Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (30)

Двайсет и девета глава

Ан никога не бе виждала Джамил толкова ядосан. Той беше бесен на директора. Беше бесен и на нея. Той не я удари, нито й крещя. Стори нещо далеч по-лошо: не й обръщаше внимание.

Когато се захвана с работата си, Ан бе съкрушена от отчаянието, което смяташе, че е останало в миналото. За да бъдеш метреса, беше нужна определена нагласа, нещо, с което трябва да свикнеш, като тъпата болка в развален зъб. Трябваше да се научиш да прекарваш без любовника си рождени дни, свети Валентин, Коледа, годишнината от срещата ви, първия път, когато сте спали заедно, първия път, когато е останал за през нощта, първата закуска, изядена с неподправена детска радост. Всички тези неща бяха отказани на една метреса.

Отначало тази особена самота беше непоносима за Ан. Тя се опитваше да му се обади, когато той не можеше да бъде с нея през деня — и през нощта! — когато най-много копнееше за него. Докато той не й обясни внимателно, но твърдо, че не бива да го прави. Когато не беше физически с нея, тя трябваше да забравя, че той съществува. Но това е невъзможно — простена тя мислено, докато се усмихваше и кимаше в знак на съгласие. Тя знаеше, че е жизненоважно той да повярва, че тя го разбира. Инстинктите й я предупреждаваха, че ако не й вярва, ще я напусне. Ако го беше направил, тя сигурно щеше да умре.

Така че Ан се преструваше заради него, заради собственото си оцеляване. И постепенно се научи как да се справя. Тя не забравяше, че той съществува, разбира се. Това бе невъзможно. Но се научи да разглежда времето си с него като филм, който ходеше да гледа от време на време. Междувременно можеше да пази филма в главата си, както правят всички хора с филмите, които обожават, филми, които копнеят да гледат отново и отново. По този начин тя бе в състояние да води един повече или по-малко нормален живот. Защото дълбоко в себе си, където рядко се осмеляваше да надникне, си даваше сметка, че без него щеше да живее само наполовина.

И сега, тъй като бе допуснала Сорая да избяга, той не говореше с нея изобщо. Минаваше покрай бюрото й на път от и към кабинета на Стария, без да я забелязва, сякаш не съществуваше, без да обръща внимание на подутината на бузата й, където я беше ударила с лакътя си Сорая. Най-лошото се беше случило, единственото, което я ужасяваше от момента, когато се беше влюбила дълбоко, лудо, необратимо: че го е провалила.

Тя се замисли дали е намерил компрометиращата информация за министъра на отбраната Холидей. В един момент беше абсолютно сигурна в това, но тогава Стария я помоли да му уреди среща с Лутър Лавал, шефа на военното разузнаване, а не с министъра на отбраната. Какво замисляше той?

Тя беше в неведение и за съдбата на Сорая. Дали е заловена? Дали е убита? Не знаеше, защото Джамил я бе изолирал напълно. Не споделяше леглото му, не споделяше доверието му. Вече не можеше да се притиска към тялото му, горещо като пустинен вятър. В сърцето си тя подозираше, че Сорая е още жива. Ако хората на Джамил бяха заловили Сорая, той сигурно би й простил греха, че е допуснала бягството й. Тя изпита хлад. Това, което Сорая знаеше, бе като гилотина, надвиснала над главата й. Целият живот на Ан можеше да бъде разкрит като лъжа, щеше да бъде съдена за държавна измяна.

Част от съзнанието й се ангажира с всекидневните задължения. Тя изслуша Стария, когато я повика в кабинета си, вкара в компютъра нарежданията му, принтира ги, за да ги подпише. Позвъни на местата, където й беше поръчал, и разпредели дългите му дни с прецизността на военна кампания. Тя бдеше над телефонните му линии толкова яростно, колкото винаги го бе правила. Но друга част от ума й трескаво мислеше как би могла да поправи фаталната грешка, която бе допуснала.

Тя трябваше да си върне Джамил. Изкуплението имаше много форми, но не и за него. Той бе бедуин. Умът му бе заключен в древните обичаи на пустинята. Изгнание или смърт, това бе изборът. Тя трябваше да намери Сорая. Кръвта по ръцете й беше единственото нещо, което щеше да й го върне. Тя трябваше да убие Сорая сама.

* * *

Борн се събуди. Опита се да помръдне, но разбра, че е завързан с въжета за две от металните халки, забити в пода на приюта. Един мъж се наведе над него, кавказец с изпито лице и очи, прозрачни като лед. Той носеше кожено пилотско яке и кепе със сребърна емблема с формата на две крила.

Пилотът на самолета. От това, как изглеждаше, Борн предположи, че е от онези пилоти, които се мислят за небесни каубои.

Ухилен, той гледаше надолу към Борн.

— К’во правиш тук? — попита на много лош арабски. — Разглеждаш летателния ми план. Шпионираш ме. — Той поклати глава преднамерено превзето като детегледачка, мъмреща повереното й хлапе. — Това е забранено. Разбра ли? За-бра-не-но. — Той стисна устни. — Чатна ли? — добави той на английски.

После показа на Борн това, което държеше в ръцете си: проследяващото устройство.

— Какво е т’ва, гадно копеле? А? Кой, по дяволите, си ти? Кой те прати? — Той извади нож и доближи дългото острие до лицето на Борн. — Отговори ми, проклет да си, или ще те разпоря като коледна пуйка! Ти знаеш ли какво е Коледа? А?

Борн го гледаше с празни очи. Отвори уста и произнесе нещо много тихо.

— К’во? — Пилотът се приближи до Борн. — К’во каза?

Борн напрегна коремните си мускули, изхвърли краката си нагоре във въздуха и ги затвори така, че глезените му се кръстосаха зад врата на пилота. Стисна ги силно и дръпна пилота надолу. Главата му се удари в твърдия под с такава сила, че скулата му се раздроби. Той веднага загуби съзнание.

Борн изви глава и успя да види ножа на пода зад главата си. Беше от другата страна на металните халки. Сгъна краката си, сви тялото си на топка и се заклати напред-назад, набирайки инерция. Когато прецени, че има достатъчно сила, той се залюля и макар с вързани китки, се преметна във въздуха назад, мина над халките и се приземи на колене от другата страна на металните пръстени.

Протягайки крак, той захвана ножа с върха на обувката си, ритна го, така че дръжката изтрака в халката, за която бе вързана дясната му ръка, и успя да го хване. После намести въжето върху острието и започна да реже.

Това бе трудна и неудобна работа. Не можеше да упражни натиска, който би искал, така че напредваше ужасно бавно. От мястото, където бе коленичил, не можеше да види екрана на проследяващото устройство и нямаше представа къде е Мута ибн Азиз. Знаеше само, че той може да влезе всеки момент.

Най-сетне успя да пререже въжето. Бързо сряза и другото въже, с което бе вързана лявата му ръка, и се почувства свободен. Втурна се към проследяващото устройство и погледна към екрана. Точката на Мута ибн Азиз все още беше на разстояние от него. Борн претърколи пилота и свали дрехите му, които облече една след друга, макар че ризата му беше твърде малка, а панталоните твърде широки в кръста. След като се нагласи в дрехите на пилота, доколкото можа, той измъкна от чантата си различните неща, които бе купил от магазина за театрални принадлежности в Истанбул. Постави малко квадратно огледало на пода, за да вижда отражението на лицето си, и извади протезите от устата си. След това пристъпи към процеса по превръщането си в пилота.

Борн подреди и промени косата си, измени тена на лицето си, добави двойка протези, така че челюстта му да изглежда по-издължена. Нямаше цветни лещи, но в мрака на нощта дегизировката щеше да мине. За щастие можа да нахлупи кепето на пилота ниско над челото си.

Хвърли още един поглед към проследяващото устройство, след което прерови портфейла и документите на пилота. Името му бе Уолтър Б. Даруин. Американски емигрант с паспорти, които го идентифицираха като гражданин на три различни държави. За Борн това беше разбираемо. Той имаше военна татуировка на едното рамо и думите „Майната ти и на теб“ на другото. Какво правеше, превозвайки терористи по света, бе загадка. Не че имаше значение сега. Пилотската кариера на Уолтър Даруин бе приключила. Борн издърпа голото тяло в задната стая и го покри с прашна мушама.

Върна се обратно и взе от масата летателния план. Беше осем без двайсет. Без да изпуска от поглед точката на монитора, той прибра плана в чантата си, взе една от лампите и тръгна да търси мястото за приземяване.

* * *

Ан знаеше, че Сорая е твърде умна, за да се появи някъде около апартамента си. Преструвайки се на Ким Лъвет, приятелката на Сорая от Отдела за разследване на пожари, тя се обади на майката и на сестрата на Тим Хитнър. Те не бяха чували или виждали Сорая, след като им беше съобщила, че Тим е бил застрелян. Ако Сорая беше ходила там, може би ги е предупредила за жена на име Ан Хелд. Но сигурно щеше да поиска да разговаря с най-добрата си приятелка. Ан си помисли дали да не се обади лично на Ким Лъвет, когато й дойде по-добра идея. След като напусна офиса същата вечер, тя взе такси до лабораторията на Отдела за разследване на пожари на „Върмънт Авеню“ и 11 улица.

Намери лабораторията на Ким и влезе вътре.

— Аз съм Ан Хелд — каза тя. — Със Сорая сме колеги.

Ким остави работата си: две метални табли, пълни с пепел, овъглени парчета кости и полуизгорели дрехи. Тя се протегна като котка, свали латексовите ръкавици и енергично стисна ръката на Ан.

— Е — каза Ким, — какво ви води в това мрачно място?

— Всъщност Сорая.

Ким веднага застана нащрек.

— Случило ли се е нещо с нея?

— Това се опитвам да разбера. Мислех си дали не сте се чували?

Ким поклати глава.

— Но това едва ли е необичайно. — Тя се замисли. — Може би не означава нищо, но преди няколко дни един детектив от полицията се интересуваше от нея. Те се срещнаха тук, в лабораторията. Той искаше да дойде с нея за някакво разследване или нещо подобно, но Сорая отказа. Имах чувството обаче, че интересът към нея беше повече от професионален.

— Помните ли датата и името на детектива?

Ким й каза датата.

— Що се отнася до името, записах си го тук някъде. — Тя прерови няколкото купчини с документи върху масата. — А, ето го — каза, измъквайки откъснато парче хартия. — Детектив Уилям Овъртън.

* * *

Колко е малък светът, помисли си Ан, докато излизаше от сградата на Отдела за разследване на пожари. Колко пълен със съвпадения. Ченгето, което я беше следило, бе следило и Сорая. Той бе мъртъв, разбира се, но може би все още можеше да й каже къде да намери Сорая.

Използвайки мобилния си телефон, Ан бързо намери участъка на детектив Уилям Овъртън, адреса му и името на командващия офицер. Пристигна там, представи се и каза на дежурния сержант, че трябва да види капитан Морел по спешен въпрос. Когато той се заинати, тя прибягна до името на Стария. Сержантът вдигна телефона и пет минути по-късно млад униформен полицай я придружи до ъгловия кабинет на капитан Морел.

Той освободи униформения и предложи на Ан да седне.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Хелд? — Беше дребен мъж с изтъняваща коса, наболи мустаци и очи, които бяха видели твърде много смърт. — Дежурният ми каза, че става дума за спешен въпрос.

Ан пристъпи направо към темата.

— ЦРУ разследва изчезването на детектив Овъртън.

— Бил Овъртън? Моят Бил Овъртън? — Капитан Морел изглеждаше объркан. — Защо…?

— Въпрос на национална сигурност — каза Ан, използвайки безпогрешно действащата при всякакви случаи фраза, която тези дни никой не би могъл да оспори. — Трябва да видя всичките му записки през последния месец, както и личните му вещи.

— Да, разбира се. — Той се изправи. — Докато продължава разследването, ние държим всичко тук.

— Ще ви информираме лично за всяка стъпка, капитане — увери го тя.

— Ценя това.

Той отвори вратата и изкрещя „Ричи!“ към коридора. Същият млад униформен служител послушно се появи.

— Ричи, осигури на мис Хелд достъп до нещата на Овъртън.

— Да, сър. — Ричи се обърна към Ан: — Бихте ли ме последвали, мадам?

Господи, това обръщение я накара да се почувства стара.

Полицаят я поведе по коридора, по метални стълби към приземна стая, пазена от мрежа от пода до тавана със заключена врата. Отключи вратата и се насочи към странични метални лавици, по които бяха подредени кашони по азбучен ред с написани на пишеща машина етикети.

Той свали две кутии и ги стовари на една маса до задната стена.

— Служебни документи — каза той, като посочи кашона отляво. — В другия са личните му вещи.

Той погледна към нея, послушно очаквайки някакъв жест.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всичко е наред, полицай Ричи — каза Ан с усмивка. — Мога да се справя оттук нататък.

— Добре. Е, аз ще ви оставя тогава. Ще бъда в съседната стая, ако ви потрябвам.

Когато остана сама, Ан изпразни левия кашон и струпа всичко на купчина. Записките му отдели на една страна. Щом се увери, че няма нищо ценно в купчината, тя насочи вниманието си към записките. Проучваше ги внимателно и методично, обръщайки особено внимание на бележките около датата, когато Овъртън се беше срещнал със Сорая в Отдела за разследване на пожари. Нямаше нищо.

— По дяволите! — промърмори тя и започна да рови в другия кашон, пълен с лични вещи на Овъртън. Те се оказаха дори по-жалки, отколкото бе очаквала: евтин гребен и четка с тънко снопче оплетени косми по тях, две кутийки с лекарство против киселини, едната отворена, синя риза, изцапана на джоба с нещо, което приличаше на сос марината, отвратителна полиестерна вратовръзка на червени и сини ивици, снимка на глупаво хилещ се млад мъж във футболен екип, вероятно синът на Овъртън, кутия шоколадови дражета със стафиди, още една с други дребни бонбони, и двете неотворени. Това бе всичко.

— По дяволите!

С рязък жест тя помете мизерните останки от живота на Овъртън от масата. Беше на път да си тръгне, когато видя нещо бяло да се подава от джоба на синята риза. Наведе се и го измъкна с върха на пръстите си. Беше парче разчертана хартия, сгъната на четири. Разгъна я и видя надраскано със синя химикалка:

С. Мур — 8 & 12 Нортийст (пров.)

Сърцето на Сорая заби бързо. Беше това, което търсеше. С. Мур без съмнение бе Сорая; (пров.) можеше да означава „проверка“. Разбира се, 8 улица не пресичаше 12 улица в Нортийст или в друг район на Вашингтон. Във всеки случай бе ясно, че Овъртън бе проследил Сорая в североизточната част на Вашингтон. Какво, по дяволите, е правила там? Каквото и да е, държала го е в тайна от ЦРУ.

Ан се взираше в бележката, която Овъртън беше нахвърлял сам за себе си, опитвайки се да я разбере. И изведнъж прозрението я осени и тя се засмя. Дванайсетата буква от азбуката бе „Л“. 8 улица и „Ел Стрийт“, Нортийст.

Ако Сорая беше жива, повече от вероятно е да се укрива там.

* * *

Когато Борн премина между двете огромни скали, светлината на лампата му посочи пътя, по който бе поел Мута ибн Азиз. Той продължи да върви на запад може би около километър, преди да завие рязко на североизток. Изкачи се по един лек наклон, след което пътят тръгна почти директно на север, надолу в плитка падина, която постепенно премина в началото на голямо плато.

Той се приближаваше до Мута ибн Азиз, който през последната минута бе спрял да се движи. Боровата гора все още беше гъста, земята бе покрита с борови иглички, които излъчваха аромат и заглушаваха звука.

След по-малко от пет минути обаче гората просто свърши. Тя явно бе изсечена, за да се освободи място за ивица за приземяване, достатъчно голяма за самолета, който стоеше в единия край на пистата от утъпкана пръст.

Мута ибн Азиз вече беше там, в основата на подвижната стълба. Борн излезе от гората и се насочи директно към самолета „Сайтейшън Соврин“. Катраненочерното небе бе изпъстрено с хиляди звезди, които проблясваха хладно като диаманти върху кадифена подложка. Бриз, наситен с дъх на море, си играеше по разчистения връх на хълма.

— Време е да тръгваме — каза Мута ибн Азиз. — Всичко наред ли е?

Борн кимна. Мута ибн Азиз натиска един бутон на малък черен предмет в ръката си и светлините на пистата припламнаха. Борн го последва по стълбата и я издърпа, щом влезе вътре. Той познаваше самолета „Сайтейшън“, който имаше обсег над 2800 мили и максимална скорост от 513 мили в час.

Седна спокойно в пилотското кресло, натисна нужните бутони, нагласи скалите, докато минаваше през сложните проверки преди излитането. Всичко беше наред.

Освободи спирачките и натисна дросела напред. Самолетът реагира веднага и пое бавно по пистата, набирайки скорост. Издигна се рязко в черното, обсипано със звезди небе, оставяйки зад себе си Златния рог, портата към Азия.