Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (16)

Петнайсета глава

— Дълго време чаках този момент — каза Фади. Той държеше пистолет „Макаров“ в едната ръка и кървав извит нож в другата. — Дълго време, за да те погледна отново в очите.

Борн почувства приливната вълна да приижда и да се изтегля отново покрай бедрата му. Той държеше лявата си ръка притисната силно отстрани към тялото си в опит да спре кръвта.

— Дълго време, за да си отмъстя.

— Да си отмъстиш — повтори Борн. В устата си усещаше метален вкус и изведнъж изпита изгаряща жажда. — За какво?

— Не се прави, че не знаеш. Това не се забравя.

Прииждащите приливни вълни ставаха все по-силни и носеха със себе си все повече водорасли. Без да сваля очи от Фади, Борн потопи дясната си ръка във водата и загреба шепа от плаващите треволяци. Мълниеносно запокити мократа топка право в лицето на Фади. Фади стреля на сляпо почти в същия миг, когато водораслите облепиха лицето му.

Борн се опита да се измъкне, но приливът, който беше негов съюзник срещу Богдан и хората на Фади, сега го предаде. Силна вълна го блъсна косо. Той се препъна, прониза го болка, лявата му ръка, която притискаше раната, се отпусна и кръвта бликна отново.

Фади вече се беше окопитил. Държеше пистолета насочен към Борн и се приближаваше с бързи скокове през вълните, размахвайки ножа с извитото острие, с който очевидно смяташе да разсече Борн.

Борн се опита да се изправи, но още една вълна го блъсна силно в гърба.

В този момент той чу гърлено животинско ръмжене. Кафявият боксер бе скочил във водата и се блъскаше с мускулестото си тяло във Фади. Стъписан, Фади падна във водата, боксерът връхлетя отгоре му, щракайки с челюсти, притискайки го с предните си лапи.

— Ела, ела!

Борн чу шепнещ глас от мрака под кея. След това усети ръка, тънка, но силна, да го подхваща, избутвайки го наляво по една ветровита, потънала в сенките пътека между обраслите с мъх колони, навън към лунната светлина.

— Трябва да се върна обратно и… — изпъшка той.

— Не сега. — Макар и шептящ, гласът звучеше твърдо. Беше стройният мъж с широкополата шапка, когото бе видял на плажа — собственикът на боксера. Мъжът подсвирна и кучето се върна при тях, порейки водата.

И тогава Борн чу виенето на сирени, привлечени от многократните изстрели. Някой от близкия яхтклуб сигурно бе повикал милицията.

Той нямаше друг избор, освен да продължи напред, опрял се на ръката, която го подкрепяше, въпреки яростната болка, засилваща се с всяка стъпка, и чувството, сякаш някой върти острието на ножа в тялото му. И с всеки удар на сърцето той губеше все повече кръв.

* * *

Когато Фади, давейки се и плюейки, се показа на повърхността, първото нещо, което видя със зачервените си очи, бе Абуд ибн Азиз, наведен през ниския борд на лодка, движеща се без светлини. Лодката, леко наклонена настрани, бе използвала бриза откъм морето, за да се приближи максимално до брега.

Абуд ибн Азиз протегна силна, загоряла от слънцето ръка. На лицето му се четеше загриженост. Щом Фади се изкачи на борда, Абуд ибн Азиз извика. Спътникът му, който вече беше застанал на кърмата, завъртя платното и насочи платноходката навътре в морето.

Точно навреме. Когато се завъртяха, Фади успя да проумее причината за загрижеността на Абуд ибн Азиз. Три милиционерски катера завиваха покрай носа на север и бързаха към кея.

— Ще се насочим към яхтклуба — каза Абуд ибн Азиз в ухото на Фади. — Докато се приближат достатъчно, за да огледат района, ще сме пуснали безопасно котва.

Той не спомена за тримата мъже с Фади. Сякаш те не са били тук, сякаш изобщо не ги е имало. Те бяха мъртви.

— Борн? — попита той.

— Ранен, но все още жив.

— Колко тежко?

Фади легна по гръб, като избърса кръвта по лицето си. Това проклето куче го беше нахапало на три места, включително по десния бицепс, който сега го измъчваше с пареща болка. Очите му блестяха като на вълк на лунната светлина.

— Достатъчно тежко може би, за да свърши осакатен като баща ми.

— Справедлива съдба.

Светлините от яхтклуба се приближаваха бързо.

— Къде са документите?

Абуд ибн Азиз му връчи пакет, увит във водоустойчива мушама.

Фади взе пакета, обърна се настрани и се изплю във водата.

— Но дали това наистина е справедливо отмъщение? — Той завъртя глава, докато отговаряше на собствения си въпрос. — Не мисля така, не. Все още не.

* * *

— Оттук, оттук! — каза настоятелният глас в ухото на Борн. — Не се отпускай сега, не е далеч.

Не е далеч, помисли си той. След като всеки три стъпки, които правеше, му се струваха повече от километър. Задъхваше се и усещаше краката си като каменни колони. Все по-трудно ги движеше. Вълни от изтощение го заливаха и от време на време той губеше равновесие. Първия път изненада спътника си и падна по лице във водата. След това спътникът му не позволи това да се повтори.

Борн се опита да вдигне глава, за да види къде са и накъде го водят. Затрудняваше го движението във водата. Преследваше го мисълта, че познава своя придружител, че между тях има особена връзка, и това бе завладяло изцяло съзнанието му, без да може да разбере кой е този човек. Някой от миналото му. Някой…

— Кой си ти? — изпъшка той.

— Върви сега! — настоя шепнещият глас. — Трябва да продължим. Милицията е по петите ни.

Изведнъж видя светлини, танцуващи във водата. Той примигна. Не, не във водата, а върху водата. Размазаните отражения на електрически светлини по вълните. Някъде в мозъка му нещо просветна и той се досети, че това е яхтклубът.

Но неговият странно познат придружител го накара да завият, преди да стигнат до северния край на мрежата от вълноломи, пристани и дървени алеи. С огромно усилие те вървяха, залитайки във вълните на прибоя. Веднъж Борн падна на колене. Разгневен, понечи да се изправи сам, но придружителят му го накара да остане на място. Той усети как нещо меко се увива около тялото му толкова стегнато, че дъхът му почти секна. Отново и отново, докато загуби представа. Натискът си свърши работата. Той спря кървенето, но в момента, в който се изправи на крака и двамата продължиха косо към пясъка, се появи малко кърваво петно, което нарастваше бавно, просмуквайки се в превръзката. Все пак той нямаше да остави кървава следа на сушата. Който и да бе придружителят му, той беше не само смел, но и умен.

Боксерът, огромен кафяв мъжкар с великолепна, излъчваща благородство глава, ги следваше неотлъчно. Те минаха покрай редицата от павилиони. В края на плажа се извисяваше гола скала, мълчалива и мрачна. Точно пред тях се изпречи висок до гърдите дървен навес, боядисан в тъмнозелено, затворен и заключен с катинар, където бяха складирани плажни чадъри.

Боксерът издаде кратко, остро скимтене и задницата му започна да трепери.

— Бързо сега! Бързо!

Полуприведени, те продължиха напред. Откъм водата се чу боботенето на мощни двигатели на лодки и изведнъж плажът отдясно на тях се освети от острата светлина на прожектори от милиционерските катери. Лъчите шареха по плажа и се плъзнаха и към тях. Още миг и ще бъдат открити.

Те се строполиха зад навеса за чадъри, наведоха се и се притиснаха към него. Светлините се появиха, шарейки по пясъка. В един напрегнат миг малкият навес попадна под лъчите на прожекторите. След това светлините продължиха нататък.

От милиционерските катери се чуха викове и Борн успя да види, че друга милиционерска част навлизаше в яхтклуба. Мъжете носеха стоманени каски и защитни жилетки. Те бяха въоръжени с полуавтоматични пушки.

Спътникът му го дръпна настоятелно и те се втурнаха към основата на скалата. Борн се почувства гол и уязвим, докато пресичаха горната част на плажа. Знаеше, че няма сили да защити себе си, какво остава за двама им.

От ненадеен тласък в гърба той изгуби равновесие. Падна по лице в пясъка, спътникът му се просна до него, други снопове светлина се раздвижиха в нощта, перпендикулярно на търсещите светлини от морето. Няколко милиционери от яхтклуба претърсваха плажа с електрически фенери. Лъчите преминаха на двайсетина сантиметра край двете тела. С периферното си зрение Борн улови движение. Група милиционери скачаха от кейовете на пясъка. Те се насочваха към тях.

Действайки по мълчалив сигнал от спътника си, Борн изпълзя в сянката на голата скала, където кучето, легнало, ги очакваше. Той се обърна и видя, че спътникът му бе свалил палтото си и замиташе с полите му следите, които бяха оставили в пясъка.

Изправи се, дишайки тежко, олюлявайки се като борец, който е изиграл няколко рунда срещу превъзхождащ го противник.

Видя спътника си на колене, грабнал дебели железни пръчки, които явно бяха решетка на канализацията. Врявата се засили. Милицията се приближаваше.

Той се наведе, за да помогне, и заедно измъкнаха решетката. Някой вече беше махнал болтовете.

Спътникът му го бутна вътре и го последва, а боксерът подскачаше развълнувано наоколо. Докато мъжът се провираше, за да влезе вътре, широкополата му шапка падна. Той се обърна да я вземе и лунната светлина освети лицето му.

Борн си пое рязко въздух, от което изпита адска болка.

— Ти!

Мъжът, който го беше спасил, чиито маниери му бяха толкова познати, изобщо не беше мъж.

Беше Сорая Мур.