Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (23)

Двайсет и втора глава

На Лърнър му отне секунда, докато осъзнае какво виждат очите му. Различи рулата бинт на масата за прегледи и понечи да се обърне.

Но това забавяне между осъзнаване и реакция бе достатъчно, за да позволи на Борн, който стоеше отстрани, да вкара спринцовката с упойка във врата му. Лърнър обаче не се даваше. Той имаше телосложението на бик и решимостта на прокълнат. Като пречупи иглата, преди Борн да успее да вкара пълната доза, той блъсна тялото си в неговото.

Борн му нанесе два удара. Междувременно Лърнър произведе изстрел, който прониза охранителя в гърдите.

— Какво правиш? — изкрещя доктор Павлина. — Нали каза…

Лърнър заби лакът в кървавата рана на Борн и застреля лекарката в главата. Тялото й политна назад в ръцете на Сорая.

Борн падна на колене, болката отслабваше всеки негов мускул, изгаряше всяко нервно окончание. Щом Лърнър го сграбчи за врата, Сорая се надигна, грабна стола, на който седеше, и го метна към главата му. Смъртоносната хватка около гърлото на Борн се отпусна и Лърнър залитна назад, като продължи да стреля безразборно. Сорая видя пистолета на охранителя в другия край на стаята и се поколеба за момент дали да не се втурне да го вземе, но Лърнър, възстановил се неочаквано бързо, осуети плановете й.

Вместо това тя се втурна към Борн, изправи го на крака и го измъкна от стаята. В стената до лакътя й се забиха куршуми, чието свистене бе притъпено от заглушител, Сорая и Борн се втурнаха надолу по коридора, завиха зад ъгъла и се озоваха при страничния вход.

Вече навън, тя къде блъсна, къде натъпка Борн на предната дясна седалка на разбитата шкода, плъзна се зад волана, запали двигателя и като включи на задна, даде мръсна газ, при което колата изхвърча сред фонтан от чакъл.

* * *

Опирайки се на масата за прегледи, Лърнър се изправи, като едва се държеше на крака. Тръсна глава в опит да проясни мислите си, но уви. Протегна ръка и издърпа иглата на спринцовката, която продължаваше да стърчи от врата му. Какво, по дяволите, му инжектира Борн?

Постоя за момент, клатушкайки се като неопитен моряк в бурно море. Вкопчи се в плота, за да се стабилизира. Замаяно отиде към мивката и наплиска лицето си със студена вода. Единственият резултат беше, че гледката пред очите му се размаза още повече. Установи, че му е трудно да диша.

Като приплъзна ръката си по плота, напипа стъклено шишенце с гумена запушалка от онези, през които минават иглите. Взе го и го вдигна на нивото на очите си. Отне му известно време, докато фокусира ситния надпис. „Мидазолам“ — това пишеше. Краткотрайна упойка, причиняваща междинно състояние на нечувствителност към болката, без да се губи съзнание. Разбрал това, той вече знаеше как да противостои на въздействието на лекарството.

Претърси шкафовете, докато намери шишенце с епинефрин, основната съставка на адреналина. Открил и спринцовките, напълни една, пръсна малко от течността през върха на иглата, за да обезвъздуши контейнера, след което си я инжектира.

Това прекрати ефекта от мидазолама. Вече не се чувстваше като опакован в памук, мисълта му се избистри. Можеше отново да диша. Коленичи над тялото на мъртвата доктор Павлина и измъкна връзката й с ключове.

Минути по-късно, намерил пътя към страничния вход, излезе от поликлиниката. Докато се приближаваше до колата на доктор Павлина, видя в чакъла следи от гумите на друга кола, която явно е била паркирана в съседство. Шофьорът бе бързал и по настилката се виждаха пресни дири. Лърнър се вмъкна в шкодата. Следите водеха към кея, където спираха фериботите.

Осведомен подробно за разположението на Иличовск от доктор Павлина, Лърнър знаеше накъде точно се е запътил Борн. Отпред видя да товарят огромен кораб. Примижа. Как му беше името? „Иркутск“.

Той се ухили свирепо. Изглежда, в края на краищата щеше да има втори шанс да застреля Борн.

* * *

Капитанът на кораба „Иркутск“ бе крайно доволен да приюти генерал-лейтенант М. П. Туз от Департамента за защита на националната държавност и неговата асистентка. Всъщност дори им даде самостоятелна каюта за високопоставени гости с прозорци и собствена баня. Стените бяха бели, извити по релефа на кораба. Дюшемето бе протрито. Легло, малко бюро, два стола, врата, зад която бе скътан тесен гардероб, банята.

Като смъкна палтото си, Борн седна на леглото.

— Добре ли си? — попита той Сорая.

— Легни. — Тя хвърли своето палто на единия стол, извади извита игла и конец. — Чака ме работа.

Борн с благодарност се подчини. Цялото му тяло гореше. С умението на професионален садист, Лърнър бе нанесъл удара отстрани, така че да причини максимално силна болка. Борн изпъшка, щом тя започна да зашива раната.

— Лърнър наистина те е подредил добре — каза Сорая, без да вдига глава. — Какво прави той тук? И какво иска от теб, по дяволите?

Борн се взря в ниския таван. Вече беше свикнал от ЦРУ да го предават и да се опитват да го ликвидират, беше се научил да не обръща внимание на обмислената бруталност на агенцията. Но дълбоко в себе си не можеше да проумее как е възможно да съществува такова двуличие. Директорът не се колебаеше да го използва, когато нямаше избор, но отношението му към Борн бе неотменно враждебно.

— Лърнър е личният питбул на Стария — каза Борн. — Мога само да предполагам, че е бил изпратен със заповед да ме ликвидира.

— Как можеш да го кажеш толкова спокойно? — погледна го Сорая.

Борн трепна, щом иглата проникна в плътта му, Сорая изтегли конеца.

— За да преценя ситуацията, трябва да съм спокоен.

— Но собствената ти агенция…

— Сорая, разбери, никога не съм считал ЦРУ за „моята“ агенция. Вкараха ме вътре чрез един екип за свръхсекретни операции. Тогава работех директно с човека, който ме обучаваше, не със Стария или с когото и да било друг в ЦРУ. Същото се отнася и за Мартин. Но според строгите правила на управлението аз съм отцепник, човек, на когото не може да се има доверие.

Тя го остави за момент, за да отиде до банята. Секунди по-късно се върна с кърпа, напоена с гореща вода. Притисна я върху прясно зашитата рана и я задържа така, в очакване кървенето да спре.

— Джейсън, погледни ме. Защо не ме поглеждаш?

— Защото, когато те погледна — подхвана той, взрян в красивите й големи очи, — не виждам теб, а Мари.

Сорая помръкна и седна на ръба на леглото.

— Толкова ли си приличаме?

Той пак се зае да проучва тавана на каютата.

— Напротив. Ти не приличаш по нищо на нея.

— Защо тогава…?

Плътният глас на сирената на кораба изпълни каютата. Миг по-късно те почувстваха лек тласък, след това корабът леко се разтърси. Отплуваха от пристанището на път през Черно море за Истанбул.

— Мисля, че ми дължиш обяснение — каза тя меко.

— Двамата с теб… имам предвид, преди…?

— Не. Никога не бих го поискала от теб.

— А аз? Аз искал ли съм го от теб?

— О, Джейсън, все едно не се познаваш.

— Не би трябвало и да извеждам Фади от килията му. Не би трябвало да се оставя да ме вкарат в капан на плажа. — Погледът му се плъзна към нейното лице, на което бе изписано търпеливо очакване. — Да ти се губят моменти е само по себе си достатъчно неприятно. — Спомените му бяха натрошени на миниатюрни парченца — помнеше себе си… и още някой. — Но да имаш спомени, които те подвеждат…

— Как така? В какъв смисъл?

— Доктор Съндъряанд вкара протеини в мозъчните ми синапси. — Борн се опита да седне, като махна с ръка, за да й покаже, че може и сам. — Съндърланд и Фади са комбина. Тази процедура влизаше в плана на Фади.

— Джейсън, вече говорихме — това е лудост. От една страна, как Фади би могъл да знае, че ще се нуждаеш от специалист по паметта? От друга, как би могъл да предвиди при кого точно ще отидеш?

— Много уместни въпроси. За нещастие, не знам отговорите. Но помисли си: Фади имаше достатъчно информация за ЦРУ, за да знае кой е Линдрос. Той знаеше за „Тифон“. Информацията му бе толкова мащабна, толкова подробна, че му позволи да създаде измамник, който заблуди всички, дори и мен, дори и сложното устройство за сканиране на ретината на ЦРУ.

— И той ли участва в заговора? В заговора на Фади?

— Може би ме смяташ за параноик. Но вече започвам да вярвам, че всички тези инциденти — лечението на Съндърланд, отвличането и заменянето на Мартин, отмъщението на Фади срещу мен — са свързани и са елементи от брилянтно измислен и изпълнен заговор за унищожаването ми, заедно с цялото ЦРУ.

— Но как да сме сигурни, че си прав? Как бихме могли да намерим някаква логика във всички тези неща?

Той се вгледа в Сорая за момент.

— Трябва да се върнем към самото начало — към първото ми идване в Одеса. Но за да го сторим, ще е необходимо ти да запълниш липсващите части от паметта ми.

Сорая се изправи, отиде до прозореца, взря се в разширяващата се водна ивица, в извитото, обвито в лека мараня крайбрежие на Одеса, което оставяха зад себе си.

Скован от болка, той спусна крака и се надигна предпазливо. Ефектът от местната упойка отминаваше и през тялото му пулсираше все по-дълбока болка. Истинските измерения на пораженията, които му бе нанесъл премисленият удар на Лърнър, го връхлетяха като товарен влак.

Той се олюля, политна назад към леглото, но се стегна. Започна да диша по-дълбоко, по-бавно. Постепенно болката намаля до поносимо ниво. Борн прекоси каютата и застана до Сорая.

— Трябва да лежиш — каза му тя с отсъстващ глас.

— Защо ти е толкова трудно да ми кажеш какво е станало?

Тя помълча, после промълви:

— Мислех, че ще загърбя всичко. Че никога няма да ми се наложи да мисля за това.

Той я хвана за раменете и я завъртя.

— За Бога, какво е станало?

Очите й, черни и блестящи, бяха плувнали в сълзи.

— Ние убихме човек, Джейсън. Двамата с теб. Цивилен човек, невинен. Млада жена, почти момиче.

Той тича надолу по улицата, стиснал някого в прегръдките си. Ръцете му са облени в кръв. Нейната кръв…

— Коя е тя? Кого убихме?

Сорая трепереше, сякаш вкочанена от студ.

— Казваше се Сара.

— Сара чия?

— Това е всичко, което знам. — Сълзите й преляха. — Знам името й, защото ти ми го каза. Каза ми, че това са били последните й думи: „Казвам се Сара. Не ме забравяйте.“

* * *

Къде съм?, почуди се Мартин. Когато го изведоха от самолета, все още с качулка, почувства горещината, песъчливия прах по кожата си. Но не бе изложен нито на горещината, нито на праха за много дълго. Прехвърлиха го на кола — джип или може би малък камион, — която го откара нанякъде по странно равен път. После попадна в прохладна сграда и вървя може би хиляда метра. Чу да се вдига резе, една врата се отвори, след това го бутнаха през прага. Вратата се затръшна, резето се върна на мястото му; той постоя така, като се стараеше да не прави нищо друго, освен да диша дълбоко и равномерно. После протегна ръка и свали качулката от главата си.

Стоеше горе-долу в центъра на помещение, широко десетина метра, чиито стени изглеждаха солидни, но изградени грубо. Вътре имаше доста поочукана лекарска маса за прегледи, малка мивка от неръждаема стомана, редица ниски шкафове, върху всеки от които бяха спретнато подредени кутии с латексови ръкавици, памучни тампони, шишета с дезинфектанти и други течности и прибори.

Амбулаторията нямаше прозорци, което не го изненада, понеже явно се намираше под земята. Но къде? Климатът определено наподобяваше пустинен, но не беше точно пустиня, понеже в такива условия няма начин да се построи каквото и да било под земята. Значи остава да е гореща планинска страна. Съдейки по кънтенето, докато той и охранителите му приближаваха към помещението, мястото явно не бе никак малко. Значи сигурно е разположено далеч от любопитни очи. Успя да се сети за пет-шест подобни района, но отхвърли повечето — като Сомалия например, — тъй като бяха твърде близо до Рас Дежен. Обиколи стаята по посока на часовниковата стрелка и обратно, за да може да разгледа по-добре с лявото си око. Ако трябваше да гадае, би казал, че е някъде на границата между Афганистан и Пакистан.

Сурова ивица земя, в която цареше пълно беззаконие. Регион, контролиран изцяло от етнически племена, които получаваха заповеди от някои от най-опасните терористи в света.

На драго сърце би попитал Мута ибн Азиз, но братът на Абуд слезе от самолета няколко часа преди да кацнат тук.

Чул резето да се плъзга и вратата да се отваря, той се обърна. В стаята влезе слаб мъж с очила, зле поддържана кожа и отвратителна пясъчносива коса. Мартин изръмжа гърлено и се втурна към него, но онзи отскочи встрани и пленникът едва не се блъсна в двамата пазачи. Присъствието им не можа да обуздае пристъпа му на гняв, но прикладите на полуавтоматичните им пушки го събориха на пода.

— Не те обвинявам за това, че искаш да ме нараниш — каза доктор Андърски от своето по-високо положение, стоейки в безопасност над проснатото тяло на Линдрос. — Може би щях да се чувствам по същия начин, ако бях на твое място.

— Де да беше.

Отговорът накара доктор Андърски да се усмихне неискрено.

— Дойдох тук да се погрижа за здравето ти.

— Това ли правеше, когато ми взе дясното око? — извика Линдрос.

Един от пазачите притисна дулото на пушката си към гърдите на Линдрос.

Доктор Андърски изглеждаше невъзмутим.

— Както добре знаеш, се нуждаех от окото ти, нуждаех се от ретина, за да я трансплантирам в окото на Карим ал Джамил. Без тази част от теб той никога нямаше да заблуди скенера на ретината на ЦРУ. Той никога нямаше да мине за теб, без значение колко добра работа съм свършил върху лицето му.

Линдрос блъсна настрани дулото на оръжието, седна.

— В устата ти звучи толкова банално.

— Науката е банална — посочи доктор Андърски. — Сега защо не отидеш на масата за прегледи, за да погледна как заздравява окото ти.

Линдрос се изправи, отиде назад, легна на масата. Доктор Андърски, заобиколен от пазачите, извади чифт хирургически ръкавици, разряза мръсните превръзки около дясното око на Линдрос. Той говореше нещо на себе си, докато гледаше във все още възпалената дупка на мястото на дясното око на Линдрос.

— Можеха да се справят и по-добре — промърмори ясно доктор Андърски. — Свърших такава прекрасна работа…

Той се изми, надяна чифт латексови ръкавици и се зае да почисти раната. Линдрос не усещаше нищо повече от тъпата болка, с която бе свикнал. Тя беше като гостенин, който се появява неочаквано една нощ и никога вече не си тръгва. Сега, независимо дали му харесваше или не, болката бе нещо постоянно.

— Предполагам, че вече си свикнал да гледаш с едно око. — Както обикновено, доктор Андърски работеше бързо и ефикасно. Той знаеше какво и как трябва да се направи.

— Да, започнах да свиквам — каза Линдрос. — Защо не извадиш дясното око на Фади и не ми го дадеш?

— Звучиш съвсем като в Стария завет. — Доктор Андърски смени превръзката. — Но ти си сам, Линдрос. Тук няма кой да ти помогне. — Свърши и свали ръкавиците си. — За теб няма изход от тази дяволска дупка.

* * *

Джон Мюлер хвана министъра на отбраната Холидей, докато излизаше от Пентагона. Холидей, разбира се, не беше сам. Придружаваха го двама от съветниците му, охранител и няколко нагаждачи — генерал-лейтенанти, които искаха да се подмажат на великия мъж.

Холидей видя Мюлер с периферното си зрение, направи му жест с ръка, който Джон познаваше добре. Той застана в подножието на стълбите и успя в последния момент да се вмъкне в свитата на министъра, докато той влизаше в лимузината си. Не размениха нито дума, докато колата не остави двамата съветници близо до министерството. Едва тогава разделителното стъкло между пътниците, шофьора и охранителите бе спуснато и Мюлер уведоми Холидей за последните събития.

Буреносни облаци на недоволство се носеха по широкото чело на министъра.

— Лърнър ме увери, че всичко е под контрол.

— Мат допусна грешката да повери работата на друг. Аз ще се погрижа за Хелд сам.

— Добре — кимна министърът. — Но те предупреждавам, Джон: не бива да има следи, които водят към мен, разбра ли? Ако нещо се обърка, няма да си мръдна и пръста. Всъщност може точно аз да започна съдебно преследване срещу теб. От този момент действаш на своя отговорност.

— Не се притеснявайте, господин министър — ухили се Мюлер. — Аз действам на своя отговорност от край време. Това ми е дълбоко вкоренено.

* * *

— Сара. Само Сара. Не се ли опита да разбереш коя е?

— Нямаше как. Не можах да си спомня дори лицето й. Беше нощ, всичко стана толкова бързо. И тогава ти беше прострелян. Трябваше да бягаме, преследваха ни. Скрихме се в катакомбите, излязохме. След всичко това ми остана едно име. Няма официални данни за смъртта й. Сякаш никога не сме били в Одеса — Сорая наведе глава. — Но дори да имаше някакъв начин, истината е, че аз… не можех. Исках да я забравя, да забравя дори че смъртта й се е случила.

— Но аз си спомням как тичам до калдъръмена улица, държа я в ръцете си, всичко е в кръв, нейната кръв.

Сорая кимна. Лицето й бе изпълнено с болка.

— Тя помръдна и ти я видя. Грабна я. И тогава беше прострелян. Аз отвърнах на огъня и изведнъж се изсипа градушка от изстрели. Разделихме се. Ти продължи след мишената — Хамид ибн Ашеф. По-късно, когато се срещнахме в катакомбите, ми каза, че си го открил, прострелял си го, но не беше сигурен дали си го убил.

— А Сара?

— По това време вече е била мъртва. Оставил си я, когато си хукнал след Хамид ибн Ашеф.

В каютата настъпи продължително мълчание. Борн се обърна, отиде до каната с вода, наля си половин чаша. Отвори хартиеното пакетче, което му бе дала доктор Павлина, глътна едно от хапчетата. Водата имаше застоял вкус, нагарчаше.

— Как се случи? — Той беше с гръб към Сорая. Не искаше да я гледа в лицето, когато му каже.

— Момичето се появи на мястото, където се срещнахме с моя информатор. Той ни каза къде е Хамид ибн Ашеф. В замяна му дадохме парите, които поиска. Приключвахме сделката, която я видяхме. Тя тичаше. Не знам защо. Тя отвори уста, сякаш викаше нещо. Но информаторът също викаше. Помислихме, че ни е предал — както и се оказа. Стреляхме по нея. И двамата. Тя падна.

Борн, внезапно уморен, седна на леглото.

Сорая направи една крачка към него.

— Добре ли си?

Борн кимна, пое си дълбоко въздух.

— Било е грешка — каза той.

— Мислиш ли, че за нея има значение?

— Ти може дори да не си я улучила.

— А може и да съм. Във всеки случай, дали това би ме освободило от отговорност?

— Ти се давиш в собствената си вина.

Тя му се усмихна тъжно.

— Тогава предполагам, че важи и за двамата.

Те се гледаха през тясната каюта. Корабната сирена отново прозвуча — приглушена, печална. Поклащаха се леко, докато се носеха на юг през Черно море, но в каютата бе толкова тихо, че Сорая имаше чувството, че чува как умът му чегърта да разгадае една дълбока и заплетена мистерия.

— Сорая, чуй ме. Мисля, че смъртта на Сара е ключът към всичко, което стана; към всичко, което се случва сега.

— Не може да го мислиш сериозно. — Но от изражението на лицето му разбра, че е точно така, и съжали за думите си. — Продължавай.

— Смятам, че Сара е от основно значение. Смятам, че смъртта й е задействала всичко.

— Планът на „Дуджа“ да взриви ядрена бомба в голям американски град? Това е прекалено.

— Не планът сам по себе си. Не се съмнявам, че той вече е бил обсъждан — каза Борн. — Но смятам, че времето на изпълнението му е променено. Смятам, че смъртта на Сара е запалила фитила.

— Това би означавало, че Сара е свързана с първоначалната ти мисия да ликвидираш Хамид ибн Ашеф.

— И аз бих предположил това — кимна той. — Не смятам, че тя се е озовала случайно на мястото на срещата.

— Но как е попаднала там? Как е разбрала?

— Примерно от твоя информатор. Той ни е предал на хората на Хамид ибн Ашеф. А защо е била там — нямам представа.

— Но каква е връзката между Хамид ибн Ашеф и Фади? — намръщи се Сорая.

— Мислех върху сведенията, които получи от твоята приятелка — криминоложката от Отдела за разследване на пожари.

— Въглероден дисулфид — катализаторът, използван от Фади в хотел „Конститюшън“.

— Точно така. Едно от приложенията на въглеродния дисулфид е флотацията — метод за отделяне на смеси. Флотацията се развива в края на XX век в промишлен мащаб, като се прилага главно при преработката на сребро.

Очите на Сорая светнаха.

— Преработката на сребро е сред отраслите, в които работи „Интегрейтид Въртикал Текнолъджис“. Фирмата е собственост на Хамид ибн Ашеф.

— Мисля, че това е законно действащата компания, която е финансирала „Дуджа“ през всичките тези години.

— Но Сара…

— Що се отнася до Сара, не можем да направим нищо, преди да се доберем до Истанбул и да влезем в интернет. В момента мобилните ни телефони са безполезни.

Сорая се изправи.

— В такъв случай ще отида да потърся нещо за ядене. Не знам за теб, но аз умирам от глад.

— Ще отидем заедно.

Той понечи да се изправи, но тя го побутна обратно на леглото.

— Ти трябва да почиваш, Джейсън. Аз ще донеса храна.

Тя му се усмихна, после се обърна и излезе.

Борн легна за момент, опитвайки да си спомни повече за неуспешната мисия да ликвидира Хамид ибн Ашеф. Той си представи младата жена Сара, видя я как тича по площада с отворена уста. Какво викаше? На кого викаше? Усети я в ръцете си, опита се да чуе отслабващия й глас.

Единственото, което чу, бяха думите на Фади, отекващи на кея в Одеса:

Отдавна чакам този момент. Отдавна искам да те погледна отново в лицето. Дълго време чаках, за да си отмъстя.

Явно Фади бе движен от сериозни лични подбуди. Този човек го преследваше неотклонно и успя да го вкара умело в опасната паяжина на конспирация с безпрецедентни мащаби. Не друг, а Борн тръгна да спасява онзи, който се представяше за Линдрос; пак той потвърди самоличността на измамника в Студения дом — това също влизаше в плана. Фади го бе използвал, за да проникне в ЦРУ на най-високо ниво.

Борн не можеше да лежи спокойно, надигна се, но скован от болка. Разкърши се, доколкото можа, после отиде в банята: ламаринена душ-кабина, протъркани хавлии, две големи продълговати парчета сапун, вероятно предимно луга.

Протегна се и пусна душа, изчака водата да се постопли и влезе под струята.

* * *

Избледняващият следобед бе станал сив, слънцето се бе скрило зад тъмни облаци, от които скоро можеше да се изсипе проливен дъжд. С преждевременната тъмнина влажен вятър бе излязъл от югозапад, носейки със себе въображаеми следи от острите миризми на смрадлика и сушен риган от турския бряг.

Матю Лърнър стоеше насред „Иркутск“, край парапета на десния борд и пушеше цигара, когато видя Сорая Мур да излиза от една от двете каюти за високопоставени гости на горната палуба.

Той я проследи да слиза по металната стълба към долната палуба и едва сдържа импулса си да тръгне след нея и да забие шиша за лед, който носеше, в тила й. Лично на него би му доставило удоволствие, но от професионална, гледна точка си беше самоубийство — все едно да започне да стреля в затворената среда на кораба. Целта му беше Борн. Убийството на Сорая Мур би усложнило една ситуация, която и бездруго беше излязла от контрол. Трябваше да импровизира, което не беше най-добрият сценарий, но пък на мисия това бе почти неизбежно.

Успя да се завърти и да застане с лице към надигащите се вълни в момента, в който тя стъпи на междинната площадка и погледна за миг в неговата посока. Той дръпна от острата турска цигара и изхвърли угарката през борда.

Обърна се. Сорая Мур бе изчезнала. Цветовете тук бледнееха. Морето бе оловносиво, самият кораб беше в черно и бяло. Като закрачи енергично по палубата, Лърнър се качи по стълбата към горната палуба и каютата за важни гости.

* * *

Борн се сапунисваше, като внимаваше да не засегне раната си. Заедно със слоевете пот и мръсотия сякаш отмиваше и болките, и напрежението в мускулите си. На драго сърце би останал още под топлата струя, но все пак бе на товарен кораб, а не на луксозен лайнер — студената вода дойде твърде бързо, после, преди да успее да отмие сапуна от кожата си, душът съвсем спря.

Почти в същия момент мярна неясно петно от движение с ъгълчето на окото си. Обръщайки се, се наведе. Рефлексите му и хлъзгавата кожа го спасиха от шиша за лед в ръката на Лърнър, който не уцели врата му. Борн връхлетя върху задната стена на душ-кабината, съборен от нападателя.

Лърнър стовари грубия си юмрук в стомаха на Борн. Целта му беше да го извади от строя, за да може отново да атакува с шиша. Борн парира трети удар и като се подпря в душ-кабината, заби лявата си пета в гърдите на Лърнър точно когато той пристъпваше вътре. Вместо да се опита да притисне Борн в кабината, Лърнър се отдръпна назад и се подхлъзна на плочките в банята.

Борн изскочи светкавично от душ-кабината. Сграбчи нов калъп сапун и го постави в средата на хавлиената кърпа, стисна я за двата края и започна да навива, докато пристегна плътно сапуна. После премести хавлията в дясната си ръка и я залюля напред-назад. С лявата си ръка блокира коварен удар на Лърнър, който тъкмо бе замахнал нагоре и напред. Съзрял пролуката, Борн нанесе удар в областта на корема с импровизираното си оръжие.

Увитият в хавлия калъп сапун се оказа неочаквано ефикасно оръжие, което хвана Лърнър неподготвен и той залитна назад в каютата. Това обаче забави само за момент Лърнър, който беше във върхова форма. Първоначално изненадан, сега той чакаше Борн да влезе в обсега му. Вместо това Борн удари ниско с оръжието си, което накара Лърнър да замахне към него с шиша за лед.

Борн настъпи с левия си крак дясната китка на Лърнър и я притисна към килима на каютата. Но Борн беше бос. Нещо повече, кракът му бе все още мокър и до известна степен хлъзгав, така че Лърнър успя да издърпа китката си. Лърнър замахна нагоре с шиша, за малко не прониза крака на Борн. Той направи лъжливо движение надясно, заби дясното си коляно отляво в ребрата на Борн.

Болката разтърси Борн, лицето му се разкриви в гримаса. Твърдите като желязо кокалчета на юмрука на Лърнър го пронизаха в другото рамо. Той се изви и в този момент Лърнър захвана с пети глезена му, събаряйки го на земята.

Той се нахвърли върху Борн, който нанесе удар нагоре. Кръв пръскаше от двамата, когато Борн удари Лърнър по носа и го счупи. Докато Лърнър изтриваше кръвта от очите си, Борн го преобърна и впи пръсти между ребрата му, а той изсумтя от изненада и болка, почувствал две от ребрата му да поддават.

Лърнър изрева и нанесе порой от силни удари, така че дори и двете ръце на Борн да бяха свободни, пак не би могъл да се защити. Този последен ход отслаби и без това намалелите му сили.

Без да разбере как, Борн се озова с масивната ръка на Лърнър около гърлото си. Притиснат на пода, той видя върха на шиша за лед да се носи към дясното му око.

Щеше да има само една възможност. Извика инстинктивно самоличността си на убиец. Без мисъл, без страх. Стовари ръцете си с разперени длани върху ушите на Лърнър. Двойният удар не само дезориентира Лърнър, но създаде нещо като въздушна камера, така че когато Борн дръпна ръце, възникналото налягане проби тъпанчетата му.

Шишът спря на половината път и потръпна във внезапно парализираната ръка на Лърнър. Борн го отклони, сграбчи другия за ризата му и го дръпна надолу, като същевременно вдигна глава. Черепът му се вряза в лицето на Лърнър, точно там, където основата на носа му се съединяваше с челото му.

Лърнър се дръпна назад и подбели очи. Продължаваше да стиска шиша за лед. На ръба да изпадне в несвяст, той задейства изключително развития си инстинкт за оцеляване. Дясната му ръка замахна надолу, шишът одраска кожата от външната част на ръката на Борн.

Тогава Борн нанесе удар с две ръце в сънната артерия от дясната страна на врата на Лърнър. Лърнър, на колене, залитна назад. Събрал пръстите си в здрав клин, Борн заби върховете им в мекото място под челюстта на Лърнър и почувства разкъсването на кожа, мускули, органи.

Каютата се обагри в червено.

Борн усети как му причернява. Изведнъж силите го напуснаха и се отдръпнаха като отлив. Той потрепери и се срина в безсъзнание.