Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (13)

Дванайсета глава

В Одеса има павилион, един от многото на плажа на брега на Черно море. Той е очукан, сив като водата, която се блъска в брега. Борн разбива ключалката на страничната врата на павилиона и се вмъква вътре. Къде е човекът, когото носи? Той не си спомня, но забелязва, че ръцете му са изцапани с кръв. Край него витае усещането за насилствена смърт. Какво се е случило, недоумява той. Няма време, няма време! Някъде тиктака часовник. Трябва да продължи.

Павилионът, който би трябвало да е изпълнен с живот, е тих като гробница. В задната му част има остъклена кухня, ярко осветена от флуоресцентни лампи. Той вижда движение през стъклото и приведен, се промъква между касите с бира и сода, подредени една върху друга като колони в катедрала. Вижда силуета на мъжа, когото е изпратен да убие, но той е успял да го заблуди и да се измъкне.

Това няма да помогне.

Вече е близо до мишената си, когато движение отляво го кара да се обърне. Към него от сенките изплува жена. Мари! Какво прави тя в Одеса? Как е разбрала къде е той?

— Скъпи — казва тя. — Ела с мен, махни се от тук.

— Мари — паника стяга гърдите му. — Защо си тук? Твърде опасно е.

— Опасно беше да се омъжа за теб, скъпи, но това не ме спря.

Разнася се висок пронизителен звук и отеква в празното пространство вътре в него.

— Но сега си мъртва.

— Мъртва ли? Да, предполагам, че съм. — Гримаса за миг изкривява красивото й лице. — Защо не беше там, скъпи? Защо не защити мен и децата? Щях да съм жива сега, ако не беше в другия край на света, ако не беше с нея.

— С нея? — Сърцето на Борн блъска като механичен чук и паниката му нараства все повече.

— Можеш да излъжеш всеки, освен мен, скъпи.

— Какво имаш предвид?

— Виж ръцете си.

Той се взира надолу към кръвта, засъхваща в гънките на дланите му.

— Чия е тази кръв?

Търси отговор и поглежда нагоре. Но Мари си е отишла. Останала е само ярката светлина, заливаща пода като кръв от рана.

— Мари — вика той тихо. — Не ме изоставяй.

* * *

Мартин Линдрос и похитителите му пътуваха от дълго време. Отначало го качиха на хеликоптер, а после го прехвърлиха на малък самолет, който спря поне веднъж за презареждане. Той не беше сигурен, тъй като или бе заспал, или му бяха дали приспивателно. Не че имаше значение. Знаеше, че е напуснал Рас Дежен, напуснал е Североизточна Етиопия, напуснал е Африка изобщо.

Джейсън? Какво ли е станало с Джейсън? Жив ли е или мъртъв? Ясно бе, че Джейсън не е успял да го открие навреме. Той не можеше да допусне възможността Джейсън да е мъртъв. Не би повярвал дори ако самият Фади му бе казал. Познаваше Борн твърде добре. Той винаги имаше начин да разрови прясно изкопаната пръст и да се измъкне от гроба си. Джейсън бе жив, Линдрос беше сигурен.

Но той размишляваше дали и това има значение. Дали Джейсън подозира, че Карим ал Джамил е заел мястото на Линдрос? Ако е бил заблуден, дори да е оцелял при спасителната мисия на Рас Дежен, той е изоставил търсенето. Но друга, дори още по-зловеща възможност го накара да плувне в студена пот. Какво, ако Джейсън е намерил Карим ал Джамил и го е завел в централата на ЦРУ? Господи, какво планираше Фади?

Самолетът навлезе в зона на турбуленции. За да се закрепи, той се облегна на студената извита преграда, разделяща самолета. Опипа превръзката, която покриваше половината му лице. Под нея се намираше дупката, където е било дясното му око. Беше му станало навик. Главата му пулсираше от неописуема болка. Имаше чувството, сякаш окото му е в пламъци — само че то вече не беше негово. То принадлежеше на брата на Фади, Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Първоначално тази мисъл предизвикваше гадене у него. Повръщаше често и обилно, като наркоман в абстиненция. Сега се чувстваше силно потиснат.

Оскверняването на тялото му, отнемането на негов орган, докато бе още жив, бе ужас, от който никога нямаше да се възстанови. На няколко пъти, когато беше извън сребристото езеро, където ловеше пъстърва, мисълта да се самоубие му минаваше през ума, но всъщност той никога не я бе обмислял сериозно. Самоубийството бе начин за измъкване на страхливеца.

Освен това той много искаше да живее, дори и само за да отмъсти на Фади и Карим ал Джамил.

* * *

Борн се събуди и потръпна. Огледа се наоколо. Беше загубил ориентация за миг. Къде се намираше? Видя бюро, нощно шкафче, дръпнати завеси, през които не влизаше светлина. Безлични мебели, тежки и протрити. Хотелска стая. Къде?

Измъкна се от леглото, мина по пъстрия килим и дръпна дебелите завеси. Внезапен блясък заля лицето и гърдите му. Той примига под острите снопчета слънчева светлина, златни на фона на тъмносивата вода. Черно море. Той беше в Одеса.

Дали бе сънувал Одеса, или си беше спомнил Одеса?

Обърна се, умът му все още бе изпълнен със съня спомен. Мари в Одеса? Невъзможно! Тогава какво правеше тя в откъслеците от неговите спомени за…

Одеса!

Градът беше виновен за раждането на спомена му. Той е бил тук преди това. Бе изпратен да убие… някого. Кого? Нямаше представа.

Той седна отново на леглото и потърка очите си. Все още чуваше гласа на Мари.

Щях да съм жива сега, ако не беше в другия край на света, ако не беше с нея. Не обвинително. Тъжно.

Какво значение имаше къде е той и какво прави? Той не е бил с нея. Мари му се беше обадила по телефона. Тя мислеше, че само е настинала, нищо сериозно. След това дойде второто обаждане, което го накара да изпадне в лудост от мъка. И вина.

Той трябваше да бъде там, за да защити семейството си, също както трябваше да бъде там, за да защити първото си семейство. Историята се повтаряше, ако не точно, поне трагично близко. По ирония това място, толкова далеч от мястото на трагедията, го беше приближило до самия ръб на черната дупка, която зееше в него. Вглеждайки се в нея, той почувства онова старо, непреодолимо отчаяние, надигащо се в него — нуждата да накаже себе си или да накаже някого другиго.

Той се почувства ужасно самотен. За него това бе дълбоко обезпокоително състояние, сякаш бе излязъл от тялото си, както човек прави в съня си. Само че това не беше сън. Той бе буден. Не за първи път се чудеше дали преценките му не са изкривени от сегашния хаос в емоциите му. Той не можеше да намери друго логично обяснение за някои странности: за това, че е извел „Хирам Чевик“ от килията му в ЦРУ, че се е събудил тук и не знае къде е. Мислеше си дали смъртта на Мари не бе довела до пълно раздвояване на личността му, дали тънките нишки, които свързваха неговите многобройни идентичности, не бяха прекъснати. С други думи, чудеше се дали не полудява.

Телефонът му иззвъня. Беше Сорая.

— Джейсън, къде си?

— В Одеса — каза той глухо. Устата му сякаш беше пълна с памук.

Тя замълча, шокирана. След това попита:

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Линдрос ме изпрати тук. Вървя по една следа, която той ми даде. Той смята, че човек, на име Лермонтов, финансира „Дуджа“. Едор Владович Лермонтов. Престъпен картел — наркотици най-вероятно. Говори ли ти нещо това име?

— Не. Но ще проверя в базата данни на ЦРУ. — Тя му разказа накратко за инцидента в хотел „Конститюшън“. — Най-странното е, че е бил използван много необичаен катализатор — въглероден дисулфид. Според моята приятелка тя никога не се е сблъсквала с него преди това.

— За какво се използва той?

— Главно в производството на целулоза, карбонови влакна, всякакви видове серни съединения. Използва се и като препарат за борба с вредители, и като флотационен агент при преработката на минерали. В миналото е бил използван и в хладилници и пожарогасители. Според нея е бил използван заради ниската си точка на запалване.

— Което го превръща в експлозив — допълни Борн, докато гледаше към един петролен танкер, идващ празен от Истанбул.

— Много ефикасен при това. Отнесе целия апартамент. Истинска огнена буря. Ние извадихме късмет с протезите, които са се запазили в канала на ваната. Не е останало нищо друго, което би могло да представлява ценност, нищо от тялото за идентификация.

— Изглежда, че късметът на Фади е на път да отиде в канала — каза Борн с мрачен хумор.

— Следата към Лермонтов ме интересува — засмя се Сорая, — защото си спомних за старите хладилници и пожарогасители, които бяха забранени в САЩ, но вероятно не и на други места като Източна Европа, Украйна, Одеса.

— Това е идея, която си струва да бъде проследена — каза Борн, прекъсвайки връзката.

* * *

Макар и след полунощ, Мартин Линдрос бе на компютърния си терминал и вкарваше информация. ЦРУ все още беше в режим „Меса“. Имаше криза, всички отпуски бяха отменени. Сънят бе лукс, който никой не можеше да си позволи.

На вратата леко се почука и Сорая провря глава, като го погледна въпросително. Той й махна и тя затвори вратата зад себе си. Седна пред бюрото му и постави нещо върху него.

— Какво е това? — каза Линдрос.

— Това е протеза. Моя приятелка — специалист по палежи в Отдела за разследване на пожари, ми се обади, защото открила нещо в апартамента на братя Силвър в „Конститюшън“, което не можеше да обясни. Това. Използва се за изключително сложни маскировки.

Той взе протезата.

— Да. Джейсън ми показа веднъж нещо такова. Целта му е да промени външния вид.

Сорая кимна.

— Има достатъчно доказателства да заключим, че Джейкъб Силвър всъщност е бил Фади, че „брат“ му е бил друг терорист, че те са предизвикали пожара.

— Не откриха ли тяло в апартамента? Не беше ли на един от братята Силвър?

— И да, и не. Най-вероятно е тялото да е на един пакистански сервитьор. Там никога не е имало „братя Силвър“.

— Хитро — Линдрос се замисли, докато въртеше протезата между пръстите си. — Но засега няма особена полза за нас.

— Напротив. Сорая я взе обратно. — Ще видя какво мога да намеря за това кой я е произвел.

Линдрос бе потънал в мислите си.

— Борн ми се обади преди по-малко от час — продължи Сорая.

— Така ли?

— Искаше да изровя каквото мога за наркобарон на име Едор Владович Лермонтов.

Линдрос подпря лактите си на бюрото, събирайки пръстите си. Това бе ситуация, която можеше бързо да излезе от контрол, ако той го допуснеше. С неутрален глас той каза:

— И какво откри?

— Все още нищо. Исках първо да ти покажа протезата.

— Добре си направила.

— Благодаря, шефе. — Тя се изправи. — Сега ми предстоят часове усилено ровене.

— Забрави проучването. Аз не успях да намеря нищо за този кучи син. Който и да е той, е сигурно защитен. Точно типът, който „Дуджа“ би използвала за финансиране. — Линдрос вече се беше обърнал към екрана на компютъра си. — Искам да хванеш следващия самолет за Одеса. Искам да помогнеш на Борн.

Сорая явно се изненада.

— На него няма да му хареса.

— От него не се и иска да му хареса — каза Линдрос кратко.

Когато Сорая протегна ръка да вземе протезата, Линдрос я грабна от бюрото.

— Аз ще се погрижа за това.

— Сър, ако позволите да отбележа, вие си имате достатъчно работа в момента.

Линдрос се вгледа внимателно в лицето й.

— Сорая, искам аз да ти кажа това. Имахме къртица в „Тифон“.

Той забеляза как тя затаи дъх. Отвори едно чекмедже и извади тънко досие, което бе подготвил.

Сорая го взе и отгърна корицата. Зачете и усети как горещи сълзи опариха очите й. Беше Том Хитнър. Борн беше прав в края на краищата. Хитнър бе работил за „Дуджа“

Тя погледна към Линдрос.

— Защо?

Той сви рамене.

— За пари. Всичко е вътре. Електронната следа, която води до сметка на Кайманите. Хитнър бе роден в голяма бедност, нали? Баща му дълго време е бил в лечебно заведение, което застраховката му не можеше да покрие. Всеки си има слабости, Сорая. Дори и най-добрият ти приятел.

Той си прибра досието.

— Забрави за Хитнър, той е минало. Имаш много работа. Искам те в Одеса възможно най-скоро.

Когато вратата се затвори, Линдрос продължи да гледа след нея, сякаш я виждаше как се отдалечава. Да, наистина — помисли си той. — В Одеса ще бъдеш убита, преди да откриеш кой е направил тази протеза.