Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (43)

Четирийсет и втора глава

След експлозията на С4 Сорая използва документите си от ЦРУ. Околните сгради, масивни, тромави правителствени здания, бяха понесли повърхности щети. Положението с улицата обаче бе катастрофално. На нея зееше огромна дупка, в която обгорените останки на лимузината изглеждаха като паднал пламтящ метеорит. Единственото утешително нещо беше, че по това време на вечерта нямаше пешеходци в цялата околност.

Десетки полицейски коли, пожарни, линейки на Бърза помощ, различни служители от служби за реагиране при извънредни ситуации и от комунални фирми се тълпяха в района, който бе отцепен. Токът бе спрял в радиус около една квадратна миля, а най-близките райони бяха без вода, тъй като водопроводите бяха прекъснати.

Сорая и Тайрон бяха дали показания пред полицията, но сега тя видя Роб Бат и Дик Райли, шефът на отдел „Сигурност“, да поемат контрола. Бат я зърна, кимна й „дръж се“, докато говореше с капитана от полицията, който формално отговаряше за ситуацията.

— Цялата тази официална простотия ме изнервя като свещеник с гонорея — каза Тайрон.

Сорая се засмя.

— Не се притеснявай. Аз съм тук, за да те защитя.

Тайрон изсумтя подигравателно, но остана до нея. Виковете на работниците, местещи оборудването, провиквайки се един през друг, шумът на колите, които спираха, всичко това ги обвиваше в мрежа от звуци.

Над тях кръжеше един новинарски хеликоптер. Скоро към него се присъедини още един. С боботене над тях прелетяха ниско самолети на „Еър Форс“ вдигнати по тревога и въоръжени. Краищата на крилата им се поклащаха, след това изчезнаха в ясното синьо небе.

* * *

Ню Йорк бе обвит в мъгла сутринта, когато Борн пристигна на портите на „Дъ Клайстърс“. Той премина през тях, притискайки до гърдите си бронзовата урна, в която бяха останките на Мартин Линдрос. Беше изпратил дузина рози на Мойра, а когато тя му се обади, й каза, че те са знак на мълчаливото прощаване на Мартин с нея.

Борн не се познаваше с Мойра. Мартин я беше споменал веднъж, когато той и Борн бяха много, много пияни.

Борн я видя сега за пръв път. Стройна, добре сложена фигура се очерта в мъглата, тъмна коса обрамчваше лицето й. Тя стоеше, където беше казала, пред дървото до оградата. Била в чужбина по работа, била се върнала, както му каза, само часове преди обаждането му. Изглежда, че е плакала за Мартин, докато е била насаме.

Със сухи очи тя му кимна и заедно се приближиха към южния парапет. Под тях имаше дървета. Отдясно се простираше гладката повърхност на Хъдсън. Реката изглеждаше мрачна и ленива, сякаш бе змия, която си сменяше кожата.

— Всеки от нас го познаваше по различен начин.

Мойра каза това предпазливо, сякаш се страхуваше да не издаде твърде много от това, което ги свързваше с Мартин.

Борн каза:

— Ако изобщо можеш да познаваш някого.

Очите й бяха подпухнали. Сигурно беше прекарала последните няколко дни в плач. Лицето й бе силно, с остри черти, тъмнокафявите й очи бяха раздалечени и интелигентни. Излъчваше необичайно спокойствие, сякаш бе жена в мир със себе си. Тя сигурно е била много подходяща за Мартин, помисли си Борн.

Той отвори капака на урната. Вътре имаше пластмасова торбичка с въглероден прах, материята на живота. С дългите си, деликатни пръсти Мойра отвори торбичката. Заедно те вдигнаха урната над парапета, обърнаха я, наблюдавайки как сивото вещество се разпръсва и се слива с мъглата.

Мойра се взираше в неясните сенки под тях.

— Важното е, че и двамата го обичахме.

Борн се замисли, че това е най-подходящата епитафия, която носеше успокоение и на трима им.