Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (25)

Двайсет и четвърта глава

Спускат ковчега в гроба. Неясни отражения танцуват по дръжките, по табелката, поставена на капака, се гонят светли отблясъци. Свещеникът прави категоричен жест и ковчегът увисва неподвижно във въздуха. Елегантен и спретнат в своя костюм, духовникът се накланя над дупката толкова, че Борн очаква да го види как полита. Но той не пада. Вместо това с поразителен изблик на свръхчовешка сила издърпва рязко капака на ковчега.

— Какво правите? — пита Борн.

Свещеникът се обръща към него, замахва и пуска тежкия махагонов капак в гроба и Борн вижда, че това съвсем не е свещеникът. Това е Фади.

— Хайде — казва Фади на арабски и като пали цигара, подава на Борн кибритената кутия, — погледни.

Борн пристъпва напред и поглежда в отворения ковчег…

… и се намира да седи на задната седалка на кола. Поглежда през прозореца, вижда познат пейзаж, който въпреки това не може да разпознае. Побутва шофьора по рамото.

— Къде отиваме?

Шофьорът се обръща. Оказва се Линдрос. Но нещо странно е станало с лицето му. Виждат се сенки, може би белези. Това е същият Линдрос, когото той заведе обратно в централата на ЦРУ.

— Къде си мислиш, че отиваме? — казва измамникът, който се представя за Линдрос, и увеличава скоростта.

Наведен напред, Борн различава фигура, която стои отстрани на пътя. Колата лети към нея. Млада жена, стопаджийка, вдигнала палеца си: Сара. Почти са се изравнили с нея, когато тя прави стъпка напред и застава на пътя на колата.

Борн се опитва да извика, за да я предупреди, но не може. Усеща как колата блъсва жената и вижда как тялото й лети във въздуха, хвърчи кръв. Обхванат от гняв, той протяга ръка към шофьора…

… и вече е в автобус. Пътниците с бледи лица не му обръщат никакво внимание. Борн се движи напред по пътеката между седалките. Шофьорът носи спретнат западняшки костюм. Това е доктор Съндърланд, вашингтонският специалист по паметта.

— Къде отиваме? — пита го Борн.

— Вече ти казах — казва доктор Съндърланд.

През огромното предно стъкло Борн вижда плажа на Одеса. Той вижда Фади, който пуши цигара и се усмихва, очаква го.

— Всичко бе уредено — казва доктор Съндърланд — от самото начало.

Автобусът забавя. Има пистолет в ръката на Фади. Доктор Съндърланд му отваря вратата, той се качва, насочва пистолета към Борн, натиска спусъка…

* * *

Борн се събуди от ехтящия звук на изстрел. Някой стоеше над него. Мъж със синкава набола брада, хлътнали очи и ниско чело на примат. Слаба светлина се спускаше през прозореца и осветяваше продълговатото, мрачно лице на мъжа. Зад него небето бе нашарено със синьо и бяло.

— А, генерал-лейтенант Микола Петрович Туз. Най-после се събудихте. — Неговият ужасен руски бе още по-неясен заради голямото количество алкохол. — Аз съм доктор Коровин.

В първия момент Борн не можа да осъзнае къде е. Леглото, което се поклащаше плавно под него, накара сърцето му да подскочи. Имаше чувството, че е бил на такова място и преди — да не би пак да е загубил паметта си?

След това всичко си дойде на мястото. Огледа малката амбулатория и осъзна, че е на борда на „Иркутск“ и че се представя за генерал-лейтенант Микола Петрович Туз.

— Трябва ми асистентката ми — отрони с глух глас.

— Разбира се. — Доктор Коровин отстъпи назад. — Тя е тук.

На мястото му се плъзна Сорая Мур.

— Господин генерал — каза тя дрезгаво. — Изглежда, се чувствате се по-добре.

Загрижеността личеше ясно в очите й.

— Трябва да поговорим — прошепна той.

— Моля ви, оставете ни — обърна се тя към лекаря.

— Разбира се — каза доктор Коровин. — Междувременно аз ще уведомя капитана, че генерал-лейтенантът е дошъл на себе си.

Щом вратата се затвори зад него, Сорая седна на ръба на леглото.

— Тялото на Лърнър бе изхвърлено в морето. Когато го идентифицирах като чужд шпионин, капитанът помогна с радост. Всъщност за него беше облекчение. Не му трябва лоша реклама, на товарната компания още по-малко, така че Лърнър отиде зад борда.

— Къде сме? — каза Борн.

— На около четирийсет минути от Истанбул. — Сорая го хвана нежно за ръката, докато той се опита да седне. — И двамата не сме забелязали, че Лърнър е на борда.

— Мисля, че съм пропуснал и още нещо, което е дори по-важно — каза Борн — Подай ми панталоните.

Те висяха спретнато на облегалката на един стол. Сорая му ги подаде.

— Трябва да те нахраним. Докторът те наля с течности, докато те лекуваше. Каза ми, че би трябвало да се почувстваш значително по-добре след около два часа.

— Дай ми само минута. — Усещаше тъпата болка от раната с нож и там, където го беше ритнал Лърнър. Дясната му ръка, където шишът за лед го бе пробол, беше превързана, но не го болеше. Затвори очи, но това само го върна обратно в съня за Фади, измамника, Сара и доктор Съндърланд.

— Джейсън, какво става?

Той отвори очи.

— Сорая, доктор Съндърланд не е единственият, който е ровичкал из главата ми.

— Какво имаш предвид?

Като опипа джобовете си, той откри кибритена кутия._ Фади пали цигара, подава на Борн кибрита._ Този образ бе в съня на Борн, но той се беше случил в действителност. Борн, под влиянието на имплантираните от Съндърланд спомени, бе извел Фади от килията. Навън Фади бе запалил цигара с клечка от кибрита. Нямаше нищо за горене в тази дупка, така че ми позволиха да я задържа — бе казал той. След това бе подал на Борн кутията.

Защо го беше направил? Това беше такъв обикновен жест, който трудно можеше да бъде забелязан или запомнен, особено след случилото се после. Фади бе разчитал на това.

— Кибритена кутия? — попита Сорая.

— Кибритената кутия, която Фади ми даде пред централата на ЦРУ. — Борн я отвори. Тя беше смачкана, нагъната, ъгълчетата й бяха подвити, надписът не се четеше, унищожен от водите на Черно море.

На практика единственото, което бе останало непокътнато, бяха долните пластове, от които се късаха клечките. С нокътя на палеца си Борн изчегърта металните скобки, които придържаха клечките. Отдолу се разкри миниатюрна метална втулка.

— Боже мой, подслушвал те е.

— Това е проследяващо устройство — установи той след кратък оглед. Подаде й го. — Искам да го хвърлиш през борда. Веднага.

Сорая го взе, излезе от каютата и се върна малко по-късно.

— Сега — другото. — Той я погледна. — Ясно е, че Тим Хитнър е предоставял на Фади цялата вътрешна информация.

— Тим не е бил къртицата — каза Сорая твърдо.

— Знам, че ти беше приятел…

— Не е бил той, Джейсън. Човекът, заел мястото на Линдрос, си направи труда да ми покаже документирано доказателство, че Тим е бил къртицата.

Борн пое дълбоко въздух и пренебрегнал болката, която това му причини, се изправи на крака на пода.

— Това наистина може да означава, че е по-малко вероятно Тим да е бил къртицата.

Сорая кимна.

— Което означава, че в ЦРУ продължава да действа техен човек.

* * *

Те седяха в кафене „Кактус“, малко под „Истиклал Кадеши“, тоест булевард „Независимост“, в изискания модерен квартал „Бейоглу“ на Истанбул. Масата бе отрупана с чинийки с мезета и крехки чашки гъсто и силно турско кафе. Вътре в заведението се говореше на различни езици — точно това им трябваше.

След обилната храна и третата чашка кафе Борн започваше да се чувства почти човек.

— Ясно е, че не можем да се доверим на никого в ЦРУ — каза той най-накрая. — Ако се добереш до компютър, ще можеш ли да пробиеш защитата на „Сентинел“?

Сорая поклати глава.

— Дори Тим не би могъл.

— Тогава ще трябва да се върнеш във Вашингтон — кимна Борн. — Трябва да разберем кой е къртицата. Докато продължава да действа там, нищо в ЦРУ не е сигурно, включително разследването за плана на „Дуджа“. Ще трябва да държиш под око измамника. След като и двамата работят за Фади, той ще те заведе до къртицата.

— Ще отида при Стария.

— Точно това не бива да правиш. Нямаме сигурно доказателство. Ще бъде твоята дума срещу тази на измамника. Твоята репутация вече бе опетнена от връзката ти с мен. А Стария обича Линдрос, вярва му безрезервно. Точно това прави плана на Фади толкова брилянтен. — Той поклати глава. — Не, няма да стигнеш доникъде, ако обвиниш Линдрос. Най-доброто решение е да държиш очите и ушите си отворени, а устата затворена. Не искам измамникът да разбере, че си по следите му. Той вече е склонен да те подозира. Той те изпрати да ме държиш под око, в края на краищата.

Мрачна усмивка се появи по нараненото му лице.

— Ще му дадем това, което иска. Ще му кажеш, че си присъствала на боя между мен и Лърнър на ферибота, по време на който сме се убили взаимно.

— Затова ме накара да хвърля проследяващото устройство през борда.

Борн кимна.

— Фади ще потвърди, че то е на дъното на Черно море.

Сорая се засмя.

— Това вече е нещо.

* * *

Надолу по улицата след кафене „Кактус“ имаше интернет кафе. Сорая плати, докато Борн седна пред един компютър в дъното. Той вече издирваше доктор Алън Съндърланд, когато Сорая си придърпа стол. Изглежда, доктор Съндърланд бе носител на множество награди и автор на редица книги. Една от страниците, която Борн отвори, съдържаше снимка на изтъкнатия специалист по паметта.

— Това не е човекът, който ме лекува — каза Борн, гледайки снимката. — Фади е използвал заместник. Лекар, който той е купил или заставил насила.

— Какво ти направи той?

— Не съм сигурен — каза Борн. — Той бърника из синапсите на мозъка ми, вкара невротрансмитери. Те потиснаха определени спомени, но и създадоха фалшиви. Спомени, които целят да ме накарат да приема измамника на мястото на Линдрос, спомени, които целят да ме отведат към смъртта ми.

— Това е ужасно, Джейсън. Сякаш някой е ровил из главата ти. Сорая постави ръка на рамото му. — Как се бориш с това?

— Всъщност не мога. Поне докато не намеря човека, който ми стори това.

Умът му незабавно се върна към разговора с фалшивия Съндърланд. Снимката на бюрото на красивата блондинка, която Съндърланд бе нарекъл Катя. Дали това бе част от прикритието? Борн отвори ума си, чу отново тона в гласа на Съндърланд. Не, той бе искрен за жената. Тя поне бе истинска за мъжа, който се бе представил като Алън Съндърланд.

А освен това акцентът на доктора… Борн си спомни, че го беше определил като румънски. Така че ето фактите: румънец, специалист по възстановяване на паметта, чиято съпруга се нарича Катя. Катя изглеждаше толкова спокойна пред фотоапарата, че нищо чудно да е модел или бивш модел. Всички тези частици и парченца не означаваха твърде много, помисли си той, но бе малко по-добре от съвсем нищо.

— Сега нека се върнем към началото.

Пръстите му летяха по клавиатурата. Малко по-късно изкара информация за Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, основателя на „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“.

— Той се е оженил преди 33 години за Мойра Каргил, най-малката дъщеря на Саймън и Джаки Каргил от рода Каргил и Денисън, известни меценати. Семейство Каргил са важна част от лондонското общество. Те твърдят, че могат да проследят потеклото си до времето на Хенри Осми. — Пръстите му продължиха танца си, мониторът бълваше още информация. — Мойра е родила три деца на Хамид ибн Ашеф: Абу Гази Надир ал Джамух ибн Хамид бил Ашеф ал Уахиб, по-малкия му брат Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, който между другото е поел ръководството на компанията същата година, когато аз и ти бяхме за пръв път в Одеса.

— Две седмици след като простреля Хамид ибн Ашеф — каза Сорая иззад рамото му. — А третото дете?

— Стигам и до това. — Борн плъзна надолу страницата на екрана. — Ето. Най-малката е дъщеря. — Той спря, сърцето му биеше в гърлото. Той изрече името й със свито гърло. — Сара ибн Ашеф. Починала.

— Нашата Сара — пое дъх Сара в ухото му.

— Така изглежда. — Изведнъж всичко си дойде на мястото. — Боже мой, Фади е един от синовете на Хамид ибн Ашеф.

Сорая изглеждаше зашеметена.

— Най-големият, предполагам, след като Карим е поел ръководството на „Интегрейтид“.

Борн си спомни сблъсъка си с Фади в прибоя на Черно море. Дълго време чаках този момент — бе казал Фади. Дълго време, за да те погледна отново в лицето. Дълго време, за да си отмъстя. Когато Борн го бе попитал какво има предвид, Фади бе изръмжал: Не може да си го забравил — не и това. Той би могъл да говори само за едно нещо.

— Аз убих сестра им — каза Борн, облягайки се назад. — Затова са ме въвлекли в разрушителния си план.

— Все още обаче сме далеч от това да разкрием самоличността на човека, представящ се за Мартин Линдрос — каза Сорая.

— Не се знае дали са запазили Мартин жив. — Борн отново насочи вниманието си към компютъра. — Но можем да намерим нещо за другия измамник. — Борн бе отворил уебстраницата на „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“. На нея бяха изброени служителите на холдинга, включително тези от отдела за проучване и развитие, пръснати в повече от дванайсет страни.

— Ако търсиш човека, представил се за доктор Съндърланд… това е все едно да търсиш игла в купа сено.

— Не е задължително — каза Борн. — Не забравяй, този човек бе специалист.

— По възстановяване на паметта.

— Точно така. — Тогава Борн си спомни друга част от разговора си със „Съндърланд“: — И по миниатюризация.

Имаше десетима лекари, които работеха в подобни области. Борн ги разгледа в мрежата един по един. Нито един от тях не беше човекът, извършил процедурата върху него.

— Сега какво? — попита Сорая.

Той затвори страницата, прехвърли се на архива с новините за компанията. Петнайсет минути ровене в статии за обявени сливания, разделяния, тримесечни доклади за печалби и загуби, наемания и уволнения на служители най-после го доведоха до материал за доктор Костин Вейнтроп, специалист по биофармацевтични нанотехнологии, сканираща микроскопия и молекулярна медицина.

— Изглежда, че доктор Вейнтроп е бил безцеремонно изхвърлен от „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ за предполагаема кражба на интелектуална собственост.

— Това не би ли трябвало да го зачеркне от списъка?

— Точно обратното. Помисли си. Официалното уволнение е попречило на Вейнтроп да си намери работа в законна лаборатория, да заеме преподавателско място в университет. Паднал е от върха и е потънал в забвение.

— Точно такава ситуация братът на Фади би могъл да изфабрикува. След това е можел да избира — или работа за Фади, или нищо.

Борн кимна.

— Това е хипотеза, която си струва да бъде проверена. — Той написа името на доктор Костин Вейнтроп и намери биографията му в мрежата. Всичко звучеше много интересно, но не беше убедително. Имаше обаче линк към снимки. Докторът позираше на някаква церемония по награждаване. До него бе съпругата му: високата красива блондинка, чиято снимка Борн бе видял в кабинета на Съндърланд. Оказа се бивш модел на списание „Пърфект Тен“. Името й бе Катя Степанова Вдова.

* * *

Марлин Дорф, командирът на ЦРУ, който отговаряше за „Скорпиън-5“ и „Скорпиън-6“, беше с капитански чин и това се оказа полезно, когато точно преди зазоряване той и екипът му бяха срещнали отряд морски пехотинци край град Ел Гейда, в района Шабуах, Южен Йемен.

Дорф бе подходящият човек за тази работа. Той познаваше Шабуах като дланта си. Кървавата история на района бе татуирана върху плътта му както от многобройни победи, така и от поражения. Въпреки уверенията на йеменското правителство Шабуах все още гъмжеше от ужасно много ислямски терористични групи. По време на студената война Съветският съюз, Източна Германия и Куба бяха разработили мрежа от тренировъчни лагери, скрити в този негостоприемен планински район. По това време Ел Гейда, където имаше множество кубински инструктори по тероризма, стана печално известна с обучението и въоръжаването на Народния фронт за освобождение на Оман. В един близък град източногерманците тренираха ключови членове на Саудитската комунистическа партия и Фронта за освобождение на Бахрейн в дейности по дестабилизиране, включително манипулиране на медиите за разпространяване на идеологиите на групите до всяко кътче на родните им страни, с цел подкопаване на духовния живот на сънародниците им. Макар че СССР и сателитите им напуснаха Южен Йемен през 1987 г., терористичните клетки останаха, откривайки нова сила в ръководството на отровната „Ал Каида“.

— Има ли вече нещо?

Дорф се обърна към капитан Лаури, командира на морските пехотинци, които щяха да придружават „Скорпиън-5“ и „Скорпиън-6“ до ядреното съоръжение на „Дуджа“. Лаури бе висок, рус, едър като мечка и два пъти по-опасен на вид.

Дорф, който бе виждал хора като него да извършват геройства и да умират в битка, вдигна сателитния си телефон „Турая“.

— Чакаме потвърждение.

Бяха се срещнали на опърлено от слънцето плато източно от Ел Гейда. Градът трептеше на сутрешната мараня, преброждан от неуморния вятър, заобиколен от планини и пустиня. Високи облаци, разпокъсвани от ветровете, се носеха по безбрежното синьо небе. Измазаните сгради на по десет–дванайсет етажа напомняха кутии с правоъгълни прозорци. Времето изглеждаше спряло, сякаш историята никога не бе продължила напред.

Двата военни отряда на платото мълчаха, бяха нащрек, напрегнати, готови за задачата, която знаеха, че предстои съвсем скоро. Те разбираха какъв е залогът. Всеки от тях бе готов да даде живота си, за да гарантира безопасността на страната си.

Докато чакаха, Дорф извади джипиеса си и показа на колегата си от морските пехотинци предполагаемата мишена, разположена на по-малко от сто километра на югозапад от сегашната им позиция.

Телефонът „Турая“ иззвъня. Дорф го постави на ухото си и слуша, докато мъжът, когото той смяташе за Мартин Линдрос, потвърди координатите, отбелязани предварително на джипиеса на Дорф.

— Да, сър — каза той спокойно в телефонната слушалка. — Очаквано време на пристигане: двайсет минути. Можете да разчитате на нас, сър.

Като прекъсна връзката, той кимна на Лаури. Двамата едновременно дадоха заповеди на хората си, които мълчаливо се качиха на четирите хеликоптера „Чинук“. Секунда по-късно перките се задвижиха, ускорявайки оборотите. Бойните хеликоптери се издигнаха два по два, съпътствани от големи облаци прах и пясък, които се завъртяха нагоре под формата на фин воал, който отчасти ги скри, докато не се издигнаха по-високо. След това се наклониха леко напред и поеха курс на югоизток.

* * *

Във Военната зала на петдесет метра под приземния етаж на Белия дом кипеше трескава активност. Плоските плазмени екрани показваха сателитни снимки на Южен Йемен — от общ план до конкретни топографски обекти и местности от района на Ел Гейда. Други представяха триизмерни картини на района около целта и придвижването на четирите хеликоптера „Чинук“.

Присъстващите бяха горе-долу същите, които се бяха събрали и за да въртят на шиш Стария: президентът; шефът на военното разузнаване Лутър Лавал, придружаван от двама свои генерали; министърът на отбраната Холидей; съветникът по националната сигурност и Гундарсън от Международната агенция за атомна енергия. Липсваше само Джон Мюлер.

— Десет минути до контакта — каза Стария. Имаше слушалка на главата си и беше свързан с кодирания комуникационен канал на командир Дорф.

— Припомнете ми отново — какви оръжия носи ударният отряд — провлачи министър Холидей от мястото си вляво на президента.

— Тези хеликоптери „Чинук“ са специално проектирани за нас от „Макдонъл Дъглас“^[1] — отвърна монотонно Стария. — Всъщност приличат повече на бойните хеликоптери „Апачи“ на същата компания, отколкото на стандартния „Чинук“. Както „Апачи“, те са оборудвани със система за локализация и прехващане на цели и лазерно насочване. Нашите хеликоптери „Чинук“ могат да удържат на попадения на 23-милиметрови снаряди. Що са отнася до нападателните оръжия, те носят пълен комплект противотанкови ракети „Хелфайър“, три автоматични оръдия М230 с 30-милиметрови снаряди и 12 ракети „Хидра 70“, които се изстрелват от установка М261. Ракетите са снабдени с неотделяеми бойни части с контактни взриватели или с многофункционални дистанционни взриватели.

Президентът се засмя някак твърде високо.

— Такива подробности би трябвало да задоволят дори теб, Бъд.

— Простете, господин директор — настоя Холидей, — но аз съм притеснен. Не споменахте нищо за сериозния пробив в сигурността във вашата централа.

— Какъв пробив? — Президентът изглеждаше озадачен, след това лицето му се наля с кръв. — За какво говори Бъд?

— Бяхме засегнати от компютърен вирус — отвърна директорът спокойно. Как, по дяволите, е разбрал за вируса? — Нашите компютърни специалисти ни увериха, че целостта на централния сървър не е нарушена. Нашата защитна система „Сентинел“ се погрижи за това. В момента прочистват системата.

— На ваше място, господин директор — не се отказваше министърът, — за нищо на света не бих подценявал какъвто и да е електронен пробив в сигурността на агенцията. Не и когато тези проклети терористи ни дишат във врата.

Като всеки лоялен васал Лавал поде разпита:

— Господин директор, твърдите, че вашите хора прочистват вируса. Но е факт, че вашата агенция е била подложена на електронна атака.

— Не се случва за първи път — призна директорът. — Повярвайте ми, няма да е и за последен.

— Въпреки това — продължи Лавал — една атака отвън…

— Не беше отвън. — Директорът отправи мрачен поглед към шефа на военното разузнаване. — След тревогата, която вдигна моят заместник Мартин Линдрос, открихме електронна следа, която ни доведе до къртицата — покойния Тим Хитнър. Последното, което е успял да свърши преди смъртта си, е било да вкара вирус в системата под предлог, че дешифрира код на „Дуджа“. Именно той се оказа двоичният код нарушител.

Погледът на Стария се премести към президента.

— Сега моля да се върнем към належащия въпрос. Колко неуспешни атаки трябва да изтърпя от тези двамата, преди президентът да сложи край?, почуди се той с горчивина.

Атмосферата във Военната зала бе напрегната, образите проблясваха на множеството екрани. Всички бяха с пресъхнала уста, очите им бяха приковани в плазмения екран, който показваше придвижването на четирите хеликоптера „Чинук“ над планинския терен. Графиките бяха като на видеоигра, но започнеше ли мисията, всички прилики с игра щяха да изчезнат.

— Те преминаха над най-западното пресъхнало речно корито — съобщи директорът. — Сега всичко, което ги дели от съоръжението на „Дуджа“, е малка планинска верига. Ще се насочат на югозапад. Хеликоптерите ще се движат по двойки.

* * *

— Имаме радиационна мъгла — съобщи Мартин Дорф на директора. Това беше странен феномен, който понякога се появяваше на зазоряване или през нощта в резултат от охлаждането на земната повърхност, когато слой от относително влажен въздух е блокиран точно над земята от по-сух въздух над него.

— Имате ли визуален контакт с целта? — Гласът на директора, изтънен и метален, прозвуча в ухото му.

— Не, сър. Приближаваме се, за да погледнем по-отблизо, но два от хеликоптерите стоят на позиции, охранявайки периметъра. — Той се обърна към Лаури, който кимна. — Норис — продължи Дорф към пилота на левия хеликоптер, — спусни се по-ниско.

Придружаващият ги „Чинук“ се гмурна надолу и перките му се врязаха в радиационната мъгла, разпръсквайки я.

— Там! — изкрещя Лаури.

Дорф видя група от шестима въоръжени мъже. Стреснати, те гледаха нагоре. Очите му проследиха пътеката, по която вървяха те, видя струпване на ниски, подобни на бункери сгради. Те приличаха на обичайните постройки в терористичен тренировъчен лагер. Именно така „Дуджа“ би замаскирала базата си.

Спуснал се ниско над земята, чинукът откри огън със своите автоматични оръдия М230. Последва градушка от 23-милиметрови снаряди. Мъжете паднаха на земята, откриха ответна стрелба, разпръснаха се, пак направиха опит да стрелят, но бяха покосени.

— Да вървим! — каза Дорф в микрофона си. — Комплексът е на половин километър оттук.

Хеликоптерът „Чинук“ пикира. Дорф чу как другите две машини излизат от периметъра, който охраняваха, и се насочват след тях.

— Изкарайте ракетите „Хелфайър“! — нареди Дорф. — Искам по една ракета от всеки хеликоптер, изстреляна по мой сигнал. Ако стреляме под различен ъгъл, и най-силно укрепените стени ще се сринат.

Другите три хеликоптера се приближаваха към целта.

— По мой знак — излая Дорф. — Сега!

Четири ракети „Хелфайър“ бяха изстреляни от долната част на хеликоптерите. Те се врязаха в комплекса от сгради, взривявайки се секунди една след друга. Изригна огнено кълбо. Ударната вълна разтърси хеликоптера. Големи облаци от катраненочерен дим се издигнаха от мишената.

След това настана ад.

* * *

Докато чакаше на опашка на международното летище „Ататюрк“, за да се качи на полета си за Вашингтон, Сорая извади мобилния си телефон. Откакто се раздели с Борн, ситуацията в централата не й излизаше от ума. Борн беше прав. Фалшивият Линдрос се беше поставил в перфектна позиция. Но защо си е направил толкова труд, за да проникне в ЦРУ? Заради разузнавателните данни? Едва ли. Фади бе достатъчно умен, за да знае, че няма начин неговият човек да пробие железните мерки за сигурност на ЦРУ и да изнесе информация. Значи явно проникването има за цел да попречи на усилията на „Тифон“ да спре „Дуджа“. За Сорая това означаваше план за атака. Активна дезинформация. Защото ако служителите на ЦРУ се втурнеха в безсмислено преследване, Фади и неговите хора можеха да се промъкнат незабелязани в САЩ. Това бе класическо подвеждане, най-старият трик. И често най-ефективният.

Борн я предупреди да не се свързва с директора, така че й оставаше следващата възможност: да се обади на Ан Хелд. Знаеше, че може да каже всичко на Ан, която щеше да намери начин да информира Стария, без никой друг да разбере. Това на практика щеше да изолира къртицата — който и да беше той.

Сорая се придвижи напред на опашката. Пътниците вече се качваха. Тя премисли идеята си още веднъж, след това набра личния номер на Ан. Телефонът звънеше ли звънеше и тя се улови, че се моли Ан да отговори. Не смееше да остави съобщение на гласовата поща, нито дори да предаде на Ан да я потърси. На седмото позвъняване Ан вдигна.

— Ан, слава богу! — Опашката се движеше бързо напред. — Сорая е. Слушай, имам много малко време. Връщам се във Вашингтон. Не казвай нищо, докато не свърша. Открих, че този Мартин Линдрос, който Борн доведе от Етиопия, е измамник.

— Измамник ли?

— Чу ме.

— Но това е невъзможно.

— Знам, че звучи безумно.

— Сорая, не знам какво е станало с теб, но повярвай ми, Линдрос си е съвсем истински. Дори мина през сканирането на ретината.

— Моля те, остави ме да довърша. Този човек — който и да е той — работи за Фади. Той е изпратен, за да ни отклони от следата на „Дуджа“. Ан, трябва да кажеш на Стария.

— Сега съм сигурна, че сте полудели. Ако кажа на Стария, че Мартин Линдрос е подставено лице, той ще накара да ме приберат в лудницата.

Сорая беше почти на изхода. Нямаше време.

— Ан, трябва да ми повярваш. Трябва да намериш начин да го убедиш.

— Трябва ми доказателство. Нещо съществено — каквото и да е.

— Но аз не…

Ан грабна химикал.

— Дай ми данните на полета си. Ще те посрещна на летището. Ще измислим нещо заедно, преди да отидем в централата.

Сорая й продиктува номера на полета си и времето за пристигане. Кимна към служителя на изхода, като му подаде бордната си карта.

* * *

Ракетите „Сайдуиндър“ изникнаха сякаш от нищото.

— Отдясно — изкрещя Дорф, но алармите пищяха във вътрешността на хеликоптера. Той видя как в най-нисколетящия „Чинук“ се забива ракета. Машината избухна в огнена топка и се стопи сред гъстия дим, издигащ се над разрушените сгради. Вторият хеликоптер бе улучен в опашката, докато се опитваше да избегне атаката. Цялата задна част се откъсна, кабината се килна настрани и се завъртя по спирала към бушуващия ад долу.

Дорф не можеше да мисли за третия хеликоптер. Трябваше да се концентрира върху собствения си. Залитна към пилота, щом хеликоптерът се наклони рязко.

— Засечена е приближаваща ракета, командире — докладва пилотът. — Вдясно от опашката ни. Последва бясна поредица от лупинги и гмуркания, от които човек спокойно можеше да си изпразни стомаха.

— Продължавай така — извика Дорф и погледна картечаря. — Искам да нагласиш многофункционален взривател за експлозия след пет секунди.

Онзи се облещи.

— Ще се взриви извънредно близко, командире. Може да пострадаме.

— На това се надявам — отвърна Дорф.

Той гледаше през прозореца, докато другият се залови за работа. На по-малко от сто метра от тях още една ракета „Сайдуиндър“ улучи целта си и взриви третия „Чинук“, който полетя към земята като камък. Останаха само те.

— Командире, ракетата се приближава към нас — предупреди пилотът. — Няма да издържа така още дълго.

Да се надяваме, че няма да ти се наложи, помисли си Дорф и потупа пилота по рамото.

— По мой знак завий наляво и се спусни възможно най-отвесно, разбра ли?

Пилотът кимна.

— Разбрано, командире.

— Дръж здраво машината — предупреди го Дорф, заслушан в пронизителния писък на ракетата, която раздираше въздуха в опит да стигне до тях. Времето им изтичаше.

Картечарят кимна към Дорф.

— Всичко е готово, капитане.

— Действай!

Чу се леко съскане и ракетата „Хидра 70“ бе изстреляна. Дорф преброи до две и стисна пилота за рамото:

— Сега! — извика той.

Хеликоптерът зави рязко наляво и се гмурна надолу. Земята приближаваше бързо, след миг ракетата „Хидра“ се взриви. Експлозията изхвърли машината напред и надясно. Дорф почувства горещината дори през бронирания „Чинук“. Това беше примамката и „Сайдуиндър“, която бе ракета земя-въздух, управлявана чрез механизъм с топлинно насочване, се спусна към центъра на експлозията и се взриви.

Хеликоптерът потрепери, едва се задържа, докато пилотът се опитваше да го измъкне от устремното движение надолу, после се залюля като махало и се изправи.

— Отлично се справи — стисна Дорф пилота по рамото. — Всички добре ли са? — Момчетата кимнаха, вдигнали палци. — Добре, сега тръгваме след вражеския самолет, който свали нашите.

* * *

След като Сорая потегли за летището, Борн започна да крои планове как да намери и разпита Несим Хатун — човекът, за когото работеше Евгений Фьодорович. Според Евгений Хатун работеше в квартал „Султанахмет“, не много близо до мястото, където беше Борн.

Едва се крепеше на краката си от изтощение. Не искаше дори да си го помисля, но прободната рана, нанесена му от Фади, буквално изсмукваше силите му. Схватката с Матю Лърнър му нанесе допълнителни поражения. Съзнаваше, че би било глупаво, чисто самоубийство, да издирва Несим Хатун в сегашното си състояние.

Затова реши най-напред да се възползва от услугите на някой местен лечител. Предпочиташе мароканските традиционни билкари и при положение, че разнообразните климатични зони на Турция позволяваха да бъдат отглеждани над единайсет хиляди вида растения, се надяваше сред многото магазини в Истанбул да намери и аптека, където продават нужните му лечебни билки.

След четирийсет и пет минути обикаляне и разпитване на случайни минувачи и търговци попадна на точно такова място. Намираше се насред оживен пазар; магазинче с тесни, прашни прозорци и специфичен въздух.

Вътре билкарят седеше на ниско столче и стриваше билки на прах с хаванче и чукало. Вдигна поглед да посрещне новодошлия и Борн видя воднисти, късогледи очи.

Въздухът бе тежък, задушлив, изпълнен с непознатите остри миризми на сушени билки, треви, стъбла, гъби, листа, спори, цветчета и подобни. По стените, от пода до тавана, имаше дървени чекмеджета и прегради, където лечителят държеше богатите си запаси от всякакви билки. Ако през прашните прозорци успяваше да проникне някаква светлина, тя бързо биваше всмуквана от уханния прах, трупан със счуканите през годините растения.

— Заповядайте — посрещна го билкарят на турски с марокански акцент. — Мога ли да направя нещо за вас?

Вместо отговор Борн се съблече до кръста и направо му показа превързаните си рани, синкавите натъртвания, прорезите корички от засъхнала кръв.

Лечителят протегна дългия си показалец. Беше дребен, слаб, дори мършав мъж с тъмната, жилава кожа на човек, роден в пустинята.

— Приближете се, моля.

Борн го послуша.

Воднистите очи на билкаря примигваха често.

— От какво се нуждаете?

— Да се възстановя — каза Борн на марокански арабски.

Билкарят се изправи, отиде до едно чекмедже, извади нещо като туфа кози косми.

— Huperzia serrate. Рядък мъх, който се среща в Северен Китай. — Лечителят седна на столчето си, остави хаванчето и чукалото и се зае да раздробява изсушения мъх на парченца.

— Вярвате или не, всичко, от което се нуждаете, се съдържа тук. Мъхът ще пребори възпалението, което изсмуква енергията от тялото ви. Заедно с това ще повиши значително умствената ви активност.

Мароканецът се обърна, взе чайник от печката и наля малко от горещата вода в медна съдинка. Пусна снопчетата мъх вътре, доля вода, покри съда с капак и го остави до хаванчето и чукалото. Борн се закопча и се настани на дървено столче.

Двамата седяха и мълчаха, в очакване да се запари билковата отвара. Очите на лечителя бяха воднисти и късогледи, но попиваха всяка черта от лицето на Борн.

— Кой си ти? — попита билкарят.

— Не знам.

— Може би един ден ще разбереш.

Запарката бе готова. Със сигурна ръка билкарят отсипа прецизно количество от нея в една чаша. Течността бе плътна, тъмна, гъста, пропита с аромата на мочурище.

— Изпий го. До дъно.

Вкусът бе отвратителен, но Борн изгълта отварата до последната капка.

— До един час тялото ти ще укрепне, умът ти ще заработи по-енергично. Възстановяването ще продължи няколко дни.

Борн се изправи и благодари на лечителя, докато му плащаше. Излязъл обратно на пазара, най-напред се отправи към магазин за дрехи, откъдето си купи традиционно турско облекло и обувки с тънки подметки. Собственикът му обясни как да стигне до „Истиклал Кадеши“ — главната търговска улица в богатия квартал „Бейоглу“, който се намираше отсреща на Златния рог, гледано откъм „Султанахмет“. Щом стигна там, влезе в магазин за сценично облекло и аксесоари и си избра брада и метална кутийка с лепило. Пред огледалото в магазина си залепи брадата.

После прерови другите стоки, избра си още някои неща, които сметна, че ще са му нужни, и натъпка всичко в малка, стара кожена чанта втора ръка. През цялото време, докато пазаруваше, бе изпълнен с неумолим гняв. Не можеше да забрави нито за миг онова, което му бяха сторили Вейнтроп и Фади. Врагът се беше промъкнал в главата му, бе намерил начин да влияе на мислите му, да разколебае решенията му. Как Фади е успял да вкара Вейнтроп в кабинета на истинския Съндърланд?

Погледна в телефона си номера на доктор Съндърланд и го набра. Кабинетът му не работеше по това време, но глас на запис го попита дали иска да си определи среща, да разбере работното време на доктора или да получи информация за кабинетите му във Вашингтон, Мериленд или Вирджиния. Борн избра втората възможност и разбра, че приемните часове на доктора са от 10 до 18 ч. в понеделник, сряда и петък. Кабинетът бе затворен в четвъртък. Той беше ходил при Съндърланд точно в четвъртък. Кой му беше запазил час?

Пот изби по челото му, а сърцето му заби по-бързо. Откъде хората на Фади са знаели, че Борн ще изведе водача им от килията? Сорая се бе обадила на Тим Хитнър, заради което Борн бе заподозрял, че именно той е къртицата. Но явно грешеше. Кой имаше достъп до вътрешните обаждания в мрежата на ЦРУ? Кой би могъл да ги подслушва? Явно е бил същият човек, който му бе уговорил час при Съндърланд в ден, когато докторът не приема.

Ан Хелд!

О, Господи! Дясната ръка на Стария. Не може да бъде. И все пак това беше единственото обяснение, което пасваше на събитията. Какъв по-добър избор за Фади и за всеки, който би искал да знае какво става в централата на ЦРУ?

Пръстите му набраха телефонния номер. Искаше да предупреди Сорая, преди тя да се е качила на самолета. Но гласовата й поща се включи незабавно, което означаваше, че телефонът й вече е изключен. Тя се беше качила в самолета и пътуваше към Вашингтон — към катастрофата.

Борн й остави съобщение, че Ан Хелд вероятно е къртицата, действаща в ЦРУ.