Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (21)

Двайсета глава

Матю Лърнър и Джон Мюлер се бяха запознали преди десет години случайно в един публичен дом в Банкок. Двамата мъже имаха много общо помежду си, освен ходенето по курви, пиенето и убиването. Както и Лърнър, Мюлер бе самотник, самороден гений в тактическите операции и стратегическите анализи. В момента, в който се срещнаха, те разпознаха нещо един в друг, което ги привлече, макар Лърнър да бе от ЦРУ, а Мюлер от АНС.

Лърнър, който вървеше към терминала на летището в Одеса, приближавайки се към мишената си, си мислеше за Джон Мюлер и за всичко, което Мюлер го бе научил. Точно тогава телефонът му иззвъня. Беше Уелър от вашингтонската полиция, където Лърнър имаше много сътрудници.

— Какво става? — попита Лърнър, щом разпозна гласа на сержанта.

— Реших, че би искал да знаеш. Овъртън е изчезнал.

Лърнър спря, подхвърлян от потока пристигащи и заминаващи пътници.

— Какво?

— Не се е явил за смяната си. Нито си вдига телефона. Не се е прибирал у дома. Потънал е вдън земя, Мат.

Мозъкът на Лърнър заработи трескаво, мярна двама минаващи милиционери. Те спряха за момент да поговорят със свой колега, който приближаваше отсреща, след това продължиха — погледите им бяха бдителни.

След продължителното мълчание Уелър рискува да каже още нещо.

— Овъртън работеше по твой случай, нали?

— Това беше преди известно време — каза Лърнър. Това, което Овъртън правеше за него, не бе работа на Уелър. — Хей, благодаря ти за сведенията.

— За това ми плашат — каза Уелър, преди да затвори слушалката.

Лърнър се вкопчи в дипломатическото си куфарче и продължи към терминала. Инстинктът му подсказваше, че Овъртън не просто е изчезнал той бе мъртъв. Въпросът, който си задаваше, е как Ан Хелд го е убила. Защото знаеше с категоричност — както че се намираше на терминала на одеското летище, — че именно Хелд стои зад смъртта на Овъртън.

Сега трябваше да обмисли вероятността да е подценил сериозно кучката. Ясно бе, че не се е уплашила от проникването на Овъртън в дома й. Както и че е решила да отвърне на удара. Лошото беше, че той е толкова далеч. Би му доставило удоволствие да премери сили с нея. Но за момента преследваше по-едра риба.

Извади телефона си и набра номер във Вашингтон, който не бе включен в телефонния му указател. Почака малко, докато обаждането премине през обичайните мерки за сигурност. След това чу познат глас:

— Здравей, Мат.

— Здрасти, Джон. Имам интересна задача за теб.

Джон Мюлер се засмя.

— При теб всички задачи са интересни, Мат.

Така си беше. Накратко Лърнър описа Ан Хелд, осведоми Мюлер за развитието на ситуацията досега.

— Усложненията те хванаха неподготвен, а?

— Подцених я — призна Лърнър. Двамата с Джон нямаха тайни един от друг. — Не прави същата грешка.

— Разбрано. Ще се погрижа за нея.

— Наистина го имай предвид, Джон. Тя е опасна кучка. Разполага с ресурси, за които дори не подозирам. Никога не съм си представял, че е способна да отстрани Овъртън. Но не прави нищо, преди да говориш с министъра. Играта си е негова, решението дали да действаме или не — също.

* * *

Доктор Павлина го чакаше точно зад линията на гишетата на служба „Митници и имиграция“. Лърнър не се бе замислял, но по името й би трябвало да е разбрал, че е жена. Сега тя бе резидентът на ЦРУ в Одеса. Жена. Лърнър си отбеляза наум да направи нещо по въпроса, когато се върне обратно във Вашингтон.

Доктор Павлина бе привлекателна жена, висока, едрогърда, внушителна, гъстата й тъмна коса бе посребряла, макар по лицето й да не личеше да е на повече от четирийсет години.

Прекосиха терминала и излязоха навън в следобеда, който се оказа по-горещ, отколкото си бе представял. За пръв път идваше в Одеса. Беше очаквал по-скоро московско време, каквото на няколко пъти му се бе налагало да изтърпи с мъка.

— Вие сте късметлия, господин Лърнър — каза доктор Павлина, докато прекосяваха улицата към паркинга. — Попаднах на този Борн, когото търсите. Не директно, но разбрах, че е ранен. Наръган е с нож отстрани на торса. Не са засегнати важни органи, но раната е доста дълбока. Загубил е много кръв.

— Откъде знаете всичко това, щом не сте влязла в директен контакт с него?

— За щастие, той не е сам, а с човек от нашите. Сорая Мур. Позвъни на вратата ми снощи. Борн бил зле и не могъл да я придружи, така ми каза. Дадох й антибиотици, медицински конци и такива неща.

— Къде са двамата сега?

— Не ми каза и аз не питах. Стандартна процедура.

— Жалко — каза Лърнър и наистина съжаляваше. Интересно, какво, по дяволите, прави Сорая тук? Как е разбрала къде е Борн, освен ако Мартин Линдрос не я е изпратил? Но защо би го сторил? Всички знаеха, че Борн работи сам. Задачата нямаше смисъл. Лърнър би предпочел да се обади на Линдрос и да го пита за решението му, но, разбира се, не можеше. Пътуването му до тук беше тайна и това бе ясно обяснено на доктор Павлина, когато Стария й бе позвънил.

Те спряха пред нова сребриста шкода „Октавия RS“ — малка, но спретната спортна кола. Доктор Павлина я отключи и двамата се качиха.

— Лично директорът ми нареди да ви окажа цялата помощ, която бих могла да организирам. — Доктор Павлина тръгна да напуска паркинга, като на изхода плати талона за престой. — Има някои новини. Изглежда, милицията издирва Борн за убийството на четирима души.

— Това означава, че е принуден да се измъкне от Одеса възможно най-бързо и безшумно.

— На негово място бих го направила. — Тя изчака пролука в трафика и потегли.

Опитното око на Лърнър оглеждаше всичко наоколо.

— Градът е относително голям. Сигурен съм, че има много начини за измъкване.

— Естествено — кимна доктор Павлина. — Но той ще може да използва много малко от тях. Например на летището има засилено наблюдение. Този вариант отпада.

— Не бъдете толкова сигурна. Този човек е дяволски добър хамелеон.

Доктор Павлина мина в лявото платно и ускори.

— Забравяте, че е ранен доста зле. Милицията също е научила някак си за това. Би било твърде рисковано.

— Тогава какво остава? — попита Лърнър. — Влак, кола?

— Нито едно от двете. Железопътната система няма да го изведе от Украйна, а шофирането ще отнеме твърде много време и ще носи твърде много рискове — милиционерски блокади и подобни.

— Значи остава вариантът по море.

Доктор Павлина кимна.

— Има пътнически ферибот от Одеса за Истанбул, но само веднъж седмично. Борн ще трябва да се крие четири дни, преди следващият да отплува. — Тя помисли за момент, докато увеличаваше още скоростта. — Основният източник на доходи за Одеса е търговията. По няколко пъти на ден от пристанището тръгват товарни и железопътни фериботи с различни дестинации: България, Грузия, Турция, Кипър, Египет. Мерките за сигурност са относително хлабави. Според мен това е най-добрият вариант за него.

— Тогава по-добре ни откарайте първо там — каза Лърнър — или със сигурност ще го изтървем.

* * *

Евгений Фьодорович влезе устремено в пазара за селскостопански продукти „Привоз“. Той се запъти директно към щандовете за яйца, без да спре на обичайните си места, за да попуши и да побъбри с приятелчетата си. Тази сутрин нямаше време за тях, нямаше време за нищо друго, освен да се измъкне от Одеса.

Магда, съсобственичката на павилиона, вече бе там. Яйцата се произвеждаха в личното й стопанство. Парите осигуряваше той.

— Идвал ли е някой да пита за мен? — попита я, щом заобиколи зад щанда.

Тя вадеше яйцата от кошовете, разделяйки ги по цвят и размер.

— Не, тихо е като в гробище.

— Защо използва тази фраза?

Нещо в тона му я накара да спре работата си и да го погледне.

— Евгений Фьодорович, станало ли е нещо?

— Нищо. — Той бе зает да събира личните си вещи.

— Хм. Изглеждаш сякаш си видял слънцето посред нощ. — Тя опря юмруци на широките си хълбоци. — И накъде си се запътил? Днес е сряда, ще бъдем затрупани с работа от сутринта до залез-слънце.

— Трябва да реша един бизнес въпрос — каза той бързо.

Тя му препречи пътя.

— Хич не си и помисляй да ме зарежеш просто така. Имаме споразумение.

— Извикай брат си да ти помага.

— Брат ми е идиот — изпъчи гърди Магда.

— Значи е идеален за тази работа.

Той я избута грубо от пътя си, докато лицето й все още се наливаше с кръв. Обръщайки гръб на цялата сцена, закрачи бързо, без да обръща внимание на нейните възмутени крясъци и на погледите на съседните продавачи.

Тази сутрин на път за пазара го застигна смразяващата новина, че Богдан Илич е бил застрелян, докато водел молдовеца Илиас Вода в клопката, поставена му от терориста Фади. На Евгений бяха платили добре, за да бъде примамката, която да доведе мишената — в този случай Вода — до мястото на срещата. Докато не бе получил обаждане тази сутрин от приятелите си в милицията, Евгений Фьодорович нямаше представа какво иска Фади от Илиас Вода, нито пък че ще се стигне до няколко убийства. Сега Богдан Илич бе мъртъв, заедно с трима от хората на Фади, и което бе най-лошото, един милиционер.

Евгений знаеше, че ако се стигне до арести, той ще е първият в списъка. Той бе последният човек в Одеса, който би могъл да издържи подробно разследване. Начинът му на живот — самият му живот — зависеше от това да е анонимен, да се крие в сенките. Излезеше ли на светло — край с него.

Затова сега бягаше, затова трябваше незабавно да прекъсне връзките с миналото си и да се премести, до възможност извън Украйна. Разбира се, първата му мисъл беше Истанбул. Човекът, който го бе наел за тази благодатна работа, беше в Истанбул. Тъй като Евгений бе единственият измъкнал се жив от това фиаско, може би онзи щеше да му даде работа. Да отиде при някой от сегашните си доставчици на дрога бе изключено. Сега цялата верига бе в опасност. Най-добре да прекрати отношения с тях и да започне наново. В списъка на Евгений Истанбул бе по-гостоприемно място от много други, за които можеше да се сети, особено по-близките.

Той бързаше през тълпите от хора, които бяха започнали да задръстват изходите. Косъмчетата по тила му го подбутваха да ускорява крачка — сякаш вече бе на мушката на неизвестен убиец.

Тъкмо минаваше покрай редица кафези, в които пилетата се щураха, сякаш вече бяха загубили главите си, когато мярна двама милиционери да си пробиват път през минувачите. Нямаше нужда да разпитва защо са там.

Аха да се скрие, когато измежду два кафеза изскочи една жена. Вече на ръба на паниката, Евгений неволно отстъпи назад, пръстите му се свиха около дръжката на пистолета.

— Милицията е тук, устроили са клопка — каза жената.

В нея имаше арабско излъчване, но това би могло да означава всичко. В жилите на половината от познатите му течеше и арабска кръв.

Тя направи настоятелен жест.

— Ела с мен. Мога да те измъкна от тук.

— Разсмиваш ме. Сигурно работиш за ССУ.

Той тръгна да се отдалечава от нея, в обратна посока на двамата милиционери, които бе видял.

— Те те чакат там — поклати глава Сорая.

— Не ти вярвам — продължи той.

Тя тръгна с него, като си пробиваше път през плътния поток от хора, докато успя да го изпревари. Изведнъж се закова на място и му направи знак с глава. Евгений усети как коремът му се свива на топка.

— Казах ти, че е капан, Евгений Фьодорович.

— Откъде знаеш името ми? Откъде знаеш, че милицията ме издирва?

— Моля те. Няма време. — Тя го дръпна за ръкава. — Оттук, бързо! Това е единствената ти надежда да се измъкнеш от тях.

Той кимна. Какво друго му оставаше? Тя го отведе обратно при кафезите с пилета, след това се шмугна между тях. Беше толкова тясно, че се наложи да се придвижват странично. Но пък редиците кафези, които се извисяваха едно ниво над главите им, ги правеха невидими за милиционерите, плъпнали из пазара.

Накрая се озоваха на улицата и пресякоха с бърз ход. Той забеляза, че се насочват към стара, очукана шкода.

— Моля те, седни отзад — каза му тя рязко, като се плъзна зад волана.

Обзет от сляпа паника, Евгений Фьодорович я послуша, качи се на задната седалка и затръшна вратата, а колата потегли. Тогава той осъзна, че някой седи неподвижно до него.

— Илиас Вода! — Гласът му прозвуча слабо.

— Този път яко си загазил. — Борн му взе пистолета и ножа.

— Какво? — Евгений Фьодорович, в шок от това, че е останал невъоръжен, успя дори в това си състояние да види колко пребледнял и измъчен изглежда Вода.

— В този град ти си тотално прецакан, товарищ — обърна се към него Борн.

* * *

Дерон често бе казвал, че понякога Тайрон е упорит като куче с кокал. В главата му идваха някакви идеи и той не можеше — или не искаше — да ги забрави, докато проблемът не бъде разрешен. Точно това стана, когато видя двамата души да насичат тялото, след това да изгарят автосервиза. Той проследи неизбежното развитие на нещата като най-заклетия фен на „Мюзик Айдъл“. Пожарната дойде, след това и ченгетата. Но нищо не бе останало вътре в бетонната сграда, освен пепел и въглени. Нещо повече, това бе североизточен Вашингтон, което означаваше, че на никого наистина не му пукаше. До един час полицаите се бяха отказали и с колективен израз на облекчение си бяха плюли на петите и бяха отпрашили към безопасните „бели“ квартали на града.

Но Тайрон знаеше какво бе станало. Не че някой го бе попитал. Не че той би им казал нещо, ако си бяха направили труда да говорят с него. Всъщност той не каза дори на Дерон, който току-що се бе завърнал от Флорида.

В неговия свят отнемаш ножа на противника си, след което го размазваш от бой, задето е проявил неуважение към теб или към сестра ти, или към гаджето ти, без значение. Така че на десет-единайсет години вече си си спечелил известно уважение, което нараства рязко, щом твоят покровител ти шитне евтин пистолет с увита в тиксо дръжка и заличени серийни номера.

Тогава, разбира се, ти трябва да го използваш, тъй като не искаш да бъдеш единственият смотаняк, с когото никой няма да ще да движи, или по-лошо — когото смятат за малоумен. Не е чак толкова трудно всъщност, защото нали вече си натрупал известен опит с компютърни екшън игри, така че знаеш какво е да гръмнеш някого в главата. И наистина, оказа се, че и на практика не е много по-различно. Само дето трябва да бъдеш предпазлив след това, да не би убийството да сложи край на кариерата ти.

И все пак вътре в него имаше нещо, някакво дразнещо чувство, че нещата биха могли да бъдат и по-различни. Това чувство тлееше и у Дерон, разбира се, който бе роден и отрасъл в квартала. Но той имаше нормална майка и баща, който го беше обичал, Тайрон не можеше съвсем да го разбере, камо ли да го изрази, но по някакъв начин подозираше, че тези неща имат значение. Защото Дерон бе отишъл да получи образование в света на белите и всички в квартала — включително Тайрон — веднага го бяха намразили заради смелостта му. Но когато той се върна, му простиха всичко, защото видяха, че не ги е изоставил, както се бяха опасявали. Заради това те го обичаха още повече и се навъртаха наоколо, за да го защитават.

Сега Тайрон, седейки под дървото срещу изгорелите останки от автосервиза, бе изправен едновременно пред рухването на мечтата си да превърне това място в своя база, и пред потискащата мисъл, че в края на краищата тази мечта не е била това, което е искал. Той се взираше в пустата, почерняла стена на овъглената сграда и тя му напомняше донякъде за собствения му живот.

Извади телефона си. Нямаше номера на мис А. Как да се свърже с нея, как да я уведоми, че има… как го беше нарекъл Дерон… да, разузнавателни данни за нея? Той и само той. Само да можеше да се срещне с нея, да повървят пак заедно. Той се застави да повярва, че това е всичко, което иска от нея. Все още не можеше да се изправи пред истината.

Позвъни на 411. Единственият включен в указателя номер на ЦРУ беше на т.нар. Служба за връзки с обществеността. Тайрон знаеше, че това не е сериозно, но въпреки това го набра. Още веднъж животът бе отказал да му даде право на избор.

— Да, моля, какво обичате? — попита делово младежкият глас на бял мъж.

— Опитвам се да намеря един агент, с когото говорих преди два дни — каза Тайрон, изведнъж почувствал смущение от акцента си от гетото.

— Името на агента?

— Сорая Мур.

— Изчакайте един момент, моля.

Тайрон чу някакво прещракване и изведнъж го обзе параноя. Стана от мястото си и тръгна надолу по улицата.

— Сър? Бихте ли ми дали името и телефона си, моля?

Параноята го обхвана с пълна сила. Ускори крачка, сякаш така би могъл да избегне разпита.

— Искам само да поговоря…

— Ако ми дадете името и номера си, ще се постарая агент Мур да получи съобщението ви.

В този момент Тайрон се почувства притиснат от всички страни в един свят, който му бе съвсем непознат.

— Само й кажете, че знам нещо за оня, дето й се беше лепнал.

— Извинете, сър, не ви разбрах — какво точно знаете?

Тайрон усети, че допусна да използват собственото му невежество като оръжие и той бе безсилен срещу това. По дефиниция неговият свят бе скрит от останалия, по-голям свят. Някога той се гордееше с това. Сега изведнъж разбра, че е слабост.

Той повтори казаното и затвори. Отвратен, хвърли телефона в канала, отбелязвайки си наум да накара Ди Джей Танк да му донесе нов апарат. Старият току-що беше станал твърде напечен.

* * *

— Кой си ти наистина? — попита Евгений Фьодорович вяло.

— Какво значение има? — каза Борн.

— Предполагам, че няма — Евгений гледаше през прозореца, докато минаваха през града. Всеки път, когато виждаше милиционерска кола или милиционер, мускулите му се стягаха. — Ти дори не си молдовец, нали?

— Аверът ти, Богдан Илич, се опита да ме убие. — Борн, вторачен внимателно в лицето на другия, каза: — Изглеждаш изненадан.

— Днес — отвърна Евгений Фьодорович — нищо не може да ме изненада.

— Кой те нае? — попита Борн остро.

Евгений извърна глава.

— Не очакваш да ти кажа, нали?

— Саудитецът ли беше — Фади?

— Не познавам никакъв Фади.

— Но познаваше Едор Владовйч Лермонтов — измисления наркобарон.

— Всъщност никога не съм ти казвал, че го познавам. — Евгений Фьодорович се огледа. Съдейки по слънцето, явно се бяха насочили на югозапад. — Къде отиваме?

— На гробищата.

Евгени остана равнодушен.

— Значи е време да си кажа молитвите.

— Непременно.

Сорая караше уверено и бързо, но без да превишава разрешената скорост. Последното, от което се нуждаеха, бе да привлекат вниманието на някоя патрулка на пътната милиция. Постепенно оставиха зад гърба си градската част на Одеса и навлязоха сред редици огромни фабрики, складове и разпределителни станции.

След известно време линията на заводите прекъсваше за около три–четири километра. В празнината бе изникнало село, магазините и къщите в него изглеждаха миниатюрни и неуместни на фона на гигантските структури от двете му страни. В края на селото Сорая свърна по странична уличка, край която растяха дървета — някои естествени, други наскоро посадени от хората.

Олександър ги чакаше в предния двор на своя собственик и треньор — приятел на Сорая, — който в момента не се виждаше никъде. Боксерът вдигна глава, когато очуканата шкода сви в уличката. Дачата зад него бе средна по големина, построена в плитка долчинка, защитена околовръст от гъста ограда от ели и кипариси.

Когато Сорая спря, Олександър се изправи и се затича да ги посрещне. Той излая за поздрав, като видя Сорая да се показва от колата.

— Господи, какъв огромен звяр — възкликна тихо Евгений Фьодорович.

Борн му се усмихна.

— Добре дошъл на гробищата. — Той сграбчи украинеца за яката и го измъкна от задната седалка на двора.

Олександър, видял непознато лице, наостри уши, седна и изръмжа ниско и гърлено, оголил зъби.

— Нека ти представя твоя екзекутор. — Борн бутна Евгений към кучето.

Украинецът изглеждаше зашеметен.

— Кучето?

— Олександър наръфа лицето на Фади. И оттогава не е ял.

Евгений Фьодорович потръпна и затвори очи.

— Всичко, което искам, е да се махна оттук.

— Не е ли така с всички ни? — каза Борн и наистина го мислеше. — Просто ми кажи кой те нае.

Евгений Фьодорович избърса запотеното си лице.

— Той ще ме убие, сигурен съм.

Борн протегна ръка към боксера.

— Най-малкото, с него ще имаш по-голям шанс да оцелееш.

В този момент, както го бяха планирали, Сорая даде на Олександър знак с ръка. Изведнъж кучето скочи напред, носейки се директно към Евгений, който нададе висок, почти комичен писък.

В последния момент Борн се протегна и сграбчи животното за каишката. Движението му струваше повече, отколкото бе очаквал, и изпрати вълни от болка от раната отстрани на тялото му. Съумя да не даде външен израз на страданието си. Въпреки това видя очите на Сорая да четат по лицето му, сякаш бе отворена книга.

— Евгений Фьодорович — каза Борн, възстановил равновесието си, — както току-що можахте ясно да видите, Олександър е голям и силен. Ръцете ми се изморяват. Имате пет секунди, преди да го пусна.

Евгений, чийто мозък бе блокирал от ужас, взе решение след три секунди.

— Добре, дръжте това куче далеч от мен.

Борн тръгна към него, влачен от дърпащия се Олександър. Той видя очите на Евгений да се отварят достатъчно широко, така че се видя цялото им бяло.

— Кой ви нае, Евгений Фьодорович?

— Човек на име Несим Хатун. — Украинецът не сваляше поглед от боксера. — Той работи в Истанбул — квартал „Султанахмет“.

— Къде в „Султанахмет“?

Евгений се сви по-далеч от Олександър, на който Борн бе позволил да се вдигне на задните си крака. Така изправен, беше висок колкото украинеца.

— Не знам — проплака Евгений. — Кълна се. Казах ви всичко.

В момента, в който Борн пусна каишката на Олександър, боксерът изхвърча напред като стрела от обтегнат лък. Евгений Фьодорович изпищя. Бе повален на земята, а отпред на панталоните му изби петно.

Секунда по-късно Олександър седеше на гърдите му и го ближеше по лицето.

* * *

— Що се отнася до товарните пристанища, вариантите са, общо взето, два — каза доктор Павлина. — Одеса или Иличовск, който се намира на около седем километра югозападно.

— Какво е вашето предположение? — попита Матю Лърнър. Те бяха в нейната кола и пътуваха към северния край на Одеса, където бяха разположени корабостроителниците.

— Одеса, разбира се, е по-близо, но милицията сигурно го наблюдава. Иличовск изглежда привлекателен вариант просто защото е далеч от центъра на преследването. Сигурно ще има по-слабо милиционерско присъствие, ако въобще има някакво. Освен това пристанището е по-голямо и по-натоварено, фериботите отпътуват по-редовно.

— Иличовск тогава.

Тя се престрои, готова да направи завой, така че да могат да се насочат на юг.

— Единственият проблем за тях ще бъдат милиционерските блокади.

* * *

Изоставила главния път, Сорая караше по задни улички, дори по алеи, през които шкодата можеше да се промъкне.

— Дори и така — каза Борн — не бих изключил вероятността да попаднем на блокада по пътя за Иличовск.

Оставиха Евгений Фьодорович в предния двор на приятеля на Сорая, охраняван засега от Олександър. След три часа, когато освобождаването му щеше да бъде без значение за тях, приятелят на Сорая щеше да го пусне.

— Как се чувстваш? — Сорая караше по тесни улички със складове, наредени от двете страни. Виждаха портала и плаващите кранове на пристанището в Иличовск, които се извисяваха като вратове на динозаври. По този маршрут беше по-бавно, но и по-сигурно, отколкото по главния път.

— Добре съм — отвърна той, но тя можеше да усети, че лъже. Лицето му все още бе бледо, белязано от болка, дишането му беше накъсано, по-плитко от нормалното.

— Радвам се да го чуя — каза тя със силна ирония. — Тъй като независимо дали ти харесва или не, ние ще стигнем до онази блокада след около три минути.

Той погледна напред. Имаше няколко спрени коли и камиони, които чакаха на опашка, за да минат през пролука между две бронирани милиционерски коли, паркирани перпендикулярно на улицата. Двама милиционери в снаряжение за спецакции разпитваха пътуващите в колите, надничаха в багажниците им и проверяваха товарните отделения на камионите и надничаха под каросериите. Бяха сериозни, работеха бавно, методично, старателно. Беше ясно, че не оставят нищо на случайността.

Сорая поклати глава.

— Не можем да се измъкнем от тук, няма друг път, който да хвана. Водата ни е отдясно, главната магистрала отляво. — Тя погледна в страничното си огледало към колоната от превозни средства, образувала се зад нея. Имаше още една милиционерска кола. — Не мога дори да обърна, без да рискувам да ме спрат.

— Време е за план Б — каза Борн мрачно. — Ти наблюдавай ченгетата зад нас. Аз ще държа под око тези отпред.

* * *

Валерий Петровия, който току-що бе пуснал една вода срещу каменната стена на една страда, се връщаше на поста си. Двамата с партньора му бяха изпратени да се уверят, че нито едно превозно средство на опашката пред блокадата няма да се опита да направи обратен завой. Той си мислеше с известно отвращение за тази мизерна задача, тревожеше се, че са му я дали, тъй като бе ядосал сержанта си, защото — което си беше факт — го биеше на зарове и на карти и всеки път му измъкваше по 600 рубли. Освен това беше вярно, че сержантът наистина беше отмъстително копеле. Ето, като се замисли човек какво стори с бедния Михаил Арканович, задето клетият Михаил погрешка му беше изял пирогите — отвратителни между другото, по думите на самия Михаил Арканович, силно вкиснат от цялата история.

Валерий Петрович обмисляше различни начини как да поправи нещата, които се скапваха все повече и повече, когато видя някой да се измъква от една очукана шкода на седем коли от началото на опашката. С разпалено любопитство Валерий Петрович тръгна покрай фасадите на складовете, без да изпуска от очи фигурата. Тъкмо различи, че човекът е мъж, когато онзи се вмъкна в зарината с боклуци уличка между две сгради. Като хвърли поглед напред-назад, Валерий Петрович осъзна, че никой друг не е забелязал мъжа.

За частица от секундата се поколеба дали да не използва радиостанцията си и да уведоми партньора си за подозрителната фигура. Още толкова време му отне, докато осъзнае, че това е билетът му да си възвърне благоразположението на сержанта. Стигнал до този извод, той със сигурност нямаше да пропусне възможността да се изплъзне измежду пръстите му, като позволи на някой друг да залови подозрителния тип, който беше много вероятно да се окаже търсеният беглец. Валерий нямаше намерение да се превърне в следващия Михаил Арканович, така че, извадил пистолет, облизвайки устните си като вълк, който се готви да разкъса неподозиращата плячка, продължи с бърза крачка, изпълнен с нетърпение.

* * *

Като се огледа набързо зад линията на складовете, Борн вече бе измислил най-добрия маршрут да заобиколи блокадата. При нормални обстоятелства това не би било проблем. Трудността беше, че сега обстоятелствата съвсем не бяха нормални. Разбира се, той бе раняван и по-рано на мисии — всъщност много пъти. Но рядко толкова сериозно. След пътуването с колата до дома на дресьора на кучето той почувства, че го втриса. Сега усети студени вълни да минават през тялото му. Челото му бе горещо, устата му — суха. Нуждаеше се не само от почивка, но и от още антибиотици — пълен курс, — за да се възстанови напълно от слабостта, причинена му от раната с нож.

Почивката, разбира се, бе немислима. Набавянето на антибиотици беше проблематично. Ако не се налагаше спешно да се измъкне от Одеса, би могъл да отиде при лекаря на ЦРУ. Но това също бе немислимо за момента.

Сега се намираше в откритото пространство зад складовете. Широк павиран път водеше до редицата товарни докове. Тук-там бяха пръснати хладилни камиони и машини с ремаркета. Те или бяха паркирани край доковете, или изтеглени от далечната страна на пътя, където стояха, очаквайки завръщането на шофьорите си.

Докато се придвижваше към района отляво, успореден на блокадата от другата страна на сградите, той мина покрай два вилкови мотокара, трябваше да заобиколи още няколко, натоварени с големи контейнери, които бяха прехвърляни от един товарен док на друг.

Забеляза преследвача си — милиционер — като отражение в единия от мотокарите. Без да намали крачка, се изкатери с мъка на един от товарните докове, премина между две купчини кашони във вътрешността на един склад. Забеляза, че всички мъже носят табелки на пристанищни служители.

Стигна до съблекалнята. Смяната вече беше започнала и в облицованото с плочки помещение нямаше никого. Борн мина покрай редиците с шкафчета, като дърпаше произволни ключалки. Третото гардеробче му даде това, което търсеше: униформа на служител по поддръжката. Той я облече, през цялото време обливан от парещи вълни от болка, извиращи от раната в тялото му. Претърси униформата щателно, но не откри табелка с име. Знаеше как да реши този проблем. На излизане закачи един мъж, който влизаше в съблекалнята, и смотолеви някакво извинение. Докато бързаше обратно към товарния док, си сложи табелката, с която се беше сдобил на разминаване.

Огледа се, но не откри никаква следа от преследвача си. Тръгна покрай празните стоманени кабини на камионите, разтоварени на бетонните докове, където всяка клетка, варел или контейнер бяха проверявани за митическа декларация или фактура за товара.

— Стой! — се чу глас зад него. — Спри на място! — Той видя милиционера зад волана на един от празните мотокари. Милиционерът запали двигателя и се насочи право към него.

Макар че мотокарът не беше бърз, Борн бе в неизгодно положение. Той беше блокиран в относително тясно пространство, граничещо от едната страна с паркираните камиони, а от другата с ивица бетонни сгради с вид на бункери, където се помещаваха офисите на компаниите, собственици на складовете.

За момента всички наоколо бяха съсредоточени върху ангажиментите си; работата им беше твърде натоварена, за да забележат своенравния мотокар и неговата жертва, но това можеше да се промени всеки момент.

Борн се обърна и хукна. С всяка крачка мотокарът се приближаваше все повече към него не защото се движеше бързо, а защото Борн изпитваше парализираща болка. Той избегна мотокара веднъж, два пъти, върховете на вилките изпуснаха дъжд от искри, когато се остъргаха в една бетонна стена.

Наближаваше края на товарните докове, които бяха най-близко до блокадата. Видя огромен камион с ремарке, паркиран край последната платформа. Единственият шанс на Борн беше да се затича директно към страничната част на кабината и да се шмугне под нея в последния момент. Той би могъл да го стори, но едва ли не в последния момент претоварените мускули на левия му крак поддадоха от болка.

Борн залитна, блъсна се странично в кабината. Миг по-късно краищата на вилките пробиха боядисаната стомана от двете му страни и го приковаваха на място. Той се опита да се мушне отдолу, но не успя. Беше хванат здраво между двете вилки.

Опита се да се окопити, да забрави за болката, толкова омаломощаваща, че блокираше всичките му мисли. После милиционерът натисна газта и мотокарът тръгна напред. Остриетата се забиха още по-дълбоко в страничната част на кабината. Още секунда и Борн щеше да бъде смазан между мотокара и камиона.