Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (27)

Двайсет и шеста глава

Кварталът, в който Несим Хатун въртеше някаква търговия, все още неизвестна за Борн, бе кръстен на султан Ахмет Първи, който през първото десетилетие на XVII век построил Синята джамия в сърцето на поселището, наречено от европейците през XIX век Стамбул. Това бе центърът на някога огромната Византийска империя, която в най-добрите си времена се бе простирала от Южна Испания до България и Египет.

Съвременният квартал „Султанахмет“ не бе загубил нито впечатляващата си архитектура, нито способността си да внушава респект. Центърът му представляваше хълм, наречен Хиподрума, със Синята джамия от едната страна и „Света София“ от другата. Двете бяха свързани с малък парк. Сега социалният център на квартала бе близкият „Акбиюк Кадеши“, чийто северен край излизаше на двореца „Топкапъ“. От двете страни на тази широка улица имаше магазини, барове, кафенета, бакалии, ресторанти, а в сряда сутрин и уличен пазар.

Борн се сливаше идеално с шумните орди, които изпълваха „Акбиюк Кадеши“. Беше облечен в традиционни турски дрехи, лицето му бе скрито зад гъста брада.

Спря край уличен продавач, да си купи симид и бледо-жълто кисело мляко, изяде ги, докато се оглеждаше наоколо. Мошеници въртяха съмнителния си бизнес, търговци крещяха цените на стоките си, местни хора се пазаряха, туристите бяха систематично оскубвани от находчиви турци. Бизнесмени с мобилни телефони, хлапета, които се снимаха с мобилни телефони, тийнейджъри, които слушаха шумна музика, току-що качена на мобилните им телефони… Смях и сълзи, усмивки на влюбени, гневни викове на каращи се. Тюрлюгювеч от човешки емоции, които озаряваха ароматните облаци, идващи на талази от количките, където цвъртеше агнешко и зеленчуци на шиш.

След като хапна на крак, Борн се запъти право към един магазин за килими и след кратък добронамерен пазарлък със собственика си купи молитвено килимче. Когато той си тръгна, и двамата бяха доволни от направената сделка.

* * *

Синята джамия, към която Борн вървеше, стиснал под мишница молитвеното си килимче, бе обградена от шест високи минарета. Тяхната поява беше грешка. Султан Ахмет Първи казал на архитекта, че иска джамията да има златно минаре. „Алтън“ на турски е злато, но архитектът не дочул и разбрал „алтъ“ — шест. Въпреки това Ахмет Първи бил доволен от резултата, защото по това време никой друг султан нямал джамия с толкова много минарета.

Както се полага на едно такова великолепно здание, джамията имаше множество порти. Повечето посетители влизаха от северната страна, но мюсюлманите предпочитаха западната. Именно нея избра Борн. Вътре той спря, събу си обувките, постави ги настрана, пъхнати в найлонова торбичка, която му подаде младо момче. Покри си главата, изми си стъпалата, шията и ръцете от лактите до китките в каменен басейн. Влизайки в самата джамия, постави своето молитвено килимче върху застлания с килими мраморен под и коленичи върху него.

Вътрешността на джамията бе във византийски стил, покрита със сложни украси, филигранни резби, светли кръгове, хвърляни от метални лампи, огромни колони в синьо и златно, великолепни прозорци със стъклописи, стигащи до сводовете на централния купол. Въздействието безспорно беше вълнуващо.

Борн каза мюсюлманските молитви, челото му бе притиснато в килима, който току–що беше купил. Той бе съвсем искрен в молитвите си, чувствайки вековете, врязани в камъка, мрамора, варака и лаписа, от които бе направена и пищно украсена джамията. Духовността идваше под много образи, беше наричана по много начини, но всички те говореха право от сърцето на език, стар като времето.

Когато свърши, се изправи, нави килимчето си. Той се разходи из джамията, позволи на отекващата тишина да премине през него. Съскащото шумолене на сребро и памук, мекото жужене от промълвените молитви, жуженето на шепнещите гласове, всеки човешки звук и движение се събираха във величествената сграда на джамията, завихряха се като зрънца захар в гъсто кафе, фино променяйки вкуса.

Всъщност през цялото време, докато изглеждаше изгубен в свещено съзерцание, той прикрито наблюдаваше тези, които приключваха молитвите си. Зърна възрастен мъж — брадата му бе прошарена с бели нишки, — който нави килимчето си, запъти се бавно към подредените обувки. Борн стигна до обувките си по същото време, когато възрастният човек обуваше своите.

Старецът бе с парализирана ръка. Погледна Борн, който си надяваше обувките.

— Вие сте нов тук, господине — каза той на турски. — Не съм ви виждал досега.

— Току-що пристигнах, господине — отвърна Борн с почтителна усмивка.

— И какво те води в Истанбул, синко?

Те излязоха навън през западната врата.

— Търся мой роднина — каза Борн. — Човек, наречен Несим Хатун.

— Това е често срещано име. Знаеш ли нещо за него?

— Само, че върти свой бизнес, тук, в „Султанахмет“.

— А, май мога да ти бъда от помощ. — Старецът примижа под слънчевата светлина. — Тук има един Несим Хатун, който заедно с дванайсетте си деца управлява „Мираж Хамам“ на „Байрамфирини сокак“ — една улица недалеч от тук. Лесно ще я намериш.

* * *

„Байрамфирини сокак“ — Улицата на празничната пещ, по средата на „Акбиюк Кадеши“, бе малко по-тиха от шумните булеварди на Истанбул. Въпреки това острите, силни викове на търговци, подвикванията на обикалящите продавачи на храна, особената врява, която се вдигаше при пазарлъка, се събираха в тясната уличка като плътна мъгла. Покритата с калдъръм „Байрамфирини сокак“ се спускаше надолу чак до Мраморно море. Тя приютяваше множество малки частни пансиони и обществената баня на Несим Хатун — човекът, наел Евгений Фьодорович по нареждане на Фади, за да помогне Борн да бъде заведен на мястото на заплануваното му убийство на плажа в Одеса.

Вратата на банята бе дебела, от тъмно дърво, с издълбани византийски мотиви. Тя бе заобиколена от две огромни каменни урни, първоначално използвани за съхраняване на масло. Всичко това създаваше впечатляващ портал.

Борн скри кожената чанта зад лявата урна. После отвори вратата и влезе в оскъдно осветения вътрешен двор. Непрестанната врява на града незабавно изчезна и Борн бе обгърнат от тишината на снежна гора. Мина малко време, преди бръмченето в ушите му да отшуми. Той се озова в шестоъгълно пространство, в средата на което имаше мраморен фонтан, грациозно изхвърлящ вода от центъра си. Имаше гравирани арки, поддържани от тънки колони от четирите страни, зад които имаше съчетание от претрупани затворени градини и тихи, осветявани от лампи, коридори.

Това можеше да бъде преддверието на джамия или на средновековен манастир. Като при всички важни ислямски сгради, архитектурата бе от първостепенна важност. Тъй като ислямът забраняваше използването на образи на Аллах и на което и да е живо същество, ислямските занаятчии задоволяваха потребността си да извайват неща, като изографисваха богато самите сгради.

Не бе съвпадение, че банята напомняше на джамия. Това бяха места, които будят почит и усещане за общност. Тъй като религията до голяма степен се базираше върху прочистването на тялото, за хамама бе запазено специално място в живота на мюсюлманите.

Борн бе посрещнат от теляк — слаб младеж с вълча физиономия.

— Бих искал да се срещна с Несим Хатун. Двамата с него имаме общ бизнес партньор. Евгений Фьодорович.

Телякът не реагира на името.

— Ще видя дали баща ми е свободен.

* * *

Сорая, докато прекосяваше строго охраняваната зона на вашингтонското национално летище, тъкмо понечи да включи мобилния си телефон, когато видя Ан Хелд да й маха. Почувства прилив на облекчение, когато прегърна другата жена.

— Толкова е хубаво, че се върна — каза Ан.

Сорая проточи врат и се огледа.

— Следят ли те?

— Разбира се, че не. Сигурна съм.

Сорая тръгна в крак с другата жена и двете се запътиха към изхода на терминала. Нервите й бяха неприятно опънати. Едно беше да си на мисия и да работиш срещу врага, съвсем друго да се върнеш у дома с усойница в гнездото ти. Тя се зае да въздейства върху емоциите си, както правят добрите актьори, и насочи мислите си към една трагедия отпреди много време — деня, в който кучето й Рейнджър беше прегазено пред очите й. А, помисли си тя, ето ги и сълзите.

На лицето на Ан се изписа загриженост.

— Какво има?

— Джейсън Борн е мъртъв.

— Моля? — Ан бе толкова шокирана, че спря насред шумната тълпа. — Какво стана?

— Стария изпрати Лърнър след Борн, един вид персонален убиец. Двамата се сбиха. И се убиха един друг. — Сорая поклати глава. — Върнах се, за да държа под око човека, който се представя за Мартин Линдрос. Рано или късно той ще допусне грешка.

Ан стоеше на една ръка разстояние от нея.

— Сигурна ли си в сведенията си за Линдрос? Той току-що организира мащабна атака срещу ядреното съоръжение на „Дуджа“ в Южен Йемен, което бе напълно разрушено.

Лицето на Сорая почервеня.

— Боже мой, значи съм била права! Ето защо „Дуджа“ са си направили толкова усилия да се инфилтрират в ЦРУ. Ако Линдрос е ръководел атаката, можеш да си съвсем сигурна, че съоръжението е било примамка. ЦРУ греши ужасно, ако си мисли, че са предотвратили заплахата.

— В този случай колкото по-скоро се върнем в централата, толкова по-добре, не мислиш ли?

Ан преметна ръка през рамото на Сорая и я побутна навън във влажния студ на вашингтонската вечер.

Приглушените светлини на града бяха включени с падането на нощта. Блясъкът от осветените с прожектори паметници чертаеше величествена картина върху ниските, плътни облаци. Ан заведе Сорая до един понтиак седан на ЦРУ, след това се плъзна зад кормилото.

Те се включиха в дългата опашка от автомобили, които се насочваха към изхода. На път за Вашингтон Сорая, като се наклони леко напред, хвърли поглед в страничното огледало. Това й бе навик, който отдавна бе вкоренен в нея. Правеше го винаги, независимо дали е на мисия или не. Видя черния форд зад тях, но не й направи впечатление, докато не го зърна отново. Сега бе през една кола зад тях, но спазваше дистанция в дясната лента. Не беше нещо кой знае какво, но когато той отново беше там при третия поглед, тя почувства, че при тези обстоятелства това е достатъчно, за да реши, че са преследвани.

Обърна се да каже на Ан, но засече погледа й в огледалото за обратно виждане. Нямаше съмнение, че тя също бе видяла черния форд. Но защо не го спомена или не се опита да му се измъкне? Сорая почувства как стомахът бавно я свива. Опита да се успокои, като си каза, че в края на краищата Ан е асистентката на Стария. Тя не беше обучена, не познаваше дори елементарните правила на полевата работа.

Тя прочисти гърлото си.

— Ан, мисля, че ни следят.

Ан даде мигач и се престрои в дясната лента.

— По-добре да намаля.

— Какво? Не. Какво правиш?

— Ако и те намалят, ще знаем…

— Не, трябва да караш по-бързо — каза Сорая. — Измъкни им се възможно най-скоро.

— Искам да видя кой е в тази кола — каза Ан и забави още повече, докато караше към банкета.

— Ти си полудяла.

Сорая се протегна към кормилото, но внезапно се дръпна назад, когато видя малкия пистолет „Смит и Уесън“ в ръката на Ан.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Те се носеха към банкета, към ниската метална ограда.

— След всичко, което ми каза, не исках да излизам от централата невъоръжена.

— Знаеш ли поне как да го използваш?

Черният форд ги последва извън пътя, спря зад тях. Двама мъже с тъмен цвят на кожата излязоха отвътре, насочиха се към тях.

— Упражнявам се всеки месец — каза Ан, притискайки дулото на пистолета към слепоочието на Сорая. — Сега излез от колата.

— Ан, какво?…

— Просто прави, каквото ти казвам.

Сорая кимна.

— Добре. — Отдръпна се и понечи да отвори. Щом видя, че очите на Ан се отместват към вратата, нанесе удар нагоре с лявата си ръка, като блъсна дясната ръка на Ан. Пистолетът възпроизведе изстрел, куршумът проби дупка в покрива на понтиака.

Сорая удари със свития си лакът Ан в лицето. Чули изстрела, мъжете затичаха към понтиака. Забелязала да го приближават, Сорая бързо се наведе над свляклото се тяло на Ан, отвори вратата и я избута навън.

Точно когато мъжете с извадени оръжия стигнаха задната част на понтиака, Сорая се плъзна зад кормилото, запали мотора, настъпи газта. Подкара успоредно на банкета, после зърна пролука в трафика и се вмъкна, като гумите й изсвистяха. Хвърли последен поглед към мъжете и ги видя да тичат към черния форд, но това, от което ръцете й се разтрепериха, беше видът на Ан, подкрепяна между тях, докато й помагаха да седне отзад в колата.

* * *

Несим Хатун се бе изтегнал на резбована дървена пейка, отрупана с копринени възглавници и нагласена под шумящите зелени листа на любимата му палма. Хвърляше пресни фурми в устата си една по една, дъвчеше замислено, поглъщаше сладката месеста част и плюеше бялата продълговата костилка в плитък съд. До десния му лакът имаше малка осмоъгълна масичка, на която беше поставена сребърна табла с порцеланов чайник и две малки стъклени чашки.

Когато синът му доведе в сянката на палмата Борн, който бе махнал брадата си, преди да влезе в турската баня, Хатун завъртя глава, лицето му на хищник беше невъзмутимо. Неговите маслиненозелени очи обаче не прикриваха любопитството му.

— Мараба, приятелю.

— Мараба, Несим Хатун. Казвам се Абу Бакр.

Хатун се почеса по малката заострена брадичка.

— Наречен си на спътника на нашия пророк Мохамед.

— Хиляди извинения, задето нарушавам покоя на твоята прекрасна градина.

Несим Хатун кимна, доволен от добрите маниери на госта си.

— Градината ми е просто парче земя. — Освободи сина си с жест. — Заповядай, приятелю, настани се при мен.

Борн разви молитвеното килимче, така че неговите сребърни нишки блеснаха под златните лъчи на слънцето, които си пробиваха път през палмовите листа.

Хатун събу едната си обувка, която приличаше на пантоф, и сложи босия си крак върху килимчето.

— Великолепен екземпляр на тъкачеството изкуство. Благодаря ти за тази неочаквана щедрост.

— Дар, който е недостоен за теб, Несим Хатун.

— Ах, ами, Евгений Фьодорович никога не ми е подарявал такъв подарък. — Очите му се вдигнаха, за да срещнат тези на Борн. — И как е нашият общ приятел?

— Когато го оставих, се беше забъркал в сериозна каша.

Лицето на Хатун замръзна.

— Нямам представа за какво говориш.

— Тогава нека те осветля — каза Борн меко. — Евгений Фьодорович направи точно това, за което му плати. Откъде знам ли? Ами аз заведох Борн на плаж „Отрада“, аз го вкарах в клопката, която Фади бе подготвил за него. Аз направих това, за което ме бе наел Евгений Фьодорович.

— Ето какъв е проблемът, Абу Бакр. — Хатун се наклони напред. — Евгений Фьодорович никога не би наел турчин точно за тази работа.

— Разбира се, че не. Борн би проявил подозрение към такъв човек.

Хатун изследваше внимателно Борн.

— Така. Остава въпросът кой си ти?

— Казвам се Богдан Илич — каза той, представяйки се за човека, когото бе убил на плажа „Отрада“. Носеше протезите, купени в магазина за сценично облекло и аксесоари в „Бейоглу“, и формата на челюстта и бузите му бе значително променена. Предните му зъби леко стърчаха.

— Говориш отлично турски за украинец — каза Хатун с известно неуважение. — И сега предполагам, че шефът ти иска да получи втората половина от заплащането си.

— Евгений Фьодорович не е в състояние да получи каквото и да било. Що се отнася до мен, аз искам това, което съм си изкарал.

Несим Хатун сякаш бе завладян от някакво неясно чувство. Той сипа на двамата две чаши сладък чай, подаде една от чашите на Борн.

Докато сърбаха, рече:

— Може би трябва да се погрижиш за раната от лявата ти страна.

Борн погледна към кървавите петънца по дрехите му.

— Драскотина.

Несим Хатун понечи да каже нещо, когато синът му, който бе довел Борн, се появи и му направи мълчалив знак.

Домакинът се изправи.

— Моля да ме извиниш за момент. Имам да свърша една работа. Уверявам те, че няма да се бавя дълго.

Като последва сина си под една арка, той изчезна зад филигранен дървен параван.

След малко Борн се изправи и взе да се разхожда из градината, сякаш й се възхищаваше. Така стигна до същата арка и застана пред паравана откъм градината. Чуваше гласовете на двама мъже, които говореха приглушено. Единият бе Несим Хатун. Другият…

— … използвайки пратеник, Мута ибн Азиз — каза Несим Хатун. — Както ти каза, на този краен етап от плана не би било добре да бъдат засечени каквито и да било комуникации по мобилен телефон. И въпреки това сега ми казваш, че е станало точно това.

— Новината бе от жизненоважно значение за нас — каза Мута ибн Азиз. — Фади поддържа контакт с брат си. Джейсън Борн е мъртъв. — Мута ибн Азиз направи една крачка към другия. — При това положение твоята роля сега приключва.

Мута ибн Азиз прегърна другия, целуна го по двете бузи.

— Заминавам тази вечер в осем. Отивам право при Фади. След като Борн е мъртъв, няма да има ново отлагане. Краят приближава.

— Няма друг Бог, освен Аллах! — прошепна Хатун. — Сега ела, приятелю, ще те изпратя.

Борн се обърна, прекоси тихо градината, бързо мина по страничния коридор и излезе от хамама.

* * *

Сорая, натиснала газта до дупка, знаеше, че е загазила. Като хвърляше по едно око в задното огледало за форда, тя извади мобилния си телефон и го включи. Чу се меко пиукане. Имаше съобщение. Тя изслуша съобщението на Борн за Ан.

В устата й остана горчив вкус. Значи в края на краищата Ан е била къртицата. Кучката! Как е могла? — Сорая удари с юмрук по кормилото. — Проклета да е!

Докато оставяше телефона, тя чу скърцане на метал в метал, последвано от силен удар. Едва успя да завие с понтиака, за да не остърже един камион в съседната лента.

— Какво по…!

Един „Линкълн Ейвиейтър“, който изглеждаше голям и заплашителен като танк, я бе ударил отстрани. Сега беше пред нея. Без предупреждение той наби спирачки и тя се удари в него. Стоповете му не работеха — или може би бяха умишлено разкачени.

Тя кривна, смени лентите, след това излезе успоредно с линкълна. Опита се да надникне вътре, да види кой кара, но прозорците бяха толкова затъмнени, че не можеше да различи дори силует.

Линкълнът се приближи към нея и се блъсна странично в десните врати на понтиака, след което се понесе напред, лъкатушейки като нея в трафика, докато тя не го изгуби от поглед. След бясно натискане на бутоните за прозорците установи, че са заяли. Като плъзна левия си крак на педала на газта, успя с десния да блъсне намачканата дясна врата, но тя не помръдна. Наложи се да отбие от магистралата. Започна да се оглежда за знак за следващия изход. Оказа се на две мили напред. Като се потеше обилно, тя се престрои в дясната лента, за да се отклони в приближаващото отклонение.

Точно тогава линкълнът се появи отляво, блъсна я силно и смачка и левите й врати. Явно, докато тя се бе оглеждала за знак, той бе изостанал в трафика, така че да може да я изненада в гръб. Тя опита с бутона на прозореца, после с дръжката на вратата — безуспешно, и двете не се отваряха. На практика се озова в капан, затворник в летящия понтиак.