаха да надникнат през един мръсен прозорец, видяха мъжете да разтоварват кутии, инструменти и някакви уреди. Макар електричеството да бе пуснато, беше ясно, че не се планират никакви ремонти. Когато мъжете си тръгнаха, заключиха предната врата с огромен кофар — опитното око на Тайрон веднага разбра, че е неразбиваем.

От друга страна към близката алея отзад водеше задна врата — надали някой знаеше за нея. Тайрон обаче я знаеше. Това все пак беше неговата територия и едва ли имаше нещо, за което да не знае или да не може да получи информация за съвсем кратко време.

След като мъжете си тръгнаха, Тайрон разби ключалката на задната врата и двамата влязоха. Какво откриха? Бъркотия от инструменти, които не му подсказаха нищо за мъжете и техните намерения. Но кутиите — това беше съвсем друго нещо. Провери ги една по една: тринитротолуен, пентрит, въглероден дисулфид, октоген. Разбира се, знаеше какво е Ти Ен Ти, но за другите не беше и чувал. Звънна на Дерон, който му обясни. С изключение на въглеродния дисулфид, всички се оказаха мощни експлозиви. Пентритът се използваше като сърцевина за детонатори. Октогенът бе допълнен с полимер експлозив, твърд като С4. За разлика от Ти Ен Ти, той не реагираше на движение или вибрация.

Разкритията му тази нощ заседнаха в мозъка му и смутиха съня му като ревящо бебе. Тайрон искаше да разбере какво казва това бебе, затова постави под наблюдение сервиза и ето че бдителността му бе възнаградена.

Виж ти: труп върху поцинкованата маса в центъра на помещението. Мъж и жена в престилки и работни ръкавици, които разрязват проклетото нещо, сякаш разфасоват животински труп. Гледай с какво се занимавали някои хора! Тайрон поклати глава, докато двамата с Ди Джей Танк надзъртаха през мръсното стъкло на страничния прозорец. И тогава почувства как нещо го сграбчва отзад за тила — разпозна физиономията на човека, проснат на масата! Беше мъжът, който беше следил мис А. преди два дни; тя му обеща да се погрижи.

Тайрон следеше движенията на мъжа и жената, но след шока от разпознаването те не означаваха нищо за него. Реши да свърши нещо полезно и запамети лицата им. Помисли си, че мис А. ще остане доста заинтересувана от заниманията на тези двамата.

Малко по-късно нощта избухна, той почувства силна топлина на страните си, пламъци изригнаха от сградата.

Огънят, по-точно казано пожарищата, не бяха непознати за Тайрон, така че не можеше да каже, че е шокиран — по-скоро бе натъжен. Край с възможността да използва автосервиза. Но тогава през главата му мина една мисъл и той прошепна нещо на Ди Джей Танк.

Когато се промъкнаха вътре първия път, намериха всякакви експлозиви в огромни количества. Ако химикалите бяха още там, експлозията би помела цялата сграда, включително него и Ди Джей Танк.

Сега се запита — ако експлозивите не са били вътре, къде, по дяволите, са?

* * *

Министърът на отбраната „Бъд“ Холидей нямаше определени часове за хранене през деня или през нощта. Но освен ако не беше извикан при президента за политическо съвещание или за да провери настроенията в Сената, освен ако не обсъждаше нещо с вицепрезидента или Съвета на началник-щабовете, той се хранеше в лимузината си. С изключение на някои определени места, където трябваше да спира по необходимост, лимузината, като акула, никога не почиваше, а продължаваше да се носи по улиците и булевардите на Вашингтон необезпокоявана.

Матю Лърнър се радваше на определени привилегии в компанията на министъра, не на последно място да се храни с Бъд, както щеше да стори тази вечер. Във външния свят зад затъмнените стъкла бе рано за вечеря. Но това беше светът на министъра — беше точно време за вечеря.

След кратка молитва започнаха да се хранят. Менюто беше в стил тексаско барбекю — огромни телешки ребра, лъскави червени зърна печен боб с парченца лютиви чушлета в него и пържени картофи. Всичко това прокарваха с бира „Шайнър Блонд“, гордостта, както би казал Бъд, на Форт Уорт, Тексас.

Приключвайки за нула време, министърът избърса ръцете и устата си, грабна още една бутилка бира и се облегна назад.

— Значи, директорът те нае да му бъдеш личен наемен убиец.

— Така изглежда — каза Лърнър.

Бузите на министъра бяха зачервени и лъщяха като гланцирани.

— Какво мислиш за това?

— Никога не се отказвам нито от работа, нито от предизвикателства.

Бъд хвърли поглед надолу към листа хартия, който Лърнър му беше подал, когато се качи в лимузината. Вече го беше прочел, разбира се. Сега го направи за ефект — нещо, в което бе много добър.

— Струваше ми известни усилия, но открих Борн. Лицето му се появи в камерите на международното летище „Кенеди“. — Бъд вдигна поглед, изсмука парченце телешко измежду кътниците си. — Тази задача ще те отведе в Одеса. Това е доста далеч от централата на ЦРУ.

Лърнър разбра какво има предвид министърът — че това ще го отдалечи от основната му мисия, поставена от Бъд.

— Не съм убеден — каза той. — Правя това за Стария и той ми дължи голяма услуга. Той ще го знае и аз ще го знам. Мога да се възползвам от това.

— А какво за Хелд?

— Поверил съм я на някого, на когото се доверявам. — Лърнър отопи гъстия лютив сос с парче хляб. — Упорит кучи син е. Ще трябва да го убиеш, ако искаш да се откаже.

* * *

Борн отново сънуваше. Само че този път знаеше, че не е сън. Преживяваше отново късче спомен, поредната част от пъзела, който постепенно се подреждаше.

В мръсна уличка в Одеса Сорая коленичи над него. Той чува горчивото съжаление в гласа й.

— Това копеле Тарик ибн Саид ме е заблуждавал от самото начало — казва тя. — Той е синът на Хамид ибн Ашеф, Надир ал Джамух. Той ми даде информация, която ни вкара в тази клопка. Джейсън, издъних се.

Борн се изправя. Хамид ибн Ашеф. Той трябваше да открие мишената си, да го застреля. Заповеди от Конклин.

— Знаеш ли къде е сега Хамид ибн Ашеф?

— Да, и този път сведенията са истински — казва Сорая. — Той е на плажа „Отрада“.

* * *

Олександър се размърда и побутна Борн по бедрото с тъпата си черна муцуна. Борн, прогонвайки спомена, си опита да се концентрира върху настоящето. Вероятно бе заспал, макар да бе възнамерявал да остане буден. Олександър беше стоял нащрек вместо него.

Подпрян на нара в тясната подземна килия, Борн огледа злокобния мрак. Козината на врата на боксера настръхна. Някой идваше!

Без да обръща внимание на вълната от болка, Борн прехвърли краката си отстрани на леглото. Беше твърде рано за Сорая да се връща. Опрян на стената, той се изправи, застана неподвижен за момент, почувствал топлото мускулесто тяло на Олександър до себе си. Все още беше слаб, но вместо да си пропилее безцелно времето, го запълни с енергизираща медитация и дълбоко дишане. Макар да бе загубил доста кръв и силите му да бяха намалели, все още беше в състояние да контролира тялото си.

Светлината бе все още слаба, но сега можеше да потвърди, че не идва от лампа. Поклащаше се нагоре-надолу, което означаваше, че някой я държи в ръка и приближава към него по тунела.

Олександър, чиято козина стърчеше право нагоре, се облиза в очакване. Борн го погали между ушите, както бе виждал да прави Сорая. Коя е тя всъщност, запита се той. Какво бе означавала за него? Начинът, по който трепна, когато го видя да влиза за пръв път в „Тифон“, навремето му се беше сторил странен, но сега нещата се изясняваха. Явно бе очаквала той да я помни, да помни времето, което са прекарали заедно. Какво бяха направили? Защо е била изтеглена от мисия?

Светлината вече не беше безформена. Той нямаше повече време да мисли върху разпокъсания си спомен. Трябваше да действа. Но щом се размърда, му се зави свят и той залитна. Коленете му се подкосиха и той сграбчи каменната стена. Светлината стана по-ярка и той не можеше да стори нищо.

* * *

Фади се движеше по лявото разклонение, наострил слух да долови и най-слабия звук. Всеки път, когато чуеше нещо, насочваше светлината в съответната посока. Виждаше само плъхове с червени очи, които се разбягваха, поклащайки опашки. Глождеше го неприятното остро усещане за недовършена работа. Мисълта за баща му — неговия изключителен, здрав, силен баща, който се беше превърнал в лигава черупка, привързана за инвалиден стол, втренчен в една сива вечност — го изгаряше като огън. Борн беше виновен — Борн и онази жена. Баща му е бил на косъм от смъртта. Фади не хранеше никакви илюзии по отношение на Джейсън Борн. Този човек беше магьосник — променяше вида си, материализираше се сякаш от нищото, изчезваше мистериозно. Всъщност именно Борн го вдъхнови да разчита толкова на собствените си промени на самоличността.

Фокусът на живота му се измести в момента, в който куршумът, изстрелян от Борн, се заби в гръбначния стълб на баща му. Резултатът бе необратима парализа. Оттам нататък травмата бе довела до апоплектичен удар и бе отнела на баща му способността да говори или мисли свързано.

Фади пое по пътя на своята радикална философия. По отношение на сподвижниците му на пръв поглед нищо не се бе променило. Но дълбоко в себе си той знаеше, че не е съвсем така. След инцидента с баща му Фади имаше лични приоритети, а именно да подложи Джейсън Борн и Сорая Мур на възможно най-големите мъки, преди да ги убие. Бързата смърт не беше вариант за тях. Той го знаеше, знаеше го и брат му. Съдбата на баща им, който беше жив труп, ги бе сближила така, както нищо друго не би могло.

Двамата станаха един мозък в две тела; една мисъл, посветена на отмъщението. И така, напрегнаха целия си изумителен умствен капацитет за постигането на тази цел.

Фади, чието рождено име бе Абу Гази Надир ал Джамух ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, премина покрай дупка отляво в тунела. Пред него светлината освети разклонения наляво и надясно. Влезе няколко крачки навътре във всяко от тях, без да намери знак за нечие присъствие.

Решил, че в края на краищата е сгрешил, той се върна и пое към разклонението. Сега бързаше, за да настигне лейтенант Кове и хората му. Не можеше да пропусне екзекуцията. Винаги имаше възможност в разгара на битката изричните му заповеди Борн да бъде оставен жив да бъдат забравени.

Тъкмо беше подминал дупката в тунела, когато спря. Обърна се и проучи тъмнината с фенера си. Не видя нищо необичайно, но реши да провери все пак. Съвсем скоро стигна до срутването. Видя изкривените стени, големите пукнатини в камъка, скърцащите дървени греди. Цареше пълен хаос, без съмнение мястото бе опасно.

Насочвайки лъча светлина над отломките, той видя, че има малка дупка при тавана на помещението. Тъкмо мислеше дали е достатъчно широко, за да може човек да се промъкне през нея, когато чу престрелка, която ехтеше в катакомбите.

„Открили са го!“, помисли си. Завъртя се на пети и излезе в главния тунел, насочвайки се към разклонението в луд бяг.