Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (33)

Трийсет и втора глава

Към края на въздушната битка Мута ибн Азиз бе започнал да се размърдва. Сега Борн осъзна, че арабинът се е изправил на крака. Не можеше да изостави управлението на самолета, за да се заеме с терориста, така че трябваше да намери друг начин да го неутрализира.

Совринът скоро щеше да излезе от дефилето. Когато Мута ибн Азиз опря в дясното му ухо дулото на пистолет, Борн насочи машината към планинския връх в близост.

— Какво правиш? — извика Мута.

— Свали пистолета — каза Борн, без да изпуска от поглед върха, издигащ се пред тях.

Мута гледаше през прозореца като хипнотизиран.

— Измъкни ни оттук.

Борн продължи да държи носа на самолета насочен право към върха.

— Ще ни убиеш и двамата. — Мута облиза нервно устните си. Внезапно махна пистолета от главата на Борн. — Добре, добре! Само…

Бяха опасно близо до планината.

— Хвърли пистолета в другия край на кабината.

— Твърде късно е — извика Мута ибн Азиз. — Няма да успеем.

Борн се беше вкопчил здраво в лоста. С вик на отвращение Мута хвърли пистолета си на пода.

Борн дръпна лоста назад. Совринът се издигна със свистене. Планината се приближаваше към тях с ужасяваща скорост. Беше близко, съвсем близко. В последния момент Борн видя пролуката от дясната страна, сякаш Божията ръка се беше протегнала и бе отчупила половината от планинския връх. Той направи вираж в точно определен момент. Още съвсем малко и минаващият покрай тях зъбер щеше да прекърши върха на дясното крило. Заобиколиха върха и продължиха да се издигат плавно, докато се измъкнаха от дефилето.

Мута, на четири крака, се втурна към пистолета. Борн го очакваше. Вече беше включил автопилота. Разкопча си предпазния колан и скочи на гърба на терориста, като му нанесе силен удар в бъбреците. Мута изохка и се срина на пода на пилотската кабина.

Борн грабна пистолета и върза терориста с парче кабел, което откри в шкафчето с инструменти. Блъсна го в единия край на кабината, върна се на пилотското място, изключи автопилота и промени курса малко по на юг. Намираха се насред Афганистан, в посока Миран Шах, който се падаше точно отвъд източната граница, в Пакистан — мястото беше оградено на картата на пилота, която Борн бе разгледал.

Мута избълва дълга поредица от бедуински проклятия.

— Борн, бил съм прав. Ти си измислил историята за собствената ти смърт.

— Дай да започнем да наричаме всички с истинските им имена — ухили се той. — Примерно Абу Гази Надир ал Джамух ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Но Фади е толкова по-кратко и по-подходящо.

— Откъде би могъл да знаеш…?

— Знам също и че брат му Карим е заел мястото на Мартин Линдрос.

Шокът изплува в тъмните очи на Мута.

— И за сестра им, Сара ибн Ашеф. — С мрачно удовлетворение Борн наблюдаваше изражението на пратеника. — Да, и това знам.

Лицето на Мута бе пребледняло.

— Тя ти е казала името си?

Изведнъж Борн разбра.

— Ти си бил онази нощ в Одеса, когато имахме уговорена среща с нашия информатор. Аз застрелях Сара ибн Ашеф, докато тя тичаше през площада. Едва успяхме да се измъкнем от капана.

— Ти я взе. Ти отнесе Сара със себе си.

— Беше все още жива.

— Каза ли ти нещо?

Тъй като Мута изстреля въпроса си припряно, Борн разбра, че арабинът отчаяно желае да научи какво е станало. Защо? Явно Борн не знаеше всичко. Какво пропускаше?

Не разполагаше с много повече информация от това, за което вече бе станало дума, но беше жизненоважно да накара противника си да продължи да вярва, че знае повече. Той реши, че е най-добре да не казва нищо.

Мълчанието му оказа своето въздействие върху Мута.

— Споменала е моето име, нали?

Борн запази неутрален тон.

— Защо мислиш така?

— Каза го, нали? — Сега арабинът бе като обезумял, правеше отчаяни опити да се освободи. — Какво друго ти каза?

— Не си спомням.

— Трябва да си спомниш.

Борн държеше Мута ибн Азиз в ръцете си. Сега оставаше само да изтегли въдицата.

— Преди време бях при един лекар. Човекът ми каза, че описанията на нещата, които съм забравил, дори фрагменти от тях, биха могли да отключат тези спомени.

Приближаваха границата. Той постепенно започна да снижава самолета, доближавайки стръмните хребети на планинската верига, която толкова успешно скриваше голяма част от най-опасните терористични групировки в света.

Мута гледаше към него недоверчиво.

— Нека си изясним нещата. Ти искаш да ти помогна. — Той се засмя мрачно. — Няма да стане.

— Добре. — Борн насочи цялото си внимание към релефа, който започна да се разкрива в детайли пред погледа му. — Ти ме попита. Всъщност за мен няма значение.

Лицето на Мута се изкриви в гримаса, после в следваща. Той бе под ужасен натиск, Борн се чудеше какъв. Външно не даваше признаци, че се интересува, но почувства, че трябва да вдигне залога, затова каза:

— Шест минути до приземяването, може би по-малко. Така че по-добре да се закрепиш някъде възможно най-добре. — Хвърли поглед към Мута ибн Азиз и се засмя. — О, да, всъщност вече си завързан.

— Не беше нещастен случай — каза тогава Мута.

* * *

— За съжаление — рече Карим — Лавал е бил прав.

Директорът трепна. Очевидно не искаше да чува повече лоши новини.

— „Тифон“ често се прикача към излъчванията на ЦРУ.

— Това е вярно, сър. Но след известна изтощителна черна работа аз открих три съобщения, излъчени успоредно с нашите комуникации, които не мога да обясня.

Те седяха един до друг на шестата пейка отдясно в Методистката църква на Шестнайсета улица. Зад тях, монтирана на гърба на пейката, имаше табела, на която пишеше: На тази пейка седяха един до друг президентът Франклин Д. Рузвелт и премиерът Уинстън Чърчил на Националната коледна служба през 1941 г. Което означаваше, че службата се е състояла само три седмици след японската атака срещу Пърл Харбър — мрачни дни за Америка. Що се отнася до Великобритания, тя си бе спечелила важен съюзник посредством една болезнена, катастрофална атака. Това място имаше голямо значение за Стария. Тук идваше да се помоли, за да получи прозрението и моралната сила, необходими му, за да се справи с тъмните и трудни дела, които често го затрупваха.

Докато гледаше папката, връчена му от неговия заместник, той знаеше без сянка от съмнение, че му предстои поредното такова трудно дело.

Изпусна дълга въздишка, отвори папката. И там нещата бяха написани черно на бяло: страшната истина. Въпреки това той вдигна глава.

— Ан?

— Страхувам се, че да, сър. — Карим внимаваше да държи ръцете си неподвижно в скута си. Трябваше да изглежда толкова съкрушен, колкото и Стария. Новината разтърси директора от дъното на душата му. — Всичките три съобщения са от джобния й компютър. Досега никой не знаеше за неговото съществуване, не е отпуснат с разрешението на ЦРУ. Изглежда, тя беше успяла да подмени и подправи разузнавателните данни, уличаващи погрешно Тим Хитнър.

Дълго време директорът не каза нищо. Говореха тихо заради поразително добрата акустика в църквата, но Стария се обърна отново към заместника си и Карим трябваше да се наклони напред, за да го чуе.

— Какви бяха тези три съобщения?

— Бяха изпратени чрез кодиран канал. Най-добрите ми специалисти търсят начин да ги разшифроват.

Стария кимна разсеяно.

— Добра работа, Мартин. Не знам какво щях да правя без теб.

В този момент той изглеждаше потресаващо стар. С ужасното предателство на Ан, на която бе имал такова доверие, от него си бе отишла искрица живот. Той седеше, прегърбен, с хлътнал между раменете врат, сякаш готов да поеме поредния психологически удар.

— Сър, трябва да вземем незабавни мерки.

Директорът кимна, но погледът му беше празен, фокусиран върху мисли и спомени, които неговият придружител дори не можеше да си представи.

— Смятам, че въпросът трябва да бъде решен поверително. Само вие и аз. Какво ще кажете?

Пълните със сълзи очи на Стария се втренчиха в лицето на заместника му.

— Да, на всяка цена. — Почти шепнеше.

Карим се изправи.

— Ще тръгваме ли?

Директорът го погледна, в очите му трептеше страх.

— Сега ли?

— Така би било най-добре, сър — за всички. — Той помогна на Стария да се изправи. — Тя не е в централата. Предполагам, че си е вкъщи.

И той подаде на Стария пистолет.

* * *

След няколко часа Катя се върна в лазарета, за да провери отока на гърлото на Линдрос. Тя коленичи отстрани на ниската кушетка, на която той лежеше. Пръстите й пипаха толкова неумело, че в очите й избиха сълзи.

— Не ме бива в тия неща — каза тя меко, сякаш на себе си. — Въобще не ме бива.

Линдрос я гледаше и в главата му изплува краят на последния им разговор. Дали би трябвало да каже нещо, или ако си отвореше устата, щеше само да я отблъсне още повече.

— Мислих върху думите ти — каза след дълго, напрегнато мълчание Катя.

Очите й, с удивително синьо-сив оттенък като небето преди буря, най-после срещнаха неговите.

— И сега смятам, че Костин искаше Фади да ме нарани. Защо? Защо би искал подобно нещо? Защото се е страхувал, че бих го напуснала? Защото е искал да проумея колко опасен е светът извън неговия периметър? Не знам. Но той не трябваше да… — Тя постави ръка на бузата си, трепна от докосването на собствените си деликатни пръсти. — Не трябваше да позволява на Фади да ме нарани.

— Така е, не трябваше — повтори Линдрос. — И ти го знаеш.

Тя кимна.

— Тогава ми помогни — продължи Линдрос. — В противен случай нито ти, нито аз ще се измъкнем оттук живи.

— Не… не знам дали ще мога.

— Тогава аз ще ти помогна. — Линдрос седна. — Ако ми позволиш, ще ти помогна да се промениш. Но ти също трябва да го искаш. Трябва да го искаш достатъчно силно, за да рискуваш всичко.

— Всичко. — Усмивката й бе пълна с разкаяние и това почти разби сърцето му. — Аз съм родена без нищо. Израснах без нищо. И тогава, благодарение на една случайна среща, получих всичко. Поне така ми беше казано и за известно време аз вярвах. Но по някакъв начин този живот бе по-лош, отколкото да нямаш нищо. Поне моето „нищо“ си беше реално. И тогава се появи Костин, който обеща да промени живота ми. Аз се омъжих за него. Но неговият свят се оказа не по-малко фалшив от другия, в който бях живяла дотогава. И аз се запитах, къде е моето място? Нямах място.

Линдрос помръдна, докосвайки ръката й.

— И двамата сме аутсайдери.

Катя извърна леко глава и стрелна с очи пазачите.

— Знаеш ли начин за измъкване оттук?

— Да — каза Линдрос, — но трябва да действаме заедно. — Той различи страха в очите й, но и искрата надежда.

— Какво трябва да направя? — попита най-сетне тя.

* * *

Ан тъкмо си събираше багажа, когато чу боботене на мощен двигател на улицата пред дома си. Ослуша се, повдигнала глава, но шумът спря. Тя беше готова да продължи със заниманието си, но някакво шесто чувство или параноя я накара да прекоси спалнята на втория етаж на жилището си и да надникне през прозореца.

Долу видя дългата черна бронирана кола на директора. Стария слезе от нея, следван от Джамил. Сърцето й подскочи. Какво става? Защо са дошли в дома й? Дали Сорая не е намерила начин да се добере до Стария и да му каже за нейното предателство? Но не, Джамил беше с него. Джамил никога не би позволил на Сорая да се доближи до централата на ЦРУ, камо ли да получи достъп до Стария.

Но ако…?

Оставила се изцяло на инстинктите си, тя отиде до гардероба, отвори второто чекмедже и извади пистолета си „Смит и Уесън“, който бе прибрала на обичайното му място след завръщането си от Нортийст.

Звънецът долу иззвъня и тя подскочи, макар да го очакваше. Мушна пистолета в кобура отзад на кръста си и като напусна спалнята, се отправи по полираните дървени стълби към предната врата. През полупрозрачното жълто стъкло различи силуетите на двамата мъже, всеки от които бе оставил дълбоки следи в зрелия й живот.

Като издиша бавно, сграбчи месинговата дръжка, лепна усмивка на лицето си и отвори вратата.

— Здравей, Ан. — На лицето на Стария бе изписана същата изкуствена усмивка. — Съжалявам, че те безпокоим у дома, но има един належащ… — Той замлъкна насред изречението.

— Изобщо не ме безпокоите — отговори Ан. — Напротив, радвам се да ви видя.

Тя отстъпи назад и двамата мъже влязоха в малкия мраморен вестибюл. Букет лилии се издигаше от стройна емайлирана ваза, поставена на ниска овална масичка с изящни крака. Ан ги покани във всекидневната, мебелирана с кресла със сребриста тапицерия, разположени от двете страни на бяла каменна камина, над която имаше дървена полица. Отказаха поканата й да седнат — предпочетоха да останат прави, дори не свалиха връхните си дрехи.

Тя не смееше да погледне Джамил в лицето от страх какво би могла да открие там. От друга страна, физиономията на Стария беше красноречива — той беше пребледнял, кожата беше увиснала свободно върху черепа му. Кога остаря толкова? Кога мина времето? Сякаш беше вчера, когато тя бе будно колежанче в Лондон, а пред нея бе цялото светло и безпределно бъдеще.

— Да ви предложа чаша чай — обърна се тя към Стария, чието лице беше като на мумия. — Имам и кутия от любимите ви джинджифилови бисквити. — Но опитът й да разведри обстановката се провали.

— Не, Ан, благодаря ти, не искаме нищо — отвърна от името на двамата директорът.

Видът му бе наистина болезнен, сякаш се бореше с камък в бъбреците или тумор. Извади от палтото си навита на руло папка и като я разгърна на облегалката на едно от меките кресла, продължи:

— Страхувам се, че сме дошли с неприятна задача. — Показалецът му се движеше по компютърната разпечатка, сякаш беше дъска за викане на духове. — Ние знаем, Ан.

Все едно й беше нанесен смъртоносен удар. Тя едва-едва успя да си поеме дъх. Въпреки това успя да овладее гласа си.

— Какво знаете?

— Знаем всичко за теб. — Той все още не можеше да си наложи да срещне погледа й. — Знаем, че поддържаш връзка с врага.

— Моля? Но как…

Най-сетне директорът вдигна глава и втренчи в нея неумолимите си очи. Тя познаваше този ужасяващ поглед. Беше го виждала, насочен към други, които Стария бе зачерквал от списъка си. За повечето от тях не чу никога повече.

— Знаем, че ти си врагът. — Гласът му бе пълен с гняв и отвращение.

Тя знаеше, че най-много от всичко на света той презира предателите.

Погледът й несъзнателно се стрелна към Джамил. За какво си мислеше той? Защо не се обаждаше в нейна защита? И тогава, докато изследваше равнодушното му лице, прозря всичко — той я бе съблазнил с физическото си обаяние и философията си; беше я използвал. Тя бе пушечно месо, което можеше да бъде пожертвано като всеки друг от неговите хора.

Най-много я разгневи това, че тя би трябвало да го знае от самото начало, би трябвало да го прозре в него. Но беше толкова сигурна в себе си, толкова горещо желаеше да се разбунтува срещу превзетата стара аристокрация, от която произлизаше. Джамил бе разпознал горещото й желание да удари шамар на родителите си. Беше се възползвал от нейния плам, а също и от тялото й. Тя извърши измяна заради него. Заради съучастничеството й толкова много хора щяха да загубят живота си. Господи, Господи!

— Да ме чукаш беше най-малкото, което можеше да направиш, нали? — обърна се тя към Джамил.

Това бяха последните й думи. Така и не чу отговора му, ако той изобщо възнамеряваше да й отговори, тъй като директорът извади пистолета си и я простреля три пъти в главата. Все още беше отличен стрелец, дори след всичките тези години.

Безжизнените очи на Ан останаха впити в Джамил, когато тялото й се срина.

— Проклета да е. — Стария се обърна. Гласът му бе изпълнен със злоба: — Проклета да е!

— Аз ще се погрижа за тялото — каза Карим. — И за съобщение до медиите с подходяща история за прикритие. Лично ще се обадя на родителите й.

— Не — каза директорът глухо. — Това е моя работа.

Карим отиде до мястото, където неговата бивша любовница лежеше в локва кръв. Погледна надолу към нея. И сега какво? Може би трябваше да се качи на горния етаж и да отвори второто чекмедже в гардероба й. Тогава обърна тялото с върха на обувката си и установи, че късметът все още е с него. Нямаше нужда да ходи в спалнята й. Отправи мълчалива благодарствена молитва към Аллах.

Като надяна чифт латексови ръкавици, той измъкна пистолета, втъкнат на кръста й. Не пропусна да забележи, че тя бе запазила присъствие на духа и се бе въоръжила. Вгледа се в лицето й и се опита да събуди в себе си дори най-слаба емоция към тази неверница. Уви. Сърцето му биеше в неизменния си ритъм. Едва ли щеше да му липсва… Тя беше изпълнила задачата си, дори му помогна да разчленят Овъртън. Което просто означаваше, че е направил добър избор. Тя беше инструмент, обучен от него и използван срещу враговете — нищо повече.

Той се изправи над сгърченото тяло на Ан. Директорът все още беше с гръб към него.

— Сър, има нещо, което трябва да видите.

Стария си пое дълбоко въздух. Избърса мокрите си от сълзи очи.

— Какво има, Мартин?

Карим го простреля право в сърцето с пистолета на Ан Хелд.

* * *

Не беше нещастен случай.

Борн, съсредоточен изцяло върху подготовката около приземяването, се престори, че не е чул това неочаквано разкритие. Летяха над Зауар Кили, известно скривалище на „Ал Каида“, бомбардирано от американски военни през ноември 2001 г.

— Кое не е било нещастен случай? — попита най-накрая.

— Смъртта на Сара ибн Ашеф. Не беше нещастен случай. — Мута ибн Азиз беше задъхан, уплашен и освободен едновременно. Толкова му се искаше да сподели с някого своята омразна тайна! Тя бе пристегнала сърцето му като какавида, слой след слой, за да се превърне с времето в нещо уродливо и грозно.

— Напротив — Борн трябваше да поддържа противоположната теза, ако искаше да го накара да продължи. — Нали аз я застрелях, би трябвало да знам.

— Не, не беше ти. — Мута ибн Азиз прехапа горната си устна. — Двамата с партньорката ти бяхте твърде далеч, за да улучите. Застреляхме я ние с брат ми, Абуд ибн Азиз.

Сега Борн го погледна скептично.

— Измисляш си.

Мута ибн Азиз изглеждаше обиден.

— Защо да го правя?

— Дай да се разберем нещо, а? Ти продължаваш да се опитваш да ме измамиш. Веднъж вече го направи, за да могат Фади и брат му да ме хванат. Той се намръщи. — Срещали ли сме се по-рано? Познавам ли те? Двамата с брат ти имате ли ми зъб?

— Не, не, не. — Той се ядоса точно според плана на Борн.

— Истината е… Не мога да я изрека.

Борн се съсредоточи върху предстоящото кацане. Наближаваха Миран Шах. Летяха по средата на тясна долина — по-скоро дефиле. Сега Борн видя целта, скътана между две планини на самата западна граница на Пакистан.

Небето бе ясно — дълбоко, пронизително синьо, — по това време на деня слънчевата светлина вече гаснеше. Сиво-кафявите вулканични планини изглеждаха оголени, неплодородни, лишени от живот. Борн несъзнателно огледа околността. Проучи набраздените планински склонове на юг и на запад за отвори на пещери, на изток по дължината на дефилето за бункери, на север към неравните склонове, прорязани от дълбока, сенчеста, осеяна с камъни клисура. Но нямаше признаци за ядрения комплекс на „Дуджа“, за нищо, направено от човешка ръка, дори за колиба или лагер.

Спускаше се малко остро. Намали скоростта на соврина, видя пистата отпред. За разлика от предната, от която бе излетял, тази беше от макадам. Все още не се виждаха никакви признаци на живот, камо ли модерен лабораторен комплекс. Дали не беше сбъркал мястото? Дали това не бе поредният номер на Фади? Беше ли капан?

Нямаше за кога да се тревожи. Колесниците и подкрилките бяха спуснати. Намали още скоростта.

— Захождаш твърде ниско — каза Мута ибн Азиз с внезапна тревога. — Ще се удариш в пистата твърде рано. Издигни се! За Бога, издигни се!

Борн прелетя над първата осмина от пистата, като продължаваше да се спуска, докато колесникът не удари настилката. Вече бяха на земята, движеха се по пистата. Той изгаси моторите и в следващия миг мярна бързо движещи се сенки от дясната си страна.

Той имаше време само да осъзнае, че Мута ибн Азиз явно се бе обадил по телефона на хората в Миран Шах и им бе разкрил самоличността му. Последва мощен взрив. Самолетът потрепери с подкосени предни колесници и се срина върху пистата.

Летящите отломки унищожиха почти цялата пилотска кабина. Циферблатите бяха разбити, лостовете — счупени. Жици висяха от дупки в покрива. Мута ибн Азиз, който се бе оказал близо до мястото на взрива, лежеше, затрупан под голямо парче от обшивката. Борн се отърва с множество малки прорезни рани и натъртвания и леко мозъчно сътресение.

Инстинктивно се стегна, за да избистри погледа си, и се протегна да разкопчае колана си. Успя да се добере до Мута ибн Азиз, под краката му хрущяха натрошени стъкла. Изпаренията от нагорещената пластмаса и желязо го задушаваха.

Арабинът все още дишаше и Борн издърпа настрани овъглените и обгорени парчета, които го бяха затрупали. Щом коленичи, видя от корема на нещастника да стърчи парче метал, остро като меч.

Той погледна надолу към мъжа, след това го удари силно по лицето. Очите на Мута потрепнаха, отваряйки се, фокусирайки се с мъка.

— Казах ти истината — едва пророни той. От устата му блъвна кръв и се стече надолу по брадичката. В ямката на гърлото му се събра гъста тъмночервена локвичка.

— Ти умираш — каза Борн. — Кажи ми какво се случи със Сара ибн Ашеф.

Усмивка плъзна бавно по лицето на Мута.

— Значи наистина те интересува.

Дъхът му, който излизаше на тласъци от пробитите му дробове, свистеше като писък на праисторически звяр.

— Значи, в крайна сметка, истината е важна за теб.

— Кажи ми! — изкрещя Борн.

Той сграбчи Мута ибн Азиз, разтърси го в опит да изтръгне отговора от него. Но в този момент през дупката в корпуса нахлуха група терористи от „Дуджа“. Те изтръгнаха Борн от пратеника на Фади, който се разделяше с живота си.

Възцари се хаос — блъскаха се тела, крещяха се арабски думи, бързи заповеди и още по-бързи отговори. Повлякоха Борн, който бе на ръба да изпадне в несвяст, по окървавения под и го захвърлиха навън, в безплодната пустош на Миран Шах.