Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (39)

Трийсет и осма глава

Карим умишлено закъсняваше за административната среща на управлението. Той искаше всички седем шефове на отдели да са около масата, когато той влезе. Заседателната зала бе разположена до кабинета на директора. Всъщност имаше свързваща врата от офиса на Стария към заседателната зала. Точно през тази врата влезе Карим. Той искаше да припомни на седмината къде стои спрямо тях в йерархията на ЦРУ — нещо, което те вътрешно вече знаеха.

— Директорът съжалява, че не може да присъства — каза той енергично, настанявайки се на мястото на Стария около масата. — Ан, която е с него, ми каза, че той все още разговаря на четири очи с президента и със Съвета на началник-щабовете.

Карим отвори дебела папка, само първите пет страници, от която бяха истински — ако може да се нарече истинска дезинформацията, която бе носил в главата си от месеци.

— Сега, когато непосредствената заплаха от „Дуджа“ бе елиминирана, когато самата „Дуджа“ не е нищо повече от сянка на самата себе си, е време да преминем към други въпроси.

— Един момент, Мартин — прекъсна го стоманеният глас на Роб Бат, шефа на отдел „Операции“. — Ако ми позволите, преди да приключим този въпрос, все още трябва да имаме предвид проблема със самия Фади.

Карим се облегна назад, въртейки химикалка между пръстите си. Най-лошото нещо, което можеше да направи, знаеше той, бе да прекрати тази насока на разговора. Както бе показала срещата преди няколко дни, Бат му беше вдигнал мерника. Той не искаше да прави каквото и да било, което да засили недоверието на Бат.

— Разбира се — каза Карим, — нека да обсъдим как да се справим с Фади.

— Съгласен съм с Роб — каза Дик Симс, шефът на отдел „Разузнаване“. — Аз подкрепям идеята да отделим значителен процент от нашите служители за залавянето му.

Имаше кимвания от няколко от другите шефове, събрали се около масата.

Пред лицето на тази надигаща се вълна Карим каза:

— В отсъствието на Стария ние, разбира се, ще направим това, което мнозинството смята за най-добро. Все пак аз бих искал да посоча няколко неща. Първо, унищожавайки най-важната оперативна база на „Дуджа“, ние нямаме идея дали Фади е жив или мъртъв. Ако е бил в или край съоръжението в Южен Йемен, няма съмнение, че е бил превърнат в пепел заедно с всички останали. Второ, ако е бил някъде другаде по време на атаката, нямаме представа къде може да е той. Той със сигурност ще се укрие. Предлагам да оставим да мине известно време, да видим какво можем да открием за мрежата на „Дуджа“. Нека да оставим на терористичния свят да повярва, че сме насочили вниманието си другаде. Ако Фади е жив, той ще започне да се раздвижва и ние ще попаднем по следите му.

Карим огледа лицата едно по едно. Никой не се намръщи, не поклати глава в несъгласие.

— Трето, и може би най-важно: трябва да подредим собствената си къща — продължи той. — Мога да потвърдя слуховете, че Стария е атакуван от министъра на отбраната Холидей и лакея му в Пентагона Лутър Лавал. Холидей знаеше за нашата къртица, знаеше за атаката на компютърния вирус. Излиза, че покойният Матю Лърнър също е бил човек на Холидей.

Присъстващите около масата се размърдаха. Карим разпери ръце.

— Знам, знам, всички видяхме какъв смут причини опитът на Лърнър да преустрои ЦРУ. И сега знаем защо промените ни бяха толкова чужди — те са били по нареждане на Холидей и неговите подмазвачи в АНС. Е, Лърнър е мъртъв. Каквото и скрито влияние да е имал министърът на отбраната тук, с него е свършено. И сега, когато къртицата бе отстранена, сме свободни да направим това, което трябваше да бъде направено преди години. Трябва да превърнем ЦРУ в агенция, която да е по-пригодена от всеки друг за война срещу глобалния тероризъм.

Ето защо моето първо предложение е да наемем изключително квалифицираните араби и мюсюлмани, изхвърлени от различните агенции след 11 септември. Ако искаме да имаме шанс да спечелим тази нова война, трябва да разберем разнородните терористични групи, които представляват нашия враг. Трябва да спрем да бъркаме араби с мюсюлмани, саудитци със сирийци, азербайджанци с афганистанци, сунити с шиити.

— По този въпрос трудно може да се спори — каза Симс.

— Въпреки това все още можем да гласуваме по предложението на Роб — каза Карим спокойно.

Когато всички очи се обърнаха към шефа на отдел „Операции“, Бат каза:

— Няма да е необходимо. Оттеглям предложението си в полза на това на Мартин.

* * *

Борн седеше на пода на хеликоптера, обърнат с лице към саудитския лекар и голямата му черна чанта. Между тях лежеше окървавеното тяло на Мартин Линдрос. Лекарят продължаваше да дава на Мартин болкоуспокояващи.

— Най-доброто, което мога да сторя — каза докторът, докато се отдалечаваха от Миран Шах, — е да облекча, доколкото мога, страданията му.

Борн гледаше надолу към съсипаното лице на Линдрос, извиквайки във въображението си образа на приятеля си такъв, какъвто беше. Успя само отчасти. Четирийсет и петкалибровият куршум от пистолета на Фади бе избухнал в дясната част на главата му, унищожавайки очната орбита и почти половината му лице. Хирургът успя да спре кървенето, но тъй като пистолетът стреля от упор, пораженията бяха достатъчно сериозни, за да изцедят до край жизненоважните органи на Мартин. Според доктора каскадният ефект бе напреднал достатъчно, за да направи безплоден всеки опит да бъде спасен животът на Мартин.

В момента Мартин бе потънал в неспокоен сън. Гледайки го, Борн почувства едновременно гняв и отчаяние. Защо това се беше случило с Мартин? Защо той не бе успял да го запази жив? Той знаеше, че страданието му идва от неговата безпомощност. Това бе същото чувство, което изпита, когато бе видял Мари за последен път. Безпомощността бе единственото чувство, на което Борн не можеше да се противопостави. Тя влизаше под кожата му, промъкваше се в ума му като подигравателен глас, който не можеше да накара да замълчи.

С ръмжене той извърна глава настрани. Те бяха се изкачили на достатъчна височина, за да не пречат планините на сигнала, така че той отвори мобилния си телефон, опита се отново да се свърже със Сорая. Телефонът иззвъня, което бе добър знак. Но тя пак не отговори, което не беше добър знак. Този път той остави кратко съобщение на гласовата поща, в което намекваше за Одеса. То щеше да бъде загадка за всеки, освен за самата Сорая.

След това той се обади на Дерон, който все още бе във Флорида.

— Имам проблем, който само ти можеш да решиш — каза му без предисловия.

— Казвай.

Те бяха свикнали да общуват по този начин — кратко и ясно.

— Нуждая се от пълно оборудване.

— Няма проблем. Къде си?

— На около осем часа от Вашингтон.

— Добре. Тайрон ще ти достави всичко. На кое летище „Дълес“ или „Рейгън Интернешънъл“?

— На нито едно от двете. Ще се приземим на около осемнайсет километра южно от Анандейл — каза Борн, като даде на Дерон координатите във Вирджиния, които беше получил от пилота. — Това е в източния край на имота на „Систейн Лабс“ — „Систейн Лабс“ бе, разбира се, филиал на „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“. — Благодаря, Дерон.

— Няма проблем, мой човек. Само ми се ще самият аз да бях там.

Когато Борн прекъсна, Мартин се размърда.

— Джейсън.

Слабият шепот на Мартин го накара да приближи главата си до тази на своя приятел. Миризмата на разкъсана плът, на предстояща смърт бе отблъскваща.

— Тук съм, Мартин.

— Човекът, който зае мястото ми…

— Карим. Братът на Фади, знам. Знам всичко, Мартин. Започна с мисията в Одеса, която Конклин ми даде. Аз бях със Сорая на срещата с нейния информатор. Млада жена се приближи, тичайки към нас. Това беше Сара ибн Ашеф, сестрата на Карим и Фади. Аз стрелях към нея, но не съм я улучил, — както мислех. Прострелял я е един от хората на Фади. Искал е да я убие, защото имала любовна връзка.

Единственото око на Мартин, зачервено, все още бе пълно с живот.

— Карим… него трябва… да хванеш, Джейсън. — Той хриптеше, дъхът му излизаше на пресекулки, заедно с розова слуз и кръв. Той е умникът… шахматистът… паякът, седящ в центъра на… Исусе… на мрежата.

Очите му бяха отворени широко, вътре бе събрана цялата болка, която го разтърсваше.

— Фади… Фади бе само… фасадата… сплотяващата фигура. Карим е… наистина… опасният.

— Мартин, чух всичко, което каза, и сега е време да почиваш.

— Не, не… — Линдрос изглеждаше обладан от странен бяс. — Много време… за почивка, когато… умра.

Той бе започнал да кърви отново. Докторът се наведе и попи кръвта с марля, която съвсем скоро подгизна.

— За Карим целта не е… просто Америка, Джейсън. А самото ЦРУ. Той ни мрази — всички нас с… всяка фибра на… тялото си. Затова… затова той… е готов да… заложи… всичко, целия си… живот и душата си, за да… проникне… вътре.

— Какво смята да прави? Мартин, какво смята да прави?

— Да унищожи ЦРУ. — Мартин погледна нагоре към Борн. — Ще ми се да знаех повече. Господи, Джейсън, как се провалих.

— Не беше твоя вината, Мартин. — Изражението на Борн бе твърдо. — Ако обвиняваш себе си, за каквато и да е част от това, ще ме ядосаш много.

Линдрос се опита да се усмихне, но не успя съвсем.

— Не можем да позволим това, нали?

Борн му избърса устата.

Като мигновено прекъсване на тока в електрическа мрежа нещо пробяга по лицето на Линдрос — прозорец към тъмно, студено място. Той започна да трепери.

— Джейсън, слушай, когато всичко… свърши… искам да изпратиш дузина червени рози на Мойра. Ще намериш адреса й в… мобилния ми телефон у дома. Кремирай тялото ми. Отнеси пепелта ми в „Дъ Клайстърс“^[1] в Ню Йорк.

Борн почувства парене в очите.

— Разбира се, ще направя каквото искаш.

— Радвам се, че си… тук.

— Ти си най-добрият ми приятел. Единственият ми приятел.

— Това е тъжно и… за двама ни. — Линдрос се опита да се усмихне отново, предаде се, изтощен. — Знаеш… ли какво… има между нас, Джейсън… какво ни свързва? Ти… не можеш да си спомниш твоето минало, а… аз не мога… да понеса да си спомням… своето.

Моментът дойде и Борн го почувства. Преди миг единственото око на Мартин Го гледаше разумно; сега бе вторачено в неизвестното, взрян в нещо, което Борн бе усещал много пъти, но никога не бе виждал.

* * *

Сорая, ужасена не само от това, което видя, но и от последиците от него, стоеше като гръмната, взирайки се в наполовина балсамираното тяло на Стария. Беше все едно да видиш баща си мъртъв, помисли си тя. Знаеш, че ще се случи някой ден, но когато този ден дойде, не можеш да го проумееш. За нея, както и за всеки друг в ЦРУ, той изглеждаше неунищожим и непобедим. Той винаги бе играл ролята на морален компас, бе им давал сила от толкова дълго време, че сега, когато беше мъртъв, тя се почувства ужасно уязвима.

След първоначалния шок я обзе студена паника. След като Стария бе мъртъв, кой управляваше ЦРУ? Разбира се, имаше шефове на отдели, но всеки, от най-високите етажи в йерархията до най-ниските, знаеше, че Мартин Линдрос е миропомазаният наследник на директора.

Това означаваше, че фалшивият Линдрос управлява ЦРУ. Боже Господи, помисли си тя. Той ще унищожи ЦРУ — това е част от плана му. Какъв удар ще бъде за Фади и „Дуджа“ да могат да унищожат най-ефективната шпионска агенция на Америка, точно преди да взривят ядрена бомба на американска земя.

Миг по-късно тя разбра всичко. Контейнерите с С4, които Тайрон бе видял, бяха предназначени за централата на ЦРУ. Но как, за Бога „Дуджа“ щеше да вкара експлозивите през мерките за сигурност? Тя знаеше, че Фади е намерил начин да го направи. Може би сега, когато фалшивият Линдрос бе извършил преврат, щеше да е лесно.

Внезапно Сорая се върна светкавично в реалността. Като се има предвид убийството на Стария, неотложната й задача бе да получи достъп до централата на ЦРУ. Тя трябваше да уведоми шефовете на отдели за истината, нейната собствена безопасност можеше да върви по дяволите. Но как? Фалшивият Линдрос щеше да я засече в момента, в който тя покаже картата си на охраната на ЦРУ. А нямаше абсолютно никакъв начин да се промъкне незабелязана в централата.

* * *

Когато хеликоптерът се снижи през облаците към частната бетонна писта в Мазари-Шариф, Борн седеше до Линдрос с наведена глава. В главата му се блъскаха спомени, разпокъсани от неща, за които не можеше да се сети. Свързващите нишки в мозъка му бяха нещо, на което той много разчиташе. Но ето че една ключова връзка бе изчезнала. Едва сега, впоследствие, Борн разбра колко важен е бил Мартин за него. Амнезията можеше да породи много неща в ума му, не на последно място лудост — или нещо подобно на лудост.

Това, че бе успял да се свърже с Мартин след убийството на Конклин, се бе оказало спасителен пояс. Сега Мартин беше мъртъв. Мари също нямаше да се върне у дома.

Когато пилотът приземи хеликоптера на пистата, той взе куфарчето.

— Идваш с мен — каза му Борн. — Имам нужда още малко от твоята помощ.

Пилотът се изправи, заедно с Борн вдигнаха тялото на Линдрос. С известно усилие го измъкнаха от хеликоптера. Още един „Соврин“ стоеше на пистата, зареден с гориво и готов. Двамата мъже прехвърлиха тялото, след това Борн поговори с пилота на самолета. После нареди на пилота на хеликоптера да върне хирурга обратно в Миран Шах. Борн го предупреди, че екипът на Файед ас-Сауд ще следи както полета, така и комуникациите му.

Десет минути по-късно, с двамата мъже и тялото на борда, самолетът пое по пистата. Набирайки скорост, совринът се издигна в тъмносивите облаци, предвещаващи предстояща буря.

* * *

Откакто получи обаждане от Сорая, за Питър Маркс бе невъзможно да се съсредоточи върху работата си. Кодираните съобщения от „Дуджа“ сякаш бяха на марсиански. Като се престори, че го боли главата, той най-накрая успя да ги прехвърли на свой колега.

За известно време седя на бюрото си, размишлявайки. Не можеше да направи нищо друго, освен да обмисли всеки аспект от това обаждане, както и своя отговор. Първо, трябваше да преодолее гнева си. Как се осмеляваше Сорая да го въвлича в кашата, която сама бе забъркала. Това бе моментът, в който той почти бе на път да вдигна телефона и да набере вътрешния номер на Линдрос, за да съобщи за обаждането.

Но посегнал към слушалката, се спря. Защо? На пръв поглед историята на Сорая бе толкова странна, че дори не си струваше обмислянето. Първо, всички знаеха, че ядрената заплаха от „Дуджа“ е предотвратена. Второ, самият Линдрос бе предупредил всички, че Сорая е откачила заради смъртта на Джейсън Борн. И тя определено звучеше безумно по телефона.

Но съществуваше и нейното предупреждение за заплахата срещу централата на ЦРУ. След всичките тези години обучение за него би било проява на небрежност да пренебрегне тази част от историята й. За втори път той почти набра номера на Линдрос. Това, което го спря, бе пролуката в доводите му. А именно, защо една част от нейната история да бъде вярна, а друга — измислена? Той не можеше да се довери на никого — най-малко на самата Сорая, ако тя е толкова откачила.

Което означаваше, че се беше върнал в изходна позиция. Какво да прави с обаждането й? Пръстите му барабаняха някаква мелодия върху бюрото. Разбира се, той можеше да не стори нищо, просто да забрави, че този разговор въобще се е състоял. Но тогава, ако нещо се случеше на централата, той никога нямаше да си прости. Ако се допуснеше, разбира се, че все още беше жив, за да почувства непоносимата вина.

Преди да се разколебае отново, той сграбчи слушалката, набра номера на своя познат в Белия дом.

— Здрасти, Кен. Питър е. Получих спешно обаждане за директора. Можеш ли да го намериш — заради мен? Той е при вас.

— Съжалявам, Питър, не мисля, че е тук!

Сърцето на Питър подскочи.

— Кога си тръгна?

— Изчакай, ще вляза в системата. — Секунда по-късно Кен каза: — Сигурен ли си в сведенията си? Директорът ви не е бил тук днес, не е включен в графика за срещи.

— Благодаря ти, Кен. Моя грешка.

О, Боже Господи, помисли си той, Сорая е луда, ама и аз не съм добре. Той погледна през отворената врата на своята работна кабина. Оттам се виждаше ъгълът на кабинета на Линдрос._Ако това не е Линдрос, кой, по дяволите, управлява „Тифон“?_

Той се разтършува за мобилния си телефон. Веднага щом успя да накара пръстите си да заработят, набра номера на Сорая.