Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (14)

Тринайсета глава

Борн се регистрира в хотел „Самара“ — гигантска, по-скоро тромава сграда край пристанището срещу пътническия терминал, откъдето фериботи идваха и отпътуваха по график. Лъскавият хотел бе издигнат на масивния пристан след последното му идване тук. Изглеждаше му не на място, като костюм „Долче и Габана“ върху бездомник.

Обръснат, изкъпан и облечен, той се спусна в огромното безлюдно фоайе, натруфено като старомодна празнична шапка от деветнайсети век. Всъщност всичко в хотела напомняше за началото на деветнайсети век — от масивните протрити кадифени мебели до тапетите с флорални мотиви по стените.

Той закуси сред червендалести бизнесмени в слънчевата трапезария, която гледаше към пристанището. Миришеше на прегорено олио и бира. Когато сервитьорът му донесе сметката, той каза:

— По това време на годината къде може да отиде човек, за да си прекара добре?

Борн говореше на руски. Макар това да беше Украйна, руският бе официалният език в Одеса.

— „Ибиса“ е затворена — каза сервитьорът, — както и всички клубове в Аркадия. — Аркадия бе кварталът с плажовете, които през лятото бяха пълни с младежи, богати рускини и туристи, тръгнали на лов. — Зависи. Какво предпочитате — момче или момиче?

— Нито едното, нито другото — каза Борн. Той докосна с върха на пръста си носа, поемайки шумно въздух.

— А, този бизнес работи целогодишно — каза сервитьорът. Той беше слаб мъж, прегърбен, преждевременно остарял. — Колко ви трябва?

— Повече, отколкото можеш да ми набавиш. Аз съм в бизнеса с продажбите на едро.

— Това е съвсем друга история — каза сервитьорът предпазливо.

— Ето ти всичко, което трябва да знаеш. — Борн побутна пачка долари.

Без колебание сервитьорът грабна банкнотите.

— Знаете ли пазара „Привоз“?

— Ще го намеря.

— Редицата с яйцата, третият щанд от източния му край. Кажете на Евгений Фьодорович, че искате кафяви яйца, само кафяви.

* * *

„Самара“, като всичко в стара Одеса, бе построен в неокласически стил, което означаваше, че имитира френската архитектура. Това едва ли бе изненадващо, като се има предвид, че един от основателите на Одеса, херцог Дьо Ришельо, бе и главният градски архитект и дизайнер през единайсетте години, докато е бил губернатор на Одеса в началото на деветнайсети век. Руският поет Александър Пушкин, живял в изгнание тук, е казал, че може да усети аромата на Европа в магазините и кафенетата на Одеса.

На сенчестата улица „Приморская“, от двете страни на която растяха липи, студен, влажен въздух посрещна Борн, който биеше в лицето му и зачерви кожата му. Ниски облаци висяха навътре в морето, плътни и тъмни и изливаха леден дъжд върху настръхналата повърхност на вълните.

Соленият дъх от морето събуди спомена с неподозирана жестокост. Нощ в Одеса, кръв по ръцете му, живот, който виси на косъм, отчаяно търсене на мишената, което го отвежда до павилиона, където я беше открил.

Той поглежда към сушата, към терасираните хълмове, заобикалящи пристанището с форма на ятаган. Направи справка с картата, която му бе дал престарелият портиер на хотела, и скочи в един трамвай, който бе намалил скоростта си и щеше да го заведе до жп гарата на Италианския булевард.

Пазарът „Привоз“ за селскостопански продукти, на един хвърлей място от гарата, бе колосално сборище на живи животни и продукти под гофриран тенекиен покрив. Щандовете бяха поставени зад високи до кръста бетонни блокове, които накараха Борн да си спомни за антитерористичните блокади във Вашингтон. Временни бараки с подвижни легла заобикаляха пазара. Селяни идваха от близо и далеч и тези, които трябваше да пътуват на по-голямо разстояние, нощуваха тук.

На пазара цареше хаос от звуци, миризми, викове на различни езици — лош руски, украински, румънски, еврейски, грузински, арменски и турски. Миризмите на сирене се смесваха с тези на прясно месо, зеленчуци, пикантни подправки и оскубани птици. Борн видя огромни като страничен защитник забрадени жени с наядени от молци пуловери зад сергиите в Турския ред. За непосветения пазарът представляваше абсолютно объркващо струпване на щандове, върху които орди от яки купувачи облягаха внушителните си кореми.

След като попита за посоката няколко души, Борн се запъти през гълчавата и неразборията към редицата с яйцата. Насочи се към третия щанд от източния край, пред който имаше много хора, както навсякъде. Червендалеста жена и як мъж, вероятно Евгений Фьодорович, бяха заети с продажбата на яйцата. Той изчака опашката от страната на мъжа и когато му дойде редът, каза:

— Вие ли сте Евгений Фьодорович?

Мъжът му хвърли кос поглед.

— А защо се интересувате?

— Търся кафяви яйца, само кафяви. Казаха ми да дойда тук и да попитам за Евгений Фьодорович.

Евгений Фьодорович изсумтя, наведе се и каза нещо на жената до него. Тя кимна, без да прекъсне отработения ритъм на пакетиране на яйцата и прибиране на парите в огромните джобове на избелялата й рокля.

— Оттук — каза Евгений, сочейки с глава. Той извади овехтяло сако, излезе иззад бетонната бариера и поведе Борн към източната страна на пазара. Те прекосиха улица „Среднефонтанская“ и навлязоха в площад „Куликово поле“. Небето бе станало бяло, сякаш гигантски облак бе паднал отгоре и бе покрил града. Светлината, равномерна и без сенки, бе мечтата за всеки фотограф. Тя разкриваше всичко.

— Както виждаш, площадът е много съветски, много грозен, ретро, но не в добрия смисъл — каза Евгений Фьодорович иронично. — Той обаче служи, за да ни напомня за миналото — за глада и кланетата.

Мъжът продължи да върви, докато стигнаха до десетметрова статуя.

— Моето любимо място за правене на бизнес: в краката на Ленин. В старите дни комунистите организираха митинги тук. — Отпуснатите му рамене се повдигнаха и отново се приведоха. — Какво по-добро място, а? Сега Ленин ме гледа отгоре като проклет светец покровител, който, вярвам, е бил запратен в най-дълбоката огнена дупка на ада.

Очите му отново се присвиха. Миришеше така, както миришат бебетата, на пресечено мляко и захар. Имаше дебели вежди под ореол от кафява коса, която се къдреше навсякъде като използвана тел за почистване на съдове.

— Значи искаш кафяви яйца.

— Голямо количество — каза Борн. — И постоянна доставка.

— Така ли? — Евгений приседна на варовиковия пиедестал на статуята на Ленин и извади черна турска цигара. Запали с бавен, почти религиозен ритуал, вдишвайки дълбоко дима в дробовете си. След това я хвана като хипи, което се наслаждава на цигара със силна мексиканска марихуана. — Откъде да знам, че не си от Интерпол? — каза той, изпускайки въздух с меко свистене. — Или си агент под прикритие на ССУ?

Той имаше предвид Службата за сигурност на Украйна.

— Защото ти казвам, че не съм.

Евгений се засмя.

— Знаеш ли какво е ироничното в този град? Той е на брега на Черно море, но винаги е страдал от недостиг на питейна вода. Това всъщност не би било особено интересно, освен заради факта, че по този начин Одеса е получила името си. В императорския двор на Екатерина се говорело на френски и някакъв шегобиец предложил тя да нарече града Одеса, защото звучи като assez d’eau, произнесено наобратно. Достатъчно вода, нали? Такава шибана шега си направиха французите с нас.

— Ако сме свършили с урока по история — каза Борн, — бих искал да се срещна с Лермонтов.

Евгений погледна към него през острия дим.

— С кого?

— С Едор Владович Лермонтов. Той държи търговията тук.

Евгений се изправи, очите му гледаха някъде покрай Борн. Той го поведе покрай паметника.

Без да обръща глава, Борн видя с периферното си зрение мъж, който разхождаше голям доберман. Дългата тясна глава на кучето се въртеше, жълтите му очи се взираха в Евгений, сякаш можеше да усети страха му.

Когато стигнаха до другата страна на статуята на Ленин, Евгений каза:

— Сега докъде бяхме стигнали?

— Лермонтов — каза Борн. — Шефът ти.

— Твърдиш, че той е шефът ми?

— Ако работиш за някой друг, кажи ми сега — каза Борн кратко. — Аз искам да правя бизнес с Лермонтов.

Той усети как другият мъж се промъква зад него, но не помръдна, не даде никакъв признак пред Евгений Фьодорович, докато студеното дуло на пистолет не опря в главата му зад дясното ухо.

— Запознай се с Богдан Илич.

Евгений Фьодорович пристъпи напред и разкопча палтото на Борн.

— Сега ще разберем истината — товарищ.

С минимално усилие пръстите му измъкнаха портфейла и паспорта от вътрешния джоб. Той отстъпи назад и отвори първо паспорта.

— Молдовец, така ли? Илиас Вода. — Той се взря в снимката. — Да, добре, това си ти. — Бързо отгърна една страница. — Идваш право от Букурещ.

— Хората, които представлявам, са румънци — каза Борн.

Борн гледаше как Евгений Фьодорович рови с лапата си из портфейла, преглеждайки трите различни вида документи, включително шофьорската книжка и разрешителното за внос-износ. Това, последното, бе отлично хрумване, помисли си Борн. Трябваше да благодари на Дерон, когато се върне.

Най-накрая Евгений му върна портфейла и паспорта. Без да изпуска Борн от поглед, той извади сателитен телефон и набра местен номер.

— Нов бизнес — каза той лаконично. — Илиас Вода, твърди, че представлява румънски интереси. — Той за момент отдалечи телефона от ухото си, за да попита Борн: — Колко?

— Лермонтов ли е?

— Колко? — попита Евгений мрачно.

— Сто килограма сега.

Евгений се взря в него с възторг.

— Два пъти повече идния месец, ако всичко върви добре.

Евгений се отдалечи малко, обърна се с гръб към Борн, докато говореше по телефона. След малко се върна. Телефонът вече бе прибран в джоба му.

Друго движение на главата му накара Богдан Илич да махне пистолета от главата на Борн, да го прибере под дългото палто, което се увиваше около глезените му. Той бе дебеловрат мъж с много тъмна коса, която бе намазана с брилянтин от дясно на ляво на скалпа му по начин, който смътно напомняше любимата прическа на Хитлер. Очите му бяха като ахати, проблясващи мрачно на дъното на кладенец.

— Утре вечер.

Борн се вгледа в него. Той искаше да се заеме незабавно със задачата, времето бе от жизнена важност. Всеки ден, всеки час приближаваха Фади и хората му все по-близко до момента, когато щяха да активират ядреното оръжие. Но видя върху лицето на Евгений студеното изражение на опитен професионалист. Не беше разумно да се опитва да се срещне с Лермонтов по-скоро. Бяха го подложили на тест и Борн знаеше, че Лермонтов иска време, за да го наблюдава, преди да се види с него. Да протестира би било повече от дръзко. Това щеше да бъде възприето като слабост.

— Дай ми време и място — каза Борн.

— След вечеря. Бъди готов. Някой ще позвъни в стаята ти. Хотел „Самара“, нали?

Сервитьорът, който му беше дал името на Евгений, помисли си Борн.

— Тогава няма нужда да ти давам номера на стаята ми.

— Наистина няма.

Евгений Фьодорович протегна ръка. Когато Борн я хвана, той каза:

— Господин Вода, желая ви успех във вашето начинание. — Той не отпусна веднага здравата си хватка около ръката на Борн. — Сега вие сте на наша територия и сте или наш приятел, или враг. Моля ви да помните това, преди да се опитате да се свържете с някого по някакъв начин по някаква причина, освен ако не сте враг. Няма да има втори шанс. — Жълтите му зъби се показаха, когато устните му се разтвориха в ехидна усмивка. — За такова предателство никога няма да напуснете Одеса жив, мога да ви гарантирам това.