Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (22)

Двайсет и първа глава

Борн изпусна въздуха си и се извърна. Същевременно притисна ръцете си към хоризонталните вилки, повдигна горната част на тялото си, после краката си над нивото на остриетата. Стъпи с разтворени крака върху металния праг отпред на кабината и се прехвърли върху предния капак.

Милиционерът включи мотокара на заден в опит да събори Борн, но вилките бяха пробили кабината и сега нещо там ги държеше здраво.

Видял удобна възможност, Борн се хвърли към пролуката. Милиционерът изтегли пистолета си, прицели се, но преди да успее да дръпне спусъка, Борн го изрита, носът на обувката му закачи лицето на милиционера и му счупи челюстта.

Борн грабна пистолета и нанесе още един удар в слънчевия сплит на мъжа, при което онзи се преви одве. Борн се обърна, скочи на земята и усети как отляво го пронизва остра болка.

Щом успя да се окопити, прескочи блокадата и се втурна през малка горичка, като за нула време излезе от другата й страна. Докато стигне до пътя, на няколко километра извън милиционерския обръч, беше задъхан и изтощен. Но там го посрещна очуканата шкода с отворени врати, вътре седеше Сорая и го гледаше с притеснение. Тя не го изпускаше от очи, докато той влезе вътре и затръшна вратата след себе си. Сорая включи на скорост и шкодата подскочи напред.

— Добре ли си? — попита го, докато очите й се местеха от него към пътя пред тях. — Какво, по дяволите, стана?

— Трябваше да премина към план В. А след това и към план Г.

— Нямаше такива варианти.

Борн се облегна назад.

— Именно.

* * *

С пристигането си в Иличовск, в чието небе започваха да се събират мрачни облаци, Лърнър пожела да отидат на кея при фериботите.

— Искам да проверя първия заминаващ ферибот, защото той се е насочил натам.

— Не ми се вярва. — Доктор Павлина управляваше колата през страничните улици към пристанището с увереността на човек, който го е правил много пъти преди това. — Пристанището си има поликлиника. Повярвайте ми, Борн има нужда от грижи, каквито би могъл да получи само в болница.

На Лърнър, който никога не бе получавал заповед от жена, не му се понрави идеята да приеме предложението на доктор Павлина. Всъщност не му се нравеше и това тя да го вози. Но за момента беше оправдано. Това обаче не означаваше, че нейната компетентност не го беше хвърлила в мрачно настроение.

Иличовск представляваше огромен градски пейзаж от ниски, равни, грозни сгради, огромни складове и силози, хладилни складове, терминали за контейнери и чудовищно високи кранове „Такраф“, носещи се из пристанището. На запад риболовни траулери стояха закотвени за разтоварване или за ремонт. Пристанището беше построено като дъга около естествен залив на Черно море. Състоеше се от седем комплекса за обработване на товари. Пет от тях бяха специализирани в области като стомана и чугун, тропически масла, дървесина, зеленчуци и течни масла. Един бе огромен силоз за зърно. Седмият бе за фериботи и „ро-ро“ съдове^[1]. Ро-ро бе съкращение от „roll on-roll off“ което означаваше, че в централното пространство се помещаваха огромни контейнери от железопътни композиции и от влекачи, които бяха докарвани на ферибота и трупани във вътрешността му. Над това пространство бе отделението, което приютяваше пътниците, капитана и голяма част от екипажа. Основният недостатък в дизайна на ферибота бе неговата нестабилност. Два-три сантиметра вода в товарното отделение бяха достатъчни, за да започне да се клати и да потъне. Въпреки това никой друг морски съд не изпълняваше функциите му толкова ефективно, така че ро-ро съдовете продължаваха да бъдат използвани в цяла Азия и Близкия изток.

Поликлиниката се намираше някъде по средата между терминали 3 и 6. Тя бе в обикновена триетажна страда със строго утилитарни линии. Доктор Павлина паркира колата отстрани на поликлиниката и изгаси двигателя.

Тя се обърна към Лърнър.

— Ще отида сама. Така охраната няма да ми задава въпроси.

Когато посегна да отвори вратата, Лърнър я сграбчи за ръката.

— Мисля, че би било по-добре, ако дойда с вас.

Тя погледна надолу към ръката му за секунда, преди да каже:

— Усложнявате нещата. Нека аз се заема с това. Познавам хората тук.

Лърнър затегна хватката си и усмивката му разкри набор от много едри зъби.

— Щом познавате хората, докторе, значи охраната няма да ни задава въпроси, нали?

Тя му хвърли дълъг изпитателен поглед, сякаш го виждаше за първи път.

— Има ли проблем?

— Не и от моя страна.

Доктор Павлина измъкна ръката си от хватката му.

— Защото ако е така, би трябвало да го решим сега. Ние сме на мисия…

— Знам точно къде сме, докторе.

— … където недоразуменията и неразбирателствата могат да доведат до фатални грешки.

Лърнър излезе от колата, насочи се към предния вход на поликлиниката. Секунда по-късно той чу обувките на доктор Павлина да хрущят по чакъла, преди тя да го настигне на макадамовата настилка.

— Вие може да сте изпратен от директора, но аз съм резидентът тук.

— Засега — каза той небрежно.

— Това заплаха ли е? — Доктор Павлина не се поколеба. Мъже от един или друг тип се бяха опитвали да я сплашат още откакто бе малко момиче. Тя беше понесла удари, преди да се научи как да се бори със своя арсенал от оръжия.

— Вие сте под мое командване. Би трябвало да разбирате това.

Той спря за момент пред вратата.

— Разбирам, че ще имам проблеми с вас, докато съм тук.

— Лърнър, били ли сте женен?

— Женен и разведен. Щастливо.

— Защо ли не съм изненадана. — Когато тя се опита да мине покрай него, той отново я сграбчи.

Вие не харесвате много жените, нали? — каза доктор Павлина.

— Не и онези, които се мислят за мъже.

Като й показа ясно мнението си, той дръпна ръка.

Тя отвори вратата, но за момент препречи пътя му с тялото си.

— За Бога, дръжте си устата затворена, иначе ще застрашите прикритието ми. — Тя се дръпна настрана. — Дори недодялан човек като вас може да го разбере.

* * *

Под претекст, че иска да докладва за последните новини около мисията, Карим ал Джамил си издейства покана за закуска със Стария. Не че нямаше нови данни, но мисията бе тъпотия, така че и всичко, което той имаше да каже за нея, беше тъпотия. От друга страна, му доставяше удоволствие да сервира тъпотии на директора за закуска. Той обаче имаше да обмисля свои собствени разузнавателни данни. Спомените, имплантирани от доктор Вейнтроп, бяха довели Борн до мястото на засадата. Някак си обаче Борн се бе възстановил достатъчно, за да застреля четирима души и да се измъкне от Фади. Но не и преди Фади да го рани с нож отстрани. Дали Борн беше жив или мъртъв? Ако на Карим ал Джамил бе позволено да залага, той щеше да заложи на това, че е жив.

Но сега, когато той стигна до най-високия етаж на централата на ЦРУ, той принуди ума си да се върне към ролята на Мартин Линдрос.

Дори по време на криза Стария се хранеше там, където винаги го бе правил.

— Да бъде прикован на едно и също бюро, гледайки в един и същи монитор всеки ден, е достатъчно, за да се побърка човек — каза той, когато Карим ал Джамил седна срещу него. Етажът бе разделен на две. Западното крило бе заето от първокласен гимнастически салон и плувен басейн с олимпийски размери. Източното крило, където бяха сега, отделено със стена от другото, приютяваше помещения, до които нямаше достъп никой друг, освен Стария.

Там беше стаята, в която седмината шефове на дирекции бяха канени от време на време. Тя приличаше на оранжерия, с дебел теракотен под и високо ниво на влажност, за да се чувстват добре голямото разнообразие от тропически растения и орхидеи. Кой се грижеше за тях, бе обект на много спекулации и причудливи легенди. Основният проблем беше, че никой не знаеше кой обитава — ако въобще някой обитаваше — десетте или дванайсетте заключени помещения в източното крило, забранени за посещения.

Това, разбира се, беше първото посещение на Карим ал Джамил в Джербилския обръч, както го наричаха вътре в ЦРУ. Защо ли? Защото директорът държеше три джербила^[2] в разположени една до друга клетки. Във всяка клетка имаше по един джербил, привързан за колело, на което той се въртеше до безкрайност, подобно на агентите на ЦРУ.

Малцината директори на отдели, които бяха говорили на закуска със Стария, твърдяха, че той намира за успокояващо да наблюдава действията на джербилите, нещо като да гледа риба в аквариум. Сред агентите обаче имаше хипотеза, че директорът перверзно обича да си спомня, че като древногръцкия Сизиф работата на ЦРУ е без почести и без край.

— От друга страна — казваше Стария сега, — самата работа може да побърка човек.

Масата бе спретната с колосана бяла покривка, два комплекта от китайски костен порцелан, кошничка с кроасани и кифлички, две кани, едната със силно, прясно сварено кафе, другата с чай „Ърл Грей“, любимия на Стария.

Карим ал Джамил си сипа черно кафе, отпи. Директорът харесваше чая си с мляко и захар. Нямаше признаци за сервитьор, но метална количка стоеше край масата, а съдържанието й се поддържаше топло за хранещите се.

Като извади документите, Карим ал Джамил каза:

— Да започна ли с доклада сега или да изчакам Лърнър?

— Лърнър няма да се присъедини към нас — каза директорът загадъчно.

— Екипите „Скорпиън“ са на три четвърти от пътя до тяхната дестинация в района Шабуах, Южен Йемен — започна Карим ал Джамил. — Морските пехотинци бяха изпратени от Джибути. — Той хвърли поглед към часовника си. — Преди около двайсет минути те бяха на място в Шабуах, в очакване на заповеди от командирите на нашите екипи „Скорпиън“.

— Отлично. — Директорът си наля втора чаша чай, разбърка вътре сметана и захар. — Докъде стигнахме с локализирането на конкретното место на предаванията?

— Наредих на два отделни екипа от „Тифон“ да направят разбор на различни пакети от данни. В момента сме сигурни, че съоръжението на „Дуджа“ е някъде в радиус до 50 мили.

Директорът гледаше към клетките на тичащите джербили.

— Не можем ли да го засечем по-точно?

— Главният проблем са планините. Те объркват и отразяват сигналите. Но работим върху това.

Стария кимна отсъстващо.

— Сър, ако мога да попитам, за какво мислите?

За момент изглеждаше, че по-възрастният мъж не е чул. После главата на директора се завъртя, проницателните му очи срещнаха тези на Карим ал Джамил.

— Не знам, но чувствам, че пропускам нещо… нещо важно.

Карим ал Джамил продължи да диша равномерно, на лицето му се изписа изражение на внимателна загриженост.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, сър? Може би Лърнър…

— Никога не сме говорили за това, че той зае поста ми в „Тифон“.

— Теб те нямаше. „Тифон“ беше без ръководител.

— И вие поставихте външен човек на свободното място?

Директорът остави чашата си с грубо дрънчене.

— Съмняваш се в преценките ми, а, Мартин?

— Разбира се, че не. — Бъди внимателен, помисли си Карим ал Джамил. — Но беше изключително странно да го видя в моя стол, като се върнах.

Стария се намръщи.

— Да, мога да си представя.

— И сега, в разгара на тази огромна криза, той не може да бъде открит никъде.

— Вземи си за ядене, Мартин — каза директорът. — Аз съм гладен.

Карим ал Джамил отвори количката за храна, извади две чинии с пържени яйца и бекон. Той положи големи усилия, за да не повърне. Така и не можа да свикне със свински продукти или, в този случай, с яйца, пържени в масло. Когато постави една чиния пред директора, той каза:

— Ако има все още известно недоверие след моите изпитания, аз, естествено, разбирам.

— Не е това — каза Стария, отново прекалено остро.

Карим ал Джамил постави собствената си чиния на масата.

— Тогава какво е? Аз бих бил благодарен да разбера. Тези мистериозни случки с Матю Лърнър ме карат да се чувствам, сякаш съм изолиран.

— Виждайки колко много означава това за теб, Мартин, ще ти направя едно предложение.

Стария направи пауза, за да сдъвче една хапка бекон и яйца, преглътна и избърса лъщящите си устни в имитация на джентълменски маниери.

Карим ал Джамил почти почувства съжаление към истинския Мартин, който е трябвало да търпи подобно обидно поведение. И те наричат нас варвари.

— Знам, че имаш много задачи в момента — продължи най-после директорът. — Но ако би могъл да намериш начин да направиш някои дискретни проучвания за мен…

— За кого или какво?

Директорът си отряза парче от яйцата, постави спретнато отгоре една трета от парче бекон.

— В последно време до мен достигна чрез някои скрити канали, че имам вътрешен враг.

— След всичките тези години — отбеляза Карим ал Джамил — сигурно сте си създали някои врагове.

— Разбира се, че съм. Но един е специален. Трябва да те предупредя да бъдеш крайно предпазлив. Той е изключително влиятелен.

— Надявам се, че не е президентът — пошегува се Карим ал Джамил.

— Но, но си доста близо. — Стария бе напълно сериозен.

— Министърът на отбраната Ървин Рейнълд Холидей, известен като Бъд за всеки, който му целува задника. Аз много се съмнявам, че той контактува с хора, които имат изобщо някакво сходство с истински приятели.

— Че кой има истински приятели в този град!

Директорът се подсмихна разсеяно.

— Така си е. — Той натъпка вилицата с храна в устата си, прехвърли я в едната си буза, за да продължи да говори. — Но двамата с теб, Мартин, сме приятели. Близки при това. Така че това малко споразумение е между нас.

— Можете да разчитате на мен, сър.

— Знам, че мога, Мартин. Най-доброто нещо, което съм направил през последното десетилетие, е да ти помогна да се изкачиш на върха на йерархията в ЦРУ.

— Оценявам това, че ми вярвате, сър.

Директорът не даде признак, че е чул забележката на другия.

— След като Холидей и верния му питбул Лавал се опитаха да ме атакуват от засада във Военната зала, направих някои проучвания и това, което открих, беше, че двамата тихомълком създават паралелни разузнавателни структури. Те навлизат в наша територия.

— Което означава, че трябва да ги спрем.

Стария притвори очи.

— Да, така е, Мартин. И за съжаление те предприемат публичната си атака във възможно най-лошия момент: когато „Дуджа“ планира голямо нападение.

— Може би е умишлено, сър.

Директорът си помисли за атаката във Военната зала. Нямаше съмнение, че Холидей и Лавал се опитват да го злепоставят през президента. Той отново си помисли за президента, който седеше и наблюдаваше атаката и гарирането. Дали той вече бе на страната на министъра? Дали искаше ЦРУ да бъде поставено под контрола на Пентагона? Той потръпна при мисълта военни да контролират разузнаването. Не можеше да се предвиди какви правомощия щяха да получат Лавал и Холидей с новопридобитата си власт. Това бе основателна причина за разпределение на властта между Пентагона и ЦРУ. Без нея полицейската държава бе просто на една крачка разстояние.

— Какво търсите?

— Кирливи ризи. — Директорът преглътна. — Колкото повече, толкова по-весело.

Карим ал Джамил кимна.

— Ще имам нужда от някого.

— Който кажеш. Само посочи името.

— Ан Хелд.

Директорът бе слисан.

— Моята Ан Хелд? — Той поклати глава. — Избери си друг.

— Вие казахте да бъде дискретно. Не мога да използвам агент. Или Ан, или нищо.

Директорът се вгледа в него, сякаш се опитваше да разбере дали блъфира. Очевидно не успя.

— Добре — отстъпи той.

— Сега ми разкажете за Матю Лърнър.

Стария го погледна в очите.

— Става дума за Борн.

Последва дълъг, неловък момент, през който всичко, което можеше да се чуе, бе бръмченето на колелата, задвижвани от дванайсет крачета на джербили.

— Какво общо има Джейсън Борн с Матю Лърнър? — попита спокойно Карим ал Джамил.

Директорът остави вилицата и ножа си.

— Знам какво означава Борн за теб, Мартин. Ти имаш специална, макар и необяснима връзка с него. Но няма какво да се лъжем — той наистина трови ЦРУ по най-безобразен начин. Затова изпратих Матю Лърнър да го ликвидира.

За секунда Карим ал Джамил не можеше да повярва на ушите си. Директорът бе изпратил убиец да ликвидира Борн? Да отнеме на него и на брат му удовлетворението от едно дълго чакано и щателно планирано отмъщение? Не. Това нямаше да стане.

Убийственият гняв, който баща му наричаше Пустинен вятър, завладя сърцето му, разпали го, накара го да запламти, докато не се превърна в наточено острие. Единственият външен белег на това бурно вътрешно вълнение бе мимолетно разширяване на ноздрите, което неговият събеседник, зает с приборите си за хранене, пропусна да забележи.

Карим ал Джамил отряза хапка от яйцата и проследи с поглед как жълтъците се разтичат. Едно от тях имаше кърваво петно на гладката си повърхност.

— Взели сте радикално решение — каза той, щом почувства, че е овладял напълно емоциите си. — Нали ви казах, че нещата с него са под контрол.

— Замислих се и реших, че не е достатъчно.

— Трябваше да ми кажете.

— Ти само щеше да се опиташ да ме разубедиш — побърза да каже директорът. — Личеше си, че е доволен от това как добре се е справил с една сложна ситуация. — Сега е твърде късно. Не можеш да го спреш, Мартин, така че дори не се опитвай. — Той избърса устните си. — Доброто на групата е по-важно от желанията на отделния човек. Знаеш го не по-зле от всеки друг.

Карим ал Джамил се замисли над изключителната опасност, която водеше след себе си решението на директора. Освен че бе заплаха за тяхното лично отмъщение, присъствието на Лърнър в Одеса бе извънреден фактор, който той и Фади не бяха взели предвид. Промененият сценарий заплашваше изпълнението на плана. Той бе научил от Фади по кодиран канал, който вървеше успоредно с комуникациите на ЦРУ, че е ранил Борн. Ако не вземеха мерки, Лърнър би могъл да разбере това. Той, естествено, би се заинтересувал да открие самоличността на човека, сторил това. Ако пък установеше, че Борн вече е мъртъв, щеше да поиска да разбере кой е неговият убиец. И в двата случая това би довело до опасни усложнения.

— А взехте ли предвид възможността Борн да убие Лърнър? — рече Карим ал Джамил, като се дръпна от масата.

— Изпратих Лърнър заради репутацията му. — Стария вдигна чашата си, установи, че чаят е изстинал, и я остави обратно. — Вече няма мъже като него. Той е роден убиец.

Също като Борн, помисли си Карим ал Джамил с горчивина, която го изгаряше като киселина.

* * *

Сорая забеляза капките прясна кръв по седалката на колата.

— Явно си разкъсал някой шев — каза му. — Няма да минеш без незабавна медицинска помощ.

— Забрави — отсече Борн. — И двамата трябва да се измъкнем от тук. Милиционерският кордон около нас само ще се затяга. — Той погледна към пристанището. — Пък и откъде ще получа медицинска помощ тук?

— На пристанището има поликлиника.

Сорая прекоси Иличовск и паркира пред триетажна сграда до новичка шкода октавия. Тя видя как той потрепери на излизане от колата.

— По-добре да използваме страничния вход.

— Охраната не е проблем — успокои я той.

Като отвори хастара на палтото си, той извади малък пакет във вакуумирана опаковка. Разкъса го и извади тесте документи за самоличност. Прегледа ги набързо, макар че докато летеше насам, бе запомнил всички документи, които Дерон бе фалшифицирал за него.

— Казвам се Микола Петрович Таз. Генерал-лейтенант от Департамента за защита на националната държавност и борба с тероризма към ССУ. — Той се приближи към нея, хвана я за ръка. — Его какъв е сценарият: ти си моя затворничка, чеченска терористка.

— Добре, тогава ще си сложа поне кърпата на главата — каза Сорая.

— Никой дори няма да те погледне, камо ли да ти задава въпроси. Ще бъдат уплашени до смърт от теб.

Той отвори вратата, блъсна я грубо пред себе си. Почти веднага дежурният извика един охранител.

Борн извади документите си от ДЗНД.

— Генерал-лейтенант Туз. Ранен съм с нож и се нуждая от лекар. — Той видя очите на охранителя да се плъзгат към Сорая. — Тя е мой затворник. Чеченска терористка камикадзе.

Охранителят, с побледняло лице, кимна.

— Оттук, господин генерал.

Той каза нещо по радиостанцията си и ги преведе през няколко коридора, в гола стая за прегледи, типична за спешно отделение на болница.

— Свързах се с управителя на поликлиниката. — Той посочи към масата за прегледи. — Настанявайте се, господин генерал. — Очевидно нервен както от състоянието на Борн, така и от присъствието на Сорая, той извади пистолета си и го насочи към нея. — Застани там, така че генерал-лейтенантът да те вижда.

Борн пусна ръката на Сорая с почти недоловимо кимване. Тя отиде в ъгъла на стаята, седна на един стол с метални крака, а охранителят се опитваше да я държи под око, без да я гледа открито.

* * *

— Генерал-лейтенант от ССУ — каза управителят на поликлиниката иззад бюрото си. — Не може да е вашият човек.

— Ние ще решим това — каза Матю Лърнър на сносен руски.

Доктор Павлина му хвърли зъл поглед, преди да се обърне към управителя.

— Казахте, че има рана от нож.

— Така ме уведомиха — кимна управителят.

Доктор Павлина се изправи.

— Тогава смятам, че трябва да го видя.

— Двамата ще отидем — каза Лърнър. Той стоеше до вратата и от цялото му същество струеше на вълни невидима енергия. Приличаше на състезателен кон на старта.

— Не ми се струва разумно. — Доктор Павлина го каза преднамерено, специално за Лърнър.

— Съгласен съм. — Управителят се изправи, излезе иззад бюрото си. — Защото ако този пациент наистина е този, за когото се представя, аз ще го отнеса за нарушаване на протокола.

— Въпреки това — каза Лърнър — настоявам да придружа докторката.

— Ще ме принудите да извикам охраната — не отстъпи управителят. — Генерал-лейтенантът не ви знае какви сте и какво търсите тук. Всъщност той е в правото си да нареди да ви задържат или дори да ви застрелят. Не искам подобни инциденти в моята болница.

— Остани тук — каза доктор Павлина. — Ще ти се обадя веднага щом разбера самоличността му.

* * *

Лърнър не каза нищо, когато доктор Павлина и управителят излязоха от кабинета, но нямаше никакво намерение да стои безучастно, докато докторката поема инициативата. Тя нямаше представа защо той е в Одеса, защо преследва Борн. Той не се беше усъмнил нито за миг, че пациентът с прободната рана е точно Джейсън Борн. Генерал-лейтенант от ССУ с рана от нож в хълбока? Как пък не!

Нямаше да допусне доктор Павлина да прецака нещата. Първото, което тя щеше да каже на Борн, беше, че Лърнър е изпратен от Вашингтон по дирите му. Това щеше веднага да задейства предупредителен сигнал в главата на Джейсън. И преди Лърнър да стигне до него, щеше да се изпари без следа. И този път щеше да е далеч по-трудно да го открие.

За момента проблемът му беше, че нямаше представа къде е приет пациентът. Излезе в коридора, спря първия служител на болницата, когото срещна, и го попита къде лекуват генерал=лейтенанта. Младата жена го упъти. Той й благодари и закрачи толкова съсредоточен, че не забеляза как тя грабва слушалката на вътрешния телефон от стената, за да се свърже с управителя.

* * *

— Добър ден, генерале. Аз съм доктор Павлина — каза тя, щом влезе в амбулаторията. После додаде към управителя: — Не е нашият човек.

Борн, седнал на масата за прегледи, не видя в очите й нищо, което да му подскаже, че тя лъже, но засече погледа й към Сорая.

— Стойте далеч от пленничката ми, докторе — предупреди я. — Тя е опасна.

— Моля, легнете, генерале. — Борн я послуша и доктор Павлина надяна хирургически ръкавици, разряза окървавената му риза и започна да маха кървавата превръзка.

— Тя ли ви рани?

— Да — каза Борн.

Тя палпира около раната, за да прецени интензивността на болката.

— Този, който ви е зашил, е свършил първокласна работа. — Тя го погледна в очите. — За съжаление сте се движили прекалено активно. Има отворен участък, който трябва да зашия отново.

Управителят отключи един шкаф с лекарства. Тя взе кутия от втората лавица, отброи 14 таблетки, уви ги в твърда хартия.

— Вземете. Два пъти дневно по една таблетка в продължение на седмица. Това е силен широкоспектърен антибиотик, който ще ви предпази от инфекция. Моля ви да ги изпиете всичките.

Борн прибра пакетчето.

Доктор Павлина постави на масата шишенце риванол, марля, игла и медицински конец. Напълни една спринцовка.

— Какво е това? — поинтересува се Борн.

— Упойка. — Тя вкара иглата и натисна буталото на спринцовката. Погледът й отново се стрелна към очите на Борн. — Не се притеснявайте, генерале, това е само местна упойка. Ще тушира болката, без по никакъв начин да засегне вашите физически или умствени способности.

Когато тя започна процедурата, телефонът на стената иззвъня дискретно. Управителят вдигна, послуша за момент.

— Добре, разбрах. Благодаря ви, сестра. — Върна слушалката на мястото й.

— Доктор Павлина — каза той, — изглежда, вашият приятел не е могъл да сдържи нетърпението си. Идва насам. — Той отиде към вратата. — Аз ще се погрижа за него.

— Какъв приятел? — попита Борн.

— Няма защо да се притеснявате, генерале — каза доктор Павлина. И му хвърли още един многозначителен поглед.

— Ваш приятел от централата.

* * *

На път към амбулаторията, където бе приет пациентът, Лърнър премина през три подобни стаи, като надникна във всяка от тях. Установил, че са еднакви, запомни разположението на мебелите вътре: маса за прегледи, столове, шкафове, мивка и т.н. Доколкото познаваше Борн, се съмняваше, че ще има повече от една възможност да му пръсне черепа.

Извади своя „Глок“ и нави заглушителя в края на дулото. Би предпочел да не го използва, тъй като той намаляваше както обсега, така и точността на изстрела. Но в тази обстановка нямаше друг избор. Ако искаше да изпълни мисията си и да напусне сградата жив, трябваше да убие Борн по най-бързия начин. От момента, в който директорът му възложи тази задача, той знаеше, че няма смисъл да се опитва да изтръгне с мъчения сведения от Борн. Най-добрият начин да го елиминира беше да го убие възможно най-бързо, без да му дава възможност за ответен удар.

В този момент управителят се появи иззад ъгъла, на лицето му бе изписано неодобрение.

— Извинете, но уговорката ни бе да останете в моя кабинет, докато не ви се обадят. Трябва да ви помоля да се върнете…

Куршумът мина през заглушителя и го улучи в лявото слепоочие, запращайки го на пода в бездиханна купчина. Лърнър го хвана отзад за колана, изтегли го в една от празните амбулатории и го скри зад вратата.

Без да му мисли повече, се върна в коридора и измина останалата част от пътя до целта си без други инциденти. Застанал пред затворената врата, настрои мисълта си за предстоящото и се потопи в покоя, предхождащ убийството. Стисна дръжката на вратата със свободната си ръка и бавно я натисна. Цялото му същество бе готово за смъртоносния изстрел.

Пусна дръжката, ритна вратата и като прекрачи прага, стреля три пъти в тялото, проснато на масата за прегледи.