Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (28)

Двайсет и седма глава

Борн извади чантата си иззад урната, заобиколи бързо и мълчаливо хамама, търсейки улицата, където излизаше задната врата на банята на Несим Хатун. Намери я без особена трудност и видя оттам да се измъква мъж.

Пратеникът Мута ибн Азиз, който щеше да го заведе при Фади.

Докато вървеше, Борн отвори чантата, намери кутията с лепило, залепи си отново брадата. Възстановил дегизировката си, той последва Мута ибн Азиз навън от уличката в шумната суетня на „Султанахмет“. Близо четирийсет минути вървя след плячката си — мъжът нито спря, нито се огледа. Беше ясно, че знае точно къде отива. В пренаселения център на квартала, с потока от пешеходци, движещи се във всички посоки, не бе лесно да не изпусне от поглед Мута ибн Азиз. От друга страна, упоритите тълпи също работеха в полза на Борн, тъй като беше лесно да остане незабелязан. Дори и неговата мишена да използваше отразяващата повърхност на коли и витрини, той никога не би видял преследвача си. Те преминаха от „Султанахмет“ в „Еминону“.

След известно време сградата с куполи на гара „Сиркечи“ се изправи пред тях. Дали Мута ибн Азиз щеше да вземе влак до мястото, където е Фади? Но не, Борн го видя да минава покрай главния вход, продължи бързо, като си пробиваше път през навалицата.

Двамата с Борн заобиколиха тълпа туристи, образували полукръг около трима дервиши. Техните дълги бели роби се развяваха около тях, докато те се въртяха в своята възторжена сема^[1] под монотонните звуци на древни ислямски химни. Докато се въртяха, дервишите хвърляха наоколо пръски пот, която миришеше на шафран и смирна. Въздухът около тях изглеждаше изпълнен с мистична загадъчност, друг свят проблясваше за миг, преди да изчезне отново.

Срещу гарата се намираше пристанището „Адалар Искелеси“. Борн се помота с една група германски туристи, докато гледаше как Мута ибн Азиз си купува еднопосочен билет за Бююк Ада^[2]. Той вероятно щеше да продължи оттам с кораб, помисли си Борн. Но накъде? Нямаше значение, защото Борн бе решен да бъде, на което и превозно средство избереше Мута ибн Азиз, за да го заведе при Фади.

* * *

За момента най-малкият проблем на Сорая беше да излезе от смачкания понтиак. Най-голямата й грижа беше линкълнът, който бе зад нея. Знакът за следващия изход се появи и тя се приготви. Видя отклонението с две платна, пое по лявото. Линкълнът, на половин кола разстояние зад нея, я последва. Имаше коли пред нея и в двете ленти, но бърз поглед в задното огледало й показа дупката в трафика, на която се надяваше. Възнамеряваше да се възползва от възможността.

Тя завъртя рязко кормилото. Понтиакът се прехвърли в дясната лента на отклонението. Преди шофьорът на линкълна да може да реагира, Сорая даде заден ход и натисна педала на газта.

Тя изхвърча покрай линкълна, който тъкмо в този момент минаваше в нейната лента. Задният му край отнесе фара от нейната страна. След това се отдалечаваше все по-бързо, извън отбивката. Последва нервно натискане на клаксони, викове и пищене на гуми — колите зад нея се махаха от пътя й.

Линкълнът даде на заден ход и я последва. В самото начало на отклонението шофьорът на една тойота се паникьоса и се блъсна в колата зад него, която се преобърна и препречи и двете ленти, като на практика прегради пътя на линкълна.

Сорая излезе на заден ход на аварийната лента на магистралата, след това превключи на първа и потегли, насочвайки се към Вашингтон.

* * *

— Не е проблем да избутаме тойотата от пътя — каза шофьорът на линкълна.

— Не се тревожи — отговори мъжът на задната седалка. — Остави я.

Макар да бяха дипломати към саудитското посолство, те бяха и членове на „спящата“ терористична клетка на Карим във Вашингтон. Когато линкълнът стигна градските улици, мъжът на задната седалка включи един джипиес. Веднага се появи карта на центъра на Вашингтон, заедно с движеща се светла точка. Той набра номер на мобилния си телефон.

— Обектът се изплъзна — каза мъжът на задната седалка. — Кара понтиака, на който монтирахме електронното проследяващо устройство. Насочва се към вас. Съдейки по скоростта, ще е там до трийсет секунди.

Той изчака търпеливо, докато шофьорът на черния форд каза:

— Засякох я. Насочила се е на североизток.

— Последвай я — заповяда мъжът на задната седалка. — Знаеш какво да правиш.

* * *

По време на пътуването с ферибот до остров Бююк Ада Борн остана с едно семейство китайски туристи, с които бе завързал разговор. Той говореше с тях на мандарински, шегуваше се с децата, показваше им по-важните сгради, докато оставяха Истанбул зад гърба си, разказваше легендарната история на града. През цялото това време държеше Мута ибн Азиз под око.

Пратеникът на Фади стоеше сам, облегнат на парапета на ферибота, гледайки над водата към парчето земя, накъдето се бяха запътили. Той нито помръдваше, нито се оглеждаше.

Когато Мута ибн Азиз се обърна и влезе вътре, Борн се извини на китайското семейство и го последва. Видя пратеника да си поръчва чай в кафенето на кораба. Борн се разходи наоколо, разглеждайки внимателно един рафт с пощенски картички с пейзажи и карти. Избра си една карта на Бююк Ада и околностите му и успя да стигне до касиера точно преди Мута ибн Азиз. Заговори касиера на арабски. Мустакатият мъж със златен кръст, висящ на верижка около врата му, поклати глава и му отговори на турски. Борн направи жест, че не разбира.

Мута ибн Азиз се намеси.

— Прости ми, приятелю, но мръсният неверник иска да му платиш.

Борн извади шепа монети. Мута ибн Азиз измъкна точната сума, подаде я на касиера. Борн изчака, докато арабинът плати чая си, след това каза:

— Благодаря ти, приятелю. Страхувам се, че турският ми звучи като грухтене на прасета.

Мута ибн Азиз се засмя.

— Подходящо определение. Той направи жест и те заедно излязоха на палубата.

Борн последва пратеника до мястото му край парапета. Слънцето печеше и неутрализираше студения вятър, идващ откъм Мраморно море. Перестите облаци изпъстряха наситеносиньото зимно небе.

— Християните са свинете на света — каза Мута ибн Азиз.

— А евреите са маймуните — отвърна Борн.

— Нека мирът бъде с теб, братко. Виждам, че сме чели едни и същи книги.

— Джихадът в името на Бог е най-висшата цел на исляма — каза Борн. — Нямам нужда от учител, за да ми обясни това. Според мен аз съм се родил с това познание.

— Като мен и ти си уахабит — Мута ибн Азиз му хвърли замислен кос поглед. — Така както в миналото мюсюлманите успяха да се обединят, за да изгоним християнските кръстоносци от Палестина, така ще се увенчаем с победа срещу новите кръстоносци, които окупират нашите земи.

Борн кимна.

— Мислим по сходен начин, братко.

Мута ибн Азиз отпи от чая си.

— Дали тези праведни виждания те тласкат към действия, братко? Или това е философията от кафенетата?

— В Шарм ел Шейх и Газа съм проливал кръвта на неверниците.

— Индивидуалните усилия са похвални — погледна замислено Мута ибн Азиз, — но колкото по-голяма е организацията, толкова повече щети може да нанесе на враговете ни.

— Така е. — Време е да захапеш кукичката, помисли си Борн. — Много пъти съм мислил да се присъединя към „Дуджа“, но винаги ме спираше едно и също нещо.

Хартиената чаша с чая спря по средата на пътя до устните на Мута ибн Азиз.

— И какво е то?

Бавно, бавно, предупреди Борн сам себе си.

— Не знам дали да ти кажа, братко. В края на краищата ние току-що се срещнахме. Твоите намерения…

— … са същите като твоите — каза Мута ибн Азиз бързо.

— Мога да те уверя в това.

Въпреки това Борн се дърпаше, изглеждаше нерешителен.

— Братко, не е ли вярно, че говорихме за сходна философия? Не е ли вярно, че споделяме определен възглед за света, за бъдещето му?

— Да, наистина. — Борн сви устни. — Добре тогава, братко. Но те предупреждавам. Ако си нечестен за намеренията си, тогава кълна се, ще разбера това и ще въздам справедливо наказание.

— Всяка дума, която изрекох, е истина.

— Учих в Лондон с водача на „Дуджа“ — каза Борн.

— Не знам…

— Моля те, нямам намерение да споменавам истинското име на Фади. Но това, че го знам, ми дава информация за семейството му, с каквато малцина разполагат.

Любопитството на Мута ибн Азиз, досега престорено, изведнъж стана съвсем истинско.

— Защо това ти пречи да се присъединиш към „Дуджа“?

— Ами, виждаш ли, заради баща му. Или по-точно, заради втората жена на баща му. Тя е англичанка. Нещо по-лошо — християнка. — Борн поклати глава, свирепото му изражение подсилваше остротата на думите му. — На един истински мюсюлманин е забранено да бъде верен приятел на някого, който не вярва в Аллах и неговия Пророк. Въпреки това този човек се ожени за неверница, съвкупявал се е с нея. Фади е резултатът. Кажи ми, братко, как мога да последвам едно такова същество? Как да повярвам на думите му, когато дяволът се крие в него?

Мута ибн Азиз бе объркан.

— И все пак Фади е направил толкова много за нашата кауза.

— Това не може да се отрече — каза Борн. — Но ми се струва, че предвид кръвта, която, както знаем, не може нито да бъде пренебрегната, нито човек да се отрече от нея, Фади е като тигъра, изваден от джунглата, поставен в нова среда, опитомен с любов от едно приемно семейство. Просто е въпрос на време, преди тигърът да се върне към истинската си природа, да се обърне срещу тези, които са го осиновили, и да ги унищожи. — Той отново поклати глава, този път в съвършено достоверно съжаление. — Грешка е да се опитваме да променим природата на тигъра, братко. Не може да има съмнение в това.

Мута ибн Азиз обърна глава, за да се взре навъсено към морето, където образът на Бююк Ада израстваше като Атлантида или острова на един отдавна забравен халиф, застинал във времето. Той искаше да каже нещо, което да опровергае твърдението на другия, но някак не можа да намери сили в себе си да го стори. Двойно по-угнетително бе да чуе истината от устата на този човек, помисли си той.

* * *

Умът на Сорая бе замаян не само от сблъсъците при бягството й от линкълна, но и от предателството на Ан Хелд. Кръвта й се бе смръзнала. Боже Господи, какво й беше казвала тя и всички други през годините? Колко ли много тайни бяха издадени на „Дуджа“?

Тя караше превърнатия в катафалка понтиак и в главата й нямаше нито една рационална мисъл. Цветовете на деня изглеждаха свръхнаситени, вибрираха в странен пулс, който караше минаващите коли, улиците, сградите, дори облаците над главата й да изглеждат непознати, заплашителни, излъчващи злоба. Цялото й същество бе хванато в клопка от кошмара на ужасната истина.

Главата я болеше, натежала от мрачни мисли, тялото й трепереше в резултат от притока на адреналин.

Тя трябваше да се скрие, докато успее да се съвземе, да обмисли следващата си стъпка. Нуждаеше се от съюзник тук, във Вашингтон. Тя веднага си помисли за приятелката си Ким Лъвет, но почти веднага отхвърли идеята. От една страна, нейната ситуация бе твърде рискована, твърде опасна, за да въвлича Ким в нея. От друга, някои хора в ЦРУ, и по-специално Ан, знаеха за приятелството им.

Тя се нуждаеше от някого, за когото никой в ЦРУ не знаеше. Тя включи телефона си, набра номера на Дерон. Само да се е върнал от посещението при баща си във Флорида. Сърцето й подскочи, когато се включи гласовата му поща.

Къде си?, се запита тя, отчаяна. Тя се нуждаеше от пристан, където да се укрие от надигащата се буря. Тогава, точно преди да я обхване паниката, си спомни за Тайрон. Той бе само един тийнейджър, разбира се, но Дерон му имаше достатъчно вяра, за да го използва за своя охрана. Пък и нали точно Тайрон й каза, че е била проследена до дома на Дерон. Но дори и Тайрон да се съгласеше да й помогне, дори тя да поемеше риска да му се довери, как, по дяволите, да се свърже с него?

После си спомни, че той обичаше да виси на една строителна площадка. Къде беше това? Тя напрегна мозъка си.

Ей там, по „Флорида Авеню“ вдигат адски висока сграда, зверски туч: И ги дебна, все гледам да видя как става хавата, кое как що…?

За първи път тя наистина се огледа къде се намира. В североизточната част на Вашингтон — на точното място.

* * *

Бююк Ада бе най-големият от Принцовите острови, наречени така, защото в древни времена византийските императори изпращали принцовете, които ги разсърдели или обидили, на тази верига от острови по крайбрежието на Истанбул. За три години Бююк Ада беше станал дом на Лев Троцки, който бе написал там „История на руската революция“.

Заради своето мрачно минало островите бяха останали ненаселени в продължение на години — една от многото костници в кървавата история на Османската империя. Днес обаче Бююк Ада се бе превърнал в луксозно място за забавления за богатите, осеяно с цветя, алеи, сенчести дървета, вили в пищния бароков византийски стил.

Борн и Мута ибн Азиз напуснаха заедно ферибота. На пристанището те се прегърнаха, пожелавайки си взаимно Аллах да е милостив и да ги пази.

Борн изчака да види накъде ще поеме другият, след това отвори картата си на острова. Завъртайки леко глава, можеше да види мишената си с ъгълчето на окото си — в момента наемаше велосипед. Тъй като автомобилният трафик не бе позволен на острова, имаше три варианта за придвижване: велосипед, кон и файтон, както и пеша. Но островът бе достатъчно голям, за да не можеше да се обиколи целия пеша.

Сега, когато Борн знаеше какъв транспорт е избрал Мута ибн Азиз, той съсредоточи отново вниманието си върху картата. Знаеше, че пратеникът ще напусне острова в осем часа същата вечер, но накъде ще тръгне и как — това му беше неизвестно.

Борн влезе в офиса, където се наемаха велосипеди, и си избра колело с кош отпред. То нямаше да бъде толкова бързо, колкото това на Мута ибн Азиз, но той се нуждаеше от коша, за да си остави чантата. Плати предварително на собственика и пое в посоката, в която бе тръгнал пратеникът, изкачвайки се към вътрешността на острова.

Когато вече не се виждаше пристанището, той спря и под сянката на една палма разрови в чантата си за приемника, който вървеше заедно с НСУ, наноелектрическото устройство, което Сорая му бе прикачила, за да го следи. Той успя да прехвърли устройството на Мута ибн Азиз, когато се бяха прегърнали на пристанището. На острова, където нямаше коли, би било невъзможно да проследи пратеника на велосипед, без да бъде забелязан.

Борн включи проследяващото устройство и видя на монитора точката, която представляваше позицията на арабина. Натисна друг бутон и скоро засече сигнала. Качи се отново на колелото и потегли, без да обръща внимание на болката отстрани на тялото си, ускори и макар пътят пред него да се виеше стръмно нагоре, започна да се движи сравнително бързо.

* * *

Сорая караше покрай южния край на огромната строителна площадка, граничеща с Девета улица и „Флорида Авеню“. Проектът за жилищна страда, който щеше да замени изгнилите зъби на предградието с извисяващи се импланти от стомана и стъкло, вече бе доста напреднал. Металните скелети на две от кулите бяха почти завършени. Мястото бе пълно с гигантски кранове, люлеещи стоманени греди във въздуха, сякаш бяха захарни пръчки. Булдозери риеха останки, камиони биваха разтоварвани край един ред със сглобяеми постройки, към който водеха електрически кабели.

Сорая караше своята таратайка по периферията на площадката. Тя търсеше Тайрон. В отчаянието си си бе спомнила, че това е любимото му място. Беше й казал, че идва тук всеки ден.

Двигателят на понтиака изхриптя като астматик в Банкок, след това се върна към нормалния си ритъм. За последните десет минути шумовете, идващи от мотора, ставаха все по-силни и по-чести. Тя се молеше да не рухне, преди да е намерила Тайрон.

След като мина по цялата южна страна, тя зави на север, насочвайки се към „Флорида Авеню“. Тя се оглеждаше за вероятни удобни позиции, където Тайрон би могъл да се скрие на сянка, така че да не бъде забелязан от стотиците работници на площадката. Намери две такива места, но по това време на деня нито едно от тях не беше на сянка. Тайрон също го нямаше. Сорая осъзна, че явно ще трябва да огледа и откъм северната страна, ако иска да го открие.

„Флорида Авеню“ бе на петстотин метра от нея, когато чу силно дрънчене. Разбитият понтиак подскочи, след това потрепери. Всичко свърши не с ръмжене, а със скимтене. Моторът бе мъртъв. Сорая изруга, удари таблото с длан, сякаш колата бе телевизор, чиято картина се нуждае от проясняване.

В момента, в който откопча предпазния си колан, тя видя черния форд. Той се появи откъм ъгъла и се бе насочил право към нея.

— Бог да ми е на помощ — прошепна тя на себе си.

Сви се на топка на седалката и блъсна с два крака страничния прозорец. Стъклото, разбира се, беше подсилено и трудно можеше да бъде счупено. Тя сви крака, разгъна ги отново. Подметките й удариха стъклото — без резултат.

Допусна грешката да надзърне иззад таблото. Фордът вече беше толкова близо, че видя двамата мъже вътре. Плъзна се обратно на седалката и продължи с опитите. Още два удара с крака и стъклото се строши. Но парчетата останаха на място.

Изведнъж прозорецът се разби с гръмотевичен звук. Посипа се дъжд от парченца. Някой бе строшил стъклото отвън. След това един от мъжете в черния форд се протегна вътре. Тя се хвърли към него, но в момента, в който го хвана за ръката, вторият мъж я зашемети с електрошокова палка.

Тялото й се отпусна и двамата мъже я издърпаха грубо от понтиака. През ужасното жужене в главата си тя чу звук от бърз говор на арабски. Взрив от смях. Ръцете им бяха навсякъде по безпомощното й тяло.

След това един от тях насочи пистолет към главата й.