Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (37)

Трийсет и шеста глава

Фади чу писъци от болка, видя пукнатини, пълзящи по подсиления бетон, сякаш бе ударила мълния. След това по коридорите се надигна тътен и той разбра, че водата идва. Тонове вода наводняваха лабораториите и сега единствената мисъл на саудитеца беше ядреното устройство.

Той се спусна по коридора покрай асансьора. Прелетя покрай объркани пазачи, които го изгледаха в очакване на някакви указания. Той им нареди да отидат към предния вход да намерят Борн, след това забрави за тях. Те и без това бяха само пушечно месо. Смъртта им нямаше никакво значение. На тяхно място идваше безкраен поток млади мъже, жадуващи да го последват, готови да умрат за него, да бъдат принесени в жертва за каузата, за мечтата, че един ден ще живеят в праведен свят, в свят без неверници.

Това, че този откровено брутален мироглед му бе наложен от враговете му, бе даденост, принцип, по който бе живял през целия си съзнателен живот. Той си го повтаряше по няколко пъти на ден, макар че никога не му се беше случвало да има нужда да се оправдава пред себе си, за което и да е от своите решения или действия. Неговият ум, неговото сърце и ръката му бяха ръководени от Аллах и той вярваше изцяло в това. Възможността техният план да не успее никога не му бе идвала наум. Сега тази мисъл надделяваше над всички други, дори над натрапчивата му нужда да отмъсти сам за осакатяването на баща му или за смъртта на сестра му.

Тичайки надолу по стълбите, установи, че долното ниво вече е потънало до средата на прасците във вода. Той измъкна своя „Глок 36“, провери патроните 45-и калибър, увери се, че оръжието е заредено. Водата се плискаше в краката му, нивото й нарастваше с всяка следваща стъпка. Той имаше чувството, че се движи срещу прилива. Това го подсети за пореден път за сблъсъка му с Борн под кея в Одеса. Как само съжаляваше, че тогава не го довърши. Ако не беше проклетото куче, беше сигурен, че би се справил.

Но нямаше време за обвинения, а и той не беше човек, свикнал да живее с фрази като „Ами ако…“. Беше прагматик, така че сега се насочи към хеликоптера, където се намираше най-важният товар. За съжаление тайният изход към замаскираната площадка за хеликоптери бе в дъното на долното ниво. Това разположение беше умишлено, така че изходът да е възможно най-близо до ядрените лаборатории в случай на евентуална атака.

Това, което не влизаше в сметките му, бе възможността нападателите да разкрият подземната река. Надяваше се, че водата няма да причини щети при хеликоптерната площадка, тъй като по целия й периметър имаше доста широки отвори за оттичане. Тази мисъл го занимаваше, докато тичаше покрай отворената врата на операционната зала, където видя Катя. Тя стискаше неумело с две ръце една от неговите собствени полуавтоматични пушки. Но не жената на Вейнтроп прикова вниманието му, а видът на Мартин Линдрос, който стоеше с окървавени ръце над тялото на човека, който го беше осакатил — доктор Андърски.

* * *

Напевният ритъм на арабски молитви се промъкваше в тъмнината под моргата. Хората на Джамил се молеха, приведени над земята, обърнати към Мека. От дъното на рампата светлината се издигаше нагоре като пръстите на ръка. Тайрон носеше кецове, но Сорая се бе събула, за да заглуши стъпките си.

Като се придвижиха внимателно към долния край на рампата, Сорая и Тайрон надникнаха в мазето. Първото, което Сорая видя, бяха двете коли: белият шевролет и линкълнът. Зад тях имаше нещо, което приличаше на блестяща черна лимузина. От лявата страна на линкълна четирима мъже бяха коленичили на молитвени килимчета и бяха притиснали чела в земята. Отдясно имаше стъклена врата. Сорая изпружи шия, но не можа да намери подходящ ъгъл, за да надникне през стъклото.

Те чакаха. Най-после молитвите свършиха. Мъжете се изправиха, навиха килимчетата си и ги прибраха. След това групата се разпръсна. Двама от мъжете изчезнаха по спираловидна стълба от неръждаема стомана към самата морга. Останалите двама надянаха латексови ръкавици, отвориха вратите на линкълна, започнаха да го оглеждат толкова внимателно и старателно, сякаш бяха професионални криминолози.

Сорая, любопитна да разбере какво има зад стъклената врата, даде знак на Тайрон да остане на място и да я прикрива, ако е необходимо. Той кимна, извади евтин пистолет, дръжката му бе увита в черен изолирбанд, отдръпна се назад в дълбоката сянка. Не за първи път през последните няколко часа Сорая се почувства успокоена, че той е с нея. Той бе израсъл на улицата, познаваше Вашингтон много по-добре от нея.

Наблюдавайки двамата мъже да оглеждат линкълна, тя изчака, докато се обърнат с гръб към отвора на рампата, след това тихо изтича до вратата. Натисна дръжката, отвори вратата и се плъзна вътре.

Веднага я лъхна студ, който идваше от хладилните помещения, където държаха труповете. Пред нея имаше къс, широк коридор с шест отворени врати. Тя надникна през първата и видя телата на двамата мъже, която я бяха нападнали на строителната площадка. Съгласно строгата саудитска ислямска традиция бяха поставени на груби дървени маси и облечени в най-прости роби.

Сърцето й подскочи. Телата бяха първото неопровержимо доказателство, че Карим работи с група терористи от „Дуджа“ вътре във Вашингтон. Как бяха пропуснали тази спяща клетка на „Дуджа“ точно под носа им? Свръхмодерното оборудване за наблюдение бе добро, но дори и най-съвършената електронна система не можеше да следи всяко човешко същество, което се промъкваше през границите на Америка.

Втората и третата стая, в които влезе, бяха празни, но в четвъртата мъж с тъмна кожа, който беше обърнат с гръб към нея, се беше навел над маса за балсамиране. Той носеше латексови ръкавици и използваше уред, за да напълни тялото, поставено върху масата, с противна розова балсамираща течност. Той спираше начесто, оставяше настрани сондата и разтриваше с ръце рибешки бледата плът, за да може течността да проникне равномерно във всички вени и артерии на тялото.

Когато онзи се премести от дясната страна на тялото към лявата, Сорая можа да зърне главата, а след това и лицето на мъртвия. Веднага щом умът й преодоля шока и тя бе в състояние да осмисли видяното, й се наложи да прехапе устната си, за да не изкрещи.

„Не!“, помисли си тя. Страх и паника се бореха за надмощие в нея. Не може да бъде.

Но явно беше възможно.

Тук, в моргата, притежавана и управлявана от „Дуджа“, лежеше тялото на директора на ЦРУ. Стария бе мъртъв, в сърцето му зееше дупка от куршум.

* * *

В момента, в който запамети схемата на съоръжението, закачена на стената, Борн се втурна навън от паркинга. Почти веднага видя група въоръжени мъже от „Дуджа“ да тичат към него. Отскочи назад, за да избегне куршумите им, и се покатери на най-малкия джип. За щастие ключовете си бяха на мястото. Нямаше да се наложи да губи време, за да пали двигателя с жици.

Той изфорсира мотора и като натисна газта докрай, изстреля превозното средство напред, сякаш бе стрела от арбалет. Джипът се вряза в групата терористи, някои бяха смазани под колелата, други успяха да отскочат встрани. Той се носеше надолу по оста на съоръжението, докато не стигна до товарния асансьор.

Когато вратите се отвориха, вкара колата вътре, като пътьом премаза още четирима въоръжени мъже. Измъкна се от колата и натисна бутона за по-долното ниво. Грабна една полуавтоматична пушка, докато огромната кабина започна да се спуска надолу.

Асансьорът стигна до нужното ниво и спря, но вратите отказаха да се отворят. Коридорът бе пълен с вода. Борн натисна бутона за ръчно освобождаване на вратите, но и той не работеше.

Покатери се на покрива на джипа и блъсна малкия квадратен отвор на покрива на кабината с приклада на полуавтоматичната пушка. Панелът най-после поддаде. Борн се пъхна в отвора и като преметна оръжието си на гръб, се покатери горе. На покрива на кабината коленичи край правоъгълна контролна кутия и я отвори. Вътре намери електрическата верига, която задействаше вратите. Извади жиците и ги пренасочи към захранващия източник на повдигащия механизъм. Вратите веднага се отвориха и в асансьора нахлу голямо количество вода.

Като скочи обратно долу, Борн седна зад кормилото на джипа, запали двигателя и с пронизителен звук излезе в коридора на залятото с вода долно ниво. Насочи се към ядрените лаборатории, като форсираше двигателя, докато нивото на водата се покачваше. В един момент тя щеше да залее мотора, да го повреди и Борн да остане без предимството на джипа.

Но както се оказа след секунда, машината така или иначе му стана непотребна. Точно пред себе си видя Фади, застанал в средата на коридора, за да блокира пътя му. Силната му лява ръка стискаше Мартин Линдрос, докато в дясната се виждаше „Глок 36“, дулото на който бе притиснато до слепоочието на Мартин.

— Най-после си в ръцете ми, Борн! — изкрещя Фади през бученето на прииждащата вода и шума от двигателя на джипа. — Изключи мотора! Излез от колата! Веднага!

Борн го послуша. Сега, вече по-близо, видя нещо в дясното ухо на Фади. Безжична слушалка. Ето как арабинът бе следил комуникациите им.

— Хвърли пушката! Всички оръжия! Сега дръж ръцете си така, че да ги виждам, и тръгни много бавно към мен.

Борн тръгна, като шляпаше през водата, приковал поглед в нараненото лице на Мартин. В единственото око на приятеля му блестеше свирепа гордост. Борн интуитивно разбра, че Линдрос е намислил нещо и се опитва да го предупреди. Борн имаше собствен план как да се справи с Фади. Но Линдрос винаги бе искал да бъде герой.

В лявата ръка на Мартин се появи скалпел. Когато той го заби в бедрото на Фади, саудитецът произведе изстрел с глока. Беше се прицелил в главата на Линдрос, но болката от внезапното пробождане предизвика инстинктивен спазъм и куршумът прониза челюстта на Линдрос. Но все пак това бе 45-и калибър. Тялото на Мартин бе изхвърлено през вратата и падна в операционната зала зад нея.

Борн скочи и успя да удари Фади в слънчевия сплит, докато терористът се опитваше да извади скалпела от мускула си. И двамата паднаха назад във водата, която вече стигаше до коленете им. Борн хвана ръката му, която държеше пистолета, и я избута нагоре, така че Фади стреля във въздуха, без да улучи никого. В същия момент Фади измъкна скалпела от бедрото си и замахна към лявата част на тялото на Борн.

Борн беше готов. Той вдигна глока заедно с дясната ръка на Фади, така че острието се плъзна по дебелата цев на пистолета. Фади осъзна, че пистолетът е безполезен във вода, пусна го и като сграби Борн за ризата, го преметна по гръб. С помощта на десния си лакът натисна главата на Борн под водата, като същевременно продължи да мушка отново и отново с върха на скалпела.

Като се въртеше и гърчеше, Борн се опита да се предпази от наточеното острие. Същевременно се протегна и ръцете му се озоваха извън водата. Събрал цялата си сила, той блъсна дланите си в ушите на Фади. Терористът се огъна назад, ръцете му се вкопчиха в дясното му ухо. Ударът на Борн бе вкарал безжичната слушалка през тъпанчето му и го бе разкъсал.

Фади изпусна скалпела и загуби равновесие. Борн, усетил колебанието на противника си, посегна към Фади и в същия миг чу ужасен шум надолу по коридора. Саудитецът се опитваше да преодолее болката от пробитото си тъпанче, кръв шуртеше от дясното му ухо. Борн се протегна към него и в същия миг извитият нож на Фади проби дланта му.

Борн успя да омотае юмрука си с колана, който издърпа от панталоните си, и така да парира мушканията на Фади. Неминуемо обаче нарязаната кожа започна да се къса. Още една секунда и щеше да бъде беззащитен.

Бученето се засили. Какво ставаше? Фади, видял предимството си, поднови атаката си с прецизни удари, като черпеше неестествена сила от отчаянието си. Борн бе принуден да се отдръпне към операционната зала.

След това с ъгълчето на окото си видя размазано движение. Някой се беше втурнал през вратата на залата. Жена: Катя. Сълзи се стичаха по лицето й. Ръцете й бяха червени от кръв — кръвта на Мартин. Тя бе жената, която се беше опитала да избяга с него. Но след това Фади ги беше открил. Защо Мартин не я е отвел на някое безопасно място, както Борн го предупреди? Сега вече беше твърде късно.

— Погледни какво са му сторили! — простена Катя.

Борн видя нещо метално да проблясва в ръката й.

Газейки през коридора, Катя се приближи към него. В този момент тътенът стигна до трескава височина. Катя обърна глава, за да погледне надолу по коридора. Борн проследи погледа й, видя водна стена да изпълва коридора от пода до тавана, насочвайки се към тях.

Ножът на Фади мина през импровизирания му щит за последен път, след което всички слоеве се разпаднаха, разкривайки окървавените му кокалчета.

— Назад! — извика той към Катя. — Скрий се!

Вместо това тя продължи да гази към него. Но сега водата бе висока до кръста, течението й бе толкова силно, че тя не можеше да напредне повече към него. Фади се опита да нанесе смъртоносен удар, но Борн ритна през бушуващата вода, извади го от равновесие. Острието се завъртя, наранената ръка на Борн удари плоската му част и го изхвърли нагоре и надалеч.

Катя, осъзнала, че пътят й е препречен, хвърли металния предмет към Борн.

Той се протегна и го улови — двайсет и два сантиметров нож за ампутация. С плавно движение той го завъртя, заби първокласното острие в меката плът в основата на гърлото на Фади, след това го прокара през ключицата към гърдите.

Фади гледаше към него с отворена уста. В момента на смъртта си беше почти парализиран, безпомощен, без никаква мисъл. Замръзнал във времето. Очите му, които бяха започнали да се изцъклят, разкриваха, че се опитва да проумее нещо. Но не успя.

Бушуващата водна стена бе почти до тях. Борн не можеше да направи нищо друго, освен да се покатери върху разпорения труп на Фади. Той се вкопчи във вентилационната решетка, набра се нагоре. След това се протегна назад за Катя. По-късно така и не можа да си отговори на въпроса дали тя е могла да стигне до него. Тя стоеше там, гледайки в нищото, докато той й крещеше.

Борн понечи да се върне за нея, но тогава водата го блъсна със силата на гигантски юмрук и го остави без въздух. Водната стихия надигна глас, по-силен от воя на демоните на Рас Дежен, и тялото на Фади, заедно с Катя, бяха увлечени в бушуващия казан. Водата бучеше и се пенеше, помитайки всичко по пътя.