Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (12)

Единайсета глава

Ан Хелд живееше в двуетажна тухлена сграда на един хвърлей от Дъмбъртън Оукс в Джорджтаун. Зданието имаше черни кепенци, тъмносив покрив и спретнат жив плет отпред. Къщата бе собственост на покойната й сестра. Двамата със съпруга й Питър бяха загинали преди три години, когато техният малък самолет се бе разбил поради гъста мъгла, докато пътуваха към Мартас Винярд^[1]. Ан наследи къщата, която иначе никога нямаше да може да си позволи.

Обикновено, прибирайки се късно нощем от ЦРУ, тя не усещаше липсата на Любовника си. Първо, директорът винаги й намираше предостатъчно работа в службата. По принцип той си беше работохолик, а откакто жена му го напусна преди две години, нямаше абсолютно никаква причина да си тръгва от офиса. И второ, щом се прибереше у дома, Ан все си намираше какво да довърши, докато накрая вземеше таблетка сънотворно, пъхаше се под завивката и изгасяше нощната лампа.

Все пак имаше и по-различни нощи — като тази, когато не можеше да спре да мисли за Любовника си. Липсваше й миризмата на тялото му, усещането за мускулестите му ръце и крака, движението на стегнатия му корем, опрян в нейния, невероятното усещане, когато се любеха. Празнотата в нея, причинена от неговото отсъствие, бе като физическа болка. Единственият лек за тази болка беше още повече работа или мъртвешки сън с помощта на хапчета.

Нейният Любовник. Той си имаше име, разбира се. Както и хиляди нежни названия, с които го бе наричала през годините. Но в ума й, в мечтите й той си оставаше нейният Любовник. Запознаха се в Лондон, на парти в посолството — посланикът на някоя си държава празнуваше седемдесет и петия си рожден ден и бе поканил всичките си познати, близки и далечни, около шестстотин човека, сред които и Ан. Тогава тя работеше за директора на МИ-6 — стар и доверен приятел на директора на ЦРУ.

Внезапно се почувства зашеметена и малко уплашена. Зашеметена от близостта с него, уплашена от силното въздействие, който й оказа той. Тогава тя беше на двайсетина години, имаше известен опит с противоположния пол, но той бе само с незрели момчета. А нейният Любовник бе мъж. Сега той й липсваше до болка, която усещаше като възел в гърдите си.

Гърлото й бе пресъхнало. Опря се на вратата и тръгна към кухнята. Прекоси антрето и влезе в библиотеката, от едната страна на която бе коридорът към кухнята. Тя не бе направила повече от три или четири крачки в стаята, когато замръзна на място.

Нищо не беше така, както го беше оставила. Гледката я изтръгна от емоционалната дупка, в която беше попаднала. Без да сваля очи от стаята, отвори ръчната си чанта и извади своята „Берета 84“. Тя бе добър стрелец. Упражняваше се два пъти месечно на стрелбището на ЦРУ. Не че си падаше много по огнестрелни оръжия, но обучението бе задължително за целия персонал.

Така въоръжена, се огледа по-внимателно наоколо. Не приличаше на набег на крадци, които са проникнали в дома й и са го ограбили. Тук бе пипано прецизно и внимателно. Всъщност, ако нямаше толкова силна памет, може би изобщо нямаше да забележи промените — повечето бяха наистина съвсем, съвсем дребни. Книжата по бюрото й не бяха точно толкова спретнато подредени, колкото преди, старомодният хромиран телбод беше малко по-накриво, отколкото го беше оставила, цветните й моливи бяха леко разбъркани, а книгите по лавиците не бяха подравнени със същата педантичност.

Първото, което стори, бе да обиколи всички стаи и помещения, за да се убеди, че е сама. След това провери всички врати и прозорци. Нито един не беше разбит или повреден по някакъв начин. Което означаваше, че някой или е имал ключове, или е преодолял ключалката. Второто изглеждаше много по-вероятно.

След това се върна в библиотеката и бавно и методично проучи всеки предмет. За нея бе важно да придобие представа за човека, проникнал в дома й. Докато се местеше от лавица на лавица, си представяше как той я дебне, ровичка, тършува из най-интимните й тайни.

В известен смисъл, предвид работата й, подобно нещо като че ли бе неизбежно да се случи. Но това, че го осъзнаваше, не смекчи ужаса, който изпита от нахлуването в личния й свят. Разбира се, бе добре защитена. И бе точно толкова изключително предпазлива тук, колкото и в офиса. Който и да е бил, не е намерил нищо ценно, в това тя беше сигурна. Тормозеше я самият факт, че се е случило. Бяха я нападнали. Защо? Кой? Въпроси, на които не можеше да си отговори веднага.

Май ще пропусна водата, рече си. Вместо това си сипа силно малцово уиски и като отпиваше пътьом от него, се качи в спалнята си. Седна на леглото и изрита обувките си. Но адреналинът, който все още бушуваше в тялото й, нямаше да й позволи да се отпусне. Стана, отиде до скрина и остави стъклената чаша. Застанала пред огледалото, разкопча блузата си, метна я настрана. Отиде в дрешника, избута един ред с други блузи, за да стигне до свободната закачалка. Протегна се и се сепна насред движението. Сърцето й заби като механичен чук и тя почувства как й се повдига.

На хромираната пръчка за закачалките се полюшваше миниатюрна примка. Пъхнати в нея, сякаш притегнати през врата, висяха чифт нейни бикини.

* * *

— Разпитваха какво знам. Искаха да разберат защо ги преследвам. — Мартин Линдрос седеше в самолета, облегнат назад на седалката, очите му бяха полузатворени. — Сам съм си виновен. Засекли са ме в Замбия. Този, който ме разпитваше, ми каза. Нямах представа.

— Няма смисъл да се самоизмъчваш — успокои го Борн.

— Не си свикнал с полевата работа.

— Нямам извинение — поклати глава Линдрос.

— Мартин — подхвана той внимателно, — какво е станало с гласа ти?

— Сигурно съм крещял с дни — трепна Линдрос. — Не помня. — Опита се да се отърси от спомена. — Така и не разбрах какво е ставало.

Приятелят му все още бе в шок след спасяването му, Борн бе наясно с това. Линдрос на два пъти го попита какво е станало с пилота, Джейми Коуел, сякаш не беше чул Борн първия път или не бе в състояние да асимилира новината. Борн предпочете да не му казва за втория хеликоптер: щеше да има време за това по-късно.

Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, че не успяха да си кажат почти нищо. Щом излетяха от Рас Дежен, Дейвис се свърза с летището „Амбули“ в Джибути и поиска помощта на лекар на ЦРУ. Линдрос прекара друсащия полет, проснат на носилка, като ту се събуждаше, ту се унасяше в накъсан сън. Борн никога не го беше виждал толкова слаб, лицето му беше изпито и сиво. Брадата променяше лицето му по странен начин: изглеждаше като някой от похитителите си.

* * *

Дейвис, който бе отличен пилот, едва бе успял да вдигне хеликоптера във въздуха, като го прокара през иглено ухо: пролука в бушуващия вятър по периферията на фронта. Той умело се бе впуснал във въздушния процеп покрай планинския силует, устремен към ясното време. Бяха поставили Линдрос да легне, беше пребледнял, с кислородна маска, здраво закрепена на лицето му.

По време на рискования полет Борн се бе опитал да не мисли за опустошеното разядено до неузнаваемост лице на брата на Алем. Де да можеше да погребе сам момчето. Но се бе оказало невъзможно, така че направи каквото можа. Представяйки си каменната пирамида, натрупана от Дейвис, бе изрекъл наум молитва за мъртвия, както бе сторил преди месеци над гроба на Мари.

* * *

В Джибути лекарят на ЦРУ бе скочил в хеликоптера в момента, в който докоснаха земята. Беше млад мъж със строго изражение и преждевременно посребрена коса. След обстоен преглед, продължил близо час, двамата с Борн бяха слезли от хеликоптера, за да поговорят.

— Определено е бил сериозно малтретиран — бе мнението на доктора. — Натъртвания, контузии, пукнато ребро. И, разбира се, дехидратация. Добрата новина е, че няма признаци за вътрешен кръвоизлив. Влях му физиологичен разтвор и антибиотични капки, така че през следващия час не може да бъде местен. Измийте се, хапнете нещо, най-добре белтъчна храна.

Той се бе усмихнал на Борн едва забележимо.

— Физически ще се възстанови. Това, което не мога да определя, е какво му е сторено в умствено и емоционално отношение. Официално становище ще мога да дам едва щом се върнем във Вашингтон, но междувременно можете да направите нещо за него. Ангажирайте ума му, доколкото ви е възможно, по време на обратното пътуване. Разбирам, че двамата сте добри приятели. Поговорете си за миналите времена, вижте дали ще можете да придобиете представа за евентуални настъпили промени.

* * *

— Кой те разпитваше? — обърна се Борн към Линдрос, докато седяха един до друг в самолета на ЦРУ.

Преди да отговори, приятелят му затвори очи.

— Водачът им, Фади.

— Значи самият Фади е бил на Рас Дежен.

— Да. — Лека тръпка премина през Линдрос като повей на вятър. — Тази пратка бе твърде важна, за да я оставят в ръцете на някой по-нисшестоящ.

— Значи си знаел още преди да те заловят.

— Разбрах, че е уран, да. Разполагах с детектори за радиация. — Погледът на Линдрос се плъзна навън към виещия мрак зад прозореца на самолета. — Първо помислих, че „Дуджа“ иска да се сдобие с УИР устройства. Но всъщност нямаше логика. Така де, защо биха се нуждаели от управляеми искрови разрядници, освен ако… — Тялото му бе разтърсено от поредния слаб спазъм. — Трябва да приемем, че си имат всичко необходимо, Джейсън. Не само разрядниците, ами и цялата технология за обогатяване на уран. Трябва да приемем, че създават ядрена бомба.

— Това бе и моето заключение.

— И тук не става дума за детска играчка, която ще гръмне като фишек. Това е сериозно, достатъчно мощно оръжие, което може да опустоши голям град, да облъчи цяла област. За Бога, говорим за живота на милиони хора!

Линдрос бе прав. В Джибути Борн се бе обадил на Стария, докато лекарят преценяваше състоянието на Линдрос. Осведоми го за положението и най-вече какво бяха открили за заплахата на „Дуджа“ и за вероятността тя да се осъществи. Засега обаче единственото, което можеше да направи, бе да се опита да прецени психическото състояние на приятеля си. — Разкажи ми за пленничеството си.

— Няма какво толкова да ти разказвам, наистина. По-голямата част от времето бях с качулка на главата. Вярваш или не, изпитвах ужас, когато я махаха, защото тогава започваха разпитите на Фади.

Борн усещаше, че върви по тънък лед. Но трябваше да разбере истината, дори и да не му харесаше това, което ще чуе.

— Беше ли наясно, че си от ЦРУ?

— Не.

— Ти каза ли му?

— Казах му, че съм от АНС, и той ми повярва. Нямаше причина да не го направи. Тези хора не правят разлика между американските шпионски служби.

— Искаше ли информация за разположението на служители на АНС или за цели на мисии?

Линдрос поклати глава.

— Както казах, интересуваше го само как съм го проследил и какво точно знам.

Борн се поколеба за момент.

— И получи ли информация по този въпрос?

— Знам какво целиш, Джейсън. Бях убеден, че ако се пречупя, ще ме убие.

Борн реши, че за момента е достатъчно. Дишането на Линдрос се бе учестило, студена пот избиваше по челото му. Лекарят го беше предупредил, че ако отиде твърде далече, ако прибърза, Линдрос може да реагира.

— Да повикам ли лекар?

— Дай ми една минута — поклати глава Линдрос. — Ще се оправя.

Борн отиде отзад в кухненското помещение на самолета и приготви нещо за хапване за двама им. Нямаше стюарди на борда, само лекарят, един пилот на ЦРУ и един въоръжен втори пилот. Връщайки се на мястото си, подаде чинията на своя приятел и седна, като сложи другата пред себе си. Известно време яде мълчаливо! Не след дълго установи, че Линдрос се е успокоил достатъчно, за да започне да се храни.

— Кажи ми какво ново, докато ме нямаше.

— Ще ми се да имах добри новини. Всъщност твоите хора заловиха онзи търговец от Кейптаун, дето продаде управляемите искрови разрядници на „Дуджа“.

— Хирам Чевик, да.

Борн извади компютърната конзола, показа на монитора снимката на Хирам Чевик, за да я види Линдрос.

— Той ли е?

— Не — каза Линдрос. — Защо?

— Това е човекът, заловен в Кейптаун и прехвърлен във Вашингтон. Той избяга, но преди това един от неговите хора простреля Тим Хитнър.

— По дяволите. Хитнър бе добър човек. — Линдрос докосна монитора — Тогава кой е това?

— Мисля, че е Фади.

Линдрос не беше убеден.

— Значи сме го хванали и сме го изтървали?

— Страхувам се, че да. От друга страна, за пръв път попадаме на снимка, за която има подозрения, че е на Фади.

— Дай да видя. — Линдрос се взря пак и след доста подробно вглеждане възкликна: — Боже, това наистина е Фади!

— Сигурен ли си?

— Той беше там, когато ни свалиха — кимна Линдрос. — Тук е доста гримиран, но разпознавам формата на лицето му. И тези очи. — Той кимна пак. — Да, Фади е.

— Можеш ли да ми нарисуваш негов портрет?

Линдрос се съгласи и Борн му донесе подложка с листа и шепа моливи, които успя да набави от втория пилот.

Когато Мартин се залови за работа, Борн реши да подхване друга тема.

— Мартин, струва ми се, че има още нещо, което искаш да ми кажеш.

Линдрос вдигна глава от рисунката.

— Вероятно няма значение, но… — Той поклати глава. — Когато бях насаме с един от другите, които ме разпитваха… казва се Абуд ибн Азиз и, между другото, е дясната ръка на Фади… та той често споменаваше едно име — Хамид ибн Ашеф.

— Не го познавам.

— Наистина ли? Ако не се лъжа, мярнах името му в досието ти.

— Ами тогава сигурно е било покрай някоя от мисиите, организирани от Алекс Конклин. Но и да съм участвал, не си спомням.

— Просто се питах защо Абуд ибн Азиз разпитваше точно за тази мисия. Сигурно никога няма да разбера. — Линдрос отпи голяма глътка вода. Следваше нарежданията на лекаря да си почива и да поема течности. — Джейсън, може би все още не съм напълно адекватен, но вече излизам от шока. Знам, че шефовете ще ме подложат на един куп тестове, за да определят моята пригодност.

— Ще се върнеш на служба, Мартин.

— Надявам се съзнаваш, че ще играеш важна роля във взимането на това решение. В края на краищата, ти ме познаваш най-добре. ЦРУ би трябвало да се ръководи от твоето мнение.

Борн не можа да сдържи усмивката си.

— Това би било сериозна промяна.

Линдрос си пое дълбоко дъх, издиша, при което леко простена от болка.

— Независимо от всичко това, искам да ми обещаеш нещо.

Борн се вгледа в помръкналото му лице, за да открие някакъв знак за онова, което шефовете му — знаеше го — щяха да търсят: дали са му промили мозъка, дали е превърнат в бомба със закъснител, в човешко оръжие, което да бъде използвано срещу ЦРУ. Тази мисъл не даваше мира на Борн, докато търсеше приятеля си. Кое би било по-лошо, питаше се — да намери приятеля си мъртъв или да установи, че е бил превърнат във враг?

— Строгата организация на „Дуджа“, която е почти като бизнес структура, непрекъснатите доставки на модерни оръжия, това, че Фади очевидно е получил образование на Запад — съвкупността от всички тези фактори прави групировката различна от всяка друга терористична мрежа, срещу която сме се изправяли досега — продължи Линдрос. — Изграждането на завод за обогатяване на уран е изключително скъпо начинание. Кой разполага с толкова пари? Предполагам, че е престъпен картел. Пари от маковите насаждения в Афганистан или Колумбия. Затвори това кранче — хората с парите, и ще лишиш „Дуджа“ от възможността да обогатява уран, да получи още нови оръжия. Няма по-сигурен начин да бъдат върнати в изходна позиция. — Снижи глас. — В Ботсуана, струва ми се, попаднах на следа към парите на „Дуджа“, която води към Одеса. Разполагам с едно име: Лермонтов. Едор Владович Лермонтов. Разузнавателните данни, които събрах в Уганда, сочат, че базата на Лермонтов е там.

Очите му блестяха, старото вълнение се връщаше.

— Помисли, Джейсън! Досега единственият реален начин да унищожим една ислямска терористична мрежа бе да проникнем в структурите й. Една тактика, която е толкова трудна, че досега така и не се увенча с успех. За първи път имаме друг вариант. Реални средства, за да унищожим най-смъртоносната терористична мрежа в света отвън навътре.

Мога да се погрижа това да стане. Но що се отнася до човека с парите, не се доверявам на никого така, както вярвам на теб. Трябва да стигнеш до Одеса възможно най-скоро, да проследиш Лермонтов и да го унищожиш.

* * *

Каменната къща бе построена преди повече от сто години. Оттогава тя бе имала предостатъчно време да се впише удобно в хълмовете на Вирджиния. Имаше капандури, покрит с каменни плочи покрив, висока стена около имота, охранявана от железни порти, които се отваряха електронно. Съседи твърдяха, че имотът е собственост на възрастен писател отшелник, който, ако някой си направеше труда да погледне копие от нотариалния акт в сградата на общината на петдесетина километра от там, бе купил сградата преди двайсет и две години за сумата от 240 000 долара, след като местните власти закрили дома за душевноболни, който се намирал там. Твърдеше се, че въпросният писател бил параноик. Защо иначе по стената му би вървял ток? Защо двойката жилести и непрекъснато гладни добермани биха скитали из имота, душейки и ръмжейки заплашително?

Всъщност имотът бе собственост на ЦРУ. Агенти ветерани, които бяха наясно, го бяха кръстили Студеният дом^[2], защото там бе мястото, където ЦРУ провеждаше официалните си разпити. Те се шегуваха мрачно за него, тъй като самото му съществуване ги изпълваше със страх. Това бе мястото, където бяха откарани Борн и Линдрос в едно безрадостно зимно утро след пристигането им на летище „Дълес“ във Вашингтон.

* * *

— Поставете главата си там. Точно така.

Агентът на ЦРУ допря ръката си на тила на Линдрос, както малко преди това бе сторил с Джейсън Борн.

— Гледайте направо, моля — продължи агентът, — и се опитайте да не мигате.

— Правил съм го хиляди пъти промърмори Линдрос.

Агентът не му обърна внимание, включи четящото ретинално устройство и се вторачи в разпечатката, докато сканираше централната част на дясното око на Линдрос. Правейки снимката, четецът автоматично сравняваше модела на ретината с този на файла. Съвпадението бе пълно.

— Добре дошли, господин заместник-директор. — Агентът се ухили и протегна ръка. — Имате разрешение да влезете в Студения дом. Втората врата вляво. Господин Борн, вие сте за третата врата вдясно.

Той кимна към асансьора, който беше инсталиран, когато ЦРУ купи имота. Тъй като го контролираше дистанционно, вратите бяха отворени и кабината ги чакаше търпеливо. В блестящата стоманена кабина нямаше нужда от цифри или бутони, които да бъдат натискани. Този асансьор отиваше единствено до приземието, където лабиринтът от неприветливи бетонни коридори, стаи без прозорци и мистериозни лаборатории, пълни с истински легион от медицински експерти и специалисти по психология, чакаше като средновековна зала на ужасите.

Всеки в ЦРУ се страхуваше да бъде отведен в Студения дом, защото това означаваше, че нещо се е прецакало ужасно. Това бе временният дом на дезертьори, двойни агенти, некомпетентни и предатели.

След това никой вече не чуваше за тези хора; съдбата им бе източник на безкрайни зловещи слухове в агенцията.

Борн и Линдрос стигнаха до приземието и излязоха в коридора, който миришеше слабо на почистващ препарат и киселина. Те застанаха, гледайки се един друг за момент. Стиснаха си ръцете като гладиатори, на които им предстои да излязат на кървавата арена, и се разделиха.

* * *

В стаята зад третата врата вдясно Борн седеше на тапициран с кожа метален стол, завинтен към бетонния под. Дългите флуоресцентни тръби на лампите над главата му, покрити със стоманена решетка, жужаха като конска муха срещу стъкло на прозорец. Имаше тоалетна чиния от неръждаема стомана в един ъгъл, подобно на тези в затвора, и малка мивка. Иначе стаята бе гола, с изключение на огледало на една от стените, през което той можеше да бъде наблюдаван от онези, на които бе възложено да го разпитат.

От два часа той чакаше само в компанията на гневното жужене на лампите. След това внезапно вратата се отвори. Един агент влезе в стаята, седна от другата страна на масата. Той извади малък касетофон и го включи, отвори папка върху масата и разпитът му започна.

— Разкажете ми всички подробности, които си спомняте, за станалото от момента, в който сте пристигнали на северния склон на Рас Дежен, до момента, когато излетяхте с обекта на борда.

Докато Борн говореше, разпитващият не изпускаше нито за миг от поглед лицето му. Той бе мъж на средна възраст, средно висок, с високо извито чело и тънка, оредяваща коса. Имаше вдадена навътре брадичка, но очите му бяха като на лисица. Нито веднъж не погледна Борн директно, но го проучваше с ъгълчетата на очите си, сякаш по този начин можеше да проникне в главата му или поне да го изплаши.

— Какво беше състоянието на обекта, когато го намерихте?

Разпитващият искаше Борн да повтори това, което вече беше казал. Това беше стандартна процедура, начин да се отсеят лъжите от истината. Ако разпитваният лъжеше, историята му щеше да се промени рано или късно.

— Той бе вързан и със запушена уста. Изглеждаше много слаб, сякаш похитителите му бяха давали минимално количество храна.

— Вероятно е имал сериозни трудности да се изкачи обратно до хеликоптера.

— Началото беше най-трудно за него. Мислех, че ще се наложи да го нося. Мускулите му бяха отслабнали, а издръжливостта му бе на практика нулева. Дадох му две протеинови блокчета и това помогна. В рамките на един час вървеше по-стабилно.

— Какво беше първото нещо, което каза? — поинтересува се разпитващият с фалшива благост.

Борн знаеше, че колкото по-случаен изглежда задаваният въпрос, толкова по-важен е той за разпитващия.

— Ще сторя каквото трябва.

Разпитващият поклати глава.

— Имам предвид, когато ви видя за първи път. Когато махнахте превръзката на устата му.

— Попитах го дали е добре.

Разпитващият погледна тавана, сякаш бе отегчен.

— И какво точно каза той?

Борн запази каменното си изражение.

— Кимна. Не каза нищо.

Разпитващият изглеждаше озадачен, сигурен знак, че се опитва да подведе Борн.

— Защо? Близко е до ума след седмица в плен да кажеш все нещо.

— Беше опасно. Колкото по-малко говорехме в момента, толкова по-добре. Той го знаеше.

Разпитващият отново го погледна с крайчеца на очите си.

— Така че първите му думи към вас бяха…

— Казах му, че трябва да се изкачим по процепа в скалата, за да се измъкнем, и той каза: „Ще сторя каквото трябва“.

Разпитващият явно не беше убеден.

— Добре, да оставим това. Според вас какво бе умственото му състояние по това време?

— Изглеждаше наред. Облекчен. Искаше да се махне от там.

— Не е бил дезориентиран, не е показвал признаци, че му се губят моменти? Не е ли казал нещо странно, не на място?

— Не — нито едно от тези неща.

— Изглеждате много уверен в себе си, господин Борн. Вие самият нямате ли проблем с паметта?

Борн знаеше, че се опитват да му поставят капан, и се успокои вътрешно. Това бе последното средство, когато всички други начини да се опровергае една история са се изчерпали.

— Само що се касае до събития от миналото ми. Спомените ми от вчера, от миналата седмица или миналия месец са кристално ясни.

— Дали мозъкът на субекта е бил промит, дали той е преминал към врага? — попита след секундно колебание разпитващият.

— Човекът в отсрещната стая е Мартин Линдрос — такъв, какъвто винаги е бил. По време на обратния полет говорихме за неща, известни само на него и на мен.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Той потвърди самоличността на терориста Фади. Нарисува ми негов портрет — това е огромен пробив за нас. Дотогава Фади бе загадка. Мартин ми даде и името на дясната ръка на Фади — Абуд ибн Азиз.

Разпитващият му зададе още десетина въпроса, много от които се повтаряха, но бяха формулирани по друг начин. Борн търпеливо отговори на всички. Нищо не можеше да смути спокойствието му.

Разпитът свърши така внезапно, както бе започнал. Без да даде знак или обяснение, разпитващият изключи касетофона, взе го заедно с бележките си и напусна стаята.

Борн бе оставен да чака, само по едно време се появи друг агент, по-млад, за да донесе табла с храна. Той излезе, без да каже нито дума.

Часовникът на Борн показваше малко след шест вечерта — един цял ден, прекаран в разпити. Вратата най-после се отвори пак.

Борн, който мислеше, че е подготвен за всичко, остана много изненадан да види на прага директора, който втренчи немигащ поглед в него. По лицето на Стария Борн разчете противоречиви емоции. В края на краищата, му бе струвало много да дойде и сега това, което бе дошъл да каже, беше заседнало в гърлото му като рибена кост.

— Ти изпълни обещанието си — рече най-накрая. — Доведе Мартин у дома.

— Мартин ми е приятел. Не можех да го изоставя.

— Знаеш, Борн, не е тайна, че бих предпочел никога да не съм те срещал. — Стария поклати глава. — Но истината е, че си ми пълна загадка.

— И за самия себе си съм загадка.

Директорът примигна няколко пъти. След това се завъртя на пети и излезе, като остави вратата отворена. Борн предположи, че е свободен да си върви. И че това важи и за Мартин. Само това имаше значение. Мартин бе преминал през изтощителна серия от физически и психологически тестове. И двамата бяха преживели изпитанията в Студения дом.

* * *

Матю Лърнър, седнал на стола на директора на агенцията с кодово наименование „Тифон“, зад директорското бюро на „Тифон“, разбра, че нещо не е наред, в момента, в който чу ръкоплясканията. Извърна глава от компютъра, където разработваше нова система за каталогизиране на електронните файлове на „Тифон“.

Изправи се, прекоси кабинета на директора и отвори вратата. Там бе посрещнат от Мартин Линдрос, заобиколен от служители на „Тифон“, които се усмихваха, смееха, стискаха ентусиазирано ръката му и го аплодираха насърчително.

Лърнър едва можа да повярва на очите си. „Ето, идва Цезар“^[3], помисли си той горчиво. „Защо директорът не сметна за необходимо да ми каже, че се е върнал?“ Със смесица от неприязън и завист той гледаше „блудния“ шеф на „Тифон“ да се приближава бавно, триумфално към него. „Защо си тук? Защо не си мъртъв?“

С немалко усилие той изобрази усмивка на лицето си и протегна ръка.

— Всички славят завърналия се герой.

Линдрос отвърна на усмивката със същата облечена в стомана ирония.

— Благодаря, задето ми пазеше мястото, Матю.

Мина покрай Лърнър и влезе в кабинета си. Там, застанал неподвижно, се огледа.

— Какво, нима не сте пребоядисали? — Когато Лърнър го последва вътре, той добави: — Преди да се качиш горе, бих искал да получа кратък устен доклад за състоянието на нещата.

Лърнър направи, каквото поискаха от него, докато се захвана с неприятната задача да си събере личните вещи.

— Бих бил благодарен да намеря кабинета такъв, какъвто го оставих, Матю — рече Линдрос, след като го изслуша.

Лърнър се взря в него за частица от секундата, след което внимателно върна по местата им всички снимки, гравюри и спомени, които беше махнал с надеждата да не ги види никога повече. Като добър командир той знаеше кога да напусне бойното поле. Това определено беше началото на нова война.

* * *

Три минути след като Лърнър бе напуснал офисите на „Тифон“, телефонът на Линдрос иззвъня. Беше Стария.

— Обзалагам се, че се чувстваш добре зад това бюро.

— Нямаш си представа колко — каза Линдрос.

— Добре дошъл у дома, Мартин. И ти го казвам съвсем искрено. Потвърждението за намеренията на „Дуджа“, което си получил, е безценно…

— Да, сър. Вече изготвих поетапен план как да им попречим.

— Браво — каза директорът. — Събери екипа си и се заеми с мисията, Мартин. Докато кризата не приключи, твоята мисия е мисия на цялото ЦРУ. От този момент имаш неограничен достъп до всички ресурси на ЦРУ.

— Ще го сторя, сър.

— Разчитам на теб, Мартин — каза директорът. — Ще можеш да ми представиш първия си доклад на вечеря днес. Точно в осем.

— С нетърпение, сър.

Директорът прочисти гърлото си.

— А сега какво предлагаш за Борн?

— Не разбирам, сър.

— Не си играй игрички с мен, Мартин. Този човек е заплаха, и двамата го знаем.

— Той ме върна у дома, сър. Съмнявам се, че някой друг можеше да се справи.

Стария пренебрегна думите на Линдрос.

— Ние сме в разгара на национална криза от безпрецедентен мащаб и сериозност. Последното, от което се нуждаем, е агент, който не подлежи на контрол. Искам да се отървеш от него.

Линдрос се размърда в стола си, взря се през прозореца към сребърните капки на студения дъжд. Той си отбеляза наум да провери дали полетът на Борн няма да има закъснение.

— Ще се нуждая от официално разрешение за това — каза след продължително мълчание.

— О, не, не, нищо подобно. Така или иначе, този човек има девет живота. — Директорът замълча за момент. — Знам, че вие двамата имате някаква връзка, но тя е нездравословна. Повярвай ми, знам го. Припомни си, че погребахме Алекс Конклин преди три години. За всеки е опасно да се приближава твърде близко до него.

— Но, сър…

— Ако това ще помогне, смятай го за последно изпитание за лоялност, Мартин. Твоето оставане в „Тифон“ зависи от това. Не е нужно да ти напомням, че има някой, който ти диша във врата. От този момент трябва да прекъснеш всички връзки с Джейсън Борн. Той няма да получава информация — абсолютно никаква, от твоя кабинет или от друго място в сградата. Ясно ли е?

— Да, сър. — Линдрос прекъсна разговора.

Носейки безжичния телефон, той се изправи и застана до прозореца, опря бузата си в стъклото, усещайки студените струйки. Болките, които все още усещаше чак до мозъка на костите си, заедно с едно главоболие, което бе пропуснал да спомене пред лекарите на ЦРУ и което никога не изчезваше напълно, бяха живо напомняне за това, което се беше случило с него, колко дълго бе неговото пътуване дотук.

Набирайки един номер, той опря слушалката до ухото си.

— Полетът на Борн навреме ли е? — Кимна при отговора. — Добре. Той е на летището във Вашингтон? Видяхте ли го? Отлично, прибирайте се. Точно така. — Той прекъсна връзката. Каквото и да се случваше тук, Борн бе на път за Одеса.

Връщайки се на бюрото, той включи интеркома, каза на секретаря си да свика незабавен телефонен конферентен разговор с всички агенти на „Тифон“ в чужбина. Когато това бе сторено, той включи говорителя в заседателната зала, където беше свикал спешна среща на целия персонал на „Тифон“ във Вашингтон. Там той им разказа подробностите, които знаеше за заплахата, след това изложи плана си. Разделяйки хората си на екипи от по четирима души, разпредели задачите, чието изпълнение, както им каза, трябваше да започне незабавно.

— От този момент всички други мисии са замразени — каза им той. — Да се открие и да се спре „Дуджа“ е нашият пръв и единствен приоритет. Докато това не бъде направено, всички отпуски са отменени. Свиквайте с този режим, момчета. Преминаваме на извънреден денонощен график.

След като се убеди, че заповедите му се изпълняват както иска, излезе и се запъти към апартамента на Сорая, за да поправи това, което Матю Лърнър бе прецакал с нея. В колата той отвори четирибандовия си мобилен телефон, набра номер в Одеса. Когато познатият мъжки глас отговори, той каза:

— Готово. Борн ще пристигне утре следобед в 16,40 ч. местно време от Мюнхен. — Той премина на червено, след което зави надясно. Жилищната сграда на Сорая бе на три пресечки оттам. — Ще го следиш отблизо, както говорихме… Не, искам просто да се уверя, че не си решил да направиш някакви промени в плана междувременно. Добре тогава. Той ще стигне до павилиона, защото смята, че там е щабът на Лермонтов. Преди да успее да открие истината, ти ще го убиеш.