Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (2)

Първа глава

— Кога се появи този спомен, господин Борн? — попита доктор Съндърланд.

Джейсън Борн не можеше да седи спокойно и се разхождаше из изисканото, уютно помещение, което приличаше повече на работен кабинет в частен дом, отколкото като лекарски кабинет. Кремави стени, махагонова ламперия, великолепно бюро от тъмно дърво на птичи крака, два стола и малък диван. Стената зад бюрото на доктор Съндърланд бе запълнена с множеството му дипломи и с впечатляваща поредица от международни награди за новаторски терапевтични методи в психологията и психофармакологията, свързани с неговата специалност: паметта. Борн ги разгледа внимателно, след което погледна снимката в сребърна рамка на бюрото на лекаря.

— Как се казва? — попита Борн. — Жена ви.

— Катя — каза доктор Съндърланд след леко колебание.

Обикновено психиатрите избягват да говорят за личния си живот и за семействата си. В този случай обаче не е точно така, помисли си Борн…

Катя бе в ски екип. На главата си имаше плетена шапка с пискюл. Беше руса и много красива. Нещо в нея подсказваше, че се чувства комфортно пред фотоапарата. Тя се усмихваше в обектива, слънцето блестеше в очите й. Бръчиците около очите я правеха да изглежда особено уязвима.

Борн усети, че се просълзява. Някога би казал, че това са сълзите на Дейвид Уеб. Но двете враждуващи личности — Дейвид Уеб и Джейсън Борн, денят и нощта в душата му — най-после се бяха слели. Макар да бе вярно, че Дейвид Уеб, преподавател по лингвистика в Джорджтаунския университет, потъваше все по-дълбоко в сенките, бе толкова вярно и че Уеб бе смекчил най-параноичните и антисоциални ъгли на Борн. Борн не би могъл да живее в нормалния свят на Уеб, както и Уеб не би могъл да оцелее в жестокия, мрачен свят на Борн.

Гласът на доктор Съндърланд прекъсна мислите му.

— Моля, седнете, г-н Борн.

Борн го стори. Изпита някакво облекчение, когато откъсна поглед от снимката.

Лицето на доктор Съндърланд изразяваше искрено съчувствие.

— Проблясъците, господин Борн, са започнали след смъртта на жена ви, предполагам. Един такъв шок би…

— Не тогава, не — каза Джейсън Борн бързо. Но това бе лъжа. Късчетата спомени изплуваха отново през нощта, когато той видя Мари. Те го разбудиха — кошмарите се появяваха дори и под блясъка на лампите, които включваше.

Кръв. Кръв по ръцете му, кръв, покриваща гърдите му. Кръв по лицето на жената, която носи. Мари! Не, не беше Мари! Някоя друга, нежните извивки на шията й изглеждат още по-бледи заради стичащата се кръв. Животът й изтича покрай него, капейки по калдъръмената улица, докато бяга. Задъхва се в студената нощ. Къде е? Защо бяга? Боже мой, коя е тя?

Той бе скочил посред нощ, беше се облякъл, излязъл навън, тичайки през канадския провинциален пейзаж, докато не почувства болка отстрани. Мъртвешки бледата лунна светлина го следваше като окървавените му късчета спомени. Той не можеше да избяга нито от нея, нито от спомените си.

Сега беше в кабинета на този доктор. Той не му се доверяваше, макар че Мартин Линдрос, заместник-директорът на управлението и приятел на Борн, го насочи към него с впечатляващи препоръки. Линдрос бе взел името на Съндърланд от списък, изготвен от кабинета на директора на ЦРУ, а името на Ан Хелд в края на всяка страница потвърждаваше мнението му. Ан Хелд бе помощничката на директора, строгата му дясна ръка.

— Г-н Борн? — подкани го доктор Съндърланд.

Не че имаше значение. Той мярна лицето на Мари, бледа и бездиханна, почувства присъствието на Линдрос край себе си, докато слушаше английския с френско-канадски акцент на съдебния лекар.

— Вирусната пневмония беше много напреднала и положението беше неспасяемо. Можете да намерите утеха в това, че не е страдала. Тя заспа и повече не се събуди. — Лекарят бе отместил поглед от мъртвата жена към нейния съсипан от скръб съпруг и неговия приятел. — Да беше се върнала по-рано от тези ски.

Борн бе прехапал устни.

— Тя се грижеше за децата ни. Джейми си бе навехнал глезена при последното спускане. Алисън бе ужасно изплашена.

— Не е потърсила лекар? Глезенът сигурно е бил изкълчен или счупен.

— Вие не разбирате. Жена ми, цялото й семейство са хора, които обичат да са навън, фермери, издръжлива порода. Мари бе обучена от ранна възраст да се грижи за себе си сред природата. Тя не се страхуваше от нищо.

— Понякога — бе казал съдебният лекар — малко страх е полезен.

— Нямате право да я съдите! — бе изкрещял Борн с гняв и мъка.

— Прекарвате твърде много време с мъртвите — бе смъмрил Линдрос съдебния лекар. — Трябва да поработите върху социалните си умения.

— Извинявам се.

Борн си бе поел дъх, и обръщайки се към Линдрос, бе казал:

— Тя ми се обади, мислеше, че е просто настинка.

— Логично заключение — бе казал приятелят му. — При всяко положение мислите й са били насочени към сина и дъщеря й.

— И така, господин Борн, кога започнаха тези спомени?

Имаше далечен намек за румънски акцент в английския на доктор Съндърланд. Той бе мъж с високо и широко чело, със силна челюст и масивен нос, човек, който лесно внушаваше доверие. Носеше очила със стоманени рамки, а косата му бе сресана назад в причудлива, старомодна прическа. Той нямаше джобен компютър, не изпращаше текстови съобщения по време на сеанса. Не се занимаваше с няколко неща едновременно. Докторът носеше костюм с жилетка от плътен туид и папийонка на точки в бяло и червено.

— Така, така. — Доктор Съндърланд наклони голямата си глава и заприлича на сова. — Ще ми простите, но съм доста сигурен, че вие, как да се изразя, криете истината.

Борн настръхна.

— Крия…?

Доктор Съндърланд извади красив портфейл от крокодилска кожа, от който измъкна стодоларова банкнота. Вдигна я и каза:

— Готов съм да се обзаложа, че спомените са започнали веднага след като сте погребали жена си. Все пак този облог ще бъде невалиден, ако предпочетете да не кажете истината.

— Вие да не сте детектор на лъжата в човешки образ?

Доктор Съндърланд мъдро замълча.

— Вземете си парите — каза Борн най-накрая с въздишка. — Вие сте прав, разбира се. Спомените започнаха в деня, когато видях Мари за последен път.

— Какви бяха те?

Борн се поколеба.

— Гледах надолу към нея в погребалния дом. Сестра й и баща й вече я бяха идентифицирали и бяха взели тялото от съдебния лекар. Гледах надолу към нея — но не можех изобщо да я видя…

— Какво виждахте, господин Борн? — гласът на доктор Съндърланд бе мек и безпристрастен.

— Кръв. Видях кръв.

— И?

— Ами, всъщност нямаше кръв. Не и наистина. Това бе спомен, който изплува без предупреждение, без…

— Винаги става така, нали?

Борн кимна.

— Кръвта бе прясна, искреше, изглеждаше синкава на светлината на уличните лампи. Кръвта покриваше това лице…

— Чие лице?

— Не знам… на жена… но не беше Мари. Беше някоя друга.

— Можете ли да опишете тази жена? — попита доктор Съндърланд.

— За съжаление не мога. Не знам. И въпреки това я познавам. Знам, че я познавам.

Настъпи кратко мълчание, при което доктор Съндърланд вмъкна привидно несвързан с предишната тема въпрос.

— Кажете ми, господин Борн, коя дата сме днес?

— Нямам проблем с този вид памет.

Доктор Съндърланд наклони глава.

— Направете ми това удоволствие, моля.

— Четвъртък, трети февруари.

— Три месеца след погребението, откакто проблемът ви с паметта е започнал. Защо чакахте толкова дълго, преди да потърсите помощ?

Отново настъпи мълчание.

— Нещо стана миналата седмица — каза Борн най-накрая. — Видях… видях мой стар приятел.

Алекс Конклин, който вървеше надолу по улицата в стария град в Александрия^[1], където беше завел Джейми и Алисън на последната екскурзия. Те тъкмо бяха излезли от една сладоледена къща — „Баскин-Робинс“ — двамата носеха фунийки със сладолед, и там беше Конклин, огромният Алекс Конклин, неговият ментор, човекът зад самоличността на Джейсън Борн. Не можеше да си представи къде щеше да е без Конклин днес.

Доктор Съндърланд наведе глава.

— Не разбирам.

— Този приятел почина преди три години.

— Въпреки това вие го видяхте.

Борн кимна.

— Повиках го и когато той се обърна, държеше в ръцете си нещо… някого всъщност. Жена. Окървавена жена.

— Вашата окървавена жена.

— Да. В този момент си помислих, че полудявам.

Тогава той реши да изпрати децата при сестрата и бащата на Мари в Канада, където семейството имаше огромно ранчо. Така бе по-добре за тях, макар че Алисън и Джейми му липсваха ужасно. За тях не беше добре да са заедно сега.

Оттогава често сънуваше моментите, от които се страхуваше най-много: как се взира в бледото лице на Мари, взима вещите й от болницата, стои в тъмната стая в погребалното бюро, гледа надолу към тялото на Мари, лицето й е застинало, восъчно, гримирано така, както самата тя никога не би се гримирала. Той се навежда, протяга ръка и собственикът на погребалното бюро му предлага кърпичка, която Борн използва, за да изтрие червилото и ружа от лицето й. Той я целува, студенината на устните й преминава през него като електрически шок. Тя е мъртва, мъртва е. Това е краят, животът ми с нея свърши. С тих звук затваря капака на ковчега. Обръщайки се към собственика на погребалното бюро, казва: Промених мнението си. Не искам отворен ковчег. Не искам никой да я вижда така, особено децата.

— Въпреки това вие тръгнахте след него — настоя доктор Съндърланд. — Много странно. Като се има предвид вашата история, амнезията ви, травмата от преждевременната смърт на жена ви е отприщила някакъв особен спомен. Можете ли да се сетите по какъв начин починалият ви приятел е свързан с окървавената жена?

— Не.

Но, разбира се, това бе лъжа. Той подозираше, че преживява отново една стара мисия, на която Алекс Конклин го изпрати преди години.

Доктор Съндърланд събра пръстите си.

— Вашите проблясъци може да бъдат предизвикани от всичко, стига да е достатъчно ярко: нещо, което сте видели, помирисали, докоснали, като сън, който отново изплува. Само че за вас тези „сънища“ са реални. Това са вашите спомени; те наистина са се случили. — Той взе една златна писалка. — Без съмнение травма като тази, която сте преживели, би трябвало да е начело на този списък. И след това да повярвате, че сте видели някого, за когото знаете, че е мъртъв… Не е изненадващо, че проблясъците са станали по-чести.

Това бе вярно, но със засилването на спомените психическото му състояние ставаше все по-непоносимо. Този следобед в Джорджтаун бе изпратил децата си. Той изпитваше ужас, все още изпитваше ужас.

Мари я нямаше, бе изчезнала в един кошмарен, безсмислен миг. И сега не само споменът за нея го преследваше, но и тези древни мълчаливи улици, които го гледаха злобно, улици, които знаеха нещо за него, което той дори не подозираше. Това беше неговият кошмар: ще нахлуят спомените и той ще се къпе в студена пот. Ще лежи в мрака абсолютно сигурен, че никога няма да заспи. Той неминуемо заспиваше — дълбок, почти наркотичен сън, но когато излезеше от този ад, се обръщаше, все още в хватката на съня, търсейки както винаги топлото, апетитно тяло на Мари. И мисълта отново го връхлиташе като товарен влак, който се врязва в гърдите му.

Мари е мъртва. Мъртва, отишла си завинаги.

Сухият, ритмичен звук от драскането на доктор Съндърланд в бележника извади Борн от мрачната забрава.

— Тези проблясъци от спомени буквално ме побъркват.

— Нищо чудно. Вашето желание да откриете миналото си е всеобхватно. Аз бих го нарекъл дори натрапчиво. Една мания често лишава тези, които страдат от нея, от способността да живеят нормален живот, макар че аз мразя това понятие и го използвам рядко. Във всеки случай мисля, че мога да ви помогна.

Доктор Съндърланд разпери големите си мазолести ръце.

— Позволете ми да започна, като ви обясня същността на вашия проблем. Спомените възникват, когато електрически импулси карат синапсите в мозъка да отделят невротрансмитери или, с други думи, синапсите стрелят, както казваме ние. Това създава временна памет. За да стане тя постоянна, е необходимо да се извърши процес на затвърждаване. Не искам да ви отегчавам с подробни описания. Достатъчно е да кажем, че затвърждаването изисква синтез на нови протеини, следователно отнема много часове. През това време процесът може да бъде блокиран или възпрепятстван от множество неща — сериозна травма, например безсъзнание. Това се е случило с вас. Докато сте били в безсъзнание, вашата неестествена мозъчна активност е превърнала постоянните спомени във временни. Протеините, които създават временни спомени, се разпадат много бързо. За часове или дори за минути тези временни спомени изчезват.

— Но моите спомени се появяват отново от време на време.

— Това е заради травмата — физическа, емоционална или съчетание от двете, която може много бързо да залее определени синапси с невротрансмитери, тоест да възкреси, ако се изразим така, спомени, загубени преди.

Доктор Съндърланд се усмихна.

— Казвам ви всичко това, за да ви подготвя. Идеята за пълно изтриване на паметта, макар да е по-близка от когато и да било досега, е все още елемент на научната фантастика. Все пак като приложа най-новите процедури, мога да накарам паметта ви да се възстанови напълно. Ще трябва обаче да ми дадете две седмици.

— Давам ви днешния ден, докторе.

— Препоръчвам силно…

— Днес — каза Борн по-твърдо.

Доктор Съндърланд го изгледа изучаващо, потупвайки замислено със златната си писалка долната си устна.

— При тези обстоятелства… Смятам, че мога да потисна паметта ви. Това не е същото като изтриването.

— Разбирам.

— Добре — доктор Съндърланд удари с длани колената си и се изправи. — Елате в манипулационната и аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна. — Предупреждаващо вдигна показалец. — Предполагам, няма нужда да ви напомням, че паметта е ужасно изплъзващо се нещо.

— Няма никаква нужда — каза Борн и отново лошо предчувствие премина през него.

— Значи разбирате, че няма гаранции. Има отлични шансове моят метод да проработи, но за колко време…

Той сви рамене.

Борн кимна и последва доктор Съндърланд в съседното помещение. То бе малко по-голямо, подът бе постлан с типичния за лекарски кабинет линолеум на шарки, край стените бе наредено оборудване от неръждаема стомана, рафтове и шкафове. Единият ъгъл бе зает от малка мивка, под която се намираше червен пластмасов контейнер с етикет за опасни органични отпадъци, залепен на видно място върху него. В центъра на стаята имаше нещо като елегантен и футуристичен зъболекарски стол. Няколко подвижни манипулатора висяха от тавана и образуваха стегнат кръг около стола. Два медицински уреда с неизвестно предназначение бяха поставени върху колички с гумени колела. Стаята имаше подредения стерилен вид на операционна зала.

Борн седна на стола и изчака, докато доктор Съндърланд нагласи височината и наклона. След това докторът прикрепи осем електрода от една от подвижните колички към различни области по главата на Борн.

— Ще проведа две серии от тестове на вашите мозъчни вълни, веднъж, когато сте в съзнание, и втори път — в безсъзнание. Важно е, за да мога да оценя двете страни на мозъчната ви активност.

— И след това какво?

— Зависи от резултата — каза доктор Съндърланд. — Но лечението включва стимулирането на някои синапси в мозъка с определени сложни протеини. Виждате ли, ключът е в миниатюризацията. Това е една от моите специалности. Не можете да работите с протеини на такова миниатюрно ниво, без да сте специалист по миниатюризацията. Чували ли сте за нанотехтологията?

Борн кимна.

— Електронни компоненти с микроскопичен размер. На практика малки компютри.

— Точно така. — Очите на доктор Съндърланд блеснаха. Той изглеждаше много доволен от познанията на пациента си. — Тези сложни протеини — тези невротрансмитери — действат точно като наночастици, свързват й укрепват синапсите в областите на мозъка, към който ще ги насоча, за да блокират или да създават спомени.

Ненадейно Борн дръпна електрическите проводници, скочи и без да каже дума, излезе от кабинета. Той се затича по застлания с мрамор коридор, обувките му леко потракваха, сякаш някакво многокрако животно го преследваше. Защо ли позволяваше на някого да ровичка из мозъка му?

Двете врати за тоалетните бяха една до друга. Дръпна вратата, на която пишеше „Мъже“, втурна се вътре и опря ръце на бялата порцеланова мивка. Неговото лице, пребледняло, изглеждаше призрачно в огледалото. То отразяваше плочките зад него, като тези в погребалното бюро. Той видя Мари — лежаща неподвижно, с ръце, кръстосани върху стегнатия й корем. Тя се носеше, сякаш бе на лодка, сякаш плуваше в бърза река, която я отнасяше от него.

Той притисна чело в огледалото. Изведнъж сълзите му се отприщиха и се затъркаляха по бузите му. Спомни си Мари такава, каквато беше, косата й се развяваше на вятъра, кожата на тила й бе като сатен; когато се спускаха по Снейк Ривър, нейните силни, загорели на слънцето ръце въртяха греблото в пенещата се вода, безкрайното небе на Запада се отразяваше в очите й; когато той я помоли да се ожени за него в една от гранитните зали в Джорджтаунския университет, тя бе в черна тясна рокля под кожено палто, държаха си ръцете, смееха се по пътя към университетското коледно парти. Когато изрекоха клетвите си, техните ръце, вече с пръстени, се сляха, устните им се притиснаха, сърцата им биеха като едно. Той си спомняше, когато тя роди Алисън. Два дни преди Хелоуин тя седеше на шевната машина и шиеше костюм на призрачен пират за Джейми, когато водите й изтекоха. Раждането на Алисън бе трудно и мъчително. Накрая Мари започна да кърви. Той почти я бе изгубил, притискаше я в прегръдките си, молеше я да не го оставя. Сега я бе загубил завинаги…

Той плачеше и не можеше да спре.

И тогава, като призрак, който го преследваше, непознатото окървавено лице на жената отново изплува от дълбините на паметта му, заличавайки образа на любимата му Мари. Капеше кръв. Очите й гледаха невиждащо нагоре към него. Какво искаше тя? Защо го преследваше? Той отчаяно искаше да се измъкне оттук, от тази сграда, но знаеше, че няма да може. Не и след като собственият му мозък го атакуваше.

* * *

Доктор Съндърланд търпеливо чакаше със стиснати устни в кабинета си.

— Може ли да продължим?

Борн, чиито сетива все още бяха под впечатление на окървавеното лице, си пое дъх и кимна.

— Продължавайте.

Борн седна на стола и доктор Съндърланд отново прикачи електродите. Той завъртя един ключ на уреда върху подвижната количка и започна да наглася скали, някои от тях бързо, други бавно, трети почти предпазливо.

— Не се притеснявайте — каза доктор Съндърланд внимателно. — Няма да почувствате нищо.

Борн не почувства.

Когато доктор Съндърланд прецени, той натисна друг ключ и дълъг лист хартия, като онези, използвани в ЕКГ апаратите, излезе от един процеп. Доктор Съндърланд се взираше в разпечатката на мозъчните вълни на будния Борн.

Той не отбеляза нищо на разпечатката, но кимаше сам на себе си, веждите му се движеха като светкавици. Борн не можеше да каже дали това е добър или лош знак.

— Добре тогава — каза доктор Съндърланд най-накрая. Той изключи машината, отмести количката и я замени с другата.

Взе спринцовка от таблата на нейната блестяща метална повърхност. Борн успя да забележи, че тя е пълна с прозрачна течност.

— Инжекцията няма да ви накара да изпаднете напълно в безсъзнание, само ще заспите дълбоко, за да проверим делта-вълните, бавните мозъчни вълни. — В отговор на отработеното движение на палеца на лекаря малко от течността бликна от върха на иглата. — Трябва да видя дали има някакви необичайни пробиви в структурата на делта-вълните.

Борн кимна, а когато се събуди, сякаш не бе минало никакво време.

— Как се чувствате? — попита доктор Съндърланд.

— По-добре, мисля — каза Борн.

— Добре. — Доктор Съндърланд показа на Борн разпечатка. — Както предполагах, има аномалия в модела на делта-вълните. — Ето тук, виждате ли? И тук. — Той връчи на Борн втора разпечатка. — Това е моделът на вашите делта-вълни след лечението. Аномалията е намаляла значително. Съдейки по резултата, можем да предположим, че внезапните спомени ще изчезнат напълно в течение на следващите десет или горе-долу толкова дни. Макар че трябва да ви предупредя, че е възможно нещата да се влошат през следващите четиридесет и осем часа — времето, което е необходимо, за да се адаптират синапсите ви към лечението.

* * *

Краткият зимен здрач преливаше в нощ, когато Борн напусна сградата, където бе кабинетът на лекаря — голямо, облицовано с варовик здание в гръцки стил на „Кей Стрийт“. Леден вятър от Потомак, който лъхаше на фосфор и на гнило, омота полите на палтото около краката му.

Обърна се на другата страна, за да се предпази по-добре от праха и песъчинките, и видя отражението си във витрината на цветарски магазин, ярки букети цветя, изложени зад стъклото, като цветята на погребението на Мари.

Отдясно на него се отвори облицованата с месинг врата на магазина, отвътре излезе жена, прегърнала букет в ръцете си. Какъв беше ароматът, който се носеше от букета? Букет гардении, опаковани грижливо заради зимния мраз.

Сега той отново носеше в съзнанието си жената от неизвестното си минало, чувстваше кръвта й, гореща и пулсираща, върху дланите си. Тя бе по-млада, отколкото предположи, малко над двайсетте, не повече. Устните й се раздвижиха, карайки го да потръпне. Тя все още бе жива! Очите й го потърсиха. Кръвта се стичаше от полуотворената й уста. И думи, неясни, объркани. Той се опита да я чуе. Какво казваше? Опитваше ли се да му каже нещо? Коя бе тя?

При новия порив на силния вятър той се върна в мразовития вашингтонски здрач. Ужасяващият образ бе изчезнал. Дали уханието на гардениите бе извикало образа й в съзнанието му? Каква бе връзката?

Той се обърна с намерението да се върне при доктор Съндърланд, макар да бе предупреден, че известно време след лечението може да бъде измъчван от спомените си. Телефонът му иззвъня. За миг си помисли да не отговаря, но все пак отвори телефона и го приближи до ухото си.

Изненадан, чу гласа на Ан Хелд, помощничката на директора на ЦРУ. Представи си висока, слаба брюнетка на около трийсет години, с класически черти, розови устни и ледени сиви очи.

— Здравейте, господин Борн. Директорът иска да ви види. — Акцентът й бе „средноатлантически“, което означаваше нещо между нейната родна Британия и новата й родина Америка.

— Нямам желание да го виждам — възрази хладно Борн.

Ан Хелд въздъхна, явно обмисляйки отговора си.

— Господин Борн, освен самия Мартин Линдрос никой не знае по-добре от мен вашите антагонистични отношения със Стария и с ЦРУ като цяло. Бог ми е свидетел, че имате достатъчно причини: те ви използваха безброй пъти като примамка и после решиха, че сте се обърнали срещу тях. Но сега наистина трябва да дойдете.

— Звучи убедително. Но нищо на света няма да ме накара да си променя мнението. Ако директорът има да ми каже нещо, може да го направи чрез Мартин.

— Той иска да говори с вас именно за Мартин Линдрос.

Борн осъзна, че стиска силно телефона. Гласът му бе леденостуден, когато каза:

— Какво за Мартин?

— Това е. Не знам. Никой, освен Стария не знае. Той се е затворил в отдел „Сигнали“ още от сутринта. Дори и аз не съм го виждала. Преди три минути ми се обади и ми нареди да ви доведа.

— Какво точно каза?

— Точните му думи бяха: „Знам колко близки са Борн и Линдрос. Затова се нуждая от него.“ Господин Борн, умолявам ви да дойдете. Тук е обявен код „Меса“.

Код „Меса“ бе терминът, използван в ЦРУ за тревога от първа степен.

* * *

Докато Борн чакаше таксито, имаше време да помисли за Мартин Линдрос.

Колко пъти през последните години бяха говорили с Мартин за неговата съкровена, често болезнена тема за загубата на паметта? Едва ли Линдрос, заместник-директорът на ЦРУ, бе подходящ за довереник. Кой бе очаквал да станат приятели с Джейсън Борн? Не и самият Борн, чиято подозрителност и параноя бяха събудени, след като Линдрос се появи в кабинета на Уеб в университетското градче преди близо три години. Разбира се, Борн осъзна тогава, че той ще се опита отново да го вербува за ЦРУ. Това не беше чак толкова странно. В края на краищата Линдрос използваше новите си правомощия, за да превърне ЦРУ в по-стегната, по-чиста организация, която да е в състояние да се справи с глобалните заплахи на радикалния, фундаменталисткия ислям.

Една такава промяна би била просто немислима преди пет годни, когато Стария управляваше ЦРУ с желязна ръка. Но сега директорът наистина бе стар — в действителност и по име. Носеха се слухове, че вече не държи здраво юздите, че е време да се пенсионира с почести, преди да бъде уволнен. На Борн му се искаше да е така, но имаше вероятност слухът да е пуснат от самия директор, за да отстрани враговете, за които знаеше, че се крият в Белтуей^[2]. Той бе хитро старо копеле, което бе по-добре свързано с мрежата от стари момчета, върху която се крепеше Вашингтон, отколкото всеки друг, когото Борн бе срещал.

Червено-бялото такси спря, Борн се качи и даде адреса на шофьора. Настанявайки се на задната седалка, той отново потъна в мислите си.

За негова пълна изненада изобщо не стана дума за вербуване. На вечеря Борн започна да вижда Линдрос в различна светлина от времето, когато бяха заедно на мисии. Самият факт, че той променяше ЦРУ отвътре, го превърна в самотник в собствената му организация. Той се ползваше с абсолютното, безрезервно доверие на Стария, който виждаше в Линдрос нещо от своето младежко аз, но шефовете на седемте отдела се страхуваха от него, тъй като знаеха, че държи бъдещето им в ръцете си.

Линдрос имаше приятелка на име Мойра и нямаше други близки. Затова съчувстваше напълно на Борн.

— Ти нямаш минало, което да си спомняш — бе казал той на тази първа от многото вечери. — Аз нямам минало, което да си спомням…

Може би несъзнателно ги привлече един към друг това, че и двамата бяха преживели своя дълбока, незаличима травма. Чувството им за празнота породи приятелство и доверие.

Най-после, преди седмица, той си взе отпуска по здравословни причини от Джорджтаунския университет. Позвъни на Линдрос, но той не се обаждаше. Никой не можеше да му каже къде е Линдрос. На Борн му липсваше неговият внимателен, рационален анализ на все по-нерационалното му умствено състояние. И сега приятелят му бе в центъра на една мистерия, която бе накарала ЦРУ да премине в извънреден режим.

* * *

Щом получи потвърждение, че Джейсън Борн е напуснал сградата, Костин Вейнтроп — мъжът, който се наричаше доктор Съндърланд, стегнато и бързо опакова оборудването си в разделеното на части външно отделение на черен кожен куфар. От куфара извади лаптоп. Вейнтроп, експерт по миниатюризацията, която бе допълнение към специалността му върху човешката памет, го бе сглобил сам. Включи дигитална камера с висока разделителна способност в компютъра и изкара четири уголемени снимки на помещението от различни ъгли. Сравни ги с това, което виждаше пред себе си, за да се увери, че всеки предмет бе така, както го бе намерил, когато влезе в кабинета петнадесет минути преди пристигането на Борн. Когато свърши, изгаси светлините и отиде в кабинета.

Вейнтроп махна снимките, които бе поставил, и спря поглед върху жената, която бе нарекъл своя съпруга. Тя наистина бе съпругата му, неговата Катя от Прибалтика, жена му. Добре обмислената му откровеност помогна да спечели доверието на Борн. Той бе човек, който вярваше в правдоподобността. Затова използва снимката на съпругата си, а не на непозната жена. Когато създаваше една легенда — нова идентичност, той знаеше, че е важно в нея да бъдат вплетени частици от нещата, в които самият вярваш. Особено при човек с опита на Джейсън Борн. Във всеки случай снимката на Катя имаше желания ефект върху Борн. За нещастие напомни и на Вейнтроп къде бе тя и защо не може да я види. Изведнъж пръстите му се свиха в юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Той обаче бързо се съвзе от нездравото си самосъжаление. Постави лаптопа на ъгъла на бюрото на истинския доктор Съндърланд и изкара на екрана увеличения на дигиталните снимки, които бе направил на тази стая. Както и преди, беше внимателен до педантичност, докато се увери, че всяка една подробност в кабинета е така, както я бе намерил. Не биваше да остане никаква следа от присъствието му, след като си тръгне.

Четирибандовият му мобилен телефон иззвъня и той го приближи до ухото си.

— Готово — каза Вейнтроп на румънски. Можеше да го каже и на арабски, майчиния език на неговия работодател, но бяха решили, че румънският би привлякъл по-малко внимание.

— Доволен ли си? — Това бе различен глас, някак по-дълбок, по-груб от покоряващия глас на мъжа, който го беше наел. Гласът принадлежеше на човек, който умееше да печели фанатични последователи.

— Определено. Доизгладих и усъвършенствах процедурата върху обектите за изследвания, които ми предоставихте. Всичко, за което се договорихме, е направено.

— Доказателството за това ще се прояви скоро.

В тона се долавяше подчертано нетърпение, съчетано с нотка на безпокойство.

— Имай вяра, приятелю — каза Вейнтроп и прекъсна връзката.

Той прибра лаптопа, дигиталната камера и кабела, след това облече балтона си от туид и нахлупи мека шапка.

Хвана куфарчето си в едната ръка и хвърли последен внимателен поглед наоколо. Нямаше място за грешка във високоспециализираната работа, която вършеше.

Удовлетворен, изгаси лампата и при пълен мрак се измъкна от кабинета. В коридора погледна часовника си. 16,46 ч. С три минути повече, но все пак във времевия толеранс, отпуснат от работодателя му. Беше четвъртък, 23 февруари, както бе казал Борн. В четвъртък доктор Съндърланд нямаше приемни часове.