Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (26)

Двайсет и пета глава

— Влизай, Мартин. — Директорът махна на Карим, който стоеше на прага на вътрешния му кабинет. — Радвам се, че Ан те намери.

Карим извървя дългия път до стола пред огромното бюро на директора. Разходката му напомни за наказанието на един бедуин предател, който бе принуден да мине между две редици от хора под дъжд от камъни. Ако успееше да стигне до другата страна жив, получаваше бърза, милостива смърт. Ако не, го оставяха в пустинята за храна на лешоядите.

До него достигаха звуци. В цялата централа цареше празнична атмосфера след новината, че ядреното съоръжение на Дуджа в Южен Йемен е било унищожено, макар да бяха дадени жертви. Директорът бе установил контакт с командир Дорф. Той и неговият екип от „скорпиони“ и морски пехотинци бяха единствените оцелели при атаката. Жертвите бяха доста — три хеликоптера „Чинук“ с екипажите им от морски пехотинци и „скорпиони“ на ЦРУ. Съоръжението се оказа добре защитено от два съветски мига, оборудвани с ракети „Сайдуиндър“. Хеликоптерът на Дорф бе свалил и двата след унищожаването на мишената.

Карим седна. Нервите му винаги се опъваха, когато се настаняваше на този стол.

— Сър, знам, че платихме висока цена, но вие изглеждате странно мрачен, като се има предвид успехът на мисията ни срещу „Дуджа“.

— Жалея за хората си, Мартин. — Стария изсумтя, сякаш пронизан от болка. — Не че не изпитвам облекчение и не се чувствам поне донякъде реабилитиран, след като ме въртяха на шиш във Военната зала. — Гъстите му вежди се събраха. — Но, казано между нас, имам чувство, че нещо не е наред.

Карим почувства тръпка на безпокойство да пробягва надолу по гърба му. Несъзнателно се премести към ръба на стола.

— Не разбирам, сър. Дорф потвърди, че съоръжението е понесло четири директни удара, всички от различен ъгъл. Няма съмнение, че е било напълно унищожено, заедно с двата вражески самолета, които са го защитавали.

— Това е вярно — кимна директорът. — И въпреки това…

Умът на Карим препускаше, обмисляйки възможностите. Директорът бе известен с добрата си интуиция. Едва ли би се задържал на поста си толкова дълго, само защото се бе научил да бъде изкусен политик. Карим знаеше, че би било глупаво просто да се опита да го успокои.

— Ако можете да бъдете по-конкретен…

Старият поклати глава.

— Де да можех.

— Нашите разузнавателни данни бяха точни, сър.

Директорът се облегна, потърка брадичката си.

— Ето какво ме смущава. Защо миговете са чакали да изстрелят ракетите едва след като съоръжението бе унищожено?

— Може би не са успели да излетят навреме. — Карим се движеше по тънък лед и го знаеше. — Чухте Дорф, имало е радиационна мъгла.

— Мъглата е била ниско над повърхността. Миговете са дошли отгоре. Мъглата не би могла да ги засегне. Ами ако умишлено са изчакали, докато съоръжението бъде унищожено?

Карим се опита да не обръща внимание на звънтенето в ушите си.

— Сър, в това няма логика.

— Има, ако съоръжението е било фалшива примамка.

Карим не можеше да допусне директорът или който и да е друг в ЦРУ да продължи да разсъждава в тази посока.

— Може и да сте прав, сър, сега, като се замисля. — Той се изправи. — Ще го проверя веднага.

Очите на Стария се вгледаха в него изпод гъстите вежди.

— Сядай, Мартин.

Мълчание се възцари в кабинета. Дори приглушените звуци, които се чуваха откъм коридорите, бяха изчезнали.

— Ами ако „Дуджа“ са искали да повярваме, че сме унищожили тяхното ядрено съоръжение?

Разбира се, че беше станало точно това. Карим се бореше да овладее пулса си.

— Знам, че пробутах на министър Холидей Тим Хитнър за къртица — продължи директорът. — Но това не означава, че го вярвам. Ако инстинктът не ме лъже, значи има и други възможности: или Хитнър е бил натопен от истинската къртица, или той не е бил единствената прогнила ябълка в нашата щайга.

— Всичко това са само предположения, сър.

— Тогава ги елиминирай, Мартин. Нека бъде твой приоритет. Използвай всички необходими ресурси. — Стария постави ръцете си на бюрото, подпря се на тях. Лицето му бе бледо и пепеляво. — Бог да ни е на помощ, Мартин, ако „Дуджа“ ни е подвела. Това ще означава, че не сме направили нищо. Напротив — те са на път да осъществят своята атака.

* * *

Мута ибн Азиз пристигна в Истанбул малко след пладне и първата му работа беше да се срещне с Несим Хатун. Хатун управляваше „Мираж Хамам“ — турска баня в квартал „Султанахмет“. Сградата беше стара и голяма, намираше се в една пряка недалеч от „Света София“ — внушителната църква, построена от император Юстиниан през 532 г. Заради местоположението си банята винаги беше пълна с народ, макар че цените бяха по-високи от тези в не толкова туристически части на града. Банята функционираше от дълги години, още преди Хатун да се роди.

Той се гордееше с факта, че бе подкупил точно когото трябва и бизнесът му бе подробно описан в най-добрите туристически справочници. Банята му осигуряваше добър живот, особено по турските стандарти. Но това, което го направи милионер, бе работата му за Фади.

Хатун имаше вълчи апетит, шишкаво тяло и свирепо лице на хищник. В черните му очи се просмукваше отровата, напоила душата му — отрова, която Фади бе открил, изкарал навън и подхранвал внимателно. В живота си Хатун беше сменил много жени и всичките бяха или мъртви, или в изгнание в провинцията. Но пък дванайсетте му деца, които той обичаше и на които се доверяваше, управляваха успешно хамама вместо него. За него, човек със сърце, кораво като свит юмрук, това бе приемлив вариант. Същото важеше и за Фади.

— Мараба! — поздрави Хатун, когато Мута ибн Азиз пристъпи през прага му. Домакинът целуна госта си по двете бузи, поведе го през покритите с мозайка общи помещения на банята към задната част, където имаше малка градина. В центъра й растеше неговата финикова палма, с която той много се гордееше. Беше си я донесъл от един кервансарай в Сахара — тогава беше стръкче, дълго колкото показалеца му. Обсипваше това дърво с повече внимание, отколкото бе удостоявал, която и да е от жените си.

Настаниха се на хладните каменни пейки под процеждащата се слънчева светлина, докато две от дъщерите на Хатун им сервираха сладък чай и дребни сладки. След това едната донесе пищно наргиле и двамата мъже запушиха.

Тези ритуали и времето, което отнемаше изпълнението им, бяха необходим елемент от живота на Ориента. Те целяха да заздравят приятелството, да демонстрират любезност и уважение, както се полага на цивилизовани хора. Дори и днес имаше хора като Несим Хатун, които спазваха старите обичаи и се опитваха да поддържат пламъка в лампата на традициите дори сред неоновия блясък на електронната ера.

Най-после Хатун остави наргилето настрани.

— Изминал си дълъг път, приятелю.

— Понякога, както знаеш твърде добре, най-старите форми на комуникация са най-сигурните.

— Напълно те разбирам. Самият аз имам чисто нов мобилен телефон, но го използвам само за разговори по най-общи теми.

— Не сме чували нищо от Евгений Фьодорович.

Веждите на Хатун се повдигнаха.

— Борн е оцелял в Одеса?

— Нямаме информация. Но мълчанието на Фьодорович е притеснително. Естествено, Фади не е доволен.

Хатун разпери ръце, които бяха изненадващо малки, пръстите му бяха деликатни като на момиче.

— Аз също. Искам да те уверя, че лично ще се свържа с Евгений Фьодорович.

Мута ибн Азиз кимна.

— Междувременно трябва да приемем, че той е бил разкрит.

Хатун помисли за момент.

— За този Борн казват, че бил като хамелеон. Ако все още е жив и дойде тук, как ще разбера?

— Фади го прониза от лявата страна. Тежко. Тялото му сигурно е съсипано. Ако дойде, сигурно ще стане скоро, може би дори още днес.

Несим Хатун почувства нервността на пратеника. Изпълнението на плана на Фади сигурно е съвсем скоро, предположи той.

Те се изправиха, минаха през частните помещения — потънали в тишина и зеленина като градината отвън.

— Ще остана тук до края на деня и през нощта. Ако дотогава Борн не се появи, значи въобще няма да дойде. А дори да дойде, ще бъде твърде късно.

Хатун кимна. Значи имаше право. Атаката на Фади срещу Съединените щати предстоеше.

Мута ибн Азиз посочи.

— Има параван в далечния край на градината. Аз ще чакам там. Ако Борн дойде, ще иска да те види. Ти ще се съгласиш, но в средата на разговора ви аз ще изпратя някои от синовете ти да те извика и двамата с теб ще поговорим.

— Така че Борн да може да ни подслуша. Разбирам.

Мута ибн Азиз направи крачка към него, гласът му затихна до тих шепот:

— Искам Борн да разбере кой съм. Искам да знае, че се връщам при Фади.

Несим Хатун кимна.

— Той ще те последва.

— Точно така.

* * *

Още от самото начало Джон Мюлер установи къде човекът на Лърнър, онзи Овъртън, е допуснал грешка. Докато следеше Ан Хелд, той веднага разкри кой я наблюдава. Да следиш някой е едно, да го държиш под наблюдение — съвсем друго. Лично той нямаше намерение да я наблюдава, а само да следи хората, които я пазеха от външно наблюдение. Затова спазваше дистанция. В началото разчиташе на собствените си очи, не на бинокъл, защото трябваше да огледа непосредственото обкръжение на Ан във възможно най-широк план. Бинокълът се съсредоточава само върху конкретни точки. Но пък се оказа полезен, щом веднъж разкри самоличността на мъжа, който я наблюдаваше.

Сега бяха трима и се сменяха през осем часа. Денонощният им режим не го изненада. Нескопосаното следене на Овъртън сигурно ги беше направило по-предпазливи и по-бдителни. Мюлер бе предвидил всичко това и имаше план как да се справи.

В продължение на двайсет и четири часа той наблюдаваше охранителите на Хелд. Отбеляза си техните навици, чудатости, предпочитания, методи на действие — всички те бяха почти неизменни. Този от нощната смяна имаше постоянна нужда от кафе, за да остане буден, докато другият, дето дежуреше рано сутринта, използваше често телефона си. Третият, който застъпваше късния следобед, пушеше като комин. Мюлер избра него, тъй като вродената му нервност го правеше най-уязвим.

Той знаеше, че ще има право само на един удар, така че смяташе да се възползва максимално от възможността, която знаеше, че рано или късно ще се появи. Броени часове по-рано беше откраднал служебен камион от задния двор на „Потомак Илектрик Къмпани“ на „Пенсилвания Авеню“. Сега караше този камион и наблюдаваше как Ан Хелд влиза в едно спряло такси пред централата на ЦРУ.

Когато таксито потегли, Мюлер изчака, търпелив като смъртта. Скоро след това чу шум от запален двигател. Бял форд седан се измъкна от мястото си от другата страна на улицата и мъжът от следобедната смяна зае позиция две коли зад таксито. Мюлер го последва в оживения трафик.

След няма и десет минути Хелд бе излязла от таксито и вървеше пеш. Мюлер познаваше добре този начин на действие. Тя отиваше на среща. Трафикът беше такъв, че опашката й не можеше да я последва с колата. Мюлер стигна до този извод преди другия, затова отби и паркира на Седемнайсета улица в забранена за паркиране зона, напълно спокоен, че никой няма да задава въпроси на шофьора на камион на компания за комунални услуги.

Като се измъкна от камиона, той извървя бързо разстоянието до мястото, където мъжът от следобедната смяна бе спрял край тротоара. Приближавайки се, той почука на прозореца на шофьора. Онзи плъзна надолу стъклото.

— Здрасти, приятел — рече Мюлер и го удари рязко точно под лявото ухо.

Онзи мигом се строполи в несвяст, Мюлер го понадигна, без да изпуска от поглед Хелд, която се отдалечаваше по улицата.

* * *

Ан Хелд и Карим се разхождаха из галерия „Коркоран“ на Седемнайсета улица. Впечатляващата колекция от произведения на изкуството бе приютена във великолепна бяла мраморна сграда, която Франк Лойд Райт бе определил като най-добре проектираното здание във Вашингтон. Карим се спря пред голямо платно на художника Робърт Бечтъл, чиято свръхнатуралистична композиция не можеше да разбере.

— Директорът подозира, че мишената на атаката е била фалшива — каза й Карим. — Това означава, че подозира, че данните от „Дуджа“, заловени и декодирани от „Тифон“, са дезинформация.

Ан бе шокирана.

— Откъде идват тези подозрения?

— Пилотите на миговете са допуснали сериозна грешка. Изстреляли са ракетите веднага след като американските хеликоптери сринаха изоставения комплекс. Заповедите им бяха да позволят на американците да извършат бомбардировката, но трябваше да се появят на мястото няколко минути по-късно, а те избързаха. Надявали са се мъглата да ги скрие от хеликоптерите, но американците успяха да я разпръснат с перките на машините. Сега Стария иска да проверя за изтичане на информация в ЦРУ.

— Мислех, че си убедил всички, че Хитнър е бил къртицата.

— Явно всички, освен него.

— Какво ще правим?

— Продължаваме по график.

Ан се огледа скришом, беше нервна.

— Не се притеснявай — успокои я той. — След като изгорихме Овъртън, взех предпазни мерки. Той си погледна часовника и се запъти към изхода. — Ела. Сорая Мур ще кацне след три часа.

* * *

Джон Мюлер, зад волана на камиона на „Потомак Илектрик“, бе само на една пресечка от галерия „Коркоран“. Сега той бе сигурен, че Ан Хелд има среща. Това би заинтригувало Лърнър, но не и него. След като я ликвидираше, нямаше да има значение с кого се е срещала.

Веднага щом видя Ан да излиза през официалния вход, той се вмъкна в трафика. Отпред бе светофарът на кръстовището с „Пенсилвания Авеню“. Все още светеше зелено, когато тя слезе по стълбите, но докато той се доближи, стана жълто. Пред него имаше една кола. Със свирене на гуми и ръмжене на двигател той потегли, закачи колата, докато минаваше покрай нея, прелетя на червено през кръстовището, сподирен от хор проклятия, гневни викове и клаксони.

Мюлер натисна до дупка педала на газта, докато летеше към Ан Хелд.

В страничното стъкло до шофьора светкавично се вряза куршум, чието свистене прозвуча като далечен камбанен звън. Мюлер нямаше време да осъзнае какво става, понеже куршумът се заби в слепоочието му и излезе от другата страна, отнасяйки половината му череп.

* * *

Миг преди камиона на „Потомак Илектрик“ да излезе от контрол, Карим сграбчи Ан за ръката и я издърпа обратно на тротоара. Тежката машина се заби в двете коли отпред и двамата се отдалечиха с енергична крачка от мястото на смъртоносния сблъсък.

— Какво стана? — попита тя.

— Този с камиона смяташе да те прегази и да избяга.

— Моля?

Той трябваше да я стисне силно за ръката, за да й попречи да погледне назад.

— Продължавай да вървиш. Нека се отдалечим от това място.

Три пресечки по-надолу черен „Линкълн Ейвиейтър“ с дипломатически номера чакаше на тротоара. С едно-единствено плавно движение Карим отвори задната врата и бутна Ан вътре. Влезе след нея, затръшна вратата и колата потегли.

— Добре ли си? — попита я той.

Ан кимна.

— Малко съм шокирана. Какво стана?

— Взех някои мерки, за да те охраняват тайно.

Пред тях седеше шофьорът и още един човек. И двамата изглеждаха като арабски дипломатически представители. Всъщност Ан наистина си мислеше, че са такива. Не знаеше, не искаше да знае. Както и не я интересуваше къде отиват. В нейната работа прекалено многото информация, както и неподходящото любопитство, можеше да ти струва живота.

— Знаех за Лърнър. Така че в момента, в който Стария ми каза, че го е изпратил в Одеса, заподозрях, че някой още по-нависоко в разузнавателната верига ще бъде изпратен след теб. И се оказах прав. Този се казваше Джон Мюлер, от Вътрешна сигурност. Двамата с Лърнър ходеха заедно по курви. Интересното е, че Мюлер работи за министъра на отбраната Холидей.

Което означава, че има вероятност Лърнър също да е под контрола на министъра на отбраната.

Карим кимна, наведе се напред, каза на шофьора да намали, докато поят на сирените от полицейските патрулки и пожарните се засили, след това постепенно утихна.

— Холидей явно иска да увеличи влиянието на Пентагона, като вземе контрола над ЦРУ и го промени според собствените си представи. Можем да се възползваме от хаоса, причинен от тази война между институциите.

По това време линкълнът беше стигнал до крайните северни райони на града. Минавайки покрай североизточния край на Рок Крийк Парк, те най-накрая пристигнаха в задната част на голяма морга за автомобили, управлявана от пакистанско семейство.

Те притежаваха и самата сграда, купена с пари на „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“, прехвърлени през една от самостоятелните компании на Бахамите и Кайманските острови, които Карим бе създал през годините, откакто бе поел управлението на корпорацията от баща си. В резултат те бяха променили всичко зад стените на сградата, като следваха точно указанията на Карим.

Едно от тези указания касаеше изграждането на собствено товарно отделение в задната част на сградата. Всъщност то беше товарно само що се отнася до доставчиците. Щом шофьорът на линкълна вкара колата в помещението, бетонната „стена“ се плъзна в процеп на пода и разкри скосена рампа, по която се спусна автомобилът. Не след дълго се озоваха на огромен приземен етаж и слязоха от колата.

Варели и каси бяха подредени до най-близката стена — някогашното съдържание на автосервиза „Ем енд Ен Бодиуърк“. Отляво беше паркирана черна лимузина с познати номера.

Ан отиде към нея и плъзна върховете на пръстите си по блестящата й повърхност.

— Откъде се сдоби с колата на Стария?

— Това е точно копие, включително бронираното покритие и специалното непробиваемо от куршуми стъкло. — Той отвори задната врата. — Има само една разлика.

Плафонът светна при отварянето на вратата. Като надникна вътре, Ан остана възхитена от перфектно изкопирания интериор, чак до луксозната тапицерия на пода в кралско синьо. Тя проследи с поглед как Карим повдигна ъгълчето на тапицерията, което все още не беше залепено. С острието на джобен нож той повдигна подовото покритие, за да може тя да надникне отдолу.

Цялото дъно на дубликата бе натъпкано със спретнато подредени правоъгълници от някакво светлосиво, приличащо на глина вещество.

— Точно така — каза той, когато тя рязко си пое дъх. — Тук има достатъчно експлозив С4, за да срине целите подсилени основи на централата на ЦРУ.