Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (17)

Шестнайсета глава

В 18,46 ч. електронният органайзер на Ан Хелд започна да вибрира. Това бе личният й органайзер, подарък от нейния Любовник, а не този, даден й от ЦРУ. Черната му повърхност бе топла от външната страна на бедрото й, където го беше закачила. На екрана се появи следното съобщение, сякаш изписано от някакъв дух:

„ДВАЙСЕТ МИНУТИ. НЕГОВИЯТ АПАРТАМЕНТ.“

Сърцето й заби по-бързо, кръвта й запя, защото съобщението бе от нейния Любовник. Любовникът й се беше върнал.

Тя каза на Стария, че има час при гинеколога си, което я накара да се засмее вътрешно. Във всеки случай той се хвана. Централата бе като спешно отделение в болницата: всички те работеха нонстоп, дори и след като централният компютър на ЦРУ бе заразен с вирус.

Тя излезе от сградата, спря такси, взе го за шест пресечки до „Дюпон Съркъл“. Оттам тръгна пеша. Високото безоблачно небе носеше режещ вятър, който засилваше студа. Ан вървеше с ръце в джобовете и чувстваше топлина отвътре въпреки времето.

Апартаментът бе на 20 улица, в четириетажна сграда от XIX век в колониален стил, проектирана от Станфорд Уайт. Тя мина през стъклената врата с дървена рамка. Прекоси облицован с ламперия вестибюл, който водеше през центъра на сградата. Той завършваше със задна стъклена врата, която гледаше към тясно пространство между сградите, използвано като частен паркинг.

Ан се спря пред редицата пощенски кутии, пръстите й минаха през вертикално разположената месингова вратичка, на която бе изписано: АП.401, МАРТИН ЛИНДРОС.

Качи се на четвъртия етаж и се спря пред кремавата врата, докосвайки с ръка дебелото дърво. Стори й се, че може да долови неуловима вибрация, сякаш в апартамента, толкова дълго празен, трептеше нов живот. Тялото на Любовника й, топло и притегателно, обитаваше стаите зад вратата, изпълвайки ги с енергия и с някаква топлина, като слънчева светлина през стъкло.

В съзнанието й се мярна мигът на последната им раздяла. Споменът предизвика същата болка, остра като дъх в мразовита нощ, която прониза гърдите й, наранявайки отново сърцето й. И все пак този път болката бе различна, защото тогава тя беше сигурна, че няма да го види поне девет месеца. Всъщност днес щяха да станат точно единайсет. Не беше само въпрос на време, което само по себе си бе достатъчно тягостно, но и мисълта за промените, които щяха да настъпят.

Разбира се, тя бе скрила този страх в най-далечния ъгъл на съзнанието си, но сега, пред вратата на апартамента, тя разбра, че той е бил бреме, което е носела като нежелано дете през всичките тези месеци.

Ан се наведе напред, притисна чело към боядисаното дърво и си припомни раздялата им.

Изглеждаш толкова притеснена — бе казал той. — Помолих те да не се тревожиш.

Как бих могла да не се тревожа? — бе отвърнала тя. — Това никога не е правено по-рано.

Винаги съм се смятал за нещо като пионер. Той се бе усмихнал окуражаващо. След това, виждайки, че това не помага, я беше взел в прегръдките си. — Изключителните времена изискват изключителни мерки. Кой по-добре от теб може да разбере това.

Да, да, разбира се. — Тя бе потръпнала. — Но въпреки това не мога да спра да се питам какво ще стане с нас от… другата страна.

Защо нещо трябва да се промени?

Тя се бе отдръпнала от него само колкото да може да го погледне в очите.

Знаеш защо — беше прошепнала тя.

Не, не знам. Аз ще бъда същият, същият вътрешно. Трябва да ми вярваш, Ан.

Сега двамата бяха от другата страна. Това бе мигът на истината, когато щеше да разбере какво се е променило в него през тези единайсет месеца. Тя му вярваше, но въпреки това страхът, с който бе живяла, сега я обзе цялата. Беше готова да пристъпи във великото неизвестно. Това беше безпрецедентно и тя изпитваше панически ужас, че ще го открие толкова променен, че той вече няма да бъде нейният Любовник.

Възмутена от себе си, тя завъртя месинговата дръжка на вратата и я отвори. Беше отключено заради нея. Влезе в антрето и се почувства като хиндуист, сякаш пътят й беше предопределен от дълго време, сякаш бе в хватката на съдба, която бе по-силна от нея, по-силна дори и от него. Отдавна бе пренебрегнала патриархалното възпитание, което родителите й натрапваха. Трябваше да благодари за това на Любовника си. Беше изминала сама част от пътя, това бе вярно, но нейното бунтарство бе безразсъдно. Той го бе култивирал, превръщайки го в насочен лъч. Тя нямаше от какво да се страхува.

Тъкмо се канеше да го повика, когато чу гласа му с монотонната напевност, която бе опознала толкова добре, да се носи към нея, сякаш по свое въздушно течение. Тя го намери в спалнята на един от килимите на Линдрос, защото той, разбира се, не можеше да си носи собствен.

Стоеше на колене, бос, главата му бе покрита с бяла кърпа, тялото му приведено така, че челото му опираше в килима. Той бе обърнат към Мека и се молеше.

Ан застана неподвижно, сякаш всяко движение щеше да го смути, докато арабският течеше покрай нея като нежен дъжд. Тя владееше отлично езика — включително и много диалекти, което привлече интереса му към нея, когато се срещнаха за първи път.

Най-после молитвата приключи. Той се изправи, видя я и се усмихна с лицето на Мартин Линдрос.

— Знам какво искаш да видиш първо — каза той меко на арабски, сваляйки ризата си през главата.

— Да, покажи ми всичко — отговори тя на същия език.

Това бе тялото, което тя познаваше толкова добре. Очите й се спряха на корема му, на гърдите му. Вървейки нагоре, те срещнаха очите му — неговото променено дясно око с новата му ретина. Лицето на Мартин Линдрос, допълнено с дясната ретина на Линдрос. Тя бе предоставила снимките, скенерите на ретината, които направиха възможна трансформацията. Сега тя изучваше лицето, както не можеше да го направи в службата при двата случая, когато той бе минал край нея на отиване и връщане от кабинета на Стария. Тогава те се поздравиха с кратко кимване, разменяйки си по едно „здравей“, както би направила с истинския Мартин Линдрос.

Ан беше смаяна. Лицето бе съвършено. Доктор Андърски бе свършил отлична работа. Беше обещал пълна трансформация и го беше постигнал.

Той вдигна ръце към лицето си и се засмя меко, докато докосваше синините, ожулените места и белезите си. Беше много доволен от себе си.

— Както виждаш, „грубото отношение“ на „похитителите“ ми към мен целеше да прикрие евентуални малки следи, оставени от скалпела на Андърски.

— Джамил — прошепна тя.

Името му бе Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Карим ал Джамил означаваше Карим Хубавия. Той позволяваше на Ан да го нарича Джамил, защото това й доставяше такова удоволствие. Никой друг дори не би си помислил да го нарече така, да не говорим да се осмели да го изрече.

Без да сваля очи от лицето му, тя се освободи от палтото и сакото си, разкопча ризата си, свали ципа на полата. Също така умишлено бавно разкопча сутиена си и смъкна бикините. Стоеше на високи токчета, леко лъскави чорапи, дантелен колан за жартиери, сърцето й трепна, като видя как очите му я изпиват.

Пристъпи извън мекия куп от дрехи и тръгна към него.

— Липсваше ми — каза той.

Тя се отпусна в прегръдките му, намествайки голото си тяло спрямо неговото, стенейки гърлено, докато гърдите й се притискаха към гръдта му. Прокара дланите на ръцете си по изпъкналите му мускули, връхчетата на пръстите й проследяваха малките издутини и вдлъбнатини, които бе запомнила от първата нощ, която прекараха заедно в Лондон. Това продължи дълго. Той не я припираше, знаейки, че тя бе като слепец, който искаше да се увери, че е навлязъл в позната територия.

— Кажи ми какво стана. Как се чувстваше?

Карим ал Джамил затвори очи.

— В продължение на шест седмици беше ужасно болезнено. Най-големият страх на доктор Андърски бе от инфекция, докато заздравеят присадената кожа и мускули. Никой не можеше да ме вижда, освен него и екипа му. Те носеха гумени ръкавици, маски върху устите и носовете си. Тъпчеха ме с какви ли не антибиотици.

След смяната на ретината не можех да си отворя дясното око в продължение на много дни. Топка памук бе поставена върху спуснатия ми клепач, а върху нея имаше превръзка. Не биваше да се движа през първия ден, движенията ми бяха силно ограничени десет дни след това. Не можех да спя и ми даваха приспивателни: Загубих представа за времето. Каквото и да ми инжектираха във вените, болката не стихваше. Тя беше като второ сърце, което биеше заедно с моето. Лицето ми сякаш гореше. В дясното ми око беше забит шиш, който не можех да махна. Така се чувствах.

Тя вече се катереше по него като по дърво. Ръцете му се спуснаха надолу, за да поемат задните й части. Той я опря в стената и я притисна към нея, краката й го обгръщаха здраво, подпрени на хълбоците му. Разкопча опипом колана и свали панталоните си. Беше твърд до болка. Тя извика, когато той я ухапа, извика отново, когато тазът му се раздвижи, изтласквайки се нагоре.

* * *

В кухнята Ан, гола и приятно настръхнала, наливаше шампанско в две кристални чаши. Тя пусна по една ягода във всяка, наблюдавайки мехурчетата, които се пенеха под бледата зимна светлина. Кухнята бе в западната част на сградата и прозорците й гледаха към вътрешен двор.

Тя му подаде едната чаша.

— Все още мога да видя майка ти в цвета на кожата ти.

— Слава на Аллах. Без нейната английска кръв никога нямаше да мога да мина за Мартин Линдрос. Неговият прапрадядо е дошъл от град в Корнуол, на петдесетина километра от семейното имение на майка ми.

Ан се засмя.

— Това се казва ирония на съдбата.

Струваше й се, че след като толкова дълго бе лишена от усещането за плътта му, ръцете й сега можеха да го галят цяла вечност. Остави чашата си на гранитната маса, прегърна го и го избута игриво назад до прозореца.

— Не мога да повярвам, че сме тук заедно. Не мога да повярвам, че си в безопасност.

Карим ал Джамил я целуна по челото.

— А ти се съмняваше в плана ми.

— Знаеш, че имах съмнения и страхове. Изглеждаше ми толкова безразсъден, толкова трудно осъществим.

— Всичко е въпрос на възприятие. Трябва да мислиш за него като за часовник. Един часовник изпълнява проста функция, измервайки секундите и минутите. И когато удари кръгъл час, той бие. Просто, но надеждно. Това е, защото в него има безброй грижливо измислени части, изгладени и полирани, така че когато са приведени в действие, те се зацепват една за друга перфектно.

В този момент той видя погледа й да се измества зад него. Ужас се мярна в очите й.

Той се обърна и погледна през прозореца към паркинга между сградите. Два американски автомобила последен модел стояха един до друг, обърнати в противоположната посока. Обърнатата на север кола работеше на празен ход. Прозорците на двамата шофьори бяха свалени. Беше ясно, че двамата мъже си говорят.

— Какво е това?

— Двете коли — прошепна тя. — Това е полицейско подреждане.

— Или двама шофьори, които си говорят.

— Не, има нещо…

Ан рязко прекъсна изречението си. Един от мъжете се беше навел през прозореца достатъчно, за да може да го познае.

— Това е Матю Лърнър. По дяволите! — Тя потрепера. — Нямах възможност да ги кажа, но той проникна в къщата ми и остави клуп в гардероба ми, в който бяха пристегнати чифт мои бикини.

— Дали подозира нещо?

— Не. Той би отишъл при директора дори и при най-малкото съмнение. Явно иска да ме отстрани. Подозирам, че целта му е да заеме необезпокояван мястото на Стария.

Долу на паркинга двамата мъже бяха приключили с разговора. Лърнър потегли, оставяйки другия мъж зад волана на автомобила. Той не включи двигателя, а се пресегна да запали цигара.

Карим ал Джамил каза:

— Ясно е, че те е проследил. Убежището ни е разкрито.

— Той се обърна с гръб към прозореца. — Обличай се. Имаме работа.

* * *

В момента, в който платноходката стигна до яхтклуба, милиционерите скочиха на борда й и започнаха да се суетят. Капитанът и спътниците му, включително Абуд ибн Азиз, изглеждаха твърде уплашени, представяйки документите си за самоличност на досадния лейтенант. Тогава той се обърна към Фади.

Без да каже и дума, без да изглежда ни най-малко уплашен, Фади подаде документите, които Абуд ибн Азиз му беше дал. Те го идентифицираха като генерал-майор Виктор Романченко от контраразузнавателната служба ССУ, Заповедите, прикачени към документите, бяха подписани от генерал-полковник Игор П. Смешко, шеф на ССУ.

На Фади му стана забавно, като видя как това привлече вниманието на този самонадеян лейтенант. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Това бе мигновена трансформация: господарят бе станал слуга.

— Тук съм, за да проследя един убиец, важен беглец от правосъдието — каза Фади, прибирайки своите изкусно подправени документи. — Онези четирима мъже бяха убити от него, така че сам разбирате колко опасен и професионален убиец е той.

— Аз съм лейтенант Кове. Ние сме изцяло на ваше разположение, господин генерал.

Фади изкара набързо лейтенанта и хората му от лодката.

— Искам да ви предупредя — каза той през рамо. — Лично ще разстрелям всеки, който убие беглеца. Уведомете всичките си хора. Този престъпник е мой.

* * *

Детектив Бил Овъртън седеше в колата си и пушеше. Беше спокоен и по-щастлив, отколкото от една година насам. Нелегалната работа, която вършеше за Лърнър, бе благодат. Лърнър му обеща, че когато приключи, ще има поста във Вътрешна сигурност, за който толкова отчаяно копнееше. Овъртън знаеше, че Лърнър не говореше празни приказки. Той бе човек с голямо, макар и прикрито влияние. Казваше, каквото мислеше, и мислеше, каквото казваше. Трябваше само да изпълнява заповедите на Лърнър, без да пита защо и по каква причина. За него това бе лесно. Той не даваше и пукната пара какво планира Лърнър.

Интересуваше го само, че той държи билета му за Вътрешна сигурност.

Овъртън размишляваше, пушейки. Вътрешна сигурност означаваше всичко за него. Какво друго му оставаше? Жена, към която бе безразличен, майка с Алцхаймер, бивша съпруга, която мразеше, и две деца, която бяха отровени от нея да го презират. Като изключим работата, за него нямаше нищо ценно.

Което, както бе предположил, бе най-добрият вариант, ако работиш в органите на реда.

Докато пушеше и разсъждаваше, той не бе забравил задължението си. Оглеждаше обстановката на всеки 15 секунди по часовник. Бе застанал така, че имаше гледка към фоайето на сградата през стъклената задна врата чак до предния вход. Това бе прекрасно разположение, което той използваше максимално.

Той видя Ан Хелд да излиза от асансьора. Тя се обърна и прекоси фоайето към задната врата. Бързаше, на лицето й бе изписано мрачно изражение на загриженост. Той я наблюдаваше, докато тя се измъкна през задната врата. Изглеждаше, сякаш е плакала. Когато се приближи, видя, че лицето й бе зачервено и подпухнало. Какво бе станало с нея?

Не че му пукаше. Неговата задача бе да я проследи, където и да отива, като същевременно я уплаши — да закачи странично колата й, бърза атака на някоя пуста улица. Нещо, което нямаше да забрави скоро, му бе казал Лърнър. Коравосърдечно копеле, помисли си Овъртън. Той му се възхищаваше заради това.

Когато Ан мина край него, той излезе от колата си, хвърли цигарата си и с ръце в джобовете на палтото си я последва на безопасно разстояние. Между сградите беше безлюдно. Бяха само жената и той. Не би могъл да я загуби.

Тя сви на ъгъла към „Масачузетс Авеню“ и Овъртън забърза, за да не му се изплъзне.

Точно тогава усети удар отстрани, толкова силен, че загуби равновесие. Главата му се блъсна в тухлената стена на съседната сграда. Видя звезди посред бял ден. Дори и така, инстинктът му го накара да посегне към служебния пистолет. Но последва удар по дясната му китка и ръката му провисна безжизнено. Кръв се стичаше по лицето му. Едното му ухо бе почти откъснато. Той се обърна, видя фигура на мъж, който се бе надвесил над него. На ръце и колене се опита да стигне до пистолета си. Но силен ритник в ребрата му го обърна като костенурка в праха.

— Какво… какво?

Секунда по-късно нападателят му насочваше към него пистолет със заглушител.

— Не. — Той се взря в безжалостното лице на убиеца си. Почувства се засрамен, че не се притеснява да моли за милост. — Не, моля ви.

Звук изпълни ушите му, сякаш главата му бе потопена във вода. За околните звукът бе мек като дискретно покашляне. За него бе достатъчно силен, за да го накара да повярва, че светът се разпада. След това куршумът проникна в мозъка му и наоколо се разля ужасна, всепоглъщаща тишина.

* * *

— Проблемът сега е — каза Сорая, докато двамата с Борн нагласяха решетката на мястото й — как да те заведем на лекар.

Чуваха виковете на милиционерите откъм плажа. Бяха пристигнали нови служители. Може би милиционерските катери бяха закотвени в яхтклуба, така че екипажите им да могат да се присъединят към издирването. Мощни светлини претърсваха района, виждаха ги през решетката. На оскъдната светлина Сорая за пръв път разгледа раната му.

— Дълбока е, но не изглежда замърсена каза тя. — Ножът не е засегнал важен орган. Иначе нямаше да можеш да се движиш. — Въпросът, който я измъчваше и на който не можеше да си отговори, бе колко кръв беше изгубил той и следователно до каква степен бе засегната издръжливостта му. От друга страна, тя го беше виждала да дава всичко от себе си в продължение на ден и половина, при положение, че в рамото му имаше куршум.

— Беше Фади — каза той.

— Какво? Той е тук?

— Фади ме наръга. Боксерът…

— Олександър.

Чул името си, боксерът наостри уши.

— Ти насъска кучето срещу Фади.

Бяха сами, изолирани във вражеска обстановка, помисли си Сорая. Не стига плажът, пълен с украински милиционери, ами и Фади е по петите им.

— Какво прави Фади тук?

— Спомена нещо за отмъщение. Не знам точно какво имаше предвид. Не ми повярва, като му казах, че не си спомням.

Борн беше пребледнял и се потеше. Но тя беше ставала свидетел на дълбочината на неговата вътрешна сила, на решимостта му не само да оцелее, но и да успее на всяка цена. Тя черпеше сила от него. Водени само от тънката ивица бледа лунна светлина, която постепенно чезнеше, те бързаха, препъвайки се в тунела.

Въздухът бе прашен. Миришеше на мъртва змийска кожа. Всичко наоколо скрибуцаше и стенеше, сякаш измъчени духове се опитваха да привлекат внимание. Набита пръст бе запълнила пролуките, където пясъчникът беше отчасти раздробен или се беше разцепил под смазващата тежест отгоре. Масивни, грубо изработени греди, подсилени с желязо, черни от пръстта, тук-там нашарени с тъмночервена утайка, се издигаха на равни интервали, завинтени за напречни подпори и издатини в стената. Тунелите миришеха на гнило и разложено, сякаш земята, по която вървяха, умираше бавно.

Стомахът на Сорая се сви болезнено. Какво бе открила милицията? Какво бе забравила тя? Боже мой, дано да не е пропуснала нещо важно. Одеса бе мястото, където бе извършила най-кошмарната си грешка и тази мисъл я преследваше ден и нощ. Сега съдбата събра нея и Борн отново тук. Тя бе длъжна и решена да поправи стореното от нея.

Олександър вървеше пред тях, опрял муцуна в земята. Борн го следваше, без да се оплаква. Цялото му тяло сякаш гореше. Той трябваше да се припомни наученото, да поддържа бавни дълбоки вдишвания, дори да му се струваше изключително болезнено. Беше предположил, че Сорая е намерила изход към канализационната система на града, но тук не се усещаше нито вонята, нито влагата, които биха подсказали близостта до такава система. Освен това се спускаха под голям наклон. Тогава той си спомни, че голяма част от Одеса е изградена върху пластове пясъчник, в резултат от което се бе появила необятна мрежа от катакомби. По време на Втората световна война партизаните използвали катакомбите като база за атаки срещу настъпващите германски и румънски армии.

Сорая беше дошла подготвена и сега включи мощна ксенонова лампа на батерии, закачена на китката й. Борн не се почувства по-спокоен. Катакомбите бяха много стари. Нещо повече — бяха в много лошо състояние, отчаяно се нуждаеха от укрепване. На места бяха принудени да се катерят по срутени камъни и отломки, което забавяше значително напредъка им.

Някъде отзад чуха стържещ звук от удар на метал в метал, сякаш бе задействано огромно ръждясало колело. Заковаха се на място и се извърнаха.

— Намериха решетката — прошепна Сорая. Нямаше начин да върнем болтовете по местата им. Милиционерите са в тунела.

* * *

— Той е ченге. — Карим ал Джамил държеше отворения портфейл на Овъртън. — Детектив от вашингтонската полиция.

Ан закара колата на Овъртън до стената на сградата, където лежеше тялото му. Избелелите тухли бяха потъмнели от кръвта му.

— Ясно е, че е работел за Лърнър — каза Ан. — Може би именно той е проникнал в къщата ми. — Тя разглеждаше грубата му конска физиономия. — Готова съм да се обзаложа, че е бил той.

— Въпросът сега е колко души работят за Матю Лърнър — изправи се Карим ал Джамил.

Той кимна на Ан да отвори багажника. Наведе се и със сумтене вдигна Овъртън.

— Наблягал е на поничките и хамбургерите.

— Като всички американци — каза Ан, докато той хвърляше тялото в багажника и затваряше капака. Тя се измъкна иззад волана и отиде до стената, където бе окачен навит градински маркуч. Завъртя крана и насочи водната струя към стената, за да измие кръвта на Овъртън. Не чувстваше угризения заради смъртта му. Напротив, сега сякаш в гърдите й беше затуптяло второ сърце, изпълнено с омраза към западното общество, към покварата и егоизма на богатите, на привилегированите, на знаменитостите, които бяха толкова увлечени в своето самовъзпроизвеждане, че бяха глухи, неми и слепи за болките и нуждите на отчаяните и пренебрегваните по света. Това чувство навярно винаги е било живо в нея. Майка й, в края на краищата, бе започнала кариерата си като модел, след което беше станала редактор на „Таун & Кънтри“^[1]; баща й произхождаше от богато и аристократично семейство. Нищо чудно, че Ан бе принудена да води живот, пълен с шофьори, икономи, лични асистенти, частни самолети, ски ваканции в Шамони, партита в Ибиса… всичко в границите, определени от бодигардовете, наети от родителите й. Около нея непрекъснато беше пълно с хора, готови да правят за нея онова, което би трябвало да прави сама. Всичко бе толкова изкуствено, толкова откъснато от реалността. Живот като затвор, от който тя нямаше търпение да избяга. Нейното подчертано бунтарство бе начинът да изрази тази омраза. Но беше нужен Джамил, за да накара мозъка й да разбере какво й казват чувствата. Дрехите, които носеше — скъпи дизайнерски тоалети, — бяха част от прикритието й. Под тях кожата я сърбеше, сякаш я бяха налазили мравки. През нощта се събличаше възможно най-бързо и никога не поглеждаше към дрехите си, докато не дойдеше време да ги надене отново на сутринта.

С тези мисли, бушуващи в главата й, тя се върна обратно в колата. Карим ал Джамил се вмъкна до нея. Тя потегли уверено по „Масачузетс Авеню“.

— Накъде? — попита го.

— Ти трябва да се връщаш в ЦРУ.

— Ти също — погледна го в очите тя. — Джамил, когато ме вербува, аз не бях идеалист, който копнее да започне война срещу неравенството и несправедливостта. Знам, че в началото си бил с такова впечатление, така е. Едва ли си осъзнавал, че мога да разсъждавам и сама. Надявам се, че сега го разбираш.

— Явно не го вярваш.

— Ортодоксалният ислям не признава жената. Мъже като теб са принуждавани да вярват, че една жена трябва да покрива главата и лицето си. Че не бива да получава образование, да мисли самостоятелно. Аллах да е на помощ на една жена, която започне да се възприема за независима личност.

— Аз не съм възпитан по този начин.

— Благодари на майка си за това, Джамил. Наистина. Тя бе тази, която те спаси от убеждението, че е нормално да убиеш с камъни една жена заради въображаем грях.

— Грехът на прелюбодеянието не е въображаем.

— Той е запазена територия за мъжете.

Той мълчеше, тя се засмя. Но това беше тъжен смях, обагрен с разочарование и разбити илюзии, извиращи от сърцевината на нейната същност.

— Дели ни нещо повече от един континент, Джамил. Чудно ли е тогава, че аз съм ужасена, когато двамата сме разделени?

Карим ал Джамил я погледна замислено. По някаква причина не можеше да й се разсърди.

— Не за пръв път водим този разговор.

— И няма да е последният.

— И въпреки това твърдиш, че ме обичаш.

— Защото наистина е така.

— Въпреки греховете, които ми приписваш.

— Не става въпрос за грехове, Джамил. Всички ние имаме слабости, дори ти.

— Ти си опасна — каза той и наистина го мислеше.

— Единствената разлика между мен и вашите ислямски жени е — сви рамене Ан, — че аз осъзнавам силата в мен.

— Точно това те прави опасна.

— Само по отношение на строго определените правила.

За момент настъпи мълчание. Никой досега не се бе осмелявал да тласне Карим ал Джамил толкова далеч. Но нямаше проблем. Тя никога не го бе занимавала с глупости като повечето хора, които се навъртаха около него, за да се сдобият с частица от влиянието и силата му. Понякога изпитваше желание да проникне в мозъка му, тъй като той никога не й казваше доброволно какво мисли. Този човек беше загадка, което отчасти я беше привлякло към него. Мъжете обикновено са толкова прозрачни. Но не и Джамил.

След известно време тя постави леко ръка върху неговата.

— Виждаш ли колко много прилича това на брак? За добро или за зло, ние сме заедно. До края.

Той се взря в нея за момент.

— Карай на североизток. Към Осма улица, между „Ел Стрийт“ и „Вирджиния Авеню“.

* * *

Фади би бил щастлив да пусне един куршум в главата на лейтенант Кове, но това би довело до усложнения, които той не можеше да си позволи. Вместо това се задоволи да изиграе ролята си докрай.

Нямаше да му е трудно — той бе роден актьор. Майка му, разпознала таланта му с безпогрешен майчински инстинкт, го бе записала в Кралската театрална академия, когато бе седемгодишен. До деветата си година той бе завършен актьор, което се оказа полезно, когато прие радикалния ислям. Да набира последователи — да печели сърцата и умовете на бедните, потиснатите, отритнатите, отчаяните, бе по същество въпрос на харизма. Фади разбираше какво е да си успешен лидер: без значение каква е философията ти, всичко, за което трябваше да се тревожиш, беше как по-добре да я продадеш. Не че Фади беше циник. Просто той бе усвоил важния урок за манипулирането на пазара.

Тези мисли предизвикаха лека усмивка върху пълните му устни, докато следваше подскачащите милиционерски светлини.

— Тези катакомби са дълги две хиляди километра — каза лейтенант Кове, опитвайки се да бъде полезен. — Мрежата се простира от тук чак до село Нерубайское, на половин час път с кола.

— Вероятно не всички тунели са проходими. — Фади се бе спуснал между напуканите и изгнили дървени греди, стени, които бяха деформирани притеснително на места, разклонения, блокирани от паднали останки.

— Не — каза лейтенант Кове. — Те стигат до музея в Нерубайское, но сред тези, които са се осмелили да се спуснат тук на свой риск, процентът на мъртвите и изчезналите е изключително висок.

Фади почувства нарастващия страх на тримата милиционери. Лейтенант Кове ги бе избрал да ги придружават. Фади осъзна, че Кове продължава да говори, за да заглуши собствената си нервност.

Всеки друг би се заразил от тревогата на околните, но Фади не бе способен да изпитва страх. Той подхождаше към новите и рисковани ситуации със стоманената самоувереност на алпинист. Възможността за провал никога не му идваше наум. И то не защото не ценеше живота си. Не и защото не се страхуваше от смъртта. За да се чувства жив, му бе необходимо да предизвиква себе си до краен предел.

— След като казвате, че този човек е ранен, значи не може да стигне далеч — каза лейтенант Кове. Не беше съвсем ясно дали думите му са предназначени за Фади или за нервните милиционери. — Имам известен опит на това място. Толкова близо до водата катакомбите са особено податливи на срутвания и пропадания. Трябва да се оглеждаме за влага. На места водата се просмуква толкова силно, че подкопава пода. Там е особено опасно, защото се получава нещо като плаващи пясъци. Човек може да бъде завлечен надолу за по-малко от минута.

Лейтенантът внезапно млъкна. Всички членове на групата бяха притаили дъх. Мъжът, който вървеше начело, стоеше полуобърнат към тях. Той им направи знак, че е чул нещо отпред. Те чакаха, обливайки се в пот.

След малко се чу същият мек стържещ звук — като простъргване на кожа върху камък. Дали бе от ток на ботуш?

Изражението на лейтенанта се беше променило. Сега приличаше на ловно куче, надушило плячката си. Той кимна и те мълчаливо продължиха напред.

* * *

Ан караше колата на детектив Овъртън през все по-бедни квартали, пресичайки кръстовища с изгорели светофари и мръсни, надраскани улични знаци. Сега беше тъмно, бледият зимен здрач падаше върху пътя, върху равните редици от къщи, празни улици, музеи и паметници. Това бе друг град на друга планета, но тук всичко бе до болка познато на Карим ал Джамил — тук той се чувстваше комфортно.

Движеха се по Осма улица до момента, когато Карим посочи голяма бетонна сграда, на която все още стоеше избеляла табела: Автосервиз „Ем енд Ен Бодиуърк“. По указание на Карим Ан сви към напукана циментова площадка и спря пред металните врати.

Той излезе от колата. Докато вървяха по площадката, Джамил се оглеждаше внимателно. Изпочупените улични лампи хвърляха дълбоки сенки. Само фаровете на автомобилите, които летяха от „Ел Стрийт“ на север към „Вирджиния Авеню“ на юг осветяваха на пресекулки пейзажа.

Имаше само две-три коли, паркирани на пресечката, никоя от тях не беше близо до мястото, където стояха те. Тротоарите бяха празни, прозорците на къщите — тъмни и пусти.

Джамил се пресегна към една пукнатина в асфалта и извади ключ, с който отключи огромния кофар. После избута вратата и направи знак на Ан.

Тя запали двигателя. Когато се изравни с него, свали прозореца.

— Последна възможност — каза той. — Ако искаш, можеш да си тръгнеш.

Ан не каза нищо, не помръдна.

Той потърси очите й на пресекливата светлина на минаващите коли. След това й махна да дойде в изоставения сервиз.

— Действай тогава. Да се хващаме за работа.

* * *

— Чувам ги — прошепна Сорая. — Но все още не мога да видя фенерите им. Това е добър знак.

— Фади знае, че съм ранен — каза Борн. — Той знае, че не мога да ги изпреваря.

— Но за мен не знае.

— Какво точно смяташ да правиш?

Тя погали кафявата козина на Олександър и той подуши коляното й. Бяха стигнали до разклонение, където проходимият тунел се разделяше на две. Без колебание тя ги поведе в лявото разклонение.

— Как ме намери?

— Така както бих проследила всяка мишена.

Значи явно бе усещал именно присъствието на Сорая.

— Освен това — продължи тя аз познавам този град отвън и отвътре.

— Тоест?

— Когато ти пристигна, аз бях резидент тук.

— Когато пристигнах…?

Внезапно в ума му се настани късче спомен.

… Мари идва към него на място с големи акации и калдъръмени улици. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява зад нея като знаме.

Той й говори:

— Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.

В очите й има страх, но и смелост, и решителност.

— Ще се върна скоро — казва тя. — Няма да те изоставя…

Борн залитна от удара на спомена. Акациите, калдъръмената улица: това бе входът към станцията на лифта. Лицето, гласът… не с Мари говореше той. Това беше…

— Сорая!

Тя го сграбчи, страхувайки се, че е загубил толкова много кръв, че не може да продължи.

— Ти си била! Когато бях в Одеса преди години… бях с теб!

— Аз бях резидентът. Ти не искаше да имаш нищо общо с мен, но в края на краищата нямаше избор. Този, който ни даваше сведенията, от когото се нуждаеше, за да стигнеш до мишената си, бе мой информатор.

— Спомням си, че говорих с теб под акациевите дървета на Френския булевард. Защо съм бил тук? Какво, по дяволите, стана? Това ме побърква.

— Аз ще запълня празнините.

Той се препъна. Със силна ръка тя го издърпа нагоре.

— Защо не ми каза, че сме работили заедно, когато за първи път влязох в оперативния център на „Тифон“?

— Исках да…

— Това изражение на лицето ти…

— Почти стигнахме.

— Къде?

— До мястото, където ти и аз се криехме преди.

Бяха изминали около хиляда метра по лявото разклонение. Обстановката изглеждаше доста зле. Пропукани греди, просмукала се в дълбочина вода. Самият тунел сякаш издаваше ужасен стенещ звук, сякаш някакви сили заплашваха да го разкъсат.

Борн видя, че тя го води към дупка в лявата стена. Не беше точно изход, а нещо като ниша, изровена от постоянно просмукващата се вода. Почти веднага попаднаха на срутени отломки, които запълваха пространството почти догоре.

Той гледаше как Сорая се катери по купчината и се промушва с пълзене в тясната пролука, останала между отломките и тавана. Борн я последва; всяка стъпка, всяко посягане напред му причиняваше нова пронизваща болка отстрани. Докато успее да се прехвърли от другата страна на купчината, цялото му тяло започна да пулсира с ритъма на сърцето му.

Сорая продължи напред, докато стигнаха в нещо като помещение. Вътре имаше скована дървена платформа вместо легло, отгоре бе метнато тънко одеяло. На отсрещната стена бе скована допотопна етажерка с три рафта, на които се виждаха няколко бутилки с вода и консерви.

— От последния път са — обясни Сорая, докато му помагаше да се настани на нара.

— Не мога да остана тук — запротестира Борн.

— Разбира се, че можеш. Нямаме антибиотици, а ти се нуждаеш от пълен курс на лечение — колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще отида да взема каквото е нужно от лекарката на ЦРУ. Познавам я и й имам доверие.

— Не очаквай от мен просто да си лежа тук.

— Олександър ще остане с теб. — Тя погали боксера по лъскавата муцуна. — Той ще те пази с цената на собствения си живот, нали, миличък?

Кучето явно разбра, дойде и седна край Борн, тънкият розов край на езика му се показваше между предните му зъби.

— Това е лудост. — Борн прехвърли крака си отстрани на импровизираното легло. — Ще отидем заедно.

Сорая го погледна за момент.

— Добре. Да вървим.

Той се оттласна от дъските, изправи се на крака. Или поне се опита, коленете му се подгънаха още щом се пусна от нара. Сорая го хвана и го сложи обратно на леглото.

— Да оставим тази идея, а? — Тя погали разсеяно Олександър между триъгълните уши. — Ще се върна при разклонението. Трябва да хвана десния тунел, за да стигна до докторката. Но ще вдигна достатъчно шум, за да ме последват, като ги заблудя да мислят, че сме двамата. Така ще ги отклоня от теб.

— Твърде опасно е.

Тя изчака за момент.

— Някакви други идеи?

Той поклати глава.

— Добре. Няма да се бавя много, обещавам. Няма да те изоставя.

— Сорая?

Тя се изправи срещу него в профил, готова да върви.

— Защо не ми каза?

Тя се поколеба за част от секундата.

— Предположих, че ще е по-добре, ако не си спомняш колко лошо се издъних.

Той я изпрати с поглед, думите й ехтяха в главата му.

* * *

Труден петнайсетминутен преход ги изведе на кръстопът.

— Попаднахме на ключово разклонение — каза лейтенант Кове, докато светлините на фенерчетата им проучваха началото на двата тунела.

Фади не обичаше колебанието. За него нерешителността бе знак за слабост.

— Значи трябва да се опитаме да разберем накъде е тръгнал. — Очите му пронизаха милиционера. — Ти си специалистът, ти ми кажи.

В присъствието на Фади бе почти невъзможно да не се съгласиш или да не реагираш.

— Надясно. Натам бих тръгнал аз, ако бях в неговото положение.

— Много добре — каза Фади.

Те влязоха в десния тунел. И тогава чуха отново същия звук, като стържене на кожа по камък, този път по-отчетлив, повтарящ се на равни интервали. Нямаше никакво съмнение — това бяха стъпки, които отекваха в тунела. Доближаваха се до плячката си.

С мрачна решимост Кове призова хората си да побързат.

— Бързо. Всеки момент ще го настигнем.

— Един момент.

Бяха спрени от студения, авторитетен глас.

— Господин генерал?

Фади помисли за момент.

— Дайте ми едното фенерче. Вие продължете натам. Аз ще видя къде ще ме изведе лявото разклонение.

— Господин генерал, не мисля, че това е разумно. Както ви казах…

— Няма нужда да ми повтаряте — прекъсна го Фади. — Имаме си работа с изключително умен престъпник. Звуците може да са маневра, опит да ни отклонят от следата. Със сигурност след като е изгубил толкова много кръв, ще можете да го настигнете в дясното разклонение. Но аз не мога да не проверя и другата възможност.

Без да каже и дума повече, той взе фенерчето, което му предложи един от хората на Кове, и като се върна няколко стъпки назад до кръстопътя, пое по левия тунел. Миг по-късно вече стискаше в ръка ножа със закривено острие.